Ейджи Йошикава
Мусаши (54)

Мъжкият и женският водопад

— Ух, ама жега! — възкликна Джотаро. — Никога преди не съм се потил така по планински път. Къде сме сега?

— Близо до прохода Магоме — каза Мусаши. — Това, казват, била най-тежката част от пътя.

— Е, това не знам, но вече съвсем ми дотегна. Ще се радвам, като стигнем Едо. Там има толкова много хора — нали така, Оцу?

— Има, обаче аз не бързам да стигна там. По-обичам да си прекарвам времето в пътуване по пуст път като този.

— Това е, понеже яздиш. Ако ходеше, щеше да мислиш по-иначе. Виж! Там има водопад.

— Хайде да си починем — предложи Мусаши.

Тримата тръгнаха встрани по една тясна пътечка. Цялата земя наоколо бе покрита с диви цветя, още влажни от утринната роса. Стигнаха до някаква изоставена хижа върху една канара с изглед към водопада и се спряха. Джотаро помогна на Оцу да слезе от кравата и после върза добичето за едно дърво.

— Мусаши, виж — обади се Оцу.

Сочеше една табела с надпис: „Меото но Таки“. Лесно беше да се разбере защо името е такова — „Мъжкият и женският водопад“, — тъй като скалите разделяха падащата вода на две части, от които по-голямата изглеждаше много мъжествено, а другата — тънка и нежна.

Буйният вир и бързеите под него вдъхнаха на Джотаро нов прилив на жизненост. Понесе се с подскоци, сякаш танцуваше, надолу по стръмния бряг и възбудено извика:

— Тук има риба!

След няколко минути добави:

— Мога да ги ловя! Хвърлих камък и една обърна корема.

Не след дълго гласът му, едва чут от рева на водопада, отекна откъм друга страна.

В сянката на малката хижа Мусаши и Оцу останаха да седят сред безбройните дъгички, образувани от светещото през мократа трева слънце.

— Имаш ли представа къде отиде това момче? — попита тя и добави: — Направо е невъзможно да се оправи човек с него.

— Така ли мислиш? На неговата възраст с мен беше по-лошо. При Матахачи пък беше точно обратното — много добре се държеше. Питам се къде ли е той. Тревожи ме далеч повече от Джотаро.

— Радвам се, че не е тук. Ако беше, трябваше да се скрия.

— Защо? Смятам, че ако му обясним, ще разбере.

— Съмнявам се. Те с майка му не са като другите хора.

— Оцу, ти сигурна ли си, че не искаш да промениш решението си?

— За какво?

— Искам да кажа, не би ли могла да решиш, че всъщност искаш да се омъжиш за Матахачи?

От изненада лицето й силно потрепна.

— Определено не! — възкликна тя възмутено.

Клепачите на Оцу станаха орхидеено розови и тя покри лицето си с ръце, но лекото треперене на бялата й якичка сякаш почти гласно заявяваше: „Аз съм твоя и на никой друг!“

Съжалил за думите си, Мусаши обърна поглед към нея. Вече от няколко дни наблюдаваше как светлината пада по тялото й — нощем това бе трепкащото сияние на лампата, денем — топлите лъчи на слънцето. Щом видеше по нейната кожа да блести пот, се сещаше за лотосов цвят. Разделен от нейната постеля само от тънък параван, вдишваше лекото ухание на черните й кичури. Сега ревът на водата се сля с туптенето на сърцето му и той усети как го обзема властно желание.

Внезапно стана и се премести на едно слънчево място, където зимната трева още бе висока, после тежко седна и въздъхна.

Оцу дойде и коленичи до него, обгърна с ръце коленете му и изви врат, за да погледне нагоре към неговото мълчаливо, уплашено лице.

— Какво има? — попита тя. — Да не съм казала нещо, което да те е ядосало? Прости ми. Съжалявам.

Колкото по-напрегнат ставаше той — и колкото по-суров ставаше погледът в очите му — толкова по-силно се притискаше тя до него. После изведнъж го прегърна. Уханието й и топлината на нейното тяло го завладяха.

— Оцу! — извика без да мисли, като я хвана в своите мускулести ръце и я събори назад върху тревата.

Грубостта на прегръдката остави Оцу без дъх. Тя се измъкна навън и се сви до него.

— Не бива! Не бива да правиш това! — изпищя дрезгаво. — Как може? Най-вече пък ти…

Гласът й се пресече от ридания.

С внезапно охладена от болката и ужаса в очите й пареща страст, Мусаши с потрес дойде на себе си.

— Защо? — извика. — Защо?

Обзет от срам и яд, сам бе готов да заплаче.

После тя изчезна, оставяйки след себе си само една кесийка, откъснала се от кимоното й. Мусаши впери празен поглед в нея, изпъшка, после извърна лице към земята и остави сълзите на болка и разочарование да потекат в сухата трева.

Струваше му се, че тя го е превърнала в глупак — измамила, надвила, мъчила го е и го е посрамила. Нима думите й — устните, очите, тялото — не го зовяха? Нима не стори всичко, за да запали огън в сърцето му, а когато пламъците се надигнаха — побягна ужасена?

Някаква нелепа логика го караше да мисли, че всичките му усилия за усъвършенстване сега са пропаднали, че всичките му стремежи и лишения напълно са загубили смисъл. Със заровено в тревата лице си каза, че не е сторил нищо лошо, но съвестта му не се успокои.

Какво значи за едно момиче девствеността, пазена само през един кратък откъслек от живота й, колко скъпа и ценна е за нея тя, бе въпрос, който никога не беше минавал през неговия ум.

Но щом вдъхна мириса на пръстта, той постепенно си върна самообладанието. Когато накрая с труд стана на крака, буйният огън бе изчезнал от погледа му и по лицето му нямаше страст. Стъпка кесийката под нозете си и остана да се взира напрегнато в земята, заслушан сякаш в гласа на планината. Тежките му черни вежди бяха сбърчени също като в мига, когато се хвърли в битката под големия бор.

Слънцето се скри зад облак и остър крясък на птица проряза въздуха.

С трепкащо като на лястовица сърце, Оцу наблюдаваше иззад една бреза Мусашевите терзания. Като разбра колко дълбоко го е наранила, тя сега закопня да го има отново до себе си, но колкото и да й се искаше да изтича при него и да замоли за прошка, тялото не желаеше да я послуша. За първи път осъзна, че човекът, комуто е отдала сърцето си, не е живото въплъщение на мъжка добродетелност, каквото си го беше представяла. Пред откритието на животинското, на плътта, кръвта и страстта, очите й се замъглиха от тъга и страх.

Отначало понечи да побегне, но след двадесетина крачки любовта й я задържа и спря. Сега, малко по-спокойна, тя започна да си въобразява, че плътското желание на Мусаши е различно от онова на другите мъже. Повече от всичко на света й се искаше да се извини и да го увери, че не храни лоши чувства заради онова, което е направил.

„Още е ядосан, помисли си с уплаха, щом изведнъж осъзна, че той вече не е пред погледа й. О, какво ще правя?“

Разтревожена се върна при малката хижа, но там бяха само студената бяла мъгла и тътенът на водата, който сякаш люлееше дърветата и караше всичко около нея да трепери.

— Оцу! Стана нещо ужасно! Мусаши се хвърли във водата!

Тревожният вик на Джотаро дойде от едно високо място над вира, само миг преди той да се улови за една дива лоза и като маймунка да почне да се спуска от клон на клон надолу.

Макар да не чу точно думите му, Оцу долови напрежението в гласа. Тя стреснато вдигна глава и припряно заслиза по стръмната пътека, като се плъзгаше по мъха и после се ловеше за камъните, за да се задържи на крака.

Фигурата, която едва се виждаше през пръските и мъглата, наподобяваше скала, но всъщност бе голото тяло на Мусаши. Със сключени отпред ръце и приведена глава, той почти се губеше под високата петдесет лакти струя, която се изливаше отгоре му.

По средата на пътя по-долу Оцу спря и ужасена се загледа. От другата страна на реката също така поразен стоеше Джотаро.

— Сенсей! — извика той.

— Мусаши!

Виковете така и не стигнаха до ушите на Мусаши. Струваше му се, че хиляди сребърни змейове са впили зъби в главата и раменете му и очите на хиляди водни демони се пръскат сега около него. Застрашителни въртопи го теглеха за нозете, готови да го повлекат към смъртта. Едно погрешно вдишване, един неравен удар на сърцето — и петите му щяха да загубят своята несигурна опора върху покритото с водорасли дъно, а тялото му щеше да бъде отнесено от бясно течение, което нямаше да го върне никога. Дробовете и сърцето му като че щяха да се пръснат под невъобразимата тежест, която се стоварваше върху им — цялата тежест на планината Магоме.

Страстта му към Оцу умираше бавно — толкова дълбоко се коренеше в онзи буен нрав, без който той никога не би тръгнал за Секигахара и не би постигнал никой от изключителните си подвизи. Същинската опасност обаче се криеше в това, че пред нея в един миг всичките му години на учение се оказаха безполезни и той отново слезе до див, безразсъден звяр. А срещу враг като този, безформен и потаен, сабята бе напълно безсилна. Смаян, объркан, съзнаващ опустошителното поражение, което претърпя, Мусаши се молеше бушуващата вода да му върне търсеното самообладание.

— Сенсей! Сенсей! — Виковете на Джотаро се бяха превърнали в плачливо стенание. — Не бива да умирате! Моля ви, недейте умира!

Момчето също бе сключило ръце пред гърдите си и лицето му се бе сгърчило, като че и то понася тежестта, ударите, болката, студа от водата.

Джотаро хвърли поглед отвъд реката и изведнъж усети как се вцепенява.

Не можеше да разбере това, което прави Мусаши — явно се готви да остане под струята, докато умре — но сега Оцу… Къде е тя? Сигурен бе, че се хвърли долу в реката, право срещу смъртта си.

После, през шума на водата, чу гласа на Мусаши. Думите не се различаваха. Помисли си, че може да е някоя сутра, но после… може би бяха яростни самообвинения.

Гласът бе пълен със сила и живот. Широките рамене и мускулестото тяло на Мусаши излъчваха младост и енергия, сякаш душата му се е пречистила и сега е готова да започне живота си наново.

На Джотаро започна да му се струва, че каквото и да е било не наред, то вече е отминало. Светлината на вечерното слънце образува дъга над водопада.

— Оцу! — извика.

Смееше да се надява, че тя изчезна от канарата, просто защото е решила, че Мусаши вече не е в опасност. „Щом Оцу е уверена, че всичко с него е наред, помисли си, значи аз няма за какво да се тревожа. Тя го познава по-добре от мен, чак до дъното на сърцето.“

С леки подскоци Джотаро слезе до реката, намери едно тясно място, мина оттам и се изкатери по другата страна. Като се приближи мълчаливо, видя, че Оцу е вътре в хижата и свита на пода, притиска към гърдите си кимоното и сабите на Мусаши.

Джотаро усети, че сълзите, които тя не правеше опит да скрие, са някак необикновени. Без всъщност да разбира какво е станало, той почувства, че то дълбоко засяга Оцу. След няколко мига тихо се измъкна навън, където кравата се бе излегнала в белезникавата трева, и се просна до нея.

— Ако вървим така, никога няма да стигнем в Едо — каза.