Урсула Ле Гуин
Дарби (14)

14

През пролетта Тернок и Парн ни навестяваха непрестанно. Тернок беше благ човек, склонен да изпълнява, каквото му се нареди, вместо сам да се разпорежда, и макар да не беше особено щастлив с властната си жена, никога не се оплакваше от нея. Винаги бе следвал баща ми и беше обичал майка ми и сега искрено скърбеше за нея. При едно гостуване към края на юни се качи в стаята при баща ми и разговаря с него доста дълго. Същата вечер Канок слезе да яде с нас и от този ден престана да се заключва и се върна към работата и задълженията, макар че почти винаги спеше в стаята на кулата. Разговаряше с мен вяло и с видимо усилие, сякаш го правеше по задължение. Отвръщах му по същия начин.

Бях се надявал, че Парн ще знае как да помогне на майка ми в болестта й, но Парн бе ловец, а не лечител. Чувстваше се смутена и объркана всеки път, когато навестяваше още живата Мелле. На погребението водеше оплакването — риданията и воплите, с които жените от Предпланинието изпращат мъртъвците. Това е ужасяващо пронизително врещене, което продължава дълго, непоносимо е като вопли на ранено животно. Сажда вдигна глава и зави с жените, а аз стоях до нея и се борех с напиращите сълзи. Когато церемонията приключи, се почувствах изтерзан и изтощен, но и същевременно облекчен. Канок изтърпя всичко това мълчаливо и неподвижно, като скала под дъжд.

Скоро след смъртта на Мелле Парн замина за Карантаг. Ловците от Борремант бяха чули за уменията й и я бяха поканили да им помогне. Парн искаше Грай да тръгне с нея, за да упражнява дарбата си. Щеше да получи редкия шанс да се представи пред заможни планинци и да си спечели слава и име. Но Грай отказа. Парн страшно й се ядоса. Този път обаче Тернок се намеси: „Ти заминаваш и се прибираш, когато ти скимне — рече на жена си, — позволи и дъщеря ти да бъде същата“. Парн видя правдата в думите му, въпреки че не й допадаше. Замина на следващия ден, без да се сбогува с никого.

Грай беше отпратила обязденото жребче Пожар в Кордемант. Когато идваше при нас, вземаше някой впрегатен кон или вървеше пеша, въпреки че това й отнемаше половин ден. Живееше твърде далеч, за да мога да я навестявам с Пъстра и Сажда. Пък и Пъстра междувременно бе остаряла, а колкото до Гъсока — беше се превърнал неусетно в стара посивяла кранта. Бранти бе великолепен четиригодишен жребец и непрестанно го търсеха за разплод. Напоследък конюшните ни се бяха поизпразнили. Една вечер събрах сили и подхвърлих на баща ми:

— Трябва ни ново жребче.

— Тъкмо смятах да питам Данно Барре какво ще иска за онази сива кобила.

— Тя е стара. Ако си намерим жребче или млада кобила, Грай ще я обязди.

— Ще огледам наоколо — обеща баща ми.

— Аллок ми каза, че имало чудесна кобилка в Каллемант. Чул за нея от ковача.

Той не каза нищо. Трябваше да чакам цял месец отговор. Пристигна под формата на Аллок, който дойде да ме извика, за да видя новата кобилка. Не можех да я видя, но пък я погалих по гладката като коприна козина. После я яхнах и направих един кръг из двора; Аллок я водеше и възхваляваше стойката и движенията й. Била на годинка, каза ми, с бял корем и звезда на челото, така че я нарекли Звезда.

— Грай тук ли ще идва да я обяздва?

— Не. Звезда ще изкара една година в Роддмант, за да подобри уменията си.

Вечерта, когато Канок се прибра, исках да му благодаря. Да отида при него и да го прегърна. Но се боях, че в слепотата си ще направя нещо нескопосано и още повече — че може да не поиска да ме прегърне.

Вместо това казах:

— Пояздих кобилката, татко.

— Хубаво — рече той и ми пожела лека нощ.

После чух уморените му стъпки нагоре към стаята в кулата.

 

И така, в онези тежки времена Грай идваше да язди Звезда три или четири пъти в месеца, понякога и по-често.

Всеки път, когато ме навестяваше, излизахме заедно на езда и тя ми обясняваше какво прави със Звезда. Кобилката беше от добро потекло и учеше бързо. Грай рядко се отдалечаваше с нея, защото Пъстра страдаше от ревматизъм. Накрая се връщахме в Каменната къща, седяхме в градината или, ако беше студено и дъждовно, край огнището и говорехме за какво ли не.

Неведнъж през онази първа година, след като мама умря, бях ужасно благодарен за посещенията на Грай. Без нея ме заобикаляше плътна, непрогледна стена от мрак. Непробиваема дори за думите ми.

Грай не обичаше да говори много, обикновено ми разказваше новините, после потъваше в мълчание, но дори да се мълчи с нея бе приятно.

Нямам кой знае какви спомени от онази година. Нямах почти никакви занимания. Единствената полза от мен беше, че съм безполезен. Никога нямаше да се науча да използвам дарбата си, можех да мечтая само да открия как да не я използвам. Седях в голямата стая на Каменната къща и всички се страхуваха от мен и като че ли това бе едничкото ми предназначение в този живот. Със същия успех можех да съм слабоумен, като нещастната Вардан в Дръмант. И това нямаше да промени нищо. Призрак с превръзка на очите.

Дни наред не разговарях с никого. Соссо, Раб и някои други се опитваха да ме заговорят, да ме ободрят, носеха ми питки от кухнята, а Раб дори събра смелост и ми предложи да й помагам за неща, за които не са нужни очи. При други обстоятелства бих се съгласил с радост. Но не и сега. Вечер Аллок и баща ми се прибираха и сядаха край огнището да обсъдят работата, а аз ги слушах мълчаливо. Аллок се опитваше да ме въвлече в разговора, но аз не позволявах. Тогава Канок ме питаше рязко:

— Оррек, да не си болен?

Или:

— Днес язди ли?

— Да — отвръщах лаконично.

Сигурен съм, че той също страдаше от нашето отчуждение. Зная само, че не плащаше цената, която плащах аз за нашата дарба.

През цялата зима кроях планове как ще отида в Дръмант, ще открия Огге и ще го унищожа. Трябваше да си сваля превръзката, разбира се. Представях си тази картина отново и отново: излизах преди изгрев-слънце, яхвах Бранти и се отправях на път към Дръмант. Скривах се там, докато настъпи нощта, после чаках Огге да се покаже. Не, още по-добре, можех да се преоблека като някой друг. Хората в Дръмант ме бяха виждали само с превръзка, пък и оттогава бях порасъл и гласът ми бе надебелял.

Щях да облека сюртук на ратай и фустанела. Никой нямаше да ме познае. Щях да скрия Бранти в гората, защото него поне бяха виждали, да се приближа пешком, като синовете на фермерите от Гленс, и да почакам, докато Огге излезе — и тогава, с един поглед, една дума… И докато другите са парализирани от ужас и изумление, ще се шмугна в гората, ще се метна на гърба на Бранти и ще препусна в галоп към къщи, а като се върна, ще кажа на Канок: „Ти се страхуваше да го убиеш и затова го убих аз“.

Но не го направих. Вярвах в тази история, докато я измислях, но не и след като стигнах до края.

Толкова пъти я повтарях, че накрая ми омръзна и престанах да се занимавам с нея.

Потънах дълбоко в мрака.

Някъде из този мрак най-сетне успях да свърна назад, без дори да зная, че съм го направил. Бях обкръжен от Хаос, нямаше напред и назад, нямаше посока, но аз обърнах и пътят, който избрах, ме отведе при светлината. Сажда бе мой верен спътник в тъмнината и тишината. Грай бе водачът ми по обратния път.

Един ден както винаги седях край огнището. Огънят не беше запален, защото беше май или юни и гореше само огнището в кухнята, но въпреки това предпочитах да седя тук. Чух, че Грай идва, долових приглушения тропот от копитата на Звезда, после Грай попита нещо и Соссо, която я посрещна, отвърна: „Знаеш къде е. Винаги седи там“.

После усетих ръката й на рамото ми, но този път и нещо повече — нежна целувка по бузата.

Никой не ме беше целувал, нито дори докосвал нежно, откакто мама умря. Целувката й накара тялото ми да потръпне, сякаш ме беше ударил гръм. Дъхът ми секна от изненада и удоволствие.

