Робърт Лъдлъм
Сделката на Ринеман (27)

24

— Госпожа Камрън е тук по моя молба, Сполдинг. Влез. Говорих вече с Балард и лекаря. Имаш махнати няколко конци, а на тяхно място сложени нови.

Гранвил седеше зад бюрото в бароков стил, облегнат удобно във високия стоя Джиин Камрън седеше на дивана от лявата страна на стаята. Един от столовете, поставени пред бюрото, явно бе предназначен за Дейвид. Той реши да изчака, докато самият Гранвил го покани да седне. Остана прав — не бе съвсем сигурен дали посланикът му харесва. Кабинетът, който му бе отреден, бе действително в дъното и до момента бе използван за склад.

— Нищо сериозно, сър. Ако има нещо, ще ви кажа сам. — Сполдинг кимна на Джиин и забеляза тревога в очите й. Или, поне така му се стори.

— Ще постъпиш глупаво, ако не ми кажеш. Докторът каза, че за щастие ударът по главата е попаднал в област, където не може да предизвика мозъчно сътресение. Иначе щеше да бъдеш в ужасно състояние.

— Явно удар на опитен човек.

— Да, разбирам… Нашият лекар бе потресен, когато свали конците.

— Явно такова е становището на всички медици. Свършиха работата си, рамото ми е добре. Бинтовано е.

— Да… Седни, седни.

— Благодаря ви, сър — каза Дейвид като седна.

— Разбирам, че двамата нападатели са били provincianos. А не portenos.

Сполдинг се усмихна примирено и се обърна към Джиин Камрън:

— Стигнах до portenos. Предполагам, че provincianos означава провинциалисти? Хора от местата извън градовете.

— Да — потвърди тихо момичето. — Единственият град е БА.

— Две съвсем различни култури — продължи Гранвил.

— Провинциалистите са много озлобени, и то с основание. Те действително са доста експлоатирани, което пък предизвиква негодуванието им.

Нищо не се прави за облекчаване на положението, само ги причисляват към най-ниската прослойка.

— Но provindartos са местното население на Аржентина, нали?

— Разбира се. От тяхна гледна точка те са много по аржентинци от portenos в Буенос Айрес. Имат по-малко италианска и германска кръв, да не говорим за португалска, балканска и еврейска. Имало е доста имиграционни вълни…

— В такъв случай, господин посланик — прекъсна го Дейвид, надявайки се да избегне още един анализ на нравоучителния дипломат, — това не са били провинциалисти. Те самите се определиха като estranjeros. Хора без корен, предполагам.

— Estranjero е доста саркастичен термин. Той съдържа някаква вътрешна болезненост. Сякаш се употребява от индианец от резерват във Вашингтон. Чужденец в собствената си страна, нали разбирате какво искам да кажа?

— Тези мъже не бяха от Аржентина — каза Дейвид кротко, избягвайки въпросите, поставени от Гранвил. — Диалектът им бе на чужденци.

— Ох? Вие експерт ли сте?

— Да, такъв съм. По този въпрос.

— Разбирам — заяви Гранвил, като се облегна напред. — Считате ли, че нападението има нещо общо с посолството? Че засяга съюзническите сили?

— Не съм сигурен. Според мен аз бях мишената. Но искам да знам откъде са научили, че съм тук.

Джиин Камрън проговори от дивана:

— Прехвърлих всичко мислено, Дейвид. — Тя направи кратка пауза, като съзнаваше, че посланикът я изгледа при употребата на малкото име на Сполдинг. — Апартаментът, който наех, в крайна сметка бе четвъртото място, което посетих. Започнах в десет сутринта, а успях да пристигна в твоя апартамент в два следобед. Наех го веднага. Съжалявам, че ще трябва да го кажа, но го наех заради задния двор.

Дейвид й се усмихна.

