Ейджи Йошикава
Мусаши (53)

Преплетени клони

— Оцу, върнах се — извика Джотаро, докато прехвърчаше през селската порта.

Оцу седеше точно до края на терасата, подпряла ръце на една ниска масичка за писане. От сутринта стоеше така и се взираше в небето. Под билото на покрива имаше парче дърво, на което с бели букви бе изписано: „Килия на планинската луна“. Къщичката, собственост на някакъв свещеник на служба в Гинкакуджи, по молба на господаря Карасумару бе предоставена под наем на Оцу.

Джотаро се тръсна посред един кичур цъфнали теменужки и зацамбурка с крака в потока, за да измие калта от тях. Водата, която идваше право от градината на Гинкакуджи, бе по-чиста от нов сняг.

— Тази вода е ледена — отбеляза момчето намръщено.

Земята обаче бе топла и на това красиво място той изпитваше радост от това, че е жив. Лястовиците пееха, сякаш и те са щастливи от деня.

Изправи се, изтри нозе в тревата и тръгна към терасата.

— Не ти ли става скучно? — попита.

— Не. Имам много неща, за които да мисля.

— Не искаш ли да чуеш една добра вест?

— Каква?

— За Мусаши е. Чух, че не бил много далеч оттук.

— Къде е?

— От дни обикалям и питам дали някой не знае къде е той, и днес чух, че бил отседнал в Мудоджи на връх Хиеи.

— В такъв случай явно трябва да е добре.

— Навярно, но аз смятам, че трябва веднага да идем дотам, преди да е тръгнал за някое друго място. Гладен съм. Защо ти не се приготвиш, а аз в това време ще хапна нещо.

— Има малко оризови топки в листа. В онази тройна кутия са. Вземи си.

Джотаро свърши с топките, но Оцу не се бе помръднала от масата.

— Какво има? — попита момчето, като я оглеждаше подозрително.

— Струва ми се, че не бива да ходим там.

— Що за глупава… В първия миг умираш да видиш Мусаши, в следващия почваш да се преструваш, че не ти се иска.

— Ти не разбираш. Той знае чувствата ми. Онази нощ, когато се срещнахме в планината, аз му разказах всичко, казах докрай каквото имах за казване. Мислехме, че повече няма да се срещнем сред живите.

— Обаче сега можеш отново да го видиш. Какво чакаш?

— Не знам какво мисли той, дали е доволен от победата или просто опитва да се предпази от някоя заплаха. Когато Мусаши си тръгна, аз се примирих, че никога в този живот няма да бъда с него. Не мисля, че трябва да ходя, освен ако той не ме повика.

— А ако с години не ти се обади?

— Ще продължа да правя, каквото правя и сега.

— Да седиш там и да гледаш към небето ли?

— Ти не разбираш. Но да оставим това.

— Какво не разбирам?

— Какво чувства Мусаши. Сега наистина усещам, че мога да му се доверя. Преди го обичах със сърце и душа, обаче не смятам, че изцяло вярвах в него. Сега вече вярвам. Всичко е по-различно. По-близки сме от клоните на едно и също дърво. Дори да сме разделени, дори да умрем, пак ще бъдем заедно. Затова нищо вече не може да ме направи самотна. Сега само се моля той да намери пътя, който търсеше.

Джотаро избухна.

— Лъжеш! — извика той. — Жените никога ли не могат да казват истината? Щом искаш да се държиш така, добре, но никога повече да не си ми казала колко много жадуваш да видиш Мусаши. Изплачи си ако щеш очите! Все ми е едно.

Колко усилия му струваше да открие къде е отишъл Мусаши след Ичиджоджи — и накрая! Направи се, че Оцу не съществува и през остатъка от деня не каза нито дума.

Точно след смрачаване през градината мина червеникава светлина от фенер и на вратата почука един от самураите на господаря Карасумару. Той подаде на Джотаро едно писмо с думите:

— От Мусаши за Оцу е. Негово височество каза, че Оцу трябвало добре да се грижи за себе си.

Обърна се и си тръгна.

