Урсула Ле Гуин
Дарби (6)

6

След няколко дни баща ми и Аллок отидохме да дооправим оградата на югозападните пасища и да покажем на онези от другата страна, че познаваме всеки камък от нея и няма на никого да позволим да нарушава границата. На третия или четвъртия ден от работата се приближиха няколко конници, идваха откъм Малко дере, владение, което преди принадлежеше на Кордеви, а сега бе част от Дръмант. При вида на конете овцете се разбягаха уплашено. Мъжете яздеха право към нас и ускориха веднага щом излязоха на равното. Денят бе мъглив. Дрехите ни бяха подгизнали от ситния ръмеж и изкаляни от пренасянето на мокрите хлъзгави камъни.

— В името на Камъка, дъртата змия лично! — промърмори Аллок. Баща ми го скастри с поглед, после каза с тих, но ясен глас, докато конниците спираха оттатък стената:

— Добър ти ден, брантор Огге.

И тримата гледахме конете им с нескрито възхищение, защото бяха чудесни животни. Бранторът яздеше красива меденокафява кобила с украсена със сребро сбруя, с малко прекалено тънки крака за якото му тяло — Огге Дръм бе шейсетгодишен, плещест и дебеловрат. Фустанелата му бе изплетена от фина вълна. Изпод нея се подаваха мускулестите му прасци. Гледах тях, защото не смеех да го погледна в очите. През целия си живот бях чувал само лоши неща за брантор Огге и начинът, по който ни бе доближил, в галоп, право към стената, ме бе изплашил допълнително.

— Оградата ли поправяш, Каспро? — попита той със силния си и неочаквано топъл глас. — Добра работа си свършил. Ще пратя неколцина от моите хора да ти помогнат.

— Приключваме за днес, но все пак ти благодаря — отвърна Канок.

— Въпреки това ще ги пратя. Оградите имат две страни, нали знаеш?

— Тъй е — кимна баща ми. Говореше любезно, но лицето му изглеждаше сурово и твърдо като камъка в ръката му.

— Един от тези момци трябва да е твоят, а? — рече Огге и погледна първо Аллок, после и мен. Обидата беше зле прикрита. Той със сигурност знаеше, че синът на Канок е момче, а не двайсетгодишен младеж. Намекът беше, че не вижда разлика между сина на Канок и неговия ратай.

— Аха — потвърди баща ми, без да ме представя.

— Сега, след като владенията ни имат обща граница — заговори Огге, — ще намина да ви навестя и да ви поканя с жена ти в Дръмант. Нещо против да прескоча до вас през някой от идните дни?

— Абсолютно нищо — отвърна Канок. — Добре дошъл си, когато и да дойдеш.

— Хубаво, хубаво. Ще взема да тръгвам. — Огге махна нехайно с ръка, извърна коня си и поведе отряда в галоп покрай оградата.

— Майчице, какъв кон! — въздъхна възхитено Аллок. И той като баща ми бе запален коняр, двамата непрестанно крояха планове как да подобрят породата. — Ако можехме да ги съберем поне за малко с Бранти, какво жребче може да излезе!

— Не забравяй за цената, която ще трябва да платим — отвърна навъсено Канок.

След този ден беше баща ми се умълча и беше доста напрегнат. Каза на майка ми да се приготви за посещението на Огге и тя, разбира се, го послуша. После зачакаха. Канок не смееше да се отдалечава от Каменната къща, защото не искаше мама да е сама, когато се появи Огге. Мина почти половин месец, преди той да дойде.

Беше със същия отряд, мъже от неговия род, нито една жена. Баща ми, който бе горделив човек, прие това за оскърбление и въпреки че ги покани да влязат, не пропусна да го отбележи.

— Жалко, че жена ти не е с теб — рече.

Огге се извини, че била претрупана с домакинска работа, а и напоследък не била добре със здравето.

— Но с радост ще ви очаква да ни гостувате в Дръмант — добави, като се обърна към мама. — Едно време хората си гостуваха много по-често. Май напоследък позанемарихме доброто възпитание. Сигурно е различно в градовете, където съседите са повече, отколкото врани на мърша, дето се казва.

— Съвсем различно — потвърди с мек глас майка ми, малко смутена от шумните му маниери и едрото му енергично тяло, което сякаш излъчваше топлина.

— А това трябва да е твоето момче, видях го преди десетина дни. — Той неочаквано се наведе към мен. — Кадард, нали?