— Както и да е, отидох до едно бюро за недвижими имоти във Виамонте. Негов собственик е Джералдо Балдез, всички го познаваме. Той е бивш партизанин и не може да понася немците. Поясних, че апартаментът е за един от нашите служители, който живее тук и който, съвсем откровено, се чувства прекалено неудобно заради ограниченията на посолството. Той се засмя и каза, че е сигурен, че е Боби. Аз, разбира се, не изразих несъгласие.

— Но това е кратък договор за наем — каза Дейвид.

— Използвах го като извинение, че може да не харесаш апартамента. Това е стандартна клауза при договор за наем от три месеца.

— Защо Боби или някой друг не си е наел собствен апартамент?

— По няколко причини. Те също са нормални… тук — Джиин се усмихна. За Дейвид тя бе леко притеснена. — Познавам града по-добре от почти всички, живяла съм тук няколко години. А има и един финансов проблем — средствата са ограничени. Доста добре успявам да се пазаря. А мъжете като Боби имат спешна работа за вършене, докато моето време е по-свободно.

— Госпожа Камрън е прекалено скромна, Сполдинг. Тя е много ценна за нашата малка общност.

— Сигурен съм, че е така, сър… Значи смятате, че никой не е имал причина да подозира, че тя търси апартамент за новопристигащ аташе.

— Абсолютно сигурен. Всичко бе сторено по толкова… непринуден начин, ако знаете какво искам да кажа.

— Какво ще кажете за собственика на сградата? — поинтересува се Дейвид.

— Не го видях. Повечето апартаменти са собственост на богати хора, живеещи в районите „Телмо“ или „Палермо“. Всичко преминава през агенциите за наемане.

— Пристигали ли са за мен някакви съобщения? Телефонни обаждания?

— Не. Поне доколкото знам, не са, а съм сигурен, че щяха да ми предадат, ако имаше такова нещо. Щяхме да ви съобщим, разбира се.

— От мъж на име Кендъл…

— Кендъл? — прекъсна го посланикът — Това име ми е познато… Кендъл. Да, Кендъл. — Гранвил започна да рови в листовете по бюрото си — Ето тук. Някакъв Уолтър Кендъл е пристигнал снощи. Със самолет в десет и трийсет. Отседнал е в „Алвер“, това е близо до Палермо парк. Един добър стар хотел. — Гранвил изведнъж погледна Сполдинг. — На листа е записан като индустриален икономист. Доста разтегливо понятие, нали? Дали той не е банкерът, за който говорих вчера?

— Той ще уреди някои неща, свързани с инструкциите ми. — Дейвид дори не се помъчи да прикрие нежеланието си да говори за Уолтър Кендъл От друга страна, инстинктивно откри, че предлага символично пояснение на Джиин Камрън. — Основната ми задача е да бъда връзка между финансовите среди в Ню Йорк и Лондон, и тук в Буенос… БА. — Той се усмихна, надявайки се толкова искрено, колкото и самата Джиин. — Смятам, че е доста глупаво. Не мога да разпозная дебит от цена. Но Вашингтон ме одобри. Посланикът се притеснява, че не съм достатъчно опитен.

Сполдинг бързо премести поглед към Гранвил, напомняйки на стареца, че „банковите интереси“ са максималната граница на самоличността му. Името на Ерих Ринеман бе отвъд тази граница.

— Да, признавам си, че е така… Това няма значение. Какво искаш да направим за снощния инцидент? Смятам, че трябва да направим формално оплакване в полицията. Не че ще има някаква проклета полза от това.

Дейвид замълча за няколко минути, опитвайки се да прецени всички страни, положителни и отрицателни, на предложението, направено от Гранвил.

— Ще получи ли гласност във вестниците?

— Много мажа, смятам — отговори Джиин.

— Аташетата при посолствата обикновено имат пари — каза Гранвил. — Те често са мишени за обир. Ще бъде описано като опит за грабеж Най-вероятно е било и точно така.

— Но Групо не би одобрил подобна новина. Тя не отговаря на вижданията на полковниците, а те контролират пресата — Джиин явно мислеше на глас, като в същото време гледаше Дейвид. — Те ще гледат шума да е минимален.

