Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечо Пух (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The House at Pooh Corner, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 18 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
moosehead (2010)
Сканиране
?
Разпознаване
Victor

Източник: http://bezmonitor.com

Надписите от картинките въведе Мирела.

 

Издание:

Издателство Отечество, София, 1988

Второ издание

Библиотека „Смехурко“

Отговорен редактор на библиотеката: Лилия Рачева

Редактор: Майя Методиева-Драгнева

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Стефка Русинова

Коректор: Мая Халачева

Илюстрации: Ърнст Шепард

 

A. A. Milne. The World of Pooh

Illustrated by E. H. Shepard

Methuen & Co. LTD, London

История

  1. — Допълнителна редакция: moosehead. Отделяне на втората част от № 1903.

Глава седма,
в която укротяват Тигъра

Един ден Зайо и Прасчо седяха пред входната врата на Пух и слушаха какво говори Зайо. И Пух седеше с тях. Беше сънлив летен следобед и Гората беше изпълнена с нежни гласове, които сякаш казваха на Пух: „Не слушай Зайо, слушай мен!“ И той се настани така, че да му бъде удобно да слуша Зайо, и само от време на време да си отваря очите, за да каже „О!“ и после да ги затваря, за да каже „Вярно!“. От време на време Зайо казваше много сериозно: „Нали разбираш какво искам да кажа, Прасчо?“ и Прасчо — също така сериозен — кимаше с глава, за да покаже, че е разбрал.

— Всъщност — каза Зайо накрая — напоследък Тигъра е станал толкова голям Бабаит, че е време да му дадем един урок. Не мислиш ли и ти така, Прасчо?

Прасчо каза, че Тигъра наистина е станал голям бабаит и ако те успеят да измислят начин да го укротят, това ще бъде Много Добра Идея.

— Така мисля и аз — каза Зайо. — Какво ще кажеш ти, Пух?

Пух трепна, отвори очи и каза:

— Необикновено!

— Какво необикновено? — попита Зайо.

— Това, което казваш — каза Пух. — Безсъмнено!

Прасчо бързо го смушка с лакът и Пух, който все повече усещаше, че е някъде другаде, бавно се изправи и започна да се връща при тях.

— Но как да го направим? — попита Прасчо. — Какъв вид урок, Зайо?

— Това е въпросът — каза Зайо.

Думата „урок“ събуди у Пух някакви възпоминания.

— Има едно нещо, което наричат Дидак-Мет — каза Пух, — Кристофър Робин се мъчеше да ме научи, но не успя.

— Какво не успя? — каза Зайо.

— Не успя какво? — каза Прасчо.

Пух поклати глава.

— Не знам — каза той. — Просто не успя! За какво говорим?

— Пух! — каза Прасчо с укор. — Не слушаше ли какво говори Зайо?

— Слушах, но нещо ми влезе в ухото… Моля те, Зайо, можеш ли да го повториш?

Зайо нямаше нищо против да повтаря и затова попита откъде трябва да започне, и когато Пух каза, че трябва да започне от момента, когато нещото му е влязло в ухото, и Зайо попита кога е станало това, а Пух отговори, че не знае, защото не е чувал добре, Прасчо уреди въпроса, като обясни, че това, което се стараят да направят, е, че се стараят да измислят начин да укротят Тигъра, защото, колкото и много да го обичаш, не можеш да отречеш, че много се перчи.

— О, разбирам! — каза Пух.

— Премного се перчи — каза Зайо. — Така е!

Пух се постара да измисли нещо и това, което можа да измисли, нямаше никак да помогне, затова той си затананика под носа:

Да беше Зайо

едър,

дебел,

голям…

цял метър

по-висок

и по-широк

от Тигъра

в плещите;

да беше Тигъра

по-малък,

по-кротък

и по-жалък —

то този Тигров навик

пред Зайо да се перчи —

ревящ… ръмжащ… ухилен —

не би бил тъй противен!

Не Звяр — той би бил зверче,

да беше Зайо

силен!

— Какво говори Пух? — попита Зайо. — Намислил ли е нещо?

— Не — тъжно каза Пух. — Не можах!

— А на мен ми хрумна една идея — каза Зайо. — Ето я: ще вземем Тигъра на една далечна експедиция — някъде, където той не е бил никога, и там ще го изгубим. На другата сутрин пак ще го намерим и — помнете ми думата — той вече ще бъде съвсем друг Тигър!

— Защо? — попита Пух.

— Защото той вече ще бъде един Смирен Тигър. Защото ще бъде Тъжен Тигър, Меланхоличен Тигър, Малък и Каещ се Тигър, един „О, Зайо, щастлив съм да те видя!“ Тигър. Ето защо!

— Ще бъде ли също така щастлив да види мен и Прасчо?

— Разбира се!

— Така е добре! — каза Пух.

— А на мен няма да ми е приятно да бъде Тъжен — колебливо каза Прасчо.

— Тигрите никога не са тъжни дълго време — обясни Зайо. — Те превъзмогват тъгата си с Невероятна Бързина. Говорих по това и с Бухала, за да съм сигурен, и той каза, че те винаги превъзмогват тъгата си. Но ако можем да накараме Тигъра да се почувства Малък и Тъжен само за пет минути, ще сме свършили добра работа!

— И Кристофър Робин ли мисли така? — попита Прасчо.

— Да — каза Зайо. — Той ще каже: „Свършили сте добра работа, Прасчо! Аз и сам бих го направил, ако не беше се случило да имам друга работа. И така, благодаря ти, Прасчо, и на теб, Пух, разбира се!“

Прасчо се зарадва. Изведнъж разбра, че това, което се готвят да направят с Тигъра, е добро. А щом и Пух, и Зайо ще бъдат с него, то това ще бъде нещо, за което дори едно Много Малко Животно със задоволство ще си спомня сутрин, когато се събужда. Сега оставаше въпросът къде да загубят Тигъра?

— Ще го заведем на Северния Полюс — каза Зайо, — защото тогава беше една много дълга експедиция, докато го открием, а сега ще бъде много дълга експедиция, докато Тигъра не го открие.

Беше ред на Пух да се зарадва много, защото той пръв беше открил Северния Полюс, и сега — като отидат там — Тигъра ще види надписа: „Открит от Пух. Пух го намери!“, и тогава ще разбере — което може би досега не е разбрал — какъв вид Мече е Пух. Такъв вид Мече!

Решено бе да тръгнат на другата сутрин.

Зайо, който живееше близо до Кенга, Ру и Тигъра, още сега щеше да отиде да попита Тигъра какво смята да прави утре, защото, ако няма нищо друго предвид, какво би казал за една експедиция, като вземат и Пух, и Прасчо с тях? Ако Тигъра каже „да!“, всичко ще е наред, но ако каже „не!“…

— Няма да каже „не“. Оставете това на мен! — каза Зайо и делово се запъти нататък.

Следващият ден беше съвсем различен ден. Вместо да бъде слънчев и топъл, беше мъглив и студен. За себе си Пух не се безпокоеше, но си помисли колко мед пчелите няма да могат да съберат в такъв ден! Когато денят биваше мъглив и студен, Пух винаги ги съжаляваше. Той каза това на Прасчо — когато Прасчо дойде да го повика, — но Прасчо каза, че не е мислил за пчелите сега, а за това, колко студено и ужасно ще бъде да си загубен цял ден и цяла нощ сред Гората. Но когато той и Пух отидоха у Зайови, Зайо каза, че това е точно ден за тях, защото Тигъра винаги тича пред всички, и в момента, когато се изгуби от погледа им, те ще забързат в обратна посока и той вече никога няма да ги види.

— Никога ли? — разтревожи се Прасчо.

— Не! Само докато го намерим пак, Прасчо. Утре или някой друг ден. Хайде, той ни чака.

Когато стигнах къщата на Кенга, те завариха Ру също да ги чака, защото беше голям приятел на Тигъра. И това ги постави в Много Неудобно положение. Но Зайо пошепна на Пух, прикривайки с лапа устата си: „Оставете това на мен!“, и отиде при Кенга.

— Мисля, че Ру не трябва да идва — каза той. — Особено днес!

— Защо не? — попита Ру. Зайо не очакваше, че той го е чул.

— Противен, студен ден! — каза Зайо, като клатеше глава. — А ти кашляше тази сутрин.

— Отде знаеш? — попита Ру възмутен.

— О, Ру! Защо не си ми казал? — погледна го Кенга укоризнено.

— Задавих се с бисквита — каза Ру. — Не беше истинска кашлица!

— Все пак не днес, миличко! Някой друг ден!

— Утре ли? — с надежда попита Ру.

— Ще видим — каза Кенга.

— Ти все виждаш и никога нищо не става! — каза тъжно Ру.

— В такъв ден никой нищо не може да предвиди, Ру — каза Зайо. — Сигурно и ние няма да ходим надалеч, а после, следобед, ние всички ще… всички… А, ето те и теб, Тигре! Хайде, довиждане, Ру! Следобед всички ние ще… Хайде, Пух! Готови ли сме? Добре. Хайде!

И те тръгнаха… Отначало Пух, Зайо и Прасчо вървяха заедно, а Тигъра тичаше в кръг около тях, а когато пътеката стана по-тясна, Зайо, Прасчо и Пух тръгнаха един след друг и кръговете на Тигъра около тях се стесниха и удължиха. И полека-лека, когато храстите станаха много бодливи и от двете страни на пътеката, Тигъра започна да тича напред и назад пред тях и понякога се втурваше към Зайо, а понякога не. И колкото повече се изкачваха, толкова мъглата се сгъстяваше, така че Тигъра често изчезваше и когато вече смятаха, че е далеч, той пак изскачаше и казваше: „Хайде, идвайте!“, и преди да успееш да му кажеш нещо, пак изчезваше.

Зайо се обърна и побутна Прасчо.

— Следващия път! — каза той. — Кажи на Пух!

— Следващия път! — каза Прасчо на Пух.

— Какво следващия? — каза Пух на Прасчо.

Изведнъж Тигъра се появи, скочи срещу Зайо и пак изчезна.

— Сега! — изкомандва Зайо и скочи в една дупка край пътеката. Пух и Прасчо скочиха след него. Те се свиха във високата папрат и се ослушаха. Гората е много тиха, когато спреш и се ослушаш. Нищо не можеха да видят и да чуят.

— Шт! — каза Зайо.

— Тих съм! — каза Пух.

Чуха се стъпки… после пак тишина.

— Ало! — чу се съвсем неочаквано някъде наблизо гласът на Тигъра и Прасчо щеше да подскочи, ако случайно Пух не беше седнал почти изцяло отгоре му.

— Къде сте? — извика Тигъра.

Зайо побутна Пух. Пух се огледа за Прасчо, за да го побутне, но не можа да го намери. А Прасчо, заврял глава в мократа папрат, дишаше колкото може по-тихо и се чувстваше много храбър и възбуден.

— Чудна работа! — каза Тигъра.

За момент настъпи тишина и после пак го чуха да се отдалечава. Почакаха малко, докато Гората стана толкова тиха, че им се стори дори страшна. Тогава Зайо се изправи и се протегна.

— Ето! — пошепна той гордо. — Всичко стана както го казах.

— Мислех си — каза Пух — и сега мисля…

— Шт! — каза Зайо. — Недей сега! Тичайте! Хайде! — И те хукнаха обратно. Водеше Зайо…

— Сега — каза той, когато се отдалечиха малко — можем да говорим. Какво искаше да кажеш, Пух?

— Нищо особено. Защо вървим в тази посока?

— Защото това е пътят ни за дома.

— О! — каза Пух.

— Мисля, че е малко по-надясно — каза Прасчо разтревожен. — Ти как мислиш, Пух?