„Наистина е почеркът на Мусаши, помисли си Джотаро. Трябва да е жив.“ После със следа на раздразнение през главата му мина: „Адресирано е, виждам, до Оцу, не до мен.“

Оцу се показа от задната част на къщичката и се обади:

— Самураят донесе писмо от Мусаши, нали?

— Да, но не вярвам да те интересува — отвърна Джотаро, намуси се и скри писмото зад гърба си.

— Я стига, Джотаро. Дай да го видя — замоли се Оцу.

Известно време той се противеше, но при първия признак, че тя ще заплаче, бутна плика в ръцете й.

— Ха! — възкликна тържествуващо. — Преструваш се, че не искаш да го видиш, обаче нямаш търпение да прочетеш писмото му.

Тя се сви до лампата. Писмото потрепваше в белите й пръсти, а пламъкът сякаш излъчваше някакво особено веселие, като че предвещава щастие и добра участ.

Мастилото отразяваше светлината като дъга, сълзите по миглите й светеха като скъпоценни камъни. Внезапно пренесена в свят, какъвто не се надяваше, че съществува, Оцу си припомни вдъхновените стихове от поемата на По Чю-и, където духът на починалата Ян Куей-фей се радва на любовното послание от нейния опечален съпруг император.

Прочете, после препрочете краткото съобщение. „Трябва в този миг вече да ме чака. Трябва да побързам.“ Макар да й се стори, че е казала това на глас, не бе издала нито звук.

Светкавично почна да се готви за път. Написа бележки за благодарност до собственика на къщичката, до останалите свещеници в Гинкакуджи и до всички, които бяха проявили добрина към нея през време на престоя. Събра вещите си, върза си сандалите и преди да е успяла да забележи, че Джотаро още седи вътре и се прави на сърдит, вече бе навън.

— Хайде, Джо! Побързай!

— Да не отиваме някъде?

— Още ли си ядосан?

— Че кой нямаше да е? Ти никога не мислиш за друг, освен за себе си. Да не би в писмото на Мусаши да има нещо толкова тайно, че дори на мен не можеш да го покажеш?

— Прощавай — каза виновно Оцу. — Няма причина и ти да не го видиш.

— Остави сега. Вече не ме интересува.

— Не ставай такъв. Искам да го прочетеш. Това е чудесно писмо, първото, което въобще ми е пращал. И сега за пръв път ме моли да дойда при него. Никога в живота си не съм била толкова щастлива. Стига си се цупил и ела с мен в Сета. Моля те.

На път през прохода Шига, Джотаро запази мрачно мълчание, но накрая откъсна едно листо, за да го използва като свирка и с няколко познати мелодии разнообрази тишината на нощта.

Най-сетне и Оцу, подсетена да излезе с предложение за мир, се обади:

— Има останали няколко сладки от кутията, която господарят Карасумару прати завчера.

Но преди Джотаро пак да стане същото момче, вече се пукваше зора и облаците над прохода порозовяваха.

— Добре ли си, Оцу? Не си ли се уморила?

— Малко. През цялото време се качваме.

— Отсега нататък става по-леко. Виж, вече се вижда езерото.

— Да — езерото Бива. А къде е Сета?

— По онзи път. Но Мусаши нали няма да е там толкова рано?

— Наистина не знам. Докато стигнем там, ще ни отнеме половин ден. Да си починем ли?

— Добре — отвърна той, върнал си доброто настроение. — Я да седнем там под онези двете големи дървета.

 

 

Димът от готварските огньове на ранната сутрин се вдигаше на ивици нагоре, като пара, излизаща от полето на някоя битка. През мъглата, проснала се от езерото до града Ишияма, започваха да се виждат пътищата на Оцу. Щом наближи, Мусаши вдигна ръка над челото си и радостен, че пак е сред хора, се огледа.

Близо до Миидера, щом тръгна да се качва по стръмнината при Бидзоджи, той неволно се запита по кой ли път ще мине Оцу. По-рано си представяше, че може да я срещне по пътя, но после реши, че това е малко вероятно. Жената, която занесе неговото писмо в Киото, го осведоми, че макар Оцу вече да не е в дома на Карасумару, то ще й бъде предадено. Тъй като не би го получила по-рано от края на вечерта и сигурно щеше да има да свърши разни неща, преди да потегли, стори му се възможно тя да изчака сутринта, за да тръгне на път тогава.