— А ако не направим оплакването… ако предположим, че не е опит за обир… то значи ние потвърждаваме, щем не щем, че е нещо друго. Не съм готов да постъпим така — каза Сполдинг.

— В такъв случай ще депозираме официално оплакване още тази сутрин. Моля те, продиктувай свидетелско показание за инцидента и го подпиши, нали така? — Явно Гранвил имаше желание да приключи срещата. — А, и за да бъда пределно откровен, Сполдинг, освен ако въобще не съм запознат с нещата, аз действително считам, че това е опит за грабеж на току-що пристигнал богат американец. Казаха ми, че такситата на аерогарата са си учредили истински карнавал на крадците. Extranjeros напълно логично биха могли да бъдат участници.

Дейвид се изправи и се зарадва, като видя, че Джиин го последва.

— Ще приема това обяснение, господин посланик. Явно годините, прекарани в Лисабон, са ме направили прекалено… предпазлив. Ще се пригодя.

— Така предполагах. Моля, напишете показанията.

— Да, сър.

— Ще осигуря стенограф — каза Джиин — Двуезичен.

— Не е необходимо. Ще го продиктувам на испански.

— Забравих — усмихна се Джиин — Боби каза, че са ни изпратили умник.

Дейвид предполагаше, че всичко започна с онзи първи обяд. По-късно тя му обясняваше, че всичко е станало много по-рано, но той не й вярваше. Тя твърдеше, че всичко е започнало от момента, в който е казал, че БА е съкращение на Монтевидео, но това бе глупаво, не можеше да го проумее.

Онова, което можеше да се усети… и което и двамата осъзнаваха, без да се стремят да изразяват гласно… бе пълното отпускане, което чувстваха, когато бяха заедно. Всичко бе толкова просто. Чувстваха огромна подкрепа, моментите на мълчание никога не предизвикваха неудобство, смехът им се удаваше лесно и бе плод на взаимно чувство за хумор, а не изкуствен отклик.

Удивително. Изглеждаше още по-удивително, според Дейвид, именно защото никой не го очакваше, нито пък търсеше. И двамата имаха достатъчно причини, за да избягват задълбочените връзки. Той бе непостоянен мъж, надяващ се само да оцелее и да започне отначало нещо с ясно съзнание и потиснати спомени. Това бе най-важното в неговия живот. Докато тя, осъзнаваше той, все още скърбеше за един мъж толкова силно, че не би било възможно… без непоносима вина… да забрави лицето, тялото и разума на този мъж.

Самата тя му бе обяснила частично защо. Съпругът й не бил олицетворение на смел пилот на бомбардировач, толкова често описван от военноморските отдели за връзки с обществеността. Имал изключителен страх, не за самия себе си, а от отнемането на човешки живот. Ако знаел, че няма да бъдат отправени хули към жена му и семейството му в Мериленд, Камрън щял да потърси съзнателно положението на човек, отказал се от военна служба. Освен това може би и самият той нямал куража да отстоява собствените си позиции.

Тогава защо е станал пилот?

Камрън започнал да лети още в младежките си години. Изглеждало като естествен избор, а и считал, че цивилната му подготовка може да му осигури длъжност на щатски инструктор. Отхвърлил и военния закон, прекалено много от неговите колеги адвокати се бяха позовавали на него и в един момент се бяха озовали в пехотата или на палубата на някой боен кораб. Военните имали достатъчно юристи, но се нуждаели от пилоти.

Дейвид смяташе, че разбира защо Джиин му разказа толкова много за убития си съпруг. Имаше две причини. Първата бе, че като правеше това открито, тя се приспособяваше към онова, което чувстваше, че става между тях, може би й действаше успокоително. Втората бе значително по-неясна, но по никакъв начин не бе по-маловажна. Джиин Камрън мразеше бойната, мразеше онова, което й бе отнела. Тя искаше той да го знае.

Защото… Дейвид осъзна… тя инстинктивно разбираше, че той е много замесен. А не желаеше нито частица от това вмешателство, дължеше поне това в памет на Камрън.

