Робърт Луис Стивънсън
Черната стрела (25)

Глава VI
Пак Арблестър

Мръкнало се бе вече, когато Дик и Лоулес успяха да се измъкнат през задния вход на къщата, гдето лорд Райзинхъм се бе настанил на квартира.

Те се скриха до градинската стена, за да обмислят как ще е най-добре да постъпят. Заплашваше ги голяма опасност. Ако някой от хората на сър Даниъл ги види и вдигне тревога, веднага ще ги подгонят и убият. Опасно беше не само да останат в Шорби, но и да се опитат да излязат в околността, защото можеха да се натъкнат на стражата.

Недалеко от мястото, гдето се бяха свили, те зърнаха на една полянка някаква вятърна мелница, а до нея — широко отворен хамбар.

— Дали да се свием там, докато настъпи нощта? — предложи Дик.

Тъй като Лоулес не бе намислил нищо по-добро, те изтичаха до хамбара и се скриха в сламата зад вратата. Дневната светлина угасна скоро и луната посребри замръзналия сняг. Сега вече можеха да се доберат незабелязано до „Козела и гайдата“ и да сменят това очебийно облекло. Но и сега дори беше по-благоразумно да заобиколят из покрайнините, вместо да минат пред пазарището, гдето все още имаше опасност някой да ги познае и да ги убият.

Пътят беше дълъг. Той минаваше недалеко от крайбрежната къща, сега съвсем тъмна и тиха, и ги отведе почти до пристанището. Там видяха при ясната лунна светлина, че повечето кораби бяха вдигнали котва и отплавали по-надалече в морето, използувайки спокойното време; поради това крайбрежните пивници (макар че бяха осветени от огъня и свещите въпреки заповедта за нощно затъмнение) нямаха посетители и не кънтяха от моряшки пеши.

Вдигнали до колене монашеските си раса, Дик и Лоулес газеха почти тичешком дълбокия сняг и тъпчеха купища отломки от разбити кораби; бяха почти избиколили вече пристанището, когато вратата на една пивница се отвори неочаквано пред тях и нахлулата светла струя ги озари.

Те спряха изведнъж и се престориха, че разговарят оживено.

От пивницата излязоха един след друг трима души; последният затвори вратата след себе си. И тримата залитаха като хора, които са пиянствували през целия ден, и се клатушкаха под лунната светлина, без да знаят какво да правят. Най-високият говореше високо и нажалено.

— Седем бурета гасконско вино, каквото никой кръчмар не е отварял — казваше той, — най-хубавият кораб от Дортмутското пристанище, позлатена икона на Светата Дева, тринадесет фунта чисти жълтици…

— И аз загубих — прекъсна го един от другарите му. — И аз си имам свои загуби, побратиме Арблестър. На Свети Мартин ми откраднаха пет шилинга и една кожена кесия, която струваше цели девет пенса.

Сърцето на Дик се сви при тия думи. Той не бе помислил ни веднъж досега за бедния собственик на „Добра надежда“, разорен от загубата на кораба; толкова малко воюващите в ония времена се грижеха за имота на хората от по-низшите съсловия. Но тази ненадейна среща напомни остро на Дик произвола и злополучния край на начинанията му; и двата с Лоулес се обърнаха веднага на другата страна, за да не ги познаят.

Корабното куче бе успяло да се спаси някак от крушението и се бе върнало в Шорби. Като вървеше сега по петите на Арблестър, то започна изведнъж да души, наострило уши, и се спусна с яростен лай към двамата мними монаси.

Господарят му тръгна със залитащи стъпки след него:

— Ей, приятели! — извика той. — Имате ли някое пени за бедния стар моряк, разорен от пиратите? В четвъртък сутринта можех да платя и за двама ви, а сега, в събота, вечер трябва да прося за бутилка ейл! Питайте моя моряк Том, ако не ми вярвате. Седем бурета отлично гасконско вино, собствен кораб, който наследих от баща си, една позлатена Богородица от платаново дърво и тринадесет фунта злото и сребро. Какво ще кажете, а? Да оберат така човек, който се е бил с французите, защото аз съм се бил с французите и съм прерязал из моретата повече френски гърла от кой да е дортмутски моряк. Хайде, дайте ми едно пени.

Нито Дик, нито Лоулес дръзваха да продумат от страх да не ги познае по гласа; те стояха безпомощни като заседнал на пясъка кораб, без да знаят накъде да се обърнат и на какво да се надяват.

