Серия
Мечо Пух (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The House at Pooh Corner, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 16 гласа)

Глава първа,
в която е построена къща на Ийори в къта на Пух

Един ден, когато Мечо Пух нямаше какво друго да прави, той си помисли, че трябва да направи нещо И тръгна към къщичката на Прасчо, за да го види какво прави. Още валеше сняг, когато той се потътри по бялата горска пътека, като очакваше, че ще завари Прасчо да си грее краката пред огъня. Но за своя изненада завари вратата отворена и колкото повече надничаше вътре, толкова повече Прасчо го нямаше.

— Излязъл е — тъжно каза Пух. — Това е то! Няма го вътре. Сега ще трябва да направя сам една бърза разходка в Размисъл. Жалко!

Но преди това размисли, че трябва силно да почука, за да бъде напълно сигурен…

Докато чакаше Прасчо да не отговори, той подскачаше, за да се сгрее… и внезапно в главата му нещо затананика. Стори му се хубаво тананикане — такова, което сигурно ще затананика и у Другите:

Колкото повече сняг вали,

        тра̀-та-та-та̀м,

колкото повеч вали —

        тра̀-та-та-та̀м,

толкова повеч вали,

        трам-тра̀м,

сняг,

        тра̀-та-та-та̀м!

 

И никой не знае,

        тра-та̀ — та-та-та̀м,

как моите пръсти,

        та-та̀м,

как моите пръсти,

        тра-та̀ — та-та-та̀м,

мръзнат!

        Трам-тра̀м!

— А сега какво да правя — каза си Пух. — Ето какво: Първо — веднага ще си ида у дома и ще видя колко е часът. И тогава ще отида при Ийори да му изпея песничката си.

Той забърза към дома си. Умът му беше така зает с песничката, която готвеше за Ийори, че се изненада, когато видя у дома си Прасчо — настанил се в най-удобното му кресло. Пух спря и почна да търка челото си — чудеше се в коя къща се намира.

— Здрасти, Прасчо! Мислех, че си излязъл.

— Не! — отговори Прасчо. — Ти си този, който е излязъл, Пух.

— Значи така било! — каза Пух. — Знаех, че един от нас е излязъл. — Той погледна към часовника си, който от няколко седмици показваше все единадесет без пет.

— Почти единадесет часа! — радостно извика Пух. — Дошъл си тъкмо навреме за похапване. — И си пъхна главата в долапа. — А след това, Прасчо, ще отидем при Ийори да му изпеем песничката.

— Коя песничка, Пух?

— Тази, която ще изпеем на Ийори — обясни Пух.

Часовникът все още показваше единадесет без пет, когато — половин час по-късно — Пух и Прасчо тръгнаха. Вятърът беше спрял и снегът, уморен от виелицата, която го бе въртяла в кръг, сега се стараеше спокойно и леко да се настани на място, където би си починал. Понякога това място беше носът на Пух, а понякога не беше, но след малко Прасчо вече имаше бяло шалче на врата си и като никога досега се усещаше много заснежен зад ушите.

— Пух — каза плахо той, защото не искаше Пух да помисли, че вече се Предава, — мислех си дали не е по-добре да отидем сега у дома да репетираме твоята песничка, а да я изпеем на Ийори утре или… през седмицата, когато се случи да го видим?

— Това е добра идея, Прасчо. Но нека да я репетираме докато вървим. Не бива да репетираме в къщи, защото това е специална песен, която се Пее на Открито в Снега!

— Сигурен ли си? — попита загрижен Прасчо.

— Е, добре, Слушай сам, Прасчо, тя започва така: „Колкото повече сняг вали, тра̀-та-та-та̀м…“

— Тра̀-та какво? — попита Прасчо.

— Та-та̀м! — каза Пух. — Прибавих това, за да заприлича повече на песничка: „Колкото повече сняг вали, тра̀-та-та-та̀м, колкото повеч вали.“

— Не каза ли „сняг вали“?

— Да, но това беше първото „тра̀-та-та-та̀м“ — обърна се Пух, — чакай, ще ти я изпея цялата и тогава ще разбереш!

И той запя пак:

Колкото повече сняг вали,

        тра̀-та-та-та̀м,

колкото повеч вали —

        тра̀-та-та-та̀м,

толкова повеч вали,

        трам-тра̀м,

сняг,

        тра̀-та-та-та̀м!

 

И никой не знае,

        тра-та̀ — та-та-та̀м,

как моите пръсти,

        та-та̀м,

как моите пръсти,

        тра-та̀ — та-та-та̀м,

мръзнат!

        Трам-тра̀м!

Изпя я така, както се пее най-добре, и като свърши, очакваше Прасчо да каже, че от всички Песни на Открито в Снега, които е слушал досега, тази е най-хубавата. Но Прасчо, след като прецени внимателно, каза тъжно:

— Пух, не толкова пръстите, колкото ушите!

Те наближиха Мрачното Място на Ийори, където той живееше. Но тъй като все още беше много заснежено зад ушите на Прасчо — и това много му дотягаше, — те свърнаха към малката борова горичка и седнаха на оградата, зад която беше мястото.

