Робърт Лъдлъм
Сделката на Ринеман (42)

39

В багажника на колата на. Военноморската база имаше добре оборудван комплект за първа помощ. Лайънс напълни раната на Дейвид със сулфамид на прах, постави отгоре парчета марля и я притисна към кожата с лейкопласт, широк три инча. Тъй като раната беше порезна, а не прободна, кръвотечението спря. Щеше да издържи, докато стигнат до лекар. Дори в случай, че се наложи да чакат ден или ден и половина, нямаше да има сериозни последици.

Караше Лайънс.

Дейвид наблюдаваше съсредоточено изтощения мъж зад волана. Явно се чувстваше несигурен, но усърден — това беше единственото точно описание, което можеше да му се направи. От време — навреме натискаше прекалено силно педала за газта, вълните на висока скорост явно го плашеха, след което изпитваше раздразнение. Все пак, само след няколко минути зад волана той изглежда започна да изпитва тиха наслада да управлява колата по завои.

Дейвид знаеше, че трябва да направи три неща: да се свърже с Хендерсън Гранвил, да говори с Джиин и да отиде в убежището, което, надяваше се на Бога, Джиин е успяла да открие. Ако има възможност да доведат лекар при него, щеше да е добре. Ако ли не, той ще поспи, защото усещаше, че ще премине точката на нормално функциониране, ако не успее да си почине.

Колко често бе търсил изолирани пещери в северните провинции? Колко пъти бе трупал клони пред малки пещери, за да може тялото и умът му да възвърнат баланса на обективността, която можеше да спаси живота му? Той трябваше да намери именно такова място за почивка и сега.

А утре ще направи последните спогодби с Ерих Ринеман.

Последните страници на обвинението.

— Трябва да намерим телефон — каза Дейвид. Лайънс кимна с глава и продължи да кара.

Дейвид насочи физика обратно към центъра на Буенос Айрес. По негови предположения все още имаше време, докато военноморската база изпрати патрул. Оранжевите отличителни белези върху калниците на колата щяха да разколебаят полицаите на Буенос Айрес да проявяват любопитство. Всички знаеха, че американците са нощни птици.

Той си спомни за телефонната кабина. В северната част на Каса Росада. Същата онази телефонна кабина, в която наетият от Юни Корсо убиец, изпратен от Рио де Жанейро, бе загубил живота си.

Петнайсет минути по-късно пристигнаха на Плаза де Майо, обиколиха колелото, за да се убедят, че не са били следени. Площадът не беше безлюден. Изгледът бе точно такъв, какъвто го обявяваше плакат отпреди войната — Париж на Западното полукълбо. Също както в Париж, и тук можеха да се забележат десетки хаймани в ранните часове, облечени главно в скъпи дрехи. Таксита спираха и тръгваха, проститутки правеха последни опити да хванат по-богати клиенти, уличните светлини се отразяваха във фонтаните, влюбени топяха ръцете си в тях.

Плаза де Майо в три и половина сутринта не беше мъртво, скучно място за работа. И Дейвид беше благодарен за това.

Лайънс спря колата пред телефонната кабина и Сполдинг слезе.

— Каквото и да е то, явно си попаднал на най-уязвимото място в Буенос Айрес. — Гласът на Гранвил звучеше твърд и точен.

— Трябва да се върнеш в посолството за собствената си безопасност, както и за добрите дипломатически отношения.

— Страхувам се, но ще трябва да си по-ясен — отговори Дейвид.

И ето, че Гранвил започна да обяснява.

Контактите, на които посланикът смяташе, че може да разчита, „един или два“, в хунтата, разбира се, бяха сведени само до един. Този човек бе направил запитване за траулера, акостирал в Очо Кале, и в последствие бе арестуван в дома му. Това беше информацията, която Гранвил бе успял да получи от изпадналата му в истерия жена.

Един час по-късно посланикът получил съобщение от връзката си в парламента. Той му съобщил, че „приятелят“ му е убит при автомобилна катастрофа и счел, че веднага трябва да му съобщи като изразил мнението си, че това е голямо нещастие.

След като Гранвил се опитал да се свърже повторно със съпругата, се намесил един телефонист и обяснил, че телефонът е изключен.

— Ти ни замеси, Сполдинг! Не можем да работим при положение, че разузнаването ни виси на врата. Обстановката в Буенос Айрес е ужасно деликатна.

— Вие сте замесени, сър. На няколко хиляди мили оттук хората стрелят един в друг.