— Нямо ли си бе, момче? — попита морякът. — Другари — добави той, като изхълца, — трябва да са неми. Тази неучтивост не ми харесва; струва ми се, че учтивият човек ще отговори, когато го питат, дори да е ням.

През това време морякът Том, един силен мъжага, като че бе почнал да подозира тези безгласни същества; и понеже беше по-трезвен от капитана си, мина изведнъж пред него, сграбчи грубо Лоулес за рамото, изпсува го и запита защо не си развърже езика. Разбрал, че са загубени, Лоулес се престари на пиян, събори моряка на пясъка, викна на Дик да го последва и хукна през отломките.

Всичко това стана за миг. Дик не бе успял още да изтича, когато Арблестър го сграбчи, Том допълзя и го улови за единия крак, а третият мъж размаха нож над главата му.

Настроението на младия Шелтън се помрачи не от страх или досада, а от дълбокото унижение да се озове безпомощен в ръцете на пияния стар моряк, след като се бе спасил от сър Даниъл и увещал лорд Райзинхъм да го пусне; и то не само безпомощен, а както съвестта твърде късно му подсказа — действително виновен… действително пропаднал длъжник на човека, чийто кораб бе откраднал и съсипал.

— Отведете го в пивницата, да му видя лицето — каза Арблестър.

— Добре, добре — отвърна Том, — но най-напред да му изпразним кесията, иначе и другите момчета ще искат дял от нея.

При все че го претърсиха от глава до пети, не намериха нито едно пени; намериха само пръстена с печата на лорд Фоксхем и го смъкнаха грубо от пръста му.

— Обърни го към луната! — извика собственикът на кораба; после улови Дик за брадичката и вдигна яростно главата му. — Света Дево! — извика той. — Та това е пиратът!

— Ха! — извика Том.

— Кълна се в Светата Дева от Бордо, същият е! — повтори Арблестър. — Е, морски разбойнико, пипнах ли те? — извика той. — Где е корабът ми? Ех, падна ли ми в ръцете? Дай ми едно въже, Том; ще вържа аз този морски разбойник за ръцете и нозете като пуйка за печене… Така ще го вържа… дявол да го вземе… а после така ще го натупам… така ще го натупам!

Той приказваше и в същото време увиваше въжето около ръцете и нозете на Дик с присъщото на моряците умение, като го затягаше яростно със здрави възли.

Когато Арблестър свърши, младежът заприлича на свързана бала — безпомощен като труп. Собственикът на кораба го държеше с една ръка и се разсмя с глас. След това му залепи една оглушителна плесница, после го обърна и почна бясно да го рита. В гърдите на Дик забушува бурен гняв, който го душеше до смърт, но когато жестоката игра дотегна на моряка и той го захвърли на пясъка, за да се посъветва с другарите си, Дик се овладя изведнъж. Настъпил бе кратък отдих; докато започнат да го мъчат отново, можеше да измисли начин да се измъкне от това унизително и съдбоносно приключение.

И наистина след малко, докато похитителите му още спореха какво да правят с него, той събра всичката си смелост и заговори твърдо:

— Господа — започна той, — да не сте полудели? Небето ви натиква в ръцете такъв случай да забогатеете, какъвто не се е падал на никой моряк… какъвто, кълна ви се, няма да срещнете и след тридесет презморски приключения… А вие какво правите? Набихте ме! Ех! Така би постъпило всяко сърдито дете. Но на вас, опитни моряци, които не се боят нито от огън, нито от вода и обичат златото като месо, не ви подобава да постъпвате така.

— Така е — каза Том, — щом те вързахме, ще се опитваш да ни залъгваш.

— Да ви залъгвам ли? — повтори Дик. — Ако сте глупци, няма да е мъчно. Но ако сте хитри хора, както предполагам, ще видите сами кое е изгодно за вас. Когато заех кораба ви, аз водех много хора, все добре облечени и въоръжени; помислете малко, кой може да събере такъв отряд? Само този, разбира се, който има много злато. А ако един богат човек е тръгнал да търси нещо, без да се бои от бури… Помислете пак… дали не търси някое скрито съкровище?

— Какво разправя? — запита един от тримата.

— Ех, ако сте загубили един стар кораб и няколко делви вкиснато вино, забравете ги, дребна работа е това — продължи Дик — и се присъединете към едно опасно начинание, което за дванадесет часа завинаги ще ви обогати или провали. Само че трябва да ме вдигнете, за да поговорим нейде на чашка, защото съм пребит, премръзнал и полузаровен в снега.

— Опитва се да ни залъже — каза презрително Том.

