Нора Робъртс
Море от обърнати сърца (3)

Глава 3

Мълаки свика събрание в мига, когато се върна в Коув. Поради важността на темата, графиците бяха променени бързо и замесените страни се отзоваха на поканата.

Той застана до масата и разказа събитията, случили се по време на престоя му във Финландия.

Когато приключи с историята, седна и взе чашата си с чай.

— Е, тъпчо, защо не остана да я попритиснеш още малко?

Въпросът излезе от устата на най-младия партньор — сестра му, и Мълаки не се обиди. По традиция мястото за събрания бе кухненската маса на семейство Съливан. Преди да отговори, той се изправи отново, извади кутията с бисквити от шкафа и си взе няколко.

— Първо, защото натискът би навредил, вместо да помогне. Жената не е глупава, Бека. Ако бях започнал да я разпитвам за статуетките веднага след обира в стаята й, можеше да заподозре, че аз имам нещо общо с това. Всъщност — добави той намръщено, — предполагам, че отчасти е така.

— Не можем да обвиняваме себе си за това. Все пак не сме хулигани, нито крадци.

Гидиън беше средното дете, две години по-млад от Мълаки и почти две години по-голям от сестра им. Това често го караше да влиза в ролята на помирител.

Приличаше на брат си по ръст и фигура, но бе наследил чертите на майка им. Типичните за семейство Съливан леко хлътнали бузи, при него бяха подчертани от гарвановочерна коса и викингски сини очи.

В известни отношения той бе най-придирчивият в семейството. Предпочиташе всичко да е спретнато и подредено, и поради тази причина, макар Мълаки да имаше повече талант с числата, Гидиън изпълняваше задълженията на семеен счетоводител.

— Пътуването не е било загуба на време — продължи той. — Нито пък разходите и времето. Установил си контакт с нея и сега имаме основателна причина да вярваме, че тя може да има някаква връзка с орисниците.

— Не сме сигурни дали е така — възрази Ребека. — Ясно е като бял ден, че Мълаки ги е отвел до нея. Трябваше да останеш и да потърсиш хората, проникнали в стаята й, вместо да се връщаш тук.

Мълаки повдигна леко вежди и макар тонът му да бе мек, очите му проблеснаха.

— И как, Мата Хари, би предложила да подходя към това?

— Търси следи — отговори тя, като размаха ръце. — Разпитай хотелския персонал. Направи нещо.

— Да бе, само дето забравих да си взема лупата и карираната шапка.

Ребека завъртя очи. Разбираше смисъла на извършеното от Мълаки, но когато ставаше дума за избор между разум и действие, тя винаги забравяше разума.

— Виждам само, че от пътуването ти не спечелихме нищо и не сме по-добре, отколкото, преди да започнеш флирта с американката.

— Не е имало никакъв флирт — отвърна Мълаки леко раздразнен.

— Добре, а кой е виновен за това? — извика Ребека. — Мисля, че щеше да научиш повече, ако я беше вкарал в леглото.

— Ребека!

Тихият укор дойде от майка им. Айлин Съливан бе родила трудно трите деца, но завинаги щеше да си остане истинската сила в семейството.

— Мамо, човекът е на тридесет и една години — сладко се усмихна Ребека. — Не може да не си наясно, че е правил секс и преди.

Айлин беше красива, спретната жена, която се гордееше със семейството и дома си. И ръководеше и двете с желязна ръка.

— Това не е обсъждане на личния живот на брат ти, а делово събрание. Споразумяхме се, че Мъл ще отиде да види как стоят нещата и той го направи.

Ребека притихна, но не й беше лесно. Обожаваше братята си, но на моменти й се искаше да им фрасне главите една в друга, за да им налее малко разум.

Тя също бе с типичната висока и слаба фигура на семейство Съливан и човек можеше да я сметне за крехка, ако не обърнеше внимание на силните рамене и здравите мускули под нежната кожа.

Косата й беше няколко нюанса по-светла от тази на Мълаки, по-скоро златисточервена, а не кестенява. Очите й бяха нежно зелени, обрамчени с гъсти мигли. Широка, упорита уста красеше ъгловатото й лице.

Зад зелените очи се криеше бърз, остър и често нетърпелив ум.

Ребека бе настоявала тя да е човекът, който да замине за Хелзинки и да осъществи първоначалния контакт с Тия Марш и още бе ядосана, че Мълаки бе спечелил.

— Нямаше да се справиш по-добре с нея — отбеляза Мълаки, който четеше мислите й с лекота. — А и сексът нямаше да съществува като възможност, нали? Така или иначе, сега сме по-добре. Тя ме хареса, а Тия не е контактна личност. Не прилича на теб, Бека — усмихна се Мълаки, като заобиколи масата и подръпна дългата къдрава коса на сестра си. — Не е дръзка и изпълнена с желание за приключения.

— Не се опитвай да ми се подмажеш.

Той се ухили и отново я дръпна за косата.

— И най-бавните ти ходове щяха да са прекалено бързи за нея. Щеше да я уплашиш. Тия е много срамежлива, а и смятам, че си пада леко хипохондричка. Няма да повярвате какви неща носи със себе си. Шишенца с хапчета, малки машинки. Пречистватели за въздух и какво ли не. Пътува дори със собствената си възглавница, тъй като страдала от алергия.

— Звучи като ужасна досадница — промърмори Ребека.

— Не, не е — отвърна Мълаки, като си припомни леката, трезва усмивка. — Само нервна. Но когато ченгетата се появиха, се стегна. Помогна им с протокола хладнокръвно и им предаде всяка стъпка от момента, когато бе напуснала хотела, за да отиде на лекцията, до завръщането си.

При това не бе пропуснала нито една подробност.

— Умна жена е — замислено додаде той. — Мозъкът й запечатва всичко, а под всичките й нерви и притеснения се крие силен характер.

— Харесваш я — отбеляза Ребека.

— Да. Съжалявам, че й причиних неприятности. Но ще ги преживее.

Мълаки седна и сипа малко захар в изстиналия си чай.

— Ще оставим нещата на спокойствие за момента. Поне докато Тия се върне в Щатите. А после мога да направя едно пътуване до Ню Йорк.

— Ню Йорк! — скочи Ребека. — Защо винаги ти ходиш навсякъде?

— Защото съм най-големият. И защото, за добро или за лошо, Тия Марш е моя. Но ще трябва да внимаваме повече, тъй като изглежда, че следят действията ни.

— Някой от нас трябва да се справи бързо с онази кучка — промърмори Ребека. — Тя ни окраде. Открадна нещо, което е било в семейството повече от седемдесет и пет години, а сега се опитва да ни използва, за да се добере и до останалите две статуетки. Трябва да разбере ясно, че семейство Съливан няма да търпи подобно нещо.

— Тя ще си плати — каза Мълаки и се облегна на стола си. — И то скъпо, когато ние имаме другите две орисници, а тя само една.

— Едната, която открадна от нас.

— Трудно ще е да обясним на властите, че е откраднала нещо, което вече е било откраднато — обади се Гидиън и повдигна ръка, преди Ребека да успее да му възрази. — Преди осемдесет години Феликс Грийнфилд наистина е откраднал първата от орисниците. Мисля, че това няма да ни създаде проблем, тъй като никой, освен нас не го знае. Но пък нямаме и доказателство, че статуетката е била наша собственост, а жена, с репутацията на Анита Гай, ни я е измъкнала изпод носа.

Ребека въздъхна.

— Ужасно е, че успя толкова лесно, сякаш ние бяхме тъпи малки агънца, припкащи весело към кланицата.

— Сама статуетката не струва повече от неколкостотин хиляди лири — каза Мълаки, като се опита да забрави колко лесно го бяха измамили. — Но трите заедно са безценни за колекционерите. Анита Гай го знае, но накрая ще си плати за номерата.

Седнал в жизнерадостната жълта кухня с пъстри завеси на прозорците и ароматите на лятото, танцуващи около тях, Мълаки си помисли какво точно би искал да направи на жената, която бе откраднала семейния символ от глупавите му ръце.

— Не мисля, че би трябвало да чакаме дълго, преди да предприемем втория ход — реши той. — Тия няма да се върне в Ню Йорк още няколко седмици, а не искам да се появявам на прага й прекалено рано. Сега трябва да се заемем със следата, която води към втората статуетка.

Ребека поклати глава.

— Някои от нас не са си губили времето с разходки из чужди страни. Открих доста неща през последните няколко дни.

— Защо, по дяволите, не ни каза?

— Защото ти не спря да дрънкаш за нюйоркската си любима.

— О, за бога, Бека.

— Не споменавайте напразно божието име — сгълча ги Айлин. — Ребека, престани да дразниш брат си и да се перчиш.

— Не се перча. Все още. Рових се из Интернет, правих генеалогични проучвания и така нататък. Денем и нощем. Жертвах личния си живот. Е, това вече беше перчене — ухили се тя на майка си. — Но все пак работата не е лесна, тъй като разполагаме само със спомените на Феликс за написаното на бележката, която била прикачена към статуетката. Дългият престой в океана размил мастилото и сега ни остава да се надяваме, че Феликс не е забравил онова, което е прочел, преди най-драматичното събитие в живота си. Разчитаме на неговата… честност — реши накрая тя. — Макар че човекът е бил крадец.

— Но се поправил — добави Айлин. — Благодарение на Бог и любовта на една добра жена. Или поне историята е такава.

— Така е — съгласи се Ребека. — Феликс видял на бележката име и адрес в Лондон. Твърдял, че ги запаметил, тъй като си помислил да се отбие там някой ден и да сключи изгодна сделка. А когато си запретнах ръкавите и се залових здраво с клавиатурата, открих, че наистина е имало Саймън Уайт-Смит, който е живял на номер 1915 на Мансфилд Парк.