Спасиха се от снега, но не и от студа и за да се сгреят, изпяха песничката на Пух точно шест пъти. Прасчо изпълняваше само „тра̀-та-та-та̀м“, Пух останалото, а двамата заедно удряха в такт с пръчки по оградата. След малко се почувстваха постоплени и можеха пак да разговарят.

— Все си мислех — каза Пух, — все си мислех за това: мислех си за Ийори…

— За Ийори?

— Е, бедният Ийори няма къде да живее!

— Наистина няма! — каза Прасчо.

— Ти си имаш къща, Прасчо, и аз си имам къща — и те са много хубави къщи. И Кристофър Робин си има къща, и Бухала, и Кенга, и Зайо си имат къщи, и дори Зайовите приятели и роднини си имат къщи или нещо такова, а бедният Ийори си няма нищо! И така това, което си мислех, е: хайде да построим една къща за него.

— Това — каза Прасчо — е Велика Идея! Къде ще я построим?

— Ще я построим тук — каза Пух, — точно до тази страна на Гората, за да я пази от вятър, и точно тук, където се сетих за това. Ще наречем това място Къта на Пух. И ще построим Къща на Ийори в Къта на Пух!

— Има цял куп пръти от другата страна на Гората — каза Прасчо, — видях ги. Много, много! И всичките са накуп…

— Благодаря ти, Прасчо — каза Пух. — Това, което сега каза, ще бъде от Голяма Полза и затова мога да нарека това място Пухипрасчов Кът, ако само Къта на Пух не звучеше по-добре, както е наистина, понеже е по-кратко и по̀ прилича на Кът. Тръгвай!

Те скочиха от оградата и отидоха от другата страна на горичката, за да пренесат прътите.

Кристофър Робин прекара цялата сутрин у дома си, като пътуваше до Африка и обратно. И тъкмо слизаше от лодката и се канеше да разгледа наоколо, когато… кой, мислите, почука на вратата, кой друг, ако не Ийори!

— Здрасти, Ийори! Как си? — каза Кристофър Робин, като отвори вратата и излезе отвън.

— Продължава да вали — тъжно каза Ийори.

— Така е.

— И замръзва!

— Така ли?

— Да! — каза Ийори. — Все пак — продължи той малко по-бодро — скоро не е имало земетресение!

— Какво се е случило, Ийори?

— Нищо, Кристофър Робин, нищо важно! Сигурно не си виждал къща или нещо такова наоколо?

— Какъв вид къща?

— Просто къща.

— Кой живее в нея?

— Аз. Или поне така мислех. Но навярно не! В края на краищата не могат всички да имат къщи!

— Но, Ийори, аз не знаех, аз винаги съм смятал…

— И аз не знам, Кристофър Робин, но как с този сняг… и това, и онова, а да не споменавам и ледените шушулки и тям подобни! Не е много Горещо на моята поляна в три часа сутринта, както някои мислят. Оградено, ако разбираш какво искам да кажа, но не дотолкова, че да е неуютно. Не е Задушно! Всъщност, Кристофър Робин — Ийори продължи със силен шепот, — съвсем между нас казано — никому не споменавай, — студено е!

— О, Ийори!

— И аз си казах: другите ще съжаляват, ако наистина. Те нямат Мозък — Сивото вещество, по погрешка натъпкано в главите им — и те не Мислят, но ако продължи да вали сняг още шест седмици или приблизително, някой от тях ще почне да си казва: „На Ийори няма да му е много Горещо в три часа сутринта!“ И това ще се Разчуе. И те ще Съжаляват!

— О, Ийори! — повтори Кристофър Робин, като чувстваше, че вече съжалява.

— Аз не говоря за теб, Кристофър Робин. Ти си друг. Всъщност работата е там, че аз си бях построил къща до моята малка горичка…

— Наистина ли? Колко интересно!

— Най-интересното е — продължи Ийори с най-меланхоличния си глас, — че когато тази сутрин излязох, тя беше там, а когато се върнах — вече я нямаше. Никаква я нямаше естествено, а тя беше къща само на Ийори. Все още се чудя…

Кристофър Робин не остана да се чуди. Той вече беше влязъл в своята къща и колкото можеше по-бързо си навличаше непромокаемата качулка, непромокаемите ботуши и непромокаемия шлифер.

— Ще идем да я търсим веднага! — извика той на Ийори.

— Понякога — продължи Ийори — някои, като свършат с вземането на чуждата къща, оставят по нещо от нея — което не им трябва — и дори се радват, че като се върне човек, ще намери нещо, ако разбираш какво искам да кажа. Затова Мисля, ако веднага тръгнем…

— Тръгвай! — извика Кристофър Робин и те забързаха навън. Много скоро стигнаха до този край на поляната при боровата гора, където къщата на Ийори вече не беше.

— Тук — каза Ийори. — Една пръчка дори не е останала! Е, разбира се, снегът е останал и аз мога да правя с него каквото пожелая. Не бива да се оплаквам!

Но Кристофър Робин вече не слушаше Ийори, той слушаше нещо друго:

— Не чуваш ли? — попита той.

— Какво е това? Някой се смее!

— Слушай!

И двамата се заслушаха… и чуха един нисък дрезгав глас, който напевно разказваше, че колкото повече вали снегът, толкова повече продължава да вали сняг, а едно тънко пискливо гласче припяваше с тра-та-та-там.

— Това е Пух! — извика възбудено Кристофър Робин…

— Възможно е — каза Ийори.

— И Прасчо! — продължи възбудено Кристофър Робин.

— Вероятно е — каза Ийори. — Сега тук е нужно едно Тренирано Куче…

Изведнъж думите на песента се промениха:

— Завършихме нашата къща! — изпя дрезгавият глас.

— Тра̀-та-та-та̀м — изпя пискливото гласче.

— Хубава Къща…

— Тра̀-та-та-та̀м!

— Бих желал да е Моя…

— Тра̀-та-та-та-та̀м…

— Пух! — извика Кристофър Робин…

Певците върху оградата замлъкнаха изведнъж:

— Това е Кристофър Робин! — каза Пух възбудено.

— Той се обажда от мястото, откъдето взехме всичките тези пръти — каза Прасчо.

— Бързай! — каза Пух.

Те слязоха от оградата и забързаха към другата страна на горичката. През всичкото време Пух издаваше приветствени звуци.

— Я, тука бил и Ийори! — каза Пух, след като престана да притиска в прегръдките си Кристофър Робин. Той побутна с лакът Прасчо и Прасчо го побутна, и двамата си помислиха каква чудна изненада са приготвили за Ийори.

— Здравей, Ийори!

— Пожелавам и на теб същото, Пух Мечо, а в Четвъртък два пъти повече ти пожелавам! — каза тъжно Ийори.

Преди Пух да успее да попита „Защо в Четвъртък?“, Кристофър Робин започна да разказва тъжната история за изгубената къща на Ийори.

Пух и Прасчо слушаха и очите им ставаха все по-големи.

— Къде, казваш, е била? — попита Пух.

— Точно тук — каза Ийори.

— Направена от пръти?

— Да.

— О! — каза Прасчо.

— Какво? — попита Ийори.

— Само казах „О!“ — нервно отговори Прасчо. И за да прикрие смущението си, той затананика тра̀-та-та-та̀м така, като че ли искаше да каже: сега вече какво друго да правим?

— Сигурен ли си, че беше къща? — попита Пух. — По-право исках да кажа сигурен ли си, че беше точно тук?

— Разбира се, че съм сигурен — каза Ийори, а на себе си промърмори: „Някои са съвсем без мозък!“

— Защо, какво има, Пух? — попита Кристофър Робин.

— Виж… — започна Пух. — Фактът е… — започна Пух. — Фактът е… Е, добре: фактът е… — започна Пух: — Виж какво… — започна Пух. — Всъщност е това… — пак започна Пух и нещо му подсказа, изглежда, че не обяснява много добре, и той пак побутна с лакът Прасчо.

— Ето какво е — бързо каза Прасчо… — по-топло… — прибави той, след като сериозно помисли.

— Кое е по-топло?

— От другата страна на горичката, където е къщата на Ийори.

— Моята къща?! — възкликна Ийори. — Моята къща беше тук!

— Не! — твърдо каза Прасчо. — От другата страна на гората.

— Защото там е по-топло… — добави Пух.

— Но аз би трябвало да знам по-добре…

— Ела и виж! — каза простичко Прасчо и ги поведе.

— Не могат да бъдат две къщи толкова наблизо — подхвърли Пух.

Те минаха от другата страна на горичката, а там стоеше къщичката на Ийори — приветлива, чудесна!

— Ето я! — каза Прасчо.

— И вътре е така добре, както и отвън! — каза гордо Пух.

Ийори влезе вътре… и пак излезе:

— Невероятно! — каза той. — Това е моята къща, а аз я бях построил там, където ви показах одеве. Изглежда, че вятърът я е издухал тук. Издухал я е над гората и я е оставил тук! А тук е много добре. Наистина много по-добре!

— Много по-добре! — казаха Пух и Прасчо заедно.

— Това показва какво може да се направи, ако си развалиш малко спокойствието! — каза Ийори. — Виждаш ли, Пух? Виждаш ли, Прасчо? Първо Мозък и После — Тежък Труд! Погледнете! Така се строи къща! — гордо каза Ийори.

 

 

Те го оставиха вътре, а Кристофър Робин тръгна да закуси заедно с приятелите си Пух и Прасчо. По пътя те му разказаха за Страшната си Грешка. И когато той най-сетне престана да се смее, всички заедно пяха Песента за Снежното време през целия обратен път, като Прасчо, който все още не беше много сигурен в гласа си, пееше само „Тра̀-та-та-та̀м!“.

— Знам, че изглежда лесно — мислеше си Прасчо, — но не всеки може да го направи!