Докато минаваше покрай някакъв храм с красива черешова горичка — несъмнено прочута, както си помисли, заради цветовете пролетно време — Мусаши забеляза някакъв каменен паметник, поставен на една могила. Макар само да зърна изписаното върху него стихотворение, след като измина няколкостотин крачки надолу по пътя, то се върна в паметта му. Беше от „Тайхейки“. Като си спомни, че стиховете са свързани с един разказ, който някога бе запаметил, той започна да си повтаря на глас повествованието.

— „Един почитаем свещеник от храма Шига, който се подпирал на дълга шест педи пръчка и бил толкова стар, че веждите му се събрали на челото като заскрежен зимен връх, съзерцавал хубостта на Канон във водите на някакво езеро, когато съвсем случайно зърнал една императорска наложница от Кьогоку. Връщала се от Шига, където имало голяма ливада с цветя. Щом я видял, бил обзет от страст. Добродетелта, така старателно трупана през годините, го изоставила. Потънал в пламтящо море от похот и…“ Я, как продължаваше? Изглежда съм забравил една част. Их! „… и той се върнал в своята сламена колиба и се молил пред един образ на Буда, но жената все оставала пред погледа му. При все че призовавал на глас Буда, този глас, макар негов, звучал недействително. Струвало му се, че в облаците над планината при залез вижда гребените в косата й. Това го натъжавало. Вдигнел ли поглед към самотната луна, оттам нейното лице сякаш му се усмихвало. Бил смутен и засрамен.“

— „Понеже се боял, че такива мисли ще му попречат, като умре, да отиде в рая, той решил да се срещне с момичето и да му разкрие чувствата си. По този начин се надявал да може да умре спокойно.“

— „И така, отишъл в Императорския дворец и като опрял здраво своята тояга в земята, цял ден и цяла нощ останал да чака в двора за игра на топка, докато…“

— Простете, господине! Вие, на кравата!

Мъжът изглежда беше от надничарите, каквито се срещат в търговския квартал. Застана срещу кравата, потупа я по носа и погледна през главата й към ездача.

— Трябва да идвате от Мудоджи — отбеляза той.

— Всъщност, да. Как познахте?

— Заех тази крава на един търговец. Той, предполагам, трябва да я е оставил там. Дадох му я под наем, така че ви моля да ми платите, задето я използвате.

— С удоволствие ще ви заплатя. Но кажете ми, докъде ще ми позволите да ида с нея?

— Стига да платите, може да ходите навсякъде. Накрая трябва просто да я предадете на някой търговец на едро в най-близкия град. Тогава ще я наеме някой друг. Рано или късно ще се върне тук.

— Колко ще ми струва да ида с нея до Едо?

— Ще трябва да проверя, където ги държат. Това и бездруго ви е точно на път. Ако решите да я наемете, ще трябва просто да оставите името си при писаря.

Търговският квартал беше близо до брода при Учидегахама. Тъй като оттам минаваха много пътници, Мусаши реши, че тъкмо това е мястото да се поосвежи и да си купи някои необходими неща.

След като уреди въпроса с кравата, той спокойно закуси и потегли за Сета, пълен с очакване на своята повторна среща с Оцу. Вече нямаше относно това момиче никакви съмнения. Допреди да се срещнат в планината, тя винаги бе предизвиквала у него известен страх, но този път всичко бе различно — чистотата, проницателността и предаността, които тя показа в онази лунна нощ, направиха неговото доверие в нея по-дълбоко дори от любовта му.

Той не само й се доверяваше, но и знаеше, че тя също му се доверява. Беше се зарекъл, че веднага щом отново са заедно, няма да й откаже нищо — при условие разбира се, че това не поставя под въпрос неговия начин на живот като боец. Това, което го тревожеше преди, бе страхът, че ако си позволи да я обича, сабята му ще се притъпи. Също като стария свещеник в разказа, можеше да загуби Пътя. Сега бе очевидно, че тя добре владее себе си и че никога няма да се превърне в пречка или окова, която да го задържа. Сега трудното беше да не се удави в дълбокото езеро на любовта.

„Когато стигнем в Едо, помисли си, ще се погрижа тя да получи такова образование и възпитание, от каквито се нуждае една жена. Докато се обучава, ще взема с мен Джотаро и заедно ще постигнем още по-висока степен на самообладание. Тогава, щом един ден дойде време…“ Отразената от езерото светлина окъпа лицето му в леко потрепващо сияние.

Двете части на моста Кара, едната с деветдесет и шест, другата — с двадесет и три подпори, имаха помежду си едно островче. На него растеше стара върба, която посочваше пътя на странниците. Самият мост бе често наричан Моста на върбите.

— Идва! — извика Джотаро, като се спусна от чайната към по-късата част на моста и замаха оттам на Мусаши с едната си ръка, докато с другата сочеше към чайната. — Ето го, Оцу! Виждаш ли? Язди крава.

И той затанцува някакъв свой танц. Скоро Оцу стоеше до него и махаше с ръка, докато той размахваше дълбоката си шапка. Лицето на Мусаши, щом приближи, бе озарено от широка усмивка.

Върза кравата за една върба и тримата влязоха в чайната. Макар докато Мусаши беше на моста, да му викаше с все сила, сега, когато той бе до нея, Оцу не успяваше да намери думи. Щастливо усмихната, тя остави Джотаро да говори.

— Раната ви е зараснала — каза момчето, почти припявайки. — Като ви видях на кравата, си помислих, че не можете да ходите. Но ние все пак успяхме първи да стигнем дотук, а? Веднага щом получи вашето писмо, Оцу беше готова за път.

Мусаши се усмихваше, кимаше, добавяше по някое „о“ и „а“, но това, че Джотаро говори за Оцу и любовта й пред непознати, го караше да се чувства неудобно. По негово настояване се пренесоха на една малка тераса, под сянката на дива лоза. Оцу все така бе твърде неуверена, за да заговори и Мусаши също стана мълчалив. Джотаро обаче не обръщаше внимание на това и припряното му дърдорене се смесваше с жуженето на пчелите и бръмченето на конските мухи.

Прекъсна го гласът на съдържателя, който каза:

— По-добре елате вътре. Задава се буря. Вижте как е притъмняло небето над Ишиямадера.

Той се засуети, като се зае да маха сламените сенници и да огражда терасата с кепенци против дъжда. Реката бе посивяла; напорите на вятъра бясно клатеха наситеносините цветове на дивата лоза. Съвсем внезапно небето бе разсечено от проблясък и дъждът се изсипа на плътни струи.

— Светкавица! — извика Джотаро. — Първата за тази година. Бързо влизай вътре, Оцу. Цялата ще се намокриш. Побързайте, сенсей. Ох, този дъжд идва тъкмо навреме. Чудесно.

Но ако за Джотаро дъждът бе „чудесен“, за Мусаши и Оцу той значеше неудобно положение, понеже да влязат заедно вътре щеше да ги накара да се почувстват като същински любовници. Мусаши изостана и Оцу изчервена се спря на края на терасата, защитена от стихията не повече от цветовете на дивата лоза.

 

 

Мъжът, държащ над главата си парче сламена рогозка, докато тичаше под дъжда, приличаше на голям движещ се чадър. Втурна се под стряхата на храмовата порта, приглади мократа си, разчорлена коса и въпросително погледна нагоре към бързо движещите се облаци.

— Досущ като посред лято — промърмори той.

От плющенето на дъжда не се чуваше никакъв друг звук, но един внезапен проблясък го накара да запуши с ръце ушите си. Матахачи боязливо се сви до една поставена при портата статуя на бога на гръмотевицата.

Пороят спря така внезапно, както бе започнал. Черните облаци се пръснаха, слънцето грейна през тях и не след дълго улицата се беше върнала към своя обичаен живот. Някъде в далечината Матахачи дочуваше подрънкването на шамисен. Щом тръгна напред, една облечена като гейша жена прекоси улицата и се насочи право към него.

— Казвате се Матахачи, нали? — попита тя.

— Да — отвърна подозрително Матахачи. — Откъде знаете?

— Сега при нас в заведението има един ваш приятел. Видя ви от прозореца и ми каза да ви доведа.

Матахачи се огледа и забеляза, че в околността има няколко дома за развлечение. Макар да се поколеба, жената бързо го поведе към своя.

— Ако имате друга работа — обясни тя, — няма нужда да оставате дълго.

Щом влязоха, момичетата направо се нахвърлиха върху му. Избърсаха му краката, махнаха мокрото му кимоно и почнаха да настояват да се качи в стаята за гости горе. Когато попита кой е приятелят, се засмяха и му заявиха, че скоро сам ще разбере.

— Е — каза Матахачи, — бях навън на дъжда и затова ще остана, докато ми изсъхнат дрехите, обаче не се опитвайте да ме задържате тук повече от това. На моста при Сета един човек ме чака.

След доста кикот жените го увериха, че ще може навреме да си тръгне, като между това почти го изтикаха нагоре по стълбите.

На прага на стаята Матахачи бе посрещнат от мъжки глас:

— Я, та това е моят приятел Инугами Сенсей!

За миг си помисли, че са го взели за някого другиго, но щом погледна вътре в стаята, лицето му се стори слабо познато.

— Кой сте вие? — попита.

— Да не сте забравил Сасаки Коджиро?

— Не — отвърна бързо Матахачи. — Обаче защо ме наричате Инугами? Името ми е Хониден, Хониден Матахачи.

— Знам това, но все си ви спомням, какъвто бяхте онази нощ на улица Годжо, когато се правехте на смешник пред глутница бездомни псета. Стори ме се, че Инугами — бога на кучетата — е добро име за вас.

— Престанете! Това не е за шега. Онази нощ благодарение на вас голям ужас преживях.

— Не се и съмнявам. Всъщност, днес пратих да ви повикат, понеже за разнообразие съм решил да ви направя една добрина. Влезте, седнете. Момичета, дайте на човека саке.

— Не мога да остана. Имам среща с някого при Сета. Не мога днес да си позволя да се напивам.

— С кого ще се срещате?

— С един на име Миямото. С него сме приятели от детинство и…

— Миямото Мусаши ли? Да не сте се уговорил с него, докато бяхте в онази странноприемница при прохода?

— Откъде знаете?

— О, аз съм чувал всичко за вас, както и за Мусаши. Срещнах майка ви — Осуги, нали така? — в главната зала на връх Хиеи. Тя ми разказа за всички премеждия, през които е минала.

— Говорил сте с майка ми ли?

— Да. Тя е чудесна жена. Аз й се възхищавам, също както и всички монаси на връх Хиеи. Опитах се малко да я насърча. — Изплакна чашата в един съд с вода, предложи я на Матахачи и додаде: — Е, да пийнем заедно и да отмием нашата стара вражда. Няма защо да се тревожите заради Мусаши, след като до вас е Сасаки Коджиро.

Матахачи отказа да вземе чашата.

— Защо не пиете?

— Не мога. Трябва да вървя.

Щом понечи да се изправи, Коджиро го хвана здраво за китката и нареди:

— Сядайте!

— Но Мусаши ме чака.

— Не се вмагарявайте! Ако нападнете Мусаши сам, той на часа ще ви убие.

— Нищо не сте разбрал! Той обеща да ми помогне. Отивам с него в Едо, за да започна живота си наново.

— Ще рече, че разчитате на човек като Мусаши ли?

— О, знам, много хора казват, че бил негодник. Но това е, понеже майка ми навсякъде го клевети. Тя обаче грешеше — през цялото време. Сега, след като говорих с него, съм по-сигурен в това от кога да било. Той ми е приятел и аз ще се уча от него, за да мога също да направя нещо от себе си. Дори ако и да е малко късно за това.

Коджиро се заля от смях и плесна с длан по рогозката.

