Урсула Ле Гуин
Дарби (8)

8

От този момент вече нищо между мен и баща ми не можеше да е същото, защото помежду ни се издигаше преградата на неговата настойчивост и моя отказ. Въпреки това отношението му към мен не се промени. Няколко дена баща ми не повдига този въпрос. Когато го направи отново, не беше, за да ми заповядва.

— Готов ли си да изпиташ силата си сега? — попита ме с мек глас един следобед.

— Не — отвърнах, по-сигурен и по-убеден от всякога.

Лаконичният ми отговор вероятно го завари неподготвен. Той замълча и двамата се прибрахме, без да разменим нито дума повече. Изглеждаше уморен и напрегнат. Майка ми го забеляза и вероятно се досети за причината.

На следващата сутрин ме повика в стаята си под претекст да пробвам палтото, което ми шиеше. След като ме накара да застана с разперени ръце, сякаш съм сламено чучело, а тя ме обикаляше на колене и поставяше карфици на местата, където щеше да мине шевът, каза:

— Баща ти е разтревожен.

Намръщих се и не отвърнах. Тя приклекна.

— Каза, че не знаел защо брантор Огге постъпва така. Първо се самопокани тук, после покани нас и междувременно подхвърли намек за внучка си. Баща ти каза, че между Каспрови и Дръмови никога не е имало приятелство. Аз пък му отвърнах: какво пък, рано или късно може да се случи, а той поклати глава. Тази мисъл не му дава покой.

Не очаквах разговорът да поеме в тази посока и не знаех какво да кажа.

— Може би е задето сега владенията ни имат обща граница — беше всичко, което можах да измисля.

— Струва ми се, че тъкмо това го безпокои — продължи майка ми, извади една карфица от устата си и прикачи хастара. Шиеше ми мъжко палто от черен вълнен плат, първото мъжко палто в живота ми.

— Да ти призная — рече, докато нагласяше хастара, — ще си отдъхна, когато се върнем от онова посещение.

Чувството за вина ме притискаше, сякаш палтото бе направено от олово.

— Мамо — заговорих изведнъж, — той иска да му демонстрирам дарбата, аз отказах и това го ядоса.

— Зная — каза тя. После ме погледна. — Това е нещо, за което не мога да ви помогна. Нали ме разбираш, Оррек? Не мога да се меся. Не мога да застана между теб и баща ти. Трудно ми е, защото и двамата сте нещастни. Всичко, което мога да ти кажа, е, че това е за теб, за всички нас — затова го иска. Нямаше да го направи, ако бе нещо нередно. Но ти сам го знаеш.

Мама, разбира се, трябваше да застане на неговата страна. Съвсем правилно и справедливо, но освен това беше нечестно, нечестно спрямо мен, защото всичко бе на негова страна — силата, правото, разумът. А аз си оставах сам, глупаво малко момче, неспособно да използва дарбата си и същевременно уверено в своята правота. Но нямаше какво да кажа и само се затворих още повече в себе си.

— Кажи ми, Оррек, защо не искаш да използваш силата си — защото ще нараниш невинни същества ли? — попита тя тихо.

Не можех да отговоря на този въпрос. Дори не свих рамене, само мълчах. Тя постоя така, загледана в лицето ми, после се върна към работата си. Когато приключи и внимателно свали палтото, ме хвана за раменете и ме целуна по бузата.

На два пъти след това Канок ме попита готов ли съм да изпитам дарбата си. И двата пъти отказах мълчаливо. Третия път не ме попита, а нареди:

— Оррек, трябва да ми се подчиниш.

Стоях смълчан. Бяхме недалеч от къщата, но наоколо нямаше никого. Нито веднъж не ме бе заговарял за това пред други хора. Не искаше да ме засрами.

— Кажи ми, от какво се страхуваш?

Гледаше ме, очите му пламтяха, гласът му ме шибаше като камшик.

— От своята сила ли се боиш, или от това, че я нямаш? Сепнах се и почти извиках:

— От нищо не се страхувам!

— Тогава използвай дарбата си! Сега! Удари нещо! — Той махна с дясната си ръка. Лявата бе долепена до тялото и пестникът му се свиваше.

— Не! — отвърнах целият разтреперан и сведох глава, защото не можех да издържам на погледа му.

Чух го да се обръща и да си тръгва. Спусна се към къщата и мина през двора. Извърнах се и втренчих поглед в подаващата се между камъните пролетна трева. Гледах я и си я представях почерняла, мъртва и залиняла, но не вдигнах лявата си ръка, нито дадох глас на волята си. Само държах погледа си вперен в нея, а тя си оставаше все така зелена и свежа.

След този случай баща ми престана да иска от мен да му покажа дарбата си. Животът следваше обичайното си русло. Баща ми продължаваше да говори с мен за обикновени неща. Но не се усмихваше, нито се смееше, а аз не смеех да го погледна в лицето.

Когато имах възможност, отскачах да се видя с Грай, но вземах Пъстра, защото не исках да моля баща ми за жребеца. Една от кучките в Роддмант бе окучила четиринайсет кученца и тъкмо бе започнала да ги отбива. Бяха ужасно смешни и глупави и ние си играехме с тях. Тернок спря да погледа и каза:

— Защо не вземеш някое? Занеси го у вас. Имаме предостатъчно, а Канок ще се зарадва да увеличите ловните си кучета.

— Ами да, вземи Едрьо — предложи Грай. — Той е най-умният.

— Това ми харесва повече. — Посочих. — И непрестанно ме целува. — Кутрето побърза да потвърди думите ми, като облиза лицето ми с езиче.

— Цункльо — присмя му се Грай.

— Не, не е Цункльо! Ще го кръстя… — Потърсих някое героично име. — Ще го кръстя Хамнеда.

Грай ме погледна скептично, но не каза нищо. Не обичаше да спори. И тъй, отнесох дългокракото петнисто кутре в една кошница у дома и известно време то ми бе най-добрият приятел в игрите. Но, разбира се, трябваше да послушам Грай, която познаваше кучетата по-добре от всеки друг. Хамнеда се оказа безнадеждно изостанал и невъздържан. Не само пишкаше на пода като всички малки кученца, но и оставяше купчинки навсякъде, та скоро му забраниха да влиза в къщата. После се пъхна при конете и те насмалко да го стъпчат, уби най-добрия ни мишелов в конюшнята, ухапа градинаря и малкия син на готвача, лаеше и скимтеше денем и нощем и ставаше още по-невъздържан, когато го затваряхме някъде, за да не пречи. Не можеше да се научи на нищо, дори на най-елементарни команди. Само след две седмици вече едва го понасях. Исках да се отърва от него, но се срамувах да си го призная дори пред себе си — все пак сам бях направил погрешен избор.

Една сутрин двамата с Аллок трябваше да придружим баща ми до едно планинско пасище, за да проверим има ли оагнили се овце. Както обикновено баща ми щеше да язди Гъсока, но този път каза на Аллок да вземе Пъстра, а на мен даде жребчето. Не знаех дали да го сметна за някаква привилегия. Бранти беше в отвратително настроение. Мяташе глава, пръхтеше, подритна няколко пъти и се опита да ме ухапе, дръпна се, когато го яхнах, въртеше се неспокойно и въобще ме излагаше по всякакъв начин. Тъкмо когато си мислех, че най-сетне съм го успокоил, отнякъде изскочи Хамнеда и се нахвърли с лай върху жребчето, скочи и го захапа по крака. Извиках на кучето в мига, когато Бранти се вдигна на задните си крака и понечи да ме хвърли от седлото. Успях да се задържа, дръпнах юздите и овладях изплашеното жребче, но бях побеснял. Когато Бранти най-сетне се успокои, погледнах кучето, но видях само купчина непомръдваща плът.

— Какво стана? — попитах.

— Не знаеш ли? — отвърна с въпрос баща ми.

Погледнах Хамнеда. Помислих, че Бранти го е стъпкал. Но нямаше кръв. Лежеше съвсем отпуснат, сякаш нямаше скелет. Едно дълго петнисто краче се протягаше като въженце. Скочих от коня, но не посмях да се доближа.

Вдигнах ядосан поглед към баща ми.

— Трябваше ли да го убиваш?

— Аз ли? — отвърна той и в гласа му повя хлад.

— Ах, Оррек, ти беше — намеси се Аллок, седеше на седлото на Пъстра. — Видях те като протегна ръка. Искаше да спасиш жребчето от глупавото куче!

— Не съм го направил! — възразих. — Не съм го убил аз!

— Сигурен ли си, че не си бил ти? — попита ме баща ми почти подигравателно.

— Стана точно както когато уби усойницата — обясни Аллок. — Бързото око! — Но гласът му издаваше безпокойствие и уплаха. Чули глъчката, на двора излязоха още хора. Конете се дърпаха, не искаха да доближат мъртвото куче. Бранти трепереше и бе плувнал в пот, също като мен. После неочаквано се обърнах и повърнах, но без да пускам юздите. Избърсах си устата, отведох Бранти при камъка, от който се качвах, и се метнах на седлото.

— Тръгваме ли? — попитах.

Препуснахме към планинските пасища. Мълчахме.

Вечерта попитах къде са погребали кученцето. Отидох на мястото, зад бунището, и постоях там. Когато поех обратно, баща ми ме чакаше на пътеката.

— Оррек, съжалявам за кучето ти — каза тихо.

Кимнах.

— Кажи ми нещо: ти поиска ли да го убиеш?

— Не — отвърнах, но не бях съвсем сигурен, защото спомените ми бяха объркани. Мразех нещастното куче заради глупостта му, но не бях искал да го убивам, нали?

— И въпреки това го направи.

— Без да съм го пожелал?

— Не знаеше ли, че използваш дарбата си?

— Не!

Той закрачи до мен към къщата. Известно време и двамата не продумвахме. Пролетната вечер бе прохладна и приятна. На запад, близо до сърпа на луната, светеше Вечерната звезда.

— Това значи ли, че съм като Кадард? — попитах шепнешком.

— Трябва да се опиташ да контролираш дарбата си, да я прилагаш — отвърна баща ми след дълга пауза.

— Но аз не мога! Нищо не се случва, когато се опитвам да я прилагам, татко! Мъчех се отново и отново… става само когато не съм се опитвал… когато е нещо, като с усойницата… или днес… и дори тогава не усещам да съм направил нещо… просто се случва…

Думите излизаха една след друга, сякаш бяха навързани, ронеха се като каменна кула, която се срутва камък по камък.

Канок въздъхна и сложи ръка на рамото ми. При вратата спря и рече:

— Сигурно си чувал, че има и дива дарба.

— Дива?

— Дарба, която не се управлява от волята.

— Опасна ли е?

Той кимна.

— Какво… какво се прави с нея?

— Имай търпение — рече той и подържа още малко ръката си на рамото ми. — Бъди смел, Оррек. Ще намерим изход от положението.

Изпитвах облекчение от мисълта, че баща ми вече не ми се сърди и че не се налага повече да му се съпротивлявам, но това, което ми каза, ме изплаши ужасно. Прекарах неспокойна нощ. Когато на сутринта ме повика, отидох при него с готовност. Бях готов да направя всичко, което поиска.

Той отново бе мълчалив и напрегнат. Мислех, че е заради мен, разбира се, но скоро узнах истинската причина.

— Дорек се върна тази сутрин — рече той, докато вървяхме към долчинката на ясеновата гора. — Каза, че липсват две бели юници.

Юниците бяха от старата Роддова порода, три великолепни животни, за които баща ми бе отстъпил на Роддмант една от граничните ни горички; Надяваше се постепенно да създаде цяло стадо бели говеда, с каквото някога са се гордеели в Каспромант. Бяха пратили трите юници на една тучна ливада в южната част на нашето владение, близо до овчарското пасище; наглеждаха ги една наша пастирка и синът й заедно с пет-шест дойни крави.

— Дали не са намерили отвор в оградата? — попитах.

Той поклати глава.

Белите юници бяха най-скъпоценното ни притежание, ако се изключеха Гъсока, Пъстра и Бранти, както и земята ни, разбира се. Загубата на две от тях щеше да е тежък удар върху надеждите на Канок.

— Отиваме да ги търсим ли?

Той кимна.

— Още днес.

— Може да се навлезли в дерето и…

— Сами едва ли — прекъсна ме той.

— Мислиш ли, че… — Не посмях да продължа. Ако юниците бяха откраднати, вероятните крадци се брояха на пръсти. Дръм и хората му, кой друг. Но да се хвърлят такива обвинения бе рисковано. Немалко кървави отмъщения бяха пораждани от подобни съмнения. Въпреки че бяхме само двамата с баща ми, навикът да сме дискретни се оказа твърде силен. Не казахме нищо повече.

Стигнахме до първото място, където бяхме спирали преди няколко дена — и където за първи път му бях възразил.

— Искаш ли… — почна той, но не завърши, а вместо това ми хвърли почти умоляващ поглед. Аз кимнах.

Огледах се. Тук хълмовете имаха полегати склонове, осеяни с камъни и трева. Едно малко ясеново дръвче растеше досами пътя, опитваше се да се пребори само, с превито, сгърчено стебло, но смело разлистено. Отместих поглед от него. Малко по-нататък, отново край пътя, зърнах мравуняк. Едрите червено-черни мравки с бодра стъпка се точеха на върволици, забързани по работата си. Мравунякът беше доста големичък, купчина засъхнала пръст, висока почти две педи. Бях виждал разровени мравешки градове и можех да си представя тунелите под земята, сложните галерии и коридори, мрачната архитектура. И в този момент, без да се замислям, протегнах лявата си ръка и втренчих поглед в мравуняка, а дъхът напусна стиснатите ми устни с остър звук и аз ударих с цялата си сила, обзет от жажда да разрушавам, да развалям, да унищожавам.

Виждах огряната от слънце зелена трева, кривото ясеново дръвче и мравуняка с червено-черните мравки, които влизаха и излизаха през отвора на върха, точеха се по пътечката в тревата.

Баща ми стоеше до мен. Не се обърнах. Мълчанието му бе почти осезаемо. Беше нетърпимо.

Завладян от отчаяние, стиснах очи и си пожелах никога вече да не видя това място, мравките, тревата, пътечката, слънчевата светлина… Нещо тъмно, като сянка, се изпречи за миг пред мен.

Когато отворих очи, тревата бе почерняла и мъртва, мравките се бяха превърнали в безформени точки, а мравунякът се бе сринал в прашни пещери. Почвата в краката ми вреше и кипеше, самият хълм бе потъмнял и от него се вдигаше дим. Лявата ми ръка все още бе изпъната неподвижно напред. Свих юмрук, стиснах слепоочията си с ръце и извиках:

— Спри го! Спри го!

Баща ми сложи ръце на раменете ми и ме притисна към себе си.

— Успокой се… успокой се, Оррек. Свърши. Свърши. — Усещах, че и той трепери, беше се задъхал.

Отворих отново очи и мигом извърнах глава, ужасен от това, което видях. Склонът на хълма пред нас изглеждаше, като пометен от вихрушка или пожар — беше раздран и овъглен, натрошени камъни сред мъртвата земя. От ясеновото дръвче бе останало само обгорено пънче.

Обърнах се и зарових глава в гърдите на баща ми.

— Помислих си, че си ти! Че ти стоиш пред мен!

— Какво има, сине? — попита той с почти нежен, загрижен глас.

— Щях да те убия! Но не го направих, не го направих!

Всъщност не исках да го направя! А какво можеше да стане!

— Чуй ме, Оррек. Не се страхувай. Повече няма да те моля…

— Безсмислено е! Аз не мога да го контролирам! Не мога да го правя, когато искам, а когато не искам, изведнъж се получава! Не смея дори да те погледна! Да погледна каквото и да било! Ами ако… ако в този момент… — Не можех да продължа. Отпуснах се на земята, парализиран от страх и отчаяние.

Канок седна до мен и изчака да се посъвзема.

Най-сетне се понадигнах.

— Аз съм като Кадард — едва успях да промълвя.

Не беше въпрос, по-скоро заключение.

— Може би — рече баща ми. — Може би си като Кадард, когато е бил малък. Не когато е убил жена си. Тогава вече е бил луд. Но като малък само дарбата му е била необуздана. Просто не е можел да я владее.

— Завързали са му очите, докато се научи да я контролира — рекох. — И ти можеш да направиш същото с мен.

Съжалих в мига, когато произнесох тези думи. Но вече беше късно, затова вдигнах очи към хълма пред мен, към широката диря изпепелена трева и сгърчени храсти, прах и натрошени камъни, безформени останки. Дори най-малката жива твар там бе унищожена. Всички мънички крехки създания бяха пометени от моята сила. И дръвчето също. Аз бях виновен за всичко това, без дори да осъзная, че го правя. Не исках да се случи, а ето, че бе станало. Бях се ядосал и…

Отново затворих очи.

— Така ще е най-добре — въздъхнах.

Може би съм се надявал, че баща ми ще има друг, по-добър план. Но след известно време, с тих глас, сякаш се срамуваше от безсилието си, той рече:

— Може би — за известно време.