Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от японски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2002)
Източник
sfbg.us

Издание:

Шиничи Хоши. Съдба

Разкази

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1985

Библиотека „Галактика“, №65

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Съставител: Воля Аргирова

Рецензент: Людмила Стоянова

Преводачи: Воля Аргирова, Любомир Тодоров

Редактор: Воля Аргирова

Редактор на издателството: Ася Къдрева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор Паунка: Камбурова

Японска, I издание

Дадена за набор на 27.II.1985 г. Подписана за печат на 7.V.1985 г.

Излязла от печат месец май 1985 г. Формат 70×100/32 Изд. №1862. Цена 1,50 лв.

Печ. коли 14,50. Изд. коли 9,39. УИК 9,01

Страници: 232. ЕКП 95366 5637–216–85

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 895.6

© Воля Аргирова, съставител, преводач, 1985

© Людмила Стоянова, автор на предговор, 1985

© Любомир Тодоров, преводач, 1985

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1985

c/o Jusautor, Sofia


„Уважеми телевизионни зрители! По предложение на правителството в нашата програма е включено телевизионно шоу, което ще започне след малко — повтаряше на определени интервали от време говорителят. — Телевизионното шоу, което ще излъчим след малко, в никакъв случай не трябва да бъде пропуснато от децата. Тъй като ще започне точно след десет минути, нашата молба е да доведете дотогава децата пред телевизионния екран. До началото на телевизионното шоу ви предлагаме концерт.“

Понесен от радиовълните, гласът на говорителя полетя из вечерното небе, което вече бе започнало да притъмнява, и достигна до телевизионните приемници по домовете. Стигнаха и до дома, в който живееха двамата съпрузи на възраст около четиридесет години.

Мъжът се бе отпуснал в креслото пред чашата кафе, която бе наляла жена му, пушеше замислено лулата си, от която се носеше ароматен дим, и разсеяно наблюдаваше как той се разтваря във въздуха. Като чу гласа на говорителя, мъжът се сепна.

— Телевизионното шоу сега ще започне. Къде е детето, доведи го бързо да гледа! — обърна се той внимателно към жена си.

По-рано мъжът често крещеше на жена си, но откакто започна програмата с телевизионното шоу, това не беше се случило нито веднъж.

— Детето сигурно учи в стаята си. Ще отида да видя.

Жената стана от креслото, въздъхна тихо, излезе от стаята и тръгна по коридора.

— Идвай, започва програмата! — извика тя в коридора и след малко почука на вратата на стаята, където обикновено си готвеше уроците. Отвътре обаче не се чу никакъв отговор. Жената внимателно отвори вратата. Осветлението се включи автоматично и стаята се изпълни с мека светлина. В стаята нямаше никой. Светлината меко обгърна многобройните книги, наредени върху лавицата на стената, всякакви материали и детайли, от които можеха да се изработват електронни модели, ракетата за тенис и халките за пинг-понг, както и другите спортни принадлежности. Всичко това, както винаги, беше на мястото си.

— Излязъл е някъде! — помисли жената.

Като видя, че детето го няма, прииска й се да разбута всичко в стаята, но потисна желанието си и се приближи до бюрото, където то учеше уроците си. Вървеше, като тропаше с крака колкото се може по-силно, но дебелият килим, постлан на пода,погълна звука от стъпките й. На масата бяха грижливо подредени тетрадки и две-три книги.

— Пак учебници по електронно конструиране! — измърмори тя сърдито, хвана една от книгите и удари силно по масата. С това най-после успя да вдигне малко шум в стаята. От силния удар една от тетрадките се разлисти с леко шумолене и красиво написаните йероглифи и цифри, които образуваха разни формули и уравнения, като че ли заподскачаха пред очите й.

— Няма да престане да се занимава с тия работи! — каза тя ядосано, тръшна силно вратата и се върна при мъжа си.

— Какво става?

— Няма го в стаята му.

— Я виж да не би да прави гимнастика в двора, дето си е направил железен лост!

Тя се приближи до прозореца и погледна в двора. Обикновено, когато детето правеше гимнастика на уредите, там непременно светеха всички лампи и целият двор беше облян в светлина, но сега беше тъмно и около черния лост не се виждаше жива душа. В далечината се виеше високоскоростната магистрала, по която безшумно течеше потокът от коли, заблестели със студена светлина.