— Как може да сте толкова простодушен? Майка ви ми каза, че сте необикновено наивен, обаче да ви подлъже…

— Това не е истина! Мусаши е…

— Само мълчете! Чуйте ме. На първо място, как сте могъл да измените на своята собствена майка, като идете на страната на врага й? Та това е безчовечност. Дори аз, който съм й съвсем чужд, така се трогнах от тази храбра старица, че се зарекох да й окажа цялата подкрепа, на която съм способен.

— Не ме е грижа какво мислите. Ще се срещна с Мусаши и не се опитвайте да ме спрете. Ти, момиче, донеси ми кимоното! Трябва вече да е изсъхнало.

Коджиро вдигна пияния си поглед и нареди:

— Не го пипай, докато не съм ти казал аз. Сега вижте какво, Матахачи — щом възнамерявате да тръгнете с Мусаши, трябва поне първо да говорите с майка си.

— Аз отивам в Едо с Мусаши. Ако там успея да направя нещо от себе си, с това целият въпрос ще се разреши.

— Това ми звучи, все едно го е казал Мусаши. Всъщност, обзалагам се, че тези думи сте чул от него. Както и да е, почакайте до утре и аз ще дойда с вас да потърсим майка ви. Преди да направите каквото и да е, трябва да чуете мнението й. Между това дайте да се позабавляваме. Харесва ви или не, ще трябва да останете тук и да пиете заедно с мен.

И тъй като това бе дом за разврат, а Коджиро си плащаше, всички жени застанаха на негова страна. Матахачи нямаше скоро да получи своето кимоно; след няколко питиета той и престана да си го иска.

Трезвен, Матахачи с нищо не застрашаваше Коджиро. Щом си пийна, стана донякъде заплаха. Преди денят да е почнал да гасне, той вече показваше на всички колко много може да изпие, искаше още, говореше какви ли не неуместни неща и вадеше на показ всичко, от което е недоволен, накратко — стана съвсем досаден. Докато се катурне от препиване, се зазори, а дойде на себе си едва по пладне.

Заради дъжда предния следобед слънцето изглеждаше дори по-ярко. Думите на Мусаши още отекваха в главата на Матахачи и на него му се прииска да повърне всяка капка, която бе изпил. За щастие Коджиро още спеше в една от другите стаи. Матахачи се промъкна на долния етаж, накара жените да му дадат кимоното и бегом се понесе към Сета.

Червеникаво мътната вода под моста бе щедро обсипана с окапал черешов цвят от Ишиямадера. Бурята бе накъсала дивите лози и пръснала навсякъде жълти цветове.

След продължително търсене Матахачи попита в чайната, където му казаха, че мъжът с кравата чакал, докато заведението затворило за през нощта, след което отишъл в някаква странноприемница. На сутринта се върнал, но като не намерил приятеля си, оставил вързана за клона на една върба бележка за него.

Бележката, прилична на голямо бяло насекомо, гласеше:

Прощавай, че не мога да чакам повече. Настигни ме по пътя. Ще се оглеждам за теб.

 

 

Матахачи доста избърза по главния път Накасендо, който водеше през Кисо за Едо, но когато стигна в Кусацу, още не бе намерил Мусаши. След като мина през Хиконе и Ториимото, той взе да подозира, че се е разминал пътьом с него, а щом стигна прохода Сурибачи, половин ден остана да чака там, като през цялото време не сваляше очи от пътя.

Трябваше да излезе на пътя за Мино, за да си припомни думите на Коджиро.

„Да не би в крайна сметка да ме е излъгал?, запита се. Да не би Мусаши пък наистина не е имал намерение да дойде с мен?“

След като много пъти се връща по същия път и претърсва страничните отклонения, той най-сетне зърна Мусаши точно преди град Накацугава. Първо се въодушеви, но после, щом приближи достатъчно, за да види, че на кравата седи Оцу, ревността го завладя мигновено и изцяло.

— Какъв глупак съм бил — изръмжа, — още откакто това копеле ме придума да тръгна за Секигахара, та чак досега! Е, не може вечно да ме тъпче така. Някак ще му се отплатя за всичко — и то скоро!