Пух си погледна двете лапи. Знаеше, че едната от тях е дясна. Знаеше, че когато определиш коя е дясна, то другата е лява. Но никога не можеше да запомни как да ги познае.

— Ами… — започна той неуверено.

— Хайде! — каза Зайо. — Зная, че това е пътят!

Продължиха. След десетина минути пак се спряха.

— Много глупаво — каза Зайо, — но за момент си помисли… Да! Разбира се! Тръгвайте…

— Ето ни — каза Зайо десет минути по-късно. — А, не, не сме…

— Сега — каза Зайо още десет минути по-късно — мисля, че се оправихме… или може би сме малко по-надясно, отколкото трябва?

— Забавна работа — каза Зайо, като минаха следващите десет минути. — Как всичко изглежда еднакво в мъглата. Забелязваш ли, Пух?

Пух каза, че забелязва.

— Голямо щастие е, че познаваме Гората така добре! Иначе можехме да се загубим — каза Зайо половин час по-късно и безгрижно се засмя, така както се смееш, когато познаваш Гората така добре, че не можеш да се загубиш.

Прасчо боязливо се изравни с Пух.

— Пух — прошепна той.

— Да, Прасчо?

— Нищо! — каза Прасчо и хвана Пух за лапата. — Просто искам да те чувствам до себе си!

Когато на Тигъра му омръзна да чака другите да го настигнат и когато му стана скучно, че няма кому да каже: „Хайде, идвайте!“, той реши да се върне. И забърза към дома си. И първото нещо, което Кенга каза, като го видя, беше:

— Ето го добрия Тигър! Идва си навреме за Лекарството за Усилване! — И му напълни лъжицата. Ру гордо каза:

— Аз си го изпих вече.

Тигъра глътна своето и каза:

— И аз също!

Тогава двамата започнаха приятелски да се боричкат. И Тигъра, без да иска, събори един или два стола, а Ру събори един нарочно. Тогава Кенга каза:

— Я бягайте оттук!

— Къде да бягаме? — попита Ру.

— Можете да отидете да ми наберете малко шишарки — каза Кенга и им даде една кошница.

Те отидоха до Шестте Елички и започнаха да се замерят с шишарки, докато забравиха за какво са дошли, и като оставиха кошницата под дърветата, се върнаха за обяд.

Тъкмо привършваха обяда си, когато Кристофър Робин подаде глава през вратата:

— Къде е Пух? — попита той.

— Тигре, миличък, къде е Пух? — попита Кенга.

Тигъра взе да обяснява какво се беше случило точно когато Ру обясняваше своята Бисквитена Кашлица и Кенга им казваше, че не бива да говорят едновременно. Затова мина доста време, докато Кристофър Робин разбере, че Пух, Прасчо и Зайо са се загубили в мъглата сред Гората.

— Много интересни са Тигрите — пошепна Тигъра на Ру. — Никога не се губят!

— Защо не се губят, Тигре?

— Просто не се губят! — обясни Тигъра. — Така е!

— Значи — каза Кристофър Робин — ще трябва да отидем да ги търсим, няма как. Ела, Тигре!

— Трябва да отида да ги намеря — обясни Тигъра на Ру.

— Не мога ли и аз да ги намеря? — нетърпеливо попита Ру.

— По-добре не днес, миличко! — каза Кенга. — Друг път!

— Добре! Но ако се загубят утре, ще ме пуснеш ли да ги намеря?

— Ще видим! — каза Кенга.

И Ру, който знаеше какво значи това, отиде в ъгъла и започна да се упражнява сам в скокове, отчасти защото искаше да се упражнява и отчасти защото не искаше Кристофър Робин и Тигъра да разберат колко му е неприятно, че отиват без него.

 

 

— Фактически — каза Зайо — някак си сме си загубили пътя.