Ярките неонови реклами образуваха всякакви движещи се фигури, които мигаха с разноцветните си огньове. Трепкащите светлини на изкуствените спътници, които служеха за телекомуникации и препредаване на телевизионни програми, пресичаха вечерното небе.

— И в градината го няма. А и от тая съвременна наука поне да имаше някаква полза — каза тя, като се обърна и се облегна на прозореца.

— Да, така е. Докато започнат научните изследвания, докато завършат, докато се усъвършенствуват, минава сума време. Струва ми се, че някой беше предвидил това развитие на нещата — отговори мъжът тихо и отново замълча, заслушан в концерта, който се излъчваше по телевизията.

Музиката постепенно заглъхна и отново се чу гласът на говорителя: „Драги телевизионни зрители, до началото на нашето телевизионно шоу остават още седем минути. Направете всичко възможно, за да не пропуснат децата ви това интересно предаване.“

Отново зазвуча музика. Мъжът промърмори нещо като че ли повече на себе си:

— На нашия син не му се гледа телевизионно шоу!

— Това ми е ясно, но не разбирам защо трябва да се канят децата. Кога най-после ще свършат тези научни изследвания? Като свършат, сигурно ще престанат да ни карат да викаме децата за телевизионното шоу.

— Може пък да имат нещо предвид с това телевизионно шоу.

— Много, много не разбирам от тези работи, но като гледам предаванията, струва ми се, че поне няма да навредят на децата. А може би по този начин изследват как родителите изпълняват задълженията си?

— А, едва ли… — каза мъжът. После, като че ли изведнъж нещо се сети и добави: — А нашият дали не е отишъл в лабораторията на университета?

— Наистина. Той ходи понякога там… Сега ще се обадя по телефона. Моля те, намали малко звука на телевизора!

Тя отиде до телефона и започна да набира номера. Оказа се, че синът им все пак е там.

— Веднага се прибирай вкъщи. Трябва да гледаш програмата по телевизията. След малко започва телевизионното шоу. Баща ти също се безпокои за тебе.

— Не ми се сърдете, че отидох, без да ви се обадя. Много ми се искаше да направя един експеримент, за който преди известно време бях прочел в една книга.

— В никакъв случай! Не е хубаво да учиш чак толкова! Връщай се веднага, че да успееш за началото на предаването.

— Толкова труд съм хвърлил за този експеримент. Не може ли да гледам телевизионното шоу тук, в университета?

— Не, да не говорим повече. Ще се безпокоим дали наистина си го гледал. Моля те, върни се вкъщи и ще го гледаме всички заедно.

— Добре, веднага се връщам. Ще си бъда вкъщи след четири минути — послушно отвърна синът им и затвори телефона.

— Все в тая университетска лаборатория кисне. Ако тръгне веднага, ще свари програмата — затвори тя телефона с облекчение. Мъжът й отново увеличи звука на телевизора и седна спокойно в креслото.

„Уважаеми телевизионни зрители! Остават още пет минути до началото на нашето телевизионно шоу. На всяка цена направете тъй, че да го гледат и вашите деца. Направете го в името на едно блестящо бъдеще за цялото човечество!“ — повтори няколко пъти говорителят и гласът му отекваше като в празно пространство.

— Защо говори всичко това? Навярно ще ни занимават с проблеми, по които вече нищо не може да се направи.

— Сигурно всички родители си мислят същото. Може би степента на радиоактивност е преминала някакви граници или пък са настъпили промени в космическите линии, а може това да се дължи на някакъв неизвестен досега вирус или пък на някакви изменения в състава на атмосферата. Причините сигурно се крият тук някъде. Поне учените така отговарят на нашите въпроси. А може би причината е в нас самите, защото ние задаваме въпроси, които изискват подобни отговори? Може би всичко това е една въздишка, в която влагаме всекидневното си безпокойство и припряност, примесени с някакво огорчение?

Мъжът изпи наведнъж неизстиналото кафе. Жена му се отпусна в съседното кресло.

— И аз се опитвам да гледам нещата по този начин. Едно време, когато бяхме млади, целият свят беше настръхнал от страх да не избухне последната за човечеството война. Имаше хора, които губеха вяра в бъдещето. Не е ли това причина за възмездието на боговете — хората със собствените си ръце да се лишат от бъдеще.