— Оррек — обади се майка ми, аз бях изгубил ума и дума.

— Е, Оррек, дай да ти огледам хубавичкото лице — засмя се той. — Да не се боиш от Дръмското око, а? — добави и отново се изкикоти гръмогласно.

Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите, докато ме разглеждаше, но въпреки това намерих сили да вдигна глава. Очите на Огге едва се виждаха изпод рунтавите надвиснали вежди. Имах чувството, че ме гледат бездушни змийски очи.

— Чух, че вече си проявил дарбата си. — И погледна баща ми.

Аллок естествено бе разказал на всички във владението ни за усойницата. Наистина е удивително с каква бързина се разпространяват подобни сведения из Предпланинието, където инак никой не разговаря с никого освен с близките си роднини.

— Така е — отвърна Канок, но гледаше мен, а не Огге.

— Какво пък, радвам се, че се е получило, въпреки всичко — добави Огге с искрен, приветлив глас, та не можех да повярвам, че възнамерява наистина да обиди майка ми. — Силата да разваляш — това е нещо, което бих искал да видя! Сигурно знаеш, че в Дръмант имаме само жени от Каспровия род. Те носят дарбата, естествено, но не могат да я прилагат. Може би младият Оррек ще бъде така добър да ни направи една малка демонстрация? Какво ще кажеш, момко? — Гласът му бе жизнерадостен, добросърдечен.

Невъзможно бе да му откажа. Не отговорих, но и не можех да мълча, затова кимнах.

— Хубаво, значи да накарам да съберат малко змии, преди да дойдеш, а? Или може да почистиш къщата от плъхове, както предпочиташ. Радвам се, че дарбата се е запазила. — Последното беше отправено към баща ми. — Защото ми се ще да поговорим за твоя син и една моя внучка, когато ми дойдете на гости. — Той се надигна да си тръгва. — Видяхте ли, че не съм такова страшилище, каквото ме изкарват? — Обърна се към майка ми. — Ще ми окажете ли честа да ни навестите през май, като поизсъхнат пътищата?

— За нас ще е удоволствие, господине — отвърна Мелле и също стана, сплете пръсти и наведе чело към тях, жест на хората от Низините, с който изразяват уважението си, напълно непознат сред нас.

Огге втренчи поглед в нея. Сякаш едва този жест го накара да я забележи за първи път. Преди това не се бе вглеждал в никого от нас. Тя продължаваше да стои, леко приведена, сдържана и спокойна. Красотата й не приличаше на никоя друга в Предпланинието, жена с фино изваяно лице, едновременно покорна и излъчваща сила. Видях как едрото му лице се променя, как по него преминават чувства, които не бях в състояние да разгадая — изумление, завист, алчност, омраза?

Той повика другарите си, които бяха насядали около приготвената от майка ми за тях маса. Излязоха навън, метнаха се на конете и препуснаха. Майка ми огледа останките от пиршеството.

— Добре похапнаха — рече с гордостта на добра домакиня, но и със съжаление, защото от сладкишите не бе останало нищо за нас, а бе положила толкова усилия да ги приготви.

— Като врани на мърша — подхвърли с пресипнал глас баща ми.

Тя се разсмя.

— Не го бива за дипломат.

— Не зная за какво го бива. Нито защо дойде.

— Изглежда заради Оррек.

— Може би. — Баща ми очевидно се опитваше да спре разговора или да го отложи за момент, на който няма да присъствам.

Майка ми нямаше подобни скрупули.

— Дали не намекваше за годеж?

— Ако момичето е на подходяща възраст.

— Оррек няма още четиринайсет!

— И тя трябва да е малка. На дванайсет или тринайсет. Но пък е Каспро по майчина линия.

— Но да се сгодяват деца?

— По нашия край това е нещо нормално — рече Канок твърдо. — Става въпрос само за годеж. Ще направим сватбата, когато му дойде времето.

— Още е много млад да говорим за такива неща.

— Няма нищо лошо, ако го уговорим отдалече. От подобни бракове зависят много работи.

— Не искам и да чуя за това — рече майка ми тихо и поклати глава. Не се опитваше да възрази, но и рядко се случваше да изразява несъгласие, та стана ясно, че това е нейното окончателно мнение. Нямах представа как ще реагира баща ми.