— Да ни залъже! Да ни залъже! — извика третият. — Да видим кой би могъл да ме залъже! А този пък колко прилича на хитрец! Та аз да не съм вчерашен! И аз мога да разбера, че насреща ми с черква, щом видя камбанарията й! Според мен, побратиме Арблестър, тоя момък може да е прав. Дали да го изслушаме наистина? Дали да го изслушаме, а?

— Аз бих пийнал с удоволствие чашка силен ейл, мастър Пирет — отвърна Арблетсър. — Какво ще кажеш, Том? Само че кесията е празна.

— Аз ще платя — каза другият, — ще платя. Много ми се иска да разбера тази работа, защото наистина мисля, че тук мирише на злато.

— Ако се запиете пак, всичко ще пропадне! — извика Том.

— Побратиме Арблестър — каза мастър Пирет, — ти си дал голяма свобода на твоя моряк. Слугата ли ще те командува? Пфу-у!

— Кротувай, момче! — обърна се Арблестър към Том. — Стига си бърборил! Хубава работа — моряците да учат капитана си!

— Щом е тъй, карайте, както знаете — каза Том. — Аз си измивам ръцете.

— Вдигнете го тогава каза мастър Пирет. — Аз зная едно скрито местенце, гдето можем да пийнем и да поприказваме.

— Ако ще ходя, приятели — каза Дик, когато го изправиха като стълб, — трябва да ми развържете нозете.

— Право казва — изсмя се Пирет. — То се знае, че така не може да върви. Прережи въжето, побратиме… Извади ножа си и го прережи.

И Арблестър дори се поколеба при това предложение, но тъй като другарят му настоя, а Дик има благоразумието да запази съвсем равнодушно изражение и само сви рамене при това бавене, собственикът на кораба най-после се съгласи и преряза въжето, с което бе обвързал нозете на пленника. Сега Дик не само можеше да ходи, но тъй като всички връзки бяха съответно разхлабени, той чувствуваше, че може да размърда ръката зад гърба си и се надяваше след някое време да успее съвсем да я освободи. Всичко това дължеше на огромната глупост и алчност на мастър Пирет.

Този достоен мъж застана начело и ги поведе към същата първобитна пивница, гдето Лоулес бе завел Арблестър по време на бурята. В пивницата беше съвсем безлюдно; куп червени въглени тлееха в огнището и излъчваха приятна топлина: след като се настаниха и стопанинът им донесе поръчания билков ейл, Пирет и Арблестър простряха нозе и се облакътиха на масата като хора, които се готвят да прекарат приятни часове.

Масата, край която бяха насядали, беше като всички маси в пивницата — една проста квадратна дъска, поставена върху две бурета; четиримата странно подбрани приятели насядаха край четирите й страни — Пирет срещу Арблестър, а Дик срещу моряка Том.

— Сега, младежо — каза Пирет, — почвай да разправяш. Изглежда, че ти наистина си поизиграл нашия побратим Арблестър, но нищо! Възмезди го… Или поне му покажи средство да забогатее… И аз се обзалагам, че той ще ти прости.

Дик говореше отначало по приумица; но сега, наблюдаван от шест очи, трябваше да измисли и разкаже някаква необикновена история, за да си възвърне, ако може, толкова ценния пръстен с печата. Преди всичко трябваше да спечели време. Колкото повече стоят тук, толкова повече похитителите му ще пият и толкова по-сигурно той ще може да избяга.

Дик не умееше да измисля, затова разказът му напомняше твърде много приказката за Али Баба, само че Изтокът бе заменен с Шорби и Тънстолската гора, а богатствата в пещерата бяха преувеличени, вместо да бъдат намалени. Както е известно на читателя, тази превъзходна приказка има само един недостатък — че не е вярна, но тъй като тримата прости моряци я чуваха за пръв път, очите им светнаха в почуда, а устата им зяпнаха като на лакерда в рибарница.

Те поискаха много скоро втора половина билково пиво и докато Дик заплиташе изкусно случките, трета половница последва втората.

Ето положението, в което присъствуващите се намираха в края на разказа:

Арблестър, три четвърти пиян и една четвърт заспал, се бе отпуснал безпомощен на стола си. И Том бе толкова възхитен от разказа, че бдителността му бе съответно намаляла. В това време Дик бе измъкнал дясната си ръка от възела и се готвеше да опита щастието си.

— Значи — каза Пирет — и ти си едни от тях!

