Робърт Луис Стивънсън
Черната стрела (24)

Глава V
Граф Райзинхъм

При все че беше засега най-знатната личност в Шорби, граф Рийзинхъм се бе настанил скромно в дома на един обикновен гражданин накрай града. Само по въоръжените часовои пред вратата и непрестанно пристигащите и заминаващи пратеници можеше да се разбере, че тук е временното местопребиваване на виден лорд.

Затова именно поради липса на място Дик и Лоулес бяха затворени в едно и също помещение.

— Добре говорихте, мастър Ричард — каза скитникът. — Извънредно добре говорихте и аз ви благодаря от все сърце. Тук сме в добри ръце; ще ни съдят справедливо и още тази вечер ще ни обесят прилично на едно и също дърво.

— Така мисля всъщност и аз, клети приятелю — отговори Дик.

— Но все пак имаме още една надежда — продължи Лоулес. — Човек като Елис Дъкуърт се среща веднъж между десет хиляди души; той ви обича както заради самия вас, така и заради баща ви; а като знае, че не сте виновен, ще преобърне света, за да ви отърве.

— Невъзможно — каза Дик. — Какво би могъл да стори? Той има само шепа хора. О, ако осъмнем… и ако бих могъл да отида на уречената среща в един часа… всичко би се променило. Но сега не може да ни се помогне.

— Все пак — заключи Лоулес, — ако вие отстоявате моята невинност, и аз ще отстоявам твърдо вашата. Това няма да ни помогне, но ако ме обесят, не ще бъде поне за това, че не съм се клел в невинността си.

След тези думи Дик се замисли, а старият негодник се сви в един ъгъл, закри лице с монашеската си качулка и се приготви да спи. След малко вече хъркаше — дотолкова дългият живот, изпълнен с трудности и приключения, бе притъпил у него чувството за страх.

Отдавна бе минало пладне, почти наближаваше да мръкне, когато вратата се отвори и Дик бе отведен горе, гдето граф Райзинхъм седеше замислен пред огъня в топлата си стая.

Когато пленникът влезе, той вдигна глава и каза:

— Сър, познавах баща ви, който беше честен мъж, и това ме кара да бъда снизходителен към вас, но не мога да скрия, че срещу вас има тежки обвинения. Вие дружите с убийци и крадци; има съвсем очевидни доказателства, че сте воювали против краля, подозират ви, че сте заграбили като пират един чужд кораб, заловили са ви, когато сте се промъкнали предрешен в дома на вашия враг; същата вечер бе убит един човек…

— Ако позволите, милорд — прекъсна го Дик, — ще призная веднага всичката си вина. Аз наистина убих онзи приятел Рътър; за доказателство — той бръкна в пазвата си — ето ви писмото, което взех от кесията му.

Лорд Райзинхъм взе писмото, отвори го и два пъти го прочете.

— Чели ли сте го? — запита той.

— Четох го — отговори Дик.

— За Йорк ли сте, или за Ланкастър? — запита графът.

— Милорд, съвсем неотдавна ми зададоха същия въпрос и аз не знаех как да отговоря — каза Дик, — щом отговорих веднъж, няма да променя отговора си. За Йорк съм, милорд.

Графът кимна одобрително.

— Честен отговор — каза той. — Защо ми предавате тогава това писмо?

— Нали всички партии са единни против изменниците? — извика Дик.

— Бих желал да е така, младежо — отговори графът, — аз във всеки случай одобрявам думите ви. Виждам, че у вас има повече младежко увлечение, отколкото вина; и ако сър Даниъл не беше наш могъщ привърженик, бих, бил почти готов да взема вашата страна. Аз поразпитах и научих, че с вас са се отнасяли зле, а това оправдава постъпките ви. Но виждате ли, сър, аз съм преди всичко водач на партията на кралицата и макар да съм по природа справедлив и дори прекалено склонен към милосърдие, все пак трябва да постъпя според интересите на нашата партия. И затова бих пожертвувал много нещо, за да задържа при нас сър Даниъл.

— Милорд — отговори Дик, — бихте сметнали навярно, че съм много дързък, ако си позволя да ви дам съвет, но нима разчитате на вярност от сър Даниъл? Струва ми се, че той минава прекалено често от една страна към друга.

— Да, така става в Англия. Какво искате? — запита графът. — Но вие сте несправедлив към тънстолския рицар; доколкото може да се вярва на днешното невярно поколение, той е напоследък напълно верен на нас, ланкастърците. Не ни изостави дори при последните ни неуспехи.

— Ако обичате да хвърлите поглед върху това писмо, може би ще промените малко мнението си за него — каза Дик, като подаде на графа писмото на сър Даниъл до лорд Уенслидейл.

Лицето на граф Райзинхъм промени веднага изражението си, той се намръщи като разгневен лъв, а ръката му неволно сграбчи меча.

— И това ли четохте? — попита той.

— И него — каза Дик. — Виждате, че той предлага на лорд Уенслидейл вашето собствено имение!

— Да, моето собствено имение, както казвате! — отвърна графът. — Това писмо ме прави ваш длъжник. То ми посочи лисичата бърлога. Заповядайте, мастър Шелтън; не искам да бавя отплатата си; най-напред, все едно дали сте за Йорк, или за Ланкастър, дали сте почтен човек или разбойник, връщам ви свободата. Вървете си в името на пресветата Дева! Но ще ми признаете правото да задържа и обеся вашия приятел Лоулес. Престъплението беше много явно и изисква едно също така явно наказание.

— Милорд, първата ми молба към вас е да пощадите и него — помоли Дик.

— Той е отдавна осъден негодник, крадец и скитник, мастър Шелтън — каза графът. — Бесилото го чака от дванадесет години вече. Какво значение има в такъв случай за какво ще го обесят и кога — дали ще е утре, или вдругиден?

— Не, милорд, той дойде тук от любов към мене — отговори Дик — и аз бих бил подлец и неблагодарник, ако го изоставя.

— Много сте досаден, мастър Шелтън — отговори строго графът. — А това е лош начин за преуспяване в живота. Както и да е, за да се отърва от вашето настояване, ще ви угодя и този път. Вървете си и двамата, но бъдете предпазливи и се махайте веднага от Шорби. Защото нашият сър Даниъл (да го погубят светците!) жадува за кръвта ви.

— Милорд, сега изказвам само с думи благодарността си като се надявам, че ще имам в най-скоро време случай да ви се отплатя донейде и с услуга — отговори Дик на излизане от стаята.