— Не зная какво иска Дръм, но ако ще предлага годеж, това е щедро предложение и не може да не го обмислим. В целия Запад няма друго момиче с Каспрова кръв в жилите. — Канок ме погледна с онзи преценяващ поглед, с който понякога оглеждаше жребците и кобилите, сякаш се опитваше да разбере какво ще излезе от тях. След това се обърна и добави: — Чудя се само защо ни го предложи. Дали не е нещо като компенсация?

Мелле застина.

В първия миг не можах да разбера за какво говори баща ми. Дали имаше предвид компенсация за трите жени от неговия род, за които би могъл да се ожени, ако Огге не му ги бе отнел и не го бе принудил да търси жена, с която няма никаква кръвна връзка?

Лицето на майка ми почервеня и мургавата й кожа придоби цвета на слънце преди залез.

— А ти очакваше ли… да има компенсация? — попита бавно.

— Не виждам защо не — отвърна невъзмутимо Канок. — Ако не за друго, поне ще може да поправи стореното. — Той закрачи из стаята. — Даредан не беше старица. Във всеки случай не бе толкова възрастна, че да не дари Себб Дръм с дъщеря. — Спря и ни погледна замислено. — Трябва да обмислим предложението. Дръм може да бъде зъл враг, но и добър приятел. Ако ни предлага дружбата си, трябва да я приемем. Пък и за Оррек шансовете ще са подобри, отколкото бих могъл да се надявам.

Мелле не отговори. Бе казала, каквото имаше да казва, и не желаеше да добави нищо повече. Дори обичаят да се сгодяват малки деца да бе нов за нея, със сигурност познаваше възможността бракът да се използва със социални и финансови цели.

Но аз имах собствено мнение по въпроса и побързах да го изразя.

— Но ако ме сгодите за онова момиче — попитах, — какво ще стане с Грай?

Канок и Мелле се извърнаха едновременно към мен.

— Какво да стане с Грай? — попита Канок с нетипично за него дебелокожие.

— Ако двамата с Грай искаме да се сгодим.

— Прекалено сте млади! — избухна майка ми и едва тогава осъзна каква грешка е допуснала.

Баща ми помълча известно време.

— Двамата с Тернок вече го обсъждахме — заговори бавно, внимателно обмисляше всяка дума. — Грай е от добър род и дарбата й е силна. Майка й иска да я сгоди за Анрен Барре от Кордемант, за да запазят дарбата. Още нищо не е решено. Но онова момиче при Дръмови е от нашата кръв, Оррек. А това има голямо значение за мен и за хората. Възможност, която не бива да изпускаме. Дръм сега ни е съсед, а да се сродим значи да укрепим приятелството си.

— С Роддмант винаги сме били приятели — казах, твърдо решен да не отстъпвам.

— Не го отричам. — Той сведе поглед към разхвърляната маса. Очевидно не знаеше какво да добави. — Да оставим този въпрос засега. Дръм може да не е имал нищо такова предвид. Той лесно се пали, а после забравя. Като идем през май, ще научим за какво става дума. Може да сме го разбрали погрешно.

— Той е грубиян, но ми се струваше, че се опитва да се държи приятелски — заяви Мелле. Никога досега не я бях чувала да нарича някого „грубиян“. Това сигурно означаваше, че никак не го харесва. Но не й беше в природата да проявява недоверчивост към хората. От друга страна, като виждаше добра воля там, където всъщност я нямаше, тя често я пораждаше. Хората от нашето имение обичаха да работят с нея, мрачните фермери винаги се усмихваха, когато ги заговаряше, а смълчаните ратаи споделяха с нея мъката си, сякаш им беше сестра.

Нямах търпение да се видя с Грай и да й разкажа за посещението на Дръмови. Сега, след като Огге си беше тръгнал, не се налагаше да се навъртам около къщата, та да му бъда представен, когато най-сетне му хрумне да намине. Казах на мама, че на заранта искам да отида до Роддмант. Тя ме погледна в очите, изчерви се и не отговори. Помолих баща ми да взема червения жребец. Изпитвах необичайна увереност, докато разговарях с него. Сигурно бе заради това, че най-сетне бях проявил дарбата си, а може би защото изразих открито мнението си по въпроса за един възможен годеж. Не останах изненадан, когато ми позволи, без дори да ме предупреждава да не сплашвам стадата, докато препускам край пасищата, както правеше, когато бях момче на тринадесет, а не тринадесетгодишен мъж.