— Заставиха ме — отговори Дик — против волята ми, но ако мога да се сдобия с една-две торби злато, ще бъда наистина глупак да живея в мръсната пещера и да се излагам на смърт като прост войник. Ние тук сме четирима. Отлично! Да отидем утре преди изгрев в гората. Ако можем да намерим муле, би било по-добре, но ако не можем, обзалагам се, че колкото и да са здрави гърбовете ни, на връщане ще залитаме от товара.

Пирет се облиза.

— А каква е, приятелю, магическата дума, с която се отваря пещерата? — запита той.

— Никой, освен тримата вождове не я знае — отговори Дик, — но за най-голямо щастие тъкмо тази вечер ще ми кажат заклинанието, което ще я отвори. То не се казва всякога и на всекиго.

— Заклинание ли? — извика Арблестър, като се събуди и погледна изкосо Дик с едното око. — Да пукнеш! Никакво заклинание! Аз съм добър християнин, питай Том!

— Ама това е бяла магия — каза Дик. — Тя няма нищо общо с дявола; свързана е само с тайната на числата, билките и планетите.

— Така, така — каза Пирет. — Това е само бяла магия, побратиме. Уверявам те, че в нея няма грях. Хайде продължавай, добри младежо. Какво е това заклинание?

— Ей сега ще ви кажа — отговори Дик. — Тук ли е пръстенът, който свалихте от пръста ми? Добре! Хванете го с крайчеца на пръстите си и протегнете ръка към червените въгленчета в огнището. Точно така! Това е заклинанието!

Поглеждайки разсеяно, Дик зърна, че между него и вратата няма никой. Той се помоли безгласно. След това протегна ръка, грабна пръстена и прекатури масата върху моряка Том. Нещастникът се строполи с рев под нея и докато Арблестър разбере какво става, а Пирет се съвземе от смайването си, Дик изтича до вратата и изчезна в лунната нощ.

От луната, която плуваше високо в небето, и от блясъка на белия сняг около пристанището беше светло като посред ден; така че младият Шелтън, който подскачаше с вдигнато расо между отломките, се виждаше отдалеко.

Том и Пирет хукнаха с викове подир него; привлечени от виковете им, нови хора се присъединяваха от всяка пивница към тях, докато най-после цял отряд моряци подгони беглеца. Но и в петнадесетия век моряците не бяха добри бегачи на сушата. А Дик бе взел голяма преднина, която бързо се увеличаваше, така че като наближи една тясна уличка, той се поспря и погледна със смях назад.

Всички моряци от Шорби се бяха струпали като черен грозд върху белия сняг; някои бяха изостанали самотно назад. Всички викаха, крещяха, ръкомахаха, а когато някой се търкулнеше в снега, върху него падаха още десетина.

Неразбираемите викове, стигащи чак до луната, едновременно разсмиваха и плашеха беглеца. Той не се боеше всъщност от тези хора, защото знаеше, че никой моряк от пристанището не би могъл да го настигне. Но глъчката им беше опасна, защото можеше да събуди всички заспали жители на Шорби и да изкара на улицата дебнещите часовои. Затова щом зърна зад един ъгъл някакъв тъмен вход, той се вмъкна бързо в него и изчезна, докато несъобразителните преследвачи отминат с викове и ръкомахания, зачервени от тичане и побелели от падане в снега.

Доста време мина, докато това нашествие в града откъм пристанището престана, а още повече — докато настъпи отново тишина. Още дълго време изостанали моряци блъскаха и викаха из улиците на града, във всички квартали и по всички посока. Последваха свади ту между самите тях, ту между тях и часовоите; ножове блясваха, удари се сипеха и немалко мъртъвци останаха на шега.

Когато след час и последният моряк се върна с мърморене в пивницата си на пристанището, никой не би могъл да каже кого е гонил. На другата сутрин се разправяха най-чудновати истории, а малко по-късно всички момчета в Шорби твърдяха, че градът им е бил посетен тази нощ от дявола.

Но младият Шелтън не посмя да напусне студеното си скривалище във входа дори след като и последният моряк се бе прибрал.

Защото по улицата още много време сновяха часовои; нарочни отряди излязоха да обиколят площада и да осведомят знатните лордове, чийто сън бе така необичайно нарушен.

Нощта бе почти съвсем превалила, когато той излезе от скривалището си и здрав, и читав, ала посинял от студ и бой, и стигна пред вратата на „Козела и гайдата“. Както повеляваха наредбите, в това заведение нямаше ни огън, ни светлина, но Дик успя все пак да се добере пипнешком до студената стая за нощуване, промъкна се до най-близкия заспал, намери един край от одеялото, зави се с него и потъна скоро в дълбок сън.