— По дяволите! — Това беше най-неочакваното възклицание, което Дейвид очакваше да чуе от Гранвил. — Научи демаркационните си линии! Всички имаме работа за вършене в зависимост от, ако искаш наречи ги изкуствени параметри, които са ни поставена! Повтарям, сър! Върнете се обратно в посолството и ще уредя незабавното ви заминаване за Съединените щати. Или, ако откажете идете във военноморската база Тя е извън моята юрисдикция — няма да бъдеш част от посолството вече!

„Господи!“, помисли си Дейвид. „Изкуствени параметри. Юрисдикции. Дипломатическа деликатност. И то в момент, когато умират мъже, унищожават се армии, заличават се градове! Именно в този момент можеха да се намерят и такива мъже, които си играеха на думи и отношения!“

— Не мога да отида във военноморската база. Но мога да ви дам неща, по които бихте могли да помислите. През следващите четирийсет и осем часа всички американски кораби и самолети, намиращи се в крайбрежната зона ще навлязат в радио — и радарно затъмнение! Всичко ще остане на земята неподвижно. Това е свещено военно правило. Смятам, че ще бъде най-добре, ако разберете причината! И тъй като смятам, че аз я знам и ще се окажа прав, дипломатическата ви развалина е доста по-кирлива от всичко, което можете да си представите! Пробвайте се с човек на име Суонсън от Министерството на войната, с генерал Алан Суонсън! А, и още нещо — кажете му, че съм открил „Тортюгас“!

Дейвид тресна телефонната слушалка с такава сила, че от нея паднаха парчета бакелит. Имаше желание да избяга. Да отвори вратата на задушаващата го кабина и да побегне навън.

Но къде можеше да отиде? Нямаше къде да отиде.

Пое дълбоко няколко глътки въздух и още веднъж набра номера на посолството.

Гласът на Джиин беше нежен, пълен с безпокойство. Значи все пак бе успяла да открие място!

Той и Лайънс трябвало да карат право на запад по Ривадавиа до най-отдалечените предградия на Буенос Айрес. В края на Ривадавиа имало един път вдясно, той можел да се различи по огромна статуя на Мадоната поставена в началото му. Пътят водел към равен озеленен терен или с други думи, провинция. Трийсет и шест мили след Мадоната имало друг път, отляво, този път можеше да се отличи по телефонните кабелни свръзки, събрани в трансформаторна кутия на върха на двойнообезопасен телефонен стълб. Пътят водел до ферма, принадлежаща на Алфонзо Куезаро. Сеньор Куезаро нямало да бъде там… при тези обстоятелства. Нито жена му. Все пак щяло да има някакъв минимален персонал, помещенията на останалата част от персонала щели да са свободни за непознатия приятел на госпожа Камрън.

Джиин ще изпълни заповедите му, тя няма да напуска територията на посолството.

И, да — тя го обичаше. Ужасно много.

Зазоряваше се по пътя. Имаше топъл бриз, Дейвид трябваше да си припомня, че е януари месец. Аржентинското лято. Един от персонала на Естансио Куесаро ги посрещна на няколко мили след телефонния стълб, на входа на фермата, и ги придружи до renchena, група от едноетажни малки къщички, които се намираха в близост до голямата къща. Бяха отведени до една кирпичена къщичка, която се намираше най-далече в сравнение с останалите къщи. Тя беше непосредствено до оградено пасбище — поля, простиращи се докъдето стига погледа. Къщата беше на надзирателя на фермата.

Дейвид веднага отгатна този факт само като погледна покрива и видя единствената телефонна жица. Надзирател на ферма трябва да има възможност да ползва телефон.

Човекът, който ги придружаваше, отвори вратата и застана на прага, явно изпитващ желание да ги остави. Той докосна ръката на Дейвид и проговори на испански, примесен с пампаски индиански.

— Телефоните тук са с телефонист. Услугите са доста лоши, не като в града. Това трябва да ви предам, сеньор.

Това не беше информацията, която мъжът искаше да му предаде. По този начин той му съобщаваше да бъде внимателен.

— Ще запомня това — отговори Сполдинг. — Благодаря.

Мъжът напусна бързо и Дейвид затвори вратата. Лайънс стоеше в другия край на стаята, в центъра на малка арка, наподобяваща тази в манастирите, която водеше до някакво закътано, осветено от слънцето местенце. Металната кутия, в която бяха проектите на жироскопите, беше в дясната му ръка, с лявата той повика Дейвид.

Зад арката имаше кът, а в центъра под продълговатите прозорци, гледащи към полята, беше поставено легло.

Сполдинг разкопча панталона си и бавно го събу.

Той падна с цялата си тежест върху твърдия матрак и веднага заспа.