— Пепелявият принц — прошепна Грай. От нея лъхаше на конска пот и трева, гласът й бе като полъх на вятър в листата. Седна до мен. — Помниш ли тази история?

Поклатих глава.

— О, не може да си я забравил. Ти помниш всички истории. Тази е много стара. Когато бяхме малки.

Продължавах да мълча. С времето човек привиква с мълчанието. Тя продължи:

— Пепелявият принц е момчето, дето спяло в ъгъла до огнището, понеже родителите му не му давали да си има легло…

— Пастрокът и мащехата.

— Точно така. Неговите родители го изгубили. Как се губи дете? Сигурно са били ужасно нехайни.

— Били са крал и кралица. Една зла вещица го откраднала.

— Точно така! Той излязъл навън да играе и вещицата дошла от гората — държала вкусна праскова — и щом той отхапал, тя рекла: „Аха, лепкава брадичка, сега си мой!“ — Грай се засмя от удоволствие, че си е припомнила този момент. — Оттогава го нарекли Лепкавата брадичка. Но какво ставаше нататък?

— Вещицата го дала на едно бедно семейство, което вече имало шест деца и не искало седмо. Но тя им платила цяла жълтица, за да го вземат и да го отгледат. И тъй, той станал техен ратай и слуга, а те му подвиквали: „Лепкава брадичке, направи това!“ и „Лепкава брадичке, направи онова!“ и не го оставяли и за миг да си почине. Чак късно през нощта допълзявал изтощен до огнището и лягал в топлата пепел.

Спрях.

— О, Оррек, продължавай — подкани ме с ниския си дрезгав глас Грай.

И аз продължих и разказах историята на Пепелявия принц и как най-сетне се завърнал в своето царство.

Когато приключих, настъпи тишина. Грей подсмърчаше.

— Представяш ли си, да се разрева от една приказка — засмя се след малко. — Не зная защо, но се сетих за Мелле… Сажда, имаш пепел по лапите. Ела да те изчистя. Дай лапа… браво. — След като приключи с почистването на кучето, се надигна. — Да излезем малко.

Но аз не мърдах от мястото си.

— Ела, ще ти покажа какво може Звезда — подкани ме тя.

Каза „покажа“ и не за първи път, защото досега не се дразнех от това, но този път нещо като че ли се беше променило в мен, защото отвърнах троснато:

— Не мога да видя какво прави Звезда. Нищо не виждам. Няма смисъл, Грай. Върви си у вас. Глупаво е да идваш тук. Безполезно.

Последва кратка пауза.

— Това мога и сама да го реша, Оррек.

— Ами направи го. Мисли с тая глава!

— Ти помисли малко! Въпросът е, че си забравил как се мисли. Също като как се гледа!

Гневът изригна в мен, отдавна сдържаното недоволство и отчаяние, каквото чувствах, когато се опитвах да използвам дарбата си. Стиснах жезъла — жезъла на Кадард Слепия — и се изправих.

— Махай се, Грай — викнах. — Иди си, преди да съм те ударил.

— Хубаво, но първо свали превръзката!

Вбесен, замахнах към нея с жезъла — слепешката. Ударът попадна в празно пространство.

Сажда излая рязко и се блъсна в краката ми, за да ми препречи пътя напред.

Наведох се и я погалих.

— Няма нищо — промърморих. Целият треперех от напрежение и срам.

Грай заговори отново, този път от известно разстояние:

— Ще ида в конюшнята. Тем каза, че Пъстра не е излизала от няколко дена. Искам да й прегледам ставите. После можем да пояздим, ако искаш. — И излезе.

Прокарах длан по лицето си. Усещах и двете си ръце мръсни. Сигурно размазвах пепел по лицето си. Отидох в кухнята и се измих, после казах на Сажда да ме заведе в конюшнята. Краката ми трепереха. Чувствах се като старец, Сажда сигурно го усещаше, защото вървеше по-бавно от обикновено.

Баща ми и Аллок бяха излезли с жребците и в конюшнята беше останала само Пъстра.

— Пипни тук — каза ми Грай. — Това е ревматизъм. — Плъзна ръката ми по предния крак на коня и спря при издутото коляно. Усетих, че ставата е гореща.

