Ейджи Йошикава
Мусаши (1)

Предговор

„Мусаши“ не без основание може да се нарече японската „Отнесени от вихъра“. Този исторически роман, написан от Ейджи Йошикава (1892–1962 г.), един от най-плодовитите и обичани японски писатели, излиза за първи път между 1935 и 1939 г. като подлистник на „Асахи Шимбун“, най-големия и меродавен японски вестник. Като отделна книга „Мусаши“ е претърпял най-малко четиринадесет издания, последното от които — в четири от петдесет и трите тома на събраните съчинения на Йошикава, отпечатани от „Коданша“. Романът е бил филмиран седем пъти, често е давал основа за театрални постановки и три от националните телевизионни компании са заснели минисериали по него.

Миямото Мусаши е действителна историческа личност, но тъкмо чрез книгата на Йошикава той и останалите герои в нея са станали част от живата народна традиция на Япония. Те са така широко известни, че хората често сравняват някого с тях, като с лица, които всеки познава. Това прави романа особено интересен за чуждестранния читател. Книгата дава не само романтична картина на японското минало, но и представа как японците виждат сами себе си и своята история. В основата си обаче „Мусаши“ ще се хареса като зашеметяващ разказ за дръзки приключения и по японски сдържана любовна история.

Сравнението с „Шогун“ на Джеймс Клавел изглежда неизбежно — за повечето днешни американци тази книга и едноименният сериал се съревновават със самурайските филми като основен източник на познанията им за японското минало. И двата романа засягат един и същ исторически период. „Шогун“, където действието приключва през 1600 г., завършва с потеглянето на господаря Торанага (чийто прототип е историческият Токугава Иеясу, който скоро ще стане шогун, военен повелител на Япония) за решителната битка при Секигахара. Разказът на Йошикава започва с това, как младият Такедзо, по-късно получил името Миямото Мусаши, лежи ранен между труповете от разгромената войска на същото това бойно поле.

Като се изключи Блакторн, историческия Уил Адамс, в „Шогун“ става дума най-вече за могъщите японски благородници и жените от обкръжението им. Тези хора се явяват в романа съвсем леко променени, под измислени от Клавел имена. В „Мусаши“, макар множество исторически личности да се споменават със своите истински имена, се разказва за по-широк кръг японци, най-вече за хора от големия обществен слой, който е заемал неопределеното междинно пространство между наследственото военно благородничество и простолюдието, съставено от селяни, търговци и занаятчии. Клавел свободно преиначава историческите факти, за да ги нагоди към повествованието си и дори добавя една любовна история в западен стил, която не само няма нищо общо с действително станалото, но и е твърде неправдоподобна за Япония от онова време. Йошикава остава верен на историята или поне на историческото предание и при него любовната история, която като странична линия на разказа продължава в цялата книга, е съвсем неподправено японска.

Разбира се, писателят е обогатил своя разказ с множество измислени подробности. Тук има достатъчно необичайни съвпадения и дръзки геройства, които да зарадват всеки любител на приключенското четиво. Йошикава обаче се придържа към известните от историята факти. Не само Мусаши, а и много от другите герои с важно място в повествованието, са действителни исторически личности. Например Такуан, който става образец за подражание и духовен наставник на младия Мусаши, е бил по онова време прочут дзен-монах, майстор на калиграфията, художник, поет и учител по чайна церемония. През 1609 г. той станал най-младият игумен на Дайтокуджи в Киото и по-късно основал голям манастир в Едо; днес обаче е познат най-вече, с името, което е дал на един разпространен в Япония вид туршия.

Историческият Миямото Мусаши, роден навярно през 1584 г. и починал в 1645 г., също като баща си е бил майстор на боя със сабя. Той станал известен с това, че използвал едновременно два меча. Неотклонно се стремял към овладяване на собствената личност, което за него било ключът на бойните изкуства и написал едно прочуто съчинение за сабления бой — „Горин но шо“^[1]. Изглежда като млад е взел участие в битката при Секигахара и сблъсъците му с бойните умения на киотската школа Йошиока, с монасите-войни от Нара и с прочутия майстор на сабята Сасаки Коджиро, които са така ярко описани в книгата, са действителни. Разказът на Йошикава за неговия герой завършва в 1612 г., когато е още млад двадесет и осем годишен мъж. Впоследствие Мусаши може би се е сражавал на страната на победените при обсадата на крепостта Осака в 1614 г. и през 1637–38 г. е участвал в избиването на селяните християни от Шимабара на западния остров Кюсю — събитие, с което е свързано изкореняването на християнската религия от Япония за следващите две столетия, допринесло за откъсването на страната от останалия свят.