— Намерила си го! — усмихна се Мълаки. — Страхотна си, Ребека!

— Така е, защото открих и още нещо. Имал син на име Джеймс, който имал две дъщери. И двете се омъжили, но едната загубила съпруга си във Втората световна война и умряла бездетна. Другата се преместила в Щатите, а съпругът й бил известен адвокат във Вашингтон. Имали три деца, две момчета и едно момиче. Загубили единия си син, когато бил съвсем млад. Загинал във Виетнам. Другият се покрил в Канада и не успях да го открия. Но дъщерята се омъжвала три пъти. Сега живее в Ел Ей. Има едно дете от съпруг номер едно — дъщеря. Открих и нея. В момента живее в Прага и работи в някакъв клуб там.

— Е, Прага е по-близо от Ел Ей — промърмори Мълаки. — Не можеха ли просто да си останат в Лондон? Рискуваме доста тук. Дали този човек Уайт-Смит въобще е разполагал със статуетката? Дали ако е била у него, е останала в семейството? Или пък можем да разберем къде е отишла? И дали въобще ще можем да се доберем до нея?

— Рисковано е било и когато прапрапрадядо ти е дал спасителната си жилетка на една непозната и детето й — обади се Айлин. — Според мен, имало е причина той да бъде пощаден, след като толкова много хора са се издавили. Причина малката статуетка да е била в джоба му, когато е бил спасен. И заради това, тя принадлежи на семейството ни — продължи Айлин с необорима логика. — А тъй като е част от колекция, и останалите трябва да дойдат при нас. Не заради парите, а заради принципа. Можем да си позволим билет до Прага, за да видим дали там има някакви отговори.

Айлин се усмихна мило на дъщеря си.

— Как е името на клуба, скъпа?

 

 

Името на клуба беше „Там, долу“. Мястото бе избягнало хлъзването по наклонената плоскост благодарение на енергията на собственицата си, Марсела Лубриски. Ако клубът започнеше да се срива, Марсела щеше да го върне на мястото му, като го срита с острите си токчета.

Тя беше продукт на страната и времето — славянка, с капки руска и немска кръв. Когато комунистите бяха получили пълна власт в страната, тя бе взела двете си малки деца и бе заминала за Австралия, която й се бе сторила достатъчно далеч от комунизма, като бе казала на съпруга си да избере дали да остане в Прага, или да потегли с нея.

Тя не знаеше английски и нямаше връзки. В сутиена й бяха скътани двеста долара, а тъй като мъжът й бе решил да не напуска Прага, децата й останаха без баща.

Но Марсела имаше кураж, остър ум и тяло, създадено да изкушава. Тя се възползва от всичко това и започна работа в стриптийз клуб в Сидни, където се събличаше за пияните и самотните и спестяваше малката заплата и щедрите бакшиши.

Марсела се научи да обича австралийците заради щедростта, чувството им за хумор и това, че приемаха приятелски аутсайдерите. Грижеше се децата й да са добре нахранени, а ако от време на време приемаше по някоя частна работа, за да се погрижи и за обувките им, това си беше само секс.

След пет години бе спестила достатъчно, за да инвестира в малък клуб с партньори. Все още правеше стриптийз и продаваше тялото си, когато й изнасяше. След още пет години, изкупи дяловете на партньорите си и се оттегли от сцената.

Когато Берлинската стена падна, Марсела притежаваше един клуб в Сидни, друг в Мелбърн, процент от офис сграда и голяма част от жилищен блок. Беше доволна, че свалиха комунистите от власт в родната й страна, но не се замисли сериозно по въпроса.

Отначало.

Ала за нейна изненада, постепенно закопня да чуе майчиния си език из улиците, да види куполите и мостовете на родния си град. Остави сина си и дъщеря си да се разправят с австралийските имоти и отлетя за Прага. Смяташе, че това ще е само едно сантиментално пътуване.

Но деловата жена усети възможностите, а те не бяха за изпускане. Скоро Прага отново щеше да е град, където успешно се съчетават старото и новото — Париж на Източна Европа. А това означаваше търговия и луди пари от туризъм.

Марсела купи малък хотел със старинна атмосфера и хубав традиционен ресторант. А после отвори и клуба.

Управляваше чисто заведение със здрави момичета. Нямаше нищо против, че приемат и частни поръчки.

Знаеше много добре, че сексът плаща екстрите, които правят живота поносим. Но ако заподозреше употреба на дрога, провинилата се на мига изхвърчаше навън.

В „Там, долу“ не се даваше втори шанс.

Марсела поддържаше чудесни отношения с местната полиция, посещаваше операта редовно и стана меценат на изкуствата. Наблюдаваше с радост как градът й