— О, Пъстра — прошепна тъжно Грай. Чух как я потупва по врата.

— Не знам дали трябва да я яздя.

— И аз не знам. Но тя трябва да излиза.

— Мога да я разхождам.

— Може и за теб да е от полза. Натежал си.

Истина беше. Освен че напоследък не се движех много, бях развил неочакван апетит и Раб и Соссо бързаха да задоволят глада ми. Бях наедрял, но и растях на височина, толкова бързо, че понякога нощем ме боляха костите. Все по-често си удрях главата в горния праг на вратата.

Сложих оглавника на Пъстра — вече ме биваше за подобни дребни задачи — и я изведох. Грай взе Звезда и се метна на гърба й. Излязохме от двора и се заизкачвахме по склона. Сажда водеше мен, а аз — Пъстра. Чувах неравни стъпки зад мен.

— Все едно мърмори: „Ох, оле ле, боли ме…“ — рекох.

— Така е — потвърди Грай.

— Чуваш ли я?

— Само когато успея да направя връзката.

— А мен чуваш ли?

— Не.

— Защо?

— Не мога да направя връзка.

— Защо не можеш?

— Пречат ми някакви думи. Думи и… други неща. Успявам само при бебетата. Така зная кога една жена е бременна. Но когато бебето стане малко човече, вече е извън обсега ми. Викам го, но не чувам отговора.

Известно време вървяхме мълчаливо. Пъстра се пораздвижи и вече пристъпваше по-леко. Приближихме се до ясеновата гора и хълма.

— Кажи ми как изглежда — помолих Грай.

— Не се е променил особено — каза Грай. — Има повече трева. Останалото си е същото. Как го нарече?

— Хаос. Дръвчето как е?

— Линее.

Обърнахме назад.

— Знаеш ли, странното е, че дори не помня да съм го правил. Отворих очи и вече беше станало.

— Но не действа ли така дарбата ви?

— Не. Не и със затворени очи! Защо иначе ще нося тази проклета превръзка? За да не го направя!

— Но щом дарбата ти е дива… и ти не си искал да го направиш… а се е случило за миг…

— Не знам — прекъснах я. „Всъщност май исках“, помислих си.

— Оррек, съжалявам за одеве — каза Грай.

— Аз пък съжалявам, че те пропуснах с жезъла.

Тя не се разсмя, но аз се почувствах по-добре.

 

Не беше в този ден, но не беше и много след него, когато Грай ме попита за книгите — интересуваше се какво е написала Мелле през есента и зимата, след като състоянието й се беше влошило съвсем. Попита зная ли къде са.

— В раклата в нейната стая. — Все още мислех за стаята горе като за стаята на мама, въпреки че Канок спеше там от почти година.

— Питах се дали ще може да ги прочета.

— Ти си единственият човек в Предпланинието, който може да ги прочете — отвърнах и в думите ми прозвуча огорчение.

— Не зная дали ще мога. Беше толкова трудно… Помня някои от буквите, но… ти също би могъл да ги четеш.

— О, да. Когато си сваля превръзката. Когато цъфнат налъмите.

— Чуй ме, Оррек…

— Да, мога поне да чувам.

— Ти можеш да четеш. Опитай поне с една от книгите. Не е необходимо да поглеждаш към нещо друго. — Гласът й отново бе станал дрезгав. — Няма да я унищожиш! Ще виждаш само това, което е написала майка ти. Това, което е написала за теб.

Грай не знаеше, че бях видял лицето на Мелле, преди тя да умре. Никой освен баща ми не го знаеше. Само аз знаех, че никога не бих сторил зло на мама. Нима бих унищожил едничкото нещо, което ми бе оставила?

Нямаше какво да отговоря, на Грай.

Никога не бях обещавал на баща ми да не свалям превръзката. Не бях обвързан с клетва, но въпреки това не го смятах за редно. Но ето, че го бях направил вече веднъж — по молба на майка ми. Или може би защото слепотата ми бе от полза за баща ми, превръщаше ме в негово оръжие, в заплаха срещу враговете. Дали обаче бях верен единствено на него?

Дълго не можех да се похваля с прогрес по този въпрос. Грай също не говореше на тази тема и аз реших, че въпросът е решен, по един или друг начин.

Но веднъж през есента, докато натривах коляното на Пъстра с отвара от билки, а Канок почистваше едно копито, което създаваше проблеми на Гъсока, неочаквано за себе си казах:

— Татко, искам да видя книгите, които написа мама.

— Книги ли? — повтори той объркано.

— Онази, която направи много отдавна, и другите, които написа, докато беше болна. Те са в раклата — горе.

— И за какво са ти? — попита баща ми след кратка пауза.

— Искам да ги взема. Мама ги направи за мен.

— Вземи ги, щом настояваш.

— Ще ги взема — отвърнах и Пъстра отстъпи, защото докато се борех с гнева си, неволно я бях стиснал по-силно. Мразех баща си. Не даваше пукната пара за мен, нито за работата, която бе изстискала и последните сили на майка ми, не го интересуваше нищо освен да е брантор на Каспромант и да налага волята си на останалите.

Приключих с кобилата, измих си ръцете и се качих право в стаята на кулата, докато баща ми още не е свършил в конюшнята. Сажда ме отведе нетърпеливо там, сякаш очакваше да заварим Мелле.

В стаята беше студено и пусто. Разперих ръце да напипам раклата и се подпрях на леглото. Отгоре бе сгънат шалът — кафявият вълнен шал на мама, с който се завиваше, когато й бе студено — когато умираше. Познах го веднага щом го докоснах, стиснах грубата мекота на домашната вълна. Наведох се и зарових лице в него. Не долових мириса на мама, такъв, какъвто го помнех, само слабата миризма на сол и пот.

— При прозореца, Сажда — казах и там най-сетне открихме раклата. Вдигнах капака и напипах платнените листа, подредени вътре. Бяха твърде много, за да успея да ги отнеса наведнъж. Продължих да тършувам надолу, докато не стигнах до подвързаната книга, първата, която мама бе направила за мен — „Животът на господаря Раниу“. Взех я и затворих капака. Докато Сажда ме извеждаше, разперих пръсти и отново погалих шала. Сърцето ми се сви.

Всичко, което ме вълнуваше в този момент, бе да отнеса със себе си тази книга, която ми бе подарила мама, която бе направила за мен, която ми бе оставила в наследство. Това ми беше напълно достатъчно. Поне така смятах. Сложих я на масата в моята стая, където всеки предмет си имаше точно място, което никога не се променяше и никому не бе позволено да докосва нищо. Отидох на вечеря. Както винаги мълчахме.

Към края на вечерята баща ми попита:

— Намери ли… книгата?

Произнесе последната дума колебливо.

Кимнах. Изпитвах някакво зловещо удоволствие, сякаш му се надсмивах в ума си: „Ти не знаеш какво е това, не знаеш какво да правиш с него, не можеш да четеш!“

И когато се прибрах в стаята си, поседях известно време до масата, а после бавно започнах да си свалям превръзката.

Първото, което видях, бе тъмнина.

Едва не изкрещях. Сърцето ми блъскаше като пощуряло от уплаха, виеше ми се свят, не зная колко време измина, преди да забележа, че пред мен има някакво светло петно, изпъстрено с ярки сребристи точици. Това, което виждах, беше прозорецът и звездите.

В стаята ми, съвсем естествено, нямаше никакво осветление. Трябваше да сляза до кухнята и да взема кремък и стомана, както и лампа, или кандило. Но какво щяха да кажат в кухнята, ако поискам тези неща?

Постепенно привикнах с тъмнината и започнах да различавам бледите очертания на книгата върху масата. Прокарах ръка над нея и забелязах неясна сянка. Мисълта, че виждам отново, ми достави неочаквано удоволствие. Вдигнах глава и се загледах в есенните звезди. Гледах ги толкова дълго, че забелязах бавното им движение на запад. Това ми беше достатъчно.

Поставих отново меките подложки на очите си, стегнах превръзката, съблякох се и си легнах.

Нито за момент не си бях помислял — одеве, докато гледах в небето — дали бих могъл да ги унищожа, мисълта за това колко е опасна дарбата ми бе останала забравена в някое ъгълче на съзнанието, прокудена там от щастието отново да виждам. Но сега се запитах — щом мога да ги видя, бих ли могъл да унищожа и звездите?