По ирония на съдбата през 1640 г. Мусаши става служител на рода Хосокава, господарите на Комамото — същите, които са покровителствали и неговия главен съперник, Сасаки Коджиро. Името Хосокава ни връща към „Шогун“, тъй като по-старият от братята, Тадаоки, твърде неоправдано присъства в романа като една от главните отрицателни фигури. При това съпругата на Тадаоки, преданата християнка Грация, съвсем неправдоподобно е представена като голямата любов на Блакторн, Марико.

Времето, в което е живял Мусаши, е за Япония период на голяма промяна. След столетия непрестанни вражди между даймио, поместните феодални повелители, трима души успяват един след друг да обединят най-сетне със сила страната. Делото започва Ода Нобунага, който обаче, преди да го е довел до край, бива убит през 1582 г. от един свой метежен васал. Неговият най-способен пълководец, Хидейоши, издигнал се от положението на обикновен пехотинец, завършва обединяването на държавата, но в 1592 г. умира, преди да е успял да заздрави властта дотолкова, че да я предаде на своя невръстен наследник. Тогава най-силният васал на Хидейоши, Токугава Иеясу, могъщ даймио, който от своята крепост в Едо (днешен Токио) властва над голяма част от Източна Япония, печели надмощие, като разбива съюза на западните даймио в битката при Секигахара от 1600 г. Три години по-късно той приема старото звание „шогун“ като знак за военно господство над цялата страна, упражнявано привидно от името на древното, но безсилно императорско семейство в Киото. През 1605 г. Иеясу предава шогунското достойнство на сина си Хидетада, но продължава да държи в свои ръце действителната власт, докато не разбива поддръжниците на наследника на Хидейоши с обсадите на крепостта Осака през 1614 и 1615 г.

Първите трима управници от рода Токугава установяват над Япония такава силна власт, че чрез техните наследници тя изтрайва повече от две и половина столетия, докато накрая рухва през 1868 г., като следствие от повторното отваряне на страната за връзки със Запада петнадесет години по-рано. Токугава упражнявали властта си посредством полунезависими наследствени даймио, които в края на тяхното управление наброявали към 265 души. Тези на свой ред раздавали феоди на своите наследствени служители самураи. Преходът от постоянно състояние на война към строго охраняван мир довел до появата на рязко класово разделение между самураите, които се ползвали с позволението да носят две саби и да имат фамилни имена и от друга страна — простолюдието, на което, макар към него да се числели заможни търговци и земевладелци, по начало не било разрешено да носи каквото и да било оръжие и да се кичи с родови прозвища.

В течение на описваните от Йошикава години обаче тези обществени различия още не са били напълно затвърдени. Във всички области имало останали въоръжени селяни и в страната кръстосвали ронини — самураи без повелител от войските на онези даймио, които загубили владенията си след битката при Секигахара и вследствие на предишни войни. Трябвало да се сменят едно-две поколения, преди обществото да бъде напълно обхванато от строгото социално разделение, наложено му от Токугава. Междувременно страната преживяла големи обществени промени и размествания.

На второ място, в Япония от началото на седемнадесети век значително се изменя характерът на държавното управление. С възстановяването на мира и края на големите междуособици, господстващото военно съсловие открива, че за успешно властване е важна не толкова военната храброст, колкото управленските знания. Така класата на самураите започва бавно да се преобразява от воини на пушката и меча в чиновници на перото и книгата. В условията на мира самообладанието и образоваността стават по-важни от бойното майсторство. Западният читател може би ще се изненада от наблюдението колко широка е била грамотността още в началото на седемнадесети век и как японците постоянно се позовават на китайската история и книжнина, по приблизително същия начин, по който хората в Северна Европа от онова време непрестанно са припомняли традициите на древна Гърция и Рим.

Третата голяма промяна в Япония от времето на Мусаши е свързана с въоръжението. През втората половина на шестнадесето столетие донесените от португалците фитилни мускети станали решаващото оръжие на бойното поле. В умиротворената страна обаче самураите можели да обърнат гръб на противните им огнестрелни оръжия и да се отдадат на отколешната си любов към меча. Процъфтели различните школи на сабления бой. Тъй като възможностите за употреба на сабята в действителна битка намалели, бойните умения постепенно се превръщали в бойни изкуства, при които, за сметка на трудно проверимата вече военна ползотворност, все по-голяма тежест получавали вътрешното самообладание и самовъзпитание. Развила се цяла мистика на сабята, по-близка до философията, отколкото до военното дело.

Разказът на Йошикава за младостта на Мусаши онагледява всички тези промени, настъпващи в Япония. Самият герой е типичен ронин и едва късно през своя живот се превръща в уседнал самурай. Той става основател на цяла школа в сабленото изкуство. Най-важното, Мусаши постепенно се развива от воден от усета майстор на меча в човек, всеотдайно устремен към поставената от дзен цел за лично самообладание и пълно господство над самия себе си, към усещане за единство със заобикалящата природа. Макар в първите години от зрелия живот на Мусаши още да са възможни смъртоносни двубои, напомнящи за турнирите в средновековна Европа, Йошикава показва как героят съзнателно пренасочва своите бойни умения от военни цели към самовъзпитание в мирно време. Бойни умения, духовно самоовладяване и естетически усет се сливат в едно неразличимо цяло. Този образ навярно не е далеч от историческата истина. За Мусаши е известно, че освен майстор на сабята, е бил също изкусен живописец и твърде добър скулптор.

Япония от ранния седемнадесети век, която Мусаши олицетворява, продължава осезаемо да присъства в съзнанието на японците. Дълговременното и относително лишено от промени управление на рода Токугава запазило много от формите и духа си, макар и в донякъде закостенял вид, до средата на деветнадесети век, т.е. допреди не много повече от столетие. Самият Йошикава е син на някогашен самурай, който, подобно на мнозина от този обществен слой, не успял да се приспособи към стопанските условия на настъпилата нова епоха. Макар в нова Япония самите самураи бързо да загубили високото си обществено положение, повечето от новите управници водели произхода си от това феодално съсловие, чиито ценности били разпространени чрез новата система на задължително образование, за да станат духовна опора и етика за цялата японска нация. В това отношение са помогнали и романи като „Мусаши“, заедно с филмите и пиесите, на които той е дал основа.

Времето на Мусаши за днешния японец е също толкова осезаемо близко, както е за американците Гражданската война. Ето защо едно сравнение с „Отнесени от вихъра“ не е в никакъв случай неуместно. Епохата на самураите все още до голяма степен продължава да живее в японското съзнание. В противоречие с образа на съвременните японци като здраво сплотени в група „стопански животни“ много от тези хора предпочитат да гледат на себе си като на съвременни Мусаши, които яростно се самоотстояват, следват своите собствени принципи, владеят чувствата си и притежават особен усет към красивото. И двата образа са донякъде верни, което онагледява сложността на японската душевност, скрита зад привидно прекомерно сдържаната и еднообразна външност.

„Мусаши“ е много различен от задълбочено психологическите и често невротични романи, които съставляват голямата част от английските преводи на съвременна японска литература. При все това обаче той е изцяло в духа на обичайната японска белетристика и присъщо японското мислене. Разделението на разказа на отделни епизоди не е просто следствие от първоначалната поява на книгата като подлистник в отделни броеве, а е любим похват, който води началото си още от зараждането на японското повествователно изкуство. Романтичният образ на благородния боец е наследство на феодалното минало, въплътено в стотици други разкази и самурайски филми. Важността, която се придава на придобиването на самообладание и вътрешна сила чрез самовъзпитание в духа на дзен, е една от важните черти и на личността на днешния японец. Същото важи и за всеобхватната любов към природата и усещането за близост с нея. „Мусаши“ не е просто чудесно приключенско четиво. Освен това той дава както поглед към японската история, така и представа за идеализирания образ, който днешните японци изграждат сами за себе си.