Робърт Луис Стивънсън
Черната стрела (6)

Глава V
„Колкото и да е кръвожаден ловецът…“

Момчетата не мръднаха, докато последните стъпки не заглъхнаха в шума на вятъра. Едва тогава те се изправиха и въпреки болките от неудобното положение, в което бяха стояли, покатериха се по развалините и минаха пак по гредата над рова. Мечем бе взел падналата кука и вървеше напред, а Дик го следваше полека с арбалет на рамо.

— Право към Холиуд сега — каза Мечем.

— Към Холиуд ли? — извика Дик. — Когато толкова добри хора ще бъдат избити? Не-е! По-скоро бих оставил да те обесят, Джек!

— Нима ще ме изоставиш? — запита Мечем.

— Ще те изоставя, то се знае! — отвърна Дик. — Ако не успея да предупредя ония момци, ще умра заедно с тях. Да не мислиш, че ще изоставя хората, между които съм израснал? Нямам такова намерение! Дай ми куката!

Но Мечем не мислеше да му я даде.

— Ти се закле пред всички светии, Дик, да ме отведеш здрав и читав в Холиуд. Нима ще нарушиш клетвата си? Нима ще ме изоставиш… клетвопрестъпнико?

— Аз се заклех не на шега — отговори Дик — и бях решен да изпълня клетвата си, но сега!… Слушай, Джек, ела с мене! Само да предупредя моите хора и ако потрябва, да им помогна в борбата; така всичко ще се уреди и аз ще тръгна пак за Холиуд да изпълня клетвата си.

— Ти се подиграваш с мене — отвърна Мечем. — Та нали хората, на които искаш да помогнеш, са тръгнали да ме търсят, за да ме погубят?

Дик се почеса по главата.

— Нищо не мога да сторя, Джек — каза той. — Не виждам изход. Как би постъпил ти? Опасността за тебе не е голяма, а тия хора са изложени на смърт. На смърт! — повтори той. — Помисли какво ги чака! Защо ме бавиш, чумата да те тръшне! Дай ми куката! Та нима ще трябва всички да загинат!

— Ричард Шелтън — каза Мечем, като го погледна право в лицето, — нима ще бъдеш на страната на сър Даниъл? Нямаш ли уши? Не чу ли какво каза оня Елис? Или не обичаш рода си и баща си, убит от ония хора? „Хари Шелтън“ — каза Елис; а сър Хари Шелтън е твой баща; ясно като бял ден.

— Какво искаш? — извика повторно Дик. — Да вярвам на разбойници ли?

— Та аз съм слушал за това и по-рано — възрази Мечем. — Всички разправят, че сър Даниъл го е убил, като нарушил дадена клетва и пролял в собствения си дом невинната му кръв. — Небето чака мъст… А ти — синът на убития — ще идеш да помагаш и да защищаваш убиеца!

— Джек — извика младежът, — аз не зная. Може и така да е било; отгде да зная? Но слушай: този човек ме е отхранил и възпитал, аз съм играл и ловувал е неговите хора; а сега… да ги оставя, когато са в опасност… Та това е безчестие! Не, Джек, ти не можеш да искаш такова нещо, не ще пожелаеш да стана подлец!

— А баща ти, Дик? — каза Мечем, някак си разколебан. — Баща ти? И клетвата ти към мене? Та ти те закле във всички светии!

— Баща ми ли? Той би ми казал да вървя! Ако сър Даниъл го е убил, ей тази ръка ще убие сър Даниъл, когато му дойде времето! Но аз няма да изоставя нито него, нито хората му, когато са в опасност. А колкото до клетвата, добри Джек, ти ще ме освободиш сега от нея. Ще ме освободиш, за да спася живота на хора, които не са ти сторили никакво зло, и за да спася собствената си чест.

— Да те освободя от клетвата ли, Дик? Никога! — отвърна Мечем. — Ако ме изоставиш, ти си клетвопрестъпник и аз ще разглася навсякъде какъв си.

— Кипвам вече! — каза Дик. — Дай ми куката! Дай я!

— Няма да ти я дам — каза Мечем. — Насила ще те спася.

— Няма ли! — извика Дик. — Ще те накарам да я дадеш!

— Опитай се — отвърна Джон.

Те се гледаха право в очите, готови да се нахвърлят един срещу друг. Пръв скочи Дик; Мечем се обърна, веднага да бяга, но Дик го настигна с два скока, изтръгна куката от ръцете му, повали го на земята и застана над него, почервенял от яд, със заплашително свити, пестници. Мечем лежеше с лице в тревата, без да мисли да се съпротивява.

Дик опъна тетивата.

— Ще те науча аз тебе! — извика яростно той. — И да съм се клел — можеш да вървиш по дяволите!

После се обърна и затича. Мечем скочи веднага и хукна подир него.

— Какво искаш? — извика Дик, като се опря. — Какво търсиш подир мене? Махай се!

— Аз мога да тичам подир тебе, щом ми се иска — отвърна Мечем. — Гората е за всички.

— Връщай се, за бога! — отвърна Дик, като вдигна арбалета си.

— Я виж какъв юнак! — възрази Мечем. — Стреляй!

Дик наведе смутено арбалета си.

— Слушай — каза той, — ти вече достатъчно ме забави. Върви си. Върви ей с добро. Иначе — и да искам, и да не искам — ще те изгоня насила.

— Зная — каза упорито Мечем, — че си по-силен от мене. Прави, каквото искаш. Но аз ще вървя подир тебе, Дик, докато наистина ме прогониш насила — добави той.

Дик едва сдържаше гнева си. Не му даваше сърце да набие такова беззащитно същество; а не виждаше как другояче да се отърве от този нежелан и може би неблагонадежден другар.

— Трябва да си полудял — извика той. — Та аз тичам с все сила към враговете ти, глупчо!

— Малко ме е грижа, Дик — отвърна момчето. — Ако ти е съдено да умреш, и аз ще умра с тебе. По-добре ще ми е с тебе в тъмница, отколкото без тебе на свобода.

— Добре — каза Дик. — Нямам време за повече приказки. Върви с мене, щом смяташ че си длъжен да вървиш, но ако ми направиш пакост, да знаеш, че няма да те пожаля. Веднага ще си получиш стрелата.

С тия думи Дик хукна отново, като се движеше все покрай гъсталака и се оглеждаше зорко на вси страни. Той се измъкна тичешком от долината и стигна до по-рядката гора. Вляво се показа малко възвишение, изпъстрено със златисти жълтуги; на върха му тъмнееха няколко самотни бора.

„Оттам ще видя какво става“ — помисли Дик и тръгна нататък през обрасла с изтравниче полянка.

Минал бе само няколко ярда, когато Мечем го побутна по ръката и му посочи нещо. На изток от възвишението имаше дол и както изглежда, път, който стигаше до другия му край; изтравничето там още не бе прецъфтяло и долът беше ръждивочервен, като неизлъскан щит, с пръснати тук-там тисови дръвчета; Дик видя, че десетина души в зелени дрехи се качваха по склона, предвождани от самия Елис Дъкуърт — човек можеше да го познае лесно по ловното копие. Те стигнаха един след друг до върха, фигурите им се открояваха за миг върху небесната синева и изчезваха от другата страна на хълма.

Дик погледна по-дружелюбно Мечем.

— Значи ще ми бъдеш верен, Джек? — запита той. — Аз пък мислех, че си с другите.

Мечем се разплака.

— Какво те прихвана? — извика Дик. — Господи, помилуй! Заради една дума ли ще се разплачеш?

— Ти ме нарани — изхълца Мечем. — Ударих се, когато ме бутна на земята. Ти си страхливец, щом злоупотребяваш така със силата си.

— Глупости приказваш — каза грубо Дик. — Ти нямаше право да задържаш куката ми, мастър Джон! И аз трябваше здраво да те натупам. А щом искаш да вървиш с мене, ще ме слушаш. Да вървим!

Мечем се подвоуми дали да тръгне, но като видя, че Дик се запъти бързо към възвишението, без да поглежда назад, реши да го последва и затича подир него. Местността беше много неравна и стръмна. Дик беше доста изпреварил, движеше се изобщо по-бързо и отдавна вече бе стигнал на върха, пропълзял бе между боровете и се бе сгушил в храсталак от жълтуги, когато запъхтяният като елен Мечем го настигна и се сви мълчаливо до него.

Долу, в самото дъно на обширна долина, пряката пътека от селцето Тънстол се спускаше лъкатушно към дома на лодкаря. Тя беше съвсем отъпкана и погледът можеше ясно да я проследи открай докрай. Минаваше ту през открити полянки, ту през самата гора; на всеки сто ярда можеше да се устрои засада. Далеко нейде по пътя седем стоманени шлема лъщяха на слънцето, а от време на време човек можеше да види между по-редките дървета Селдън и хората му, които препускаха да изпълнят заповедта на сър Даниъл. Макар и поотслабнал, вятърът шумеше весело в дърветата и ако Апълярд беше в отряда, би отгатнал може би по неспокойното прелитане на птиците, че наблизо има опасност.

— Гледай — каза Дик. — Щом навлязоха толкова навътре в гората, най-добре ще е да избързат напред. Виждаш ли онази полянка с горичка в средата като остров? Тя би ги спасила. Ако стигнат здрави и читави дотам, ще пратя стрела да ги предупредя. Ала страх ме е, че няма да стигнат: само седем души са, и то въоръжени с арбалети. А дългият лък, Джек, всякога надделява над арбалета.

През това време Селдън и хората му продължаваха по лъкатушната пътека, без да подозират опасността, и се приближаваха към момчетата. По едно време се спряха, събраха се и сякаш сочеха нещо и се ослушваха. Но това, което бе привлякло вниманието им, идваше много отдалеко — беше глух топовен тътнеж, донасян от време на време от вятъра и показващ, че някъде се води тежка битка. Имаше защо да се замислят наистина: щом оръдията се чуваха в Тънстолската гора, бойното поле трябва да се е изместило много по на изток, а това значеше, че щастието е изменило на сър Даниъл и на лордовете от партията на Алената роза.

Но малкият отряд тръгна отново напред и стигна до една открита полянка, обрасла с жълтуги; оттам само една тясна ивица от гората стигаше до пътя. Конниците наближаваха към нея, когато във въздуха прелетя стрела. Един конник вдигна ръце, конят му се върна назад и двамата паднаха и се затъркаляха в пръстта. Момчетата можаха да чуят от скривалището си как войниците се развикаха, видяха как изплашените коне се изправяха на задните си нозе и как най-после, когато хората се посъвзеха от изненадата, един войник почна да слиза от коня. Втора стрела долетя от по-далеко, като описа широка дъга; втори конник се повали в праха. Този, който слизаше от коня, изпусна юздата, конят му препусна и го повлече за ногата, като го удряше из камънаците и с копитата си. Останалите четирима, които все още бяха на конете, веднага се пръснаха — един от тях запищя и като се обърна, хукна към лодката при реката; другите трима препуснаха с отпуснати поводи по пътя към Тънстол. От всеки гъсталак ги посрещаше по една стрела. Не след много един от конете падна, но конникът успя да скочи и продължи да догонва другарите си, докато втори изстрел довърши и него. Падна още един конник; след него друг кон; от целия отряд оцеля само един човек, и то без кон; докато най-после остана да се чува само заглъхващият в далечината тропот от трите изплашени коня, които препускаха без ездачи.

През това време ни един от нападателите не се показа. Тук-там по пътеката се търкаляха умиращи коне и войници, но ни един милостив неприятел не излезе от засадата, за да тури край на мъките им.

Единственият оцелял войник стоеше като замаян на пътя до падналия си кон. Стигнал бе до широката полянка с горичка по средата, за която бе говорил Дик. Между войника и момчетата нямаше и петстотин ярда, така че те можеха ясно да го видят как се оглежда насам-натам, смъртно изплашен. Но нищо не се случи и войникът си възвърна смелостта, свали лъка си и опъна тетивата. Дик го позна веднага по похвата му — беше Селдън.

При този опит за съпротива откъм гората гръмна смях. В този жесток и неуместен присмех участвуваха най-малко двадесетина души, защото тук беше ядрото на засадата. Почти веднага една стрела полетя към рамото на Селдън; той отскочи назад. Друга стрела се олюля и падна до нозете му. Той се втурна към горичката. Трета стрела полетя право към лицето му и падна почти пред него. Гръмкият смях се понесе отново, повтарян и огласян от всички шубраци.

Ясно беше, че нападателите само го дразнят, както хората дразнеха в ония времена осъдения бик или както котката си играе с мишка. Битката беше свършена. Един мъж в зелена дреха вече събираше спокойно стрелите по пътя; а другите се забавляваха жестокосърдечно с мъките на ближния си.

Селдън разбра, че го дразнят, изрева гневно, вдигна арбалета си и пусна наслуки една стрела към гората. Случаят му помогна — чу се слаб вик. Селдън хвърли оръжието си и хукна нагоре по полянката, почти право към мястото, гдето се бяха скрили Дик и Мечем.

Бойците от Черната стрела почнаха да го обстрелват вече не на шега. Но получиха, каквото заслужаваха — пропуснали бяха удобното време и сега слънцето блестеше в очите им. А Селдън тичаше, като отскачаше непрестанно ту на една, ту на друга страна, за да затрудни прицелването им. Самото му хукване нагоре по полянката обърка всичките им предвиждания; те бяха оставили там само един стрелец — този, когото Селдън бе току-що убил или ранил; скоро стана явно, че хората от Черната стрела са се объркали. Някой свирна три пъти, после още два пъти. Друг му отговори отдалеко. От двата края на леса се чуха стъпки и шумолене на вейки. Един изплашен елен изскочи от гората, постоя на три крака, като душеше въздуха, и потъна отново в гъсталака.

Селдън продължаваше да тича, като подскачаше насам-нататък. От време на време пущаха по някоя стрела след него, но все още не можеха да го улучат. Изглеждаше, че ще успее да се спаси. Дик бе сложил лъка си на рамо, готов да му помогне; дори Мечем, престанал да мисли за себе си, беше от все сърце на страната на нещастния беглец; и двете момчета трепереха, а сърцата им се свиваха от жал.

Селдън бе стигнал на петдесетина ярда от тях, когато една стрела го улучи и повали. Наистина той скочи веднага; но сега вече тичаше и залиташе и тръгна като слепец в друга посока.

Дик скочи и почна да му маха с ръка. — Насам! — извика той. — Насам! Тук ще ти помогнем! Тичай, приятелю, тичай!

В същия миг втора стрела удари Селдън в рамото, прониза раменната броня на дрехата му и го повали като сноп на земята.

— Ох, горкият! — извика Мечем, като стисна ръце.

А Дик стоеше като вкаменен на хълмчето, прицел за стрелците. Можеха да го убият незабавно, защото бяха обезумели от ярост и слисани от появата му в тила им… Но изведнъж от единия край на гората, съвсем близо до двете момчета, се разнесе гръмкият глас на Елис Дъкуърт:

— Стойте! — изрева той. — Не стреляйте! Уловете го жив! Това е младият Шелтън, синът на Хари!

Последва неколкократно остро изсвирване, подето и повторено в далечината. Това подсвирване беше, както изглежда, бойната тръба на Всеотмъщаващия Джон, чрез която даваше нарежданията си.

— Ех, че беда! — извика Дик. — Загубени сме. Да бягаме, Джек, по-скоро!

Те се обърнаха и хукнаха през боровата горичка на върха на хълма.