Те бяха отишли да обядват в един ресторант с изглед към устието на Риачуело, близо до пристанищата „Дарсана Сад“. Тя бе предложила, и ресторанта, и обяда. Забеляза, че той е все още изтощен, сънят, който бе успял да открадне, бе смущаван от непрекъснати болки. Тя настоя, че той се нуждае от един дълъг, отпускащ обяд, след което да се прибере вкъщи, да си легне, с една дума — ден на отдих.

Тя нямаше намерение да отива с него.

Той също нямаше такова намерение.

— Балард е прекрасен човек — каза Сполдинг, докато си наливаше бяло вино.

— Боби е много мил — съгласи се тя — Той е един много добър човек.

— Привързан е към теб.

— И аз съм привързана към него… това, за което мислиш, е напълно нормално, но съжалявам, че трябва да разваля тази прибързана мелодия. Нали мелодия е точният термин? Гранвил ми каза кои са родителите ти. Впечатлена съм.

— Отказвам от осемгодишна възраст да чета ноти. Но мелодия е съвсем добре. Само се зачудих.

— Боби се опита напълно професионално, при това с голям чар и чувство за хумор. Някое по-добро от мен момиче би се отзовало. Имаше пълното право да се ядосва… Исках компанията му, но давах много малко в замяна.

— Приел е условията ти — потвърди Дейвид.

— Нали казах, че е добър.

— Има още около десетина мъже тук…

— Прибави към това и морските пехотинци, които са охрана — додаде Джиин, имитирайки чудесно отдаване на чест от невоенен човек — Не забравяй и за тях.

— В такъв случай значи те са около сто и десет. Ти си Дийна Дърбин.

— Едва ли Морските пехотинци се въртят около военноморската база на юг от Ла Бока. Персоналът… онези, които нямат жени и деца, са напаст, те носят синдрома на посолството.

— Какво е това?

— Държавният департамент — „охлюви“… Треперещите Изглежда, че ти единствен си се отървал от него.

— Не знам дали съм се отървал или не. Просто не знам какво представлява той.

— Което също ми показва нещо повече за теб, нали?

— Какво ти показва?

— Ти просто не си един „катерач“ в Държавния департамент. Синдромът на „охлюва“ се състои в това да се движиш леко, като правиш възможното всички, с по-висок ранг от твоя…, особено посланикът…, да бъдат доволни от искрените ти усилия. — Джиин направи гримаса, нежната й брадичка изпъкна напред, сви вежди, иронизирайки думите. Сполдинг избухна в смях, момичето бе доловило съвсем точно погледа и гласа, типични за всички посолства.

— Исусе, ще се наложи да те накарам да играеш в радиото. — Той се изсмя още веднъж — Ти описа синдрома. Виждам, Господи! Виждам го!

— Но ти не си заразен от него. — Джиин престана с мимикрията и го погледна право в очите. — Наблюдавах те с Гранвил. Едва успя да бъдеш учтив. Не гонеше доклад за „годност“, нали?

Той отвърна на погледа й.

— Не, не гонех… За да отговоря на въпроса, който се върти из прекрасната ти главица…, не съм в кариерата на външните работи. Работя единствено за нуждите на войната. Разбира се, действително работя в посолства, върху различни сродни с тях задачи, по две, свързани с това причини. Говоря четири езика и именно заради родителите ми, от които бе толкова впечатлена, имам достъп до онова, което евфемистично се описва като достъп до важни хора в правителство, търговия, тези кръгове. И тъй като не съм пълен идиот, често разпространявам секретна информация сред корпорациите в различни страни. Пазарите не спират да боботят заради такова неудобство като войната… В това се състои моят принос. Не се гордея, но именно това ми отредиха.

Тя се усмихна с неподправената си усмивка и хвана ръката му.

— Смятам, че правиш това, което трябва да правиш — интелигентно и добре. Няма много хора, които биха могли да кажат същото. А и Господ знае, че не можеш да избираш.

— „Какво прави по време на войната, тате?“… „Е, сине“ — Дейвид изпробва собствената си карикатура: — „Просто ходех от място на място, казвайки на приятели в банката «Чейс» да продават на по-високи цени и да купуват на по-ниски цени, така както и да оставят приличен резерв за печалба.“ — Той задържа ръката й в своята.

— И бях нападан на разни аржентински покриви и… а и какви бяха тези шевове на рамото ти?

— Товарният самолет, на който пътувах, се приземи на Азорите отвратително. Мисля, че пилотът и целият екипаж бяха гипсирани.

— Ето. Виждаш ли? Живееш точно толкова опасно, колкото който и да е мъж на фронта… Ако случайно срещна това момче, за което говориш, ще му разкажа това.

Очите им се срещнаха, Джиин отдръпна ръката си объркано. Но за Сполдинг същественото нещо бе, че тя му повярва. Тя прие прикритието му без да задава въпроси. Дойде му на ум, че първоначално изпита огромно облекчение и все пак, по някакъв начин, изпита чувство на огромно съжаление. Не изпитваше никаква професионална гордост от факта, че успешно я лъжеше.

— Ето сега вече знаеш как съм успял да избегна синдрома на Държавния департамент. Не мога да си представя защо това има такова значение. Какво, по дяволите, със сто и десет мъже и моряци…

— Моряците не влизат в сметките. Те имат разни интереси тук, в Ла Бока.

Тогава персоналът… онези без жени и деца, всичките не могат да бъдат от онези, треперещите.

— Но те са такива и съм благодарна за това. Биха желали някой ден да се издигнат в дипломатическата йерархия.

— Сега си правиш умствени тренировки. Не те разбирам.

— Не, не правя нищо подобно. Просто исках да разбера дали Боби ти е казал. Не е. Казах, че е добър… Дал ми е шансът да ти кажа сама.

— Да ми кажеш какво?

— Мъжът ми бе доведен син на Хендърсън Гранвил. Те бяха много близки.

 

 

Напуснаха ресторанта малко след четири часа и се разходиха по доковете по крайбрежието на „Дарсана Сад“, вдишвайки соления въздух. На Дейвид му се стори, че Джиин се наслаждаваше — чувство, което не бе изпитвала от дълго време. Това бе само част от моментната утеха, възникнала между тях, осъзна той, но всичко бе много по-дълбоко. Сякаш някакво огромно облекчение бе настъпило в нея.

Красотата й бе видима още в онези първи минути от тяхното запознанство на стълбите, но докато си спомняше кратката среща тогава, изведнъж осъзна каква бе разликата Джиин Камрън бе общителна, добродушна… приветливо очарователна. Но имаше и нещо друго, една отчужденост, предизвикана от самоконтрол. Пълен самоконтрол. Патина на авторитет, който нямаше нищо общо със статута й в посолството, нито пък с каквито и да е други изгоди, произтичащи от брака й с доведения син на посланика. Дължеше се само на собствените й решения и възгледи.

Бе наблюдавал същия отчужден авторитет цялата сутрин…, когато го запознаваше с различни хора, работещи в посолството, когато даваше указания на секретарката си, когато отговаряше по телефона и даваше бързи наставления.

Дори в закачките с Боби Балард тя се носеше твърдо, с увереност в познаването на собствения си модел. Балард можеше да казва шеговито, че тя може да се „напие безотговорно“, защото дори в най-смелите си представи тя не би си позволила да направи това.

Джиин се владееше напълно.

Именно това владеене започваше да я отпуска сега.

Вчера я бе наблюдавал отблизо, бе открил възрастта й, но явно този проблем не я вълнуваше — липсваше й суетност. Сега, докато вървеше по доковете, хваната за ръката му, осъзнаваше с удоволствие, че й хвърляха погледи различни Bocamos от крайбрежието. Сполдинг знаеше, че тя се надява той да разбира тези погледи.

— Виж Дейвид — обърна се тя развълнувано. — Онези лодки ще се сблъскат челно.

Няколкостотин ярда навътре в залива имаше два траулера, които всеки момент можеха да се блъснат, въздухът се изпълни с агресивното предупреждение на звука от парните им сирени, екипажите и на двата крещяха един към друг.

— Този отдясно ще промени посоката.

Направи точно това. В последния момент сред приглушени псувни и жестове.

— Как позна? — попита тя.

— Просто правото на път. Собственикът ще бъде засипан с искове за всички нанесени повреди. Въпреки това в най-скоро време ще избухне уличен скандал на някой от тези кейове.

— Хайде да не го изчакваме. Стигат ти толкова емоции.

Излязоха от района на доковете и тръгнаха по тесните улици на Ла Бока, гъмжащи от мухи рибни пазари, претъпкани с дебели продавачи, облечени в окървавени престижи и крещящи купувачи. Уловът бе пристигнал, а целодневният труд из морето — приключил. Почивката се състоеше в продажба и пиене и разкази за всички несгоди през последните дванайсет часа.

Пристигнаха на малко площадче, наречено Плаза Очо Кале, но без явна причина — нямаше нито номер осем, нито площад. Едно такси спря на ъгъла, от него слезе един клиент и таксито потегли отново. Пътят му бе препречван непрекъснато от пешеходци, безразлични към подобни превозни средства Дейвид погледна Джиин, тя му се усмихна и кимна с глава. Той викна на шофьора.

Вътре в таксито той даде своя адрес. Не му и хрумна дори да стори нещо друго.

Пътуваха без да говорят, раменете им се докоснаха, тя пъхна ръка под неговата.

— За какво мислиш? — попита Дейвид, виждайки далечното, но щастливо изражение на лицето й.

— О, мислех си за начина, по който си те представях, когато Хендърсън прочете кодираното съобщение миналата вечер… Да, винаги съм го наричала Хендърсън.

— Не мога да си представя никой, дори президента, да го нарича Хендърсън.

— Не го познаваш. Под външността му се крие един любвеобилен човек.

— Как си ме представяше?

— Много по-различен.

— От какво?

— От това, което си… Като начало смятах, че ще бъдеш много нисък. Едно аташе на име Дейвид Сполдинг, който е финансов специалист и ще провежда съвещания с банки и полковници за някакви пари, трябва да бъде нисък, поне петдесетгодишен и плешив. Той трябва да носи очила и да има тънък нос. Сигурно има и някаква алергия… често киха и непрекъснато духа носа си. Говори с кратки, отсечени изречения — точни и достатъчно неприятни.

— Гони и секретарките, не забравяй да споменеш и това.

— Моят Дейвид Сполдинг не гони секретарки, а чете мръсни книжки.

Дейвид почувства неприятно пробождане. Като се прибави запуснат външен вид, една мръсна носна кърпичка и очила, само че носени от време на време… О, Боже, Джиин правеше описание на Уолтър Кендъл.

— Твоят Сполдинг е неприятен човек.

— Не и новият — каза тя, като стисна ръката му.

Таксито спря до бордюра пред входа на Кордоба. Джиин Камрън се поколеба, втренчила поглед за момент във входната врата на блока. Дейвид проговори тихо, без да набляга на думите.

— Да те откарам ли в посолството?

Тя се обърна се към него и му каза:

— Не.

Дейвид плати на шофьора и заедно влязоха вътре.

Нишката, която бе закрепил на топката на вратата, се показваше.

Постави ключа в ключалката и я завъртя леко настрани, докато отваряше вратата. Апартаментът беше в същия вид, както го бе оставил сутринта. Разбра, че тя почувства неговото облекчение от този факт. Той задържа вратата, за да влезе тя Джиин влезе и огледа наоколо.

— Не е чак толкова зле, нали? — каза тя.

— Скромен, но все пак дом.

Остави вратата отворена и с усмивка, с жест — без да говори — я помоли да стой там, където е. Влезе бързо в спалнята, върна се и мина през двойната стъклена врата, водеща към малкия заден двор, ограден с висока ограда. Погледна нагоре и разгледа внимателно прозорците и покрива. Усмихна й се още веднъж изпод клоните на плодното дърво. Тя разбра, затвори вратата и отиде при него.

— Направихте всичко това много професионално, господин Сполдинг.

— Всичко в тон с най-добрата традиция на крайна страхливост, госпожо Камрън.

Осъзна грешката си веднага, щом я направи. Моментът не бе най-подходящият за използване на името й по съпруг. Все пак по някакъв косвен начин тя изглеждаше благодарна. Тя мина напред и застана точно пред него.

— Госпожа Камрън ти благодари.

Протегна ръка и обхвана кръста й с ръка. Ръцете й обвиха раменете му бавно, несигурно, тя хвана лицето му в двете си ръце и се вгледа право в очите му.

Той не помръдна. Решението, първата стъпка трябваше да бъде нейна, той разбираше това.

Поднесе устните си към неговите. Допирът бе нежен и прекрасен, предназначен за ангели. Тя потръпна в почти неконтролируемо чувство на желание. Устните й се разтвориха и притисна тялото си с невероятна сила в неговото, ръцете й се вкопчиха във врата му.

Отдръпна устните си от неговите и зарови лице в гърдите му, като го държеше яростно.

— Не казвай нищо — прошепна тя — Не казвай абсолютно нищо… Просто ме вземи.

Той я вдигна мълчаливо и я занесе в спалнята. Тя продължаваше да държи лицето си заровено в гърдите му, сякаш се страхуваше да погледне светлината или дори самия него. Постави я нежно на леглото и затвори вратата.

Само след няколко мига вече бяха голи и се покриха с одеялата. Тъмнината бе красива. Една великолепна утеха.

— Искам да кажа нещо — каза тя, галейки с пръст устните му, наведена над него, докосвайки леко с гърди неговите. Усмихна се с искрената си усмивка.

— Знам Ти искаш другия Сполдинг. Онзи слабия с очилата — каза той и целуна пръстите й.

— Той изчезна при някаква експлозия.

— С положителност си много описателна, млада госпожо.

— И не толкова млада… За това искам да поговорим.

— За пенсия ли? Да не би да се стремиш към социална осигуровка. Ще видя какво мога да направя.

— Бъди сериозен, глупчо.

— И не чак толкова глупав…

— Няма да има ангажименти, Дейвид — прекъсна го тя. — Искам да знаеш, че… Не знам по какъв друг начин да го кажа. Всичко се случи толкова бързо.

— Всичко бе съвсем естествено. Няма нужда от обяснения.

— Е, аз смятам, че има нужда. Не очаквах, че ще се озова тук.

— Аз също не очаквах, че ще бъдеш тук. Предполагам, че се надявах, това ще призная… Никой от нас не го е планирал.

— Не знам. Мисля, че аз го очаквах. Още като те видях вчера мисля, че някак подсъзнателно взех решение. Звучи ли ти налудничаво?

— Ако си взела подобно решение, значи е било крайно време да го сториш.

— Да, предполагам, че това е вярно. — Тя легна и се покри с чаршафа — Бях егоистка, разглезена и се държах много лошо.

— Защото не си спала с всеки срещнат ли? — Сега вече бе негов ред да се обърне и погали лицето й. Целуна и двете й очи. Когато тя ги отвори, той забеляза колко дълбокосини бяха станали от късното следобедно слънце, което се прокрадваше в стаята през спуснатите щори. Тя се усмихна, перфектно белите й зъби блестяха, устните й бяха извити с неподправено чувство за хумор.

— Това е смешно. Сигурно не съм патриот. Пазила съм очарованието си само за да го предоставя на човек, който дори не се бори за него.

— Готите не биха одобрили подобно нещо. Казвали са ми, че на първо място стоят бойците.

— Нека не им казваме. — Тя се протегна към лицето му. — Ох, Дейвид, Дейвид, Дейвид.