Те почиваха върху една пясъчна купчина сред Гората. На Пух беше започнала да му омръзва тази пясъчна купчинка и взе да я подозира, че ги преследва. Защото в която и посока да тръгнеха, винаги свършваха върху нея и винаги, когато тя се появеше през мъглата, Зайо казваше победоносно:

— Сега знам къде сме!

А Пух казваше тъжно:

— И аз също!

А Прасчо нищо не казваше. Беше се помъчил да измисли и той нещо да каже, но единственото, което му идваше в главата, беше: „Помощ!“, „Помощ!“ А глупаво беше да кажеш такова нещо, когато имаш край себе си Пух и Зайо!

— Е, добре — каза Зайо след продължително мълчание, което никой не прекъсна, за да му благодари за хубавата разходка, която правиха досега. — Смятам, че е по-добре да тръгнем. В коя посока да опитаме?

— Какво ще стане — каза бавно Пух, — ако, щом тази купчинка изчезне от погледа ни, ние пак се мъчим да я намерим?

— Каква полза от това? — Зайо вдигна рамене.

— Ами… — каза Пух — ние търсим дома си и не го намираме. Затова мисля, че ако започнем да търсим Купчинката, ние ще сме сигурни, че няма да я намерим, и това ще бъде Много Хубаво, защото тогава може да намерим нещо, което не търсим и което може би ще бъде това, което наистина търсим.

— Не ми се вижда много разумно — отсече Зайо.

— Да — каза смирено Пух. — Не е. Но ми се струваше разумно, докато го измислях. А сега, когато го казах, като че ли нещо не е така.

— Ако се отдалеча от Купчинката и после се върна, разбира се, ще я намеря! — каза Зайо.

— Да, но мисля, че няма да можеш! — каза Пух. — Тъкмо мислех това.

— Опитай се! — внезапно каза Прасчо. — Ще те чакаме тук.

Зайо се изсмя, за да покаже колко е глупав Прасчо, и изчезна в мъглата. Като извървя стотина ярда, той се обърна и тръгна обратно…

След като го чакаха двадесет минути, Пух и Прасчо станаха.

— Реших — каза Пух. — Сега вече ще си тръгнем за дома.

— Но, Пух — много развълнувано изквича Прасчо, — знаеш ли пътя?

— Не — каза Пух. — Но в долапа си имам дванадесет гърнета с мед и те много отдавна ме викат. Не можех да ги чуя добре по-рано, защото Зайо все говореше. Но ако никой не говори освен тези дванадесет гърнета, мисля, Прасчо, че ще разбера откъде се обаждат. Хайде да вървим!

Те тръгнаха заедно. Дълго време Прасчо не каза нищо, за да не пречи на гърнетата. А после внезапно изквича леко, издаде някакви радостни звуци… защото вече знаеше къде са, но все пак не посмя да го каже на глас, в случай че е сбъркал. И точно когато стана съвсем сигурен и вече нямаше значение дали гърнетата ги викат, или не — чу се вик пред тях и от мъглата изскочи Кристофър Робин.

— О, ето къде сте — каза безгрижно Кристофър Робин, защото се стараеше да не разберат, че се е Тревожил.

— Ето ни — каза Пух.

— Къде е Зайо?

— Не знам — каза Пух.

— Е, нищо! Надявам се Тигъра да го намери. Той като че ли беше тръгнал да ви търси.

— Хубаво! — каза Пух. — Сега трябва да отида у дома си за нещо. И Прасчо също, защото и двамата още не сме… и…

— Ще дойда с вас да ви наглеждам — каза Кристофър Робин.

Той отиде в дома на Пух и дълго, дълго го гледа…

А през цялото това време Тигъра тичаше из Гората и викаше Зайо. И накрая един Много Малък и Жалък Зайо го чу. И Малкият Жалък Зайо хукна през мъглата към гласа, и гласът се оказа на Тигъра. Един Тигър Приятел, един Велик Тигър, един Тигър Голям, един Помагащ Тигър, един Тигър, който прави огромни скокове и ако изобщо скача, скача по най-красивия начин.

— О, Тигре, щастлив съм да те видя! — извика Зайо.