Мъжът поднесе огън към угасналата си лула и като всмукна дълбоко от нея, отговори:

— Не е изключено и да е така. Но в същото време не смятам, че ако в съзнанието на хората се натрупват идеи, които отхвърлят бъдещето на човечеството, тези идеи трябва да приемат именно такава форма.

— Ако хората бяха забелязали тези неща по-отрано и се бяха заловили да ги оправят, сега всичко щеше да бъде по-добре.

— Да, но не стана, защото родителите се оказаха глупаци. Впрочем не може да се каже, че това се отнася само за другите. И при нас се получи така — горчиво се усмихна бащата.

— Така е. Детето е послушно, сериозно и се учи добре. И със спорт се занимава най-редовно. Също и приятелите, които води вкъщи, са все добри деца. Ужасна съм, но навсякъде се хваля. Естествено, и другите майки се хвалят с децата си, но мислех, че това е само от суета. Излиза, че и аз съм глупава.

— И аз бях същият. Но така беше във всяко семейство! Всички деца водят у дома се на гости добри приятелчета, защото всички станаха такива.

— Можеш да ми обясняваш колкото си искаш, но докато разбера какво се крие зад всичко това, ми трябваше доста време. Додето преценя, стана твърде късно. Разбрах, че не само нашето дете, но и всички останали са такива.

— Защото си внушавахме, че може би е добре за човечеството, и когато накрая повярвахме, се сблъскахме с факта, че този процес е съпроводен от подобно явление. Осъзнавайки всичко това, ние изпаднахме в бездната на отчаянието. Всички родители се оказахме в това положение — продължи мъжът, след което стана и включи климатичната инсталация, за да проветри стаята от гъстия тютюнев дим.

След няколко минути димът изчезна.

„Само след две минути започва нашата програма. Време е вашите деца да заемат местата си пред телевизионните екрани. Уважаеми родители, погрижете се вашите деца да не пропуснат предаването.“

И отново включиха музика.

Мъжът изключи климатичната инсталация.

— Вече би трябвало да си е вкъщи! — промърмори той.

В този момент, като че ли в отговор на думите му, пред входната врата изсвири клаксон, спря електрическият мотоциклет.

— Най-после се прибра!

Вратата се отвори и синът влезе в стаята.

— Не се ли прибираш малко късно?

— Извинете ме! Толкова много бързах! — каза той и наведе смирено глава. Бащата леко барабанеше с пръсти по дивана, който се намираше срещу телевизора.

— Добре. Сядай тук сега.

— Сядам.

Момчето седна примерно на дивана, с отпуснати на коленете ръце.

— Защо не седнеш по-удобно?

— Така ми е добре. Така съм свикнал да седя.

Музиката, която предаваха по телевизията, спря.

„Уважаеми телевизионни зрители! Извинете ни, че ви накарахме да чакате толкова време. Започва предаването на телевизионното шоу, което осъществяваме по предложение на правителството. Обръщаме се към вас с молба да следите предаването заедно с децата си.“

Музиката изведнъж се смени. Долетя нова възбуждаща мелодия. Едновременно с тази музика от двете страни на екраните с цветно изображение се появиха един мъж и една жена. Танцувайки, те сваляха една по една дрехите си и когато останаха съвсем без нищо, приближиха се един до друг и се прегърнаха.

— Вълнуваш ли се, когато гледаш това?

Синът се обърна за момент към баща си, чийто глас издаваше безпокойство, и като продължи да гледа предаването, отговори спокойно:

— Да, татко, много ме заинтригува.

В спокойните както винаги очи на момчето нямаше и сянка от блясъка на някаква разпалваща се страст. По това родителите разбраха, че синът им ги лъже, но такава лъжа едва ли можеше да бъде причина за безпокойство.

— Така ли? Добре. Ще гледаме предаването докрая — каза бащата, правейки се, че не разбира нищо, и скришом изтри с ръка сълзата, която се беше появила в окото му.

Тактът на мелодията ставаше все по-бърз и по-бърз. Действието, което се развиваше на екрана, беше навлязло в нови фази.

Телевизионното шоу, подготвено по поръчка на правителството, имаше за цел по някакъв начин да възбуди у децата интерес към секса, тъй като тази страст беше започнала да изчезва у съвременните хора. Въпросът действително беше много важен за бъдещето на човечеството. Тази молитва обаче оставаше глас в пустиня…

Край
Читателите на „Телевизионно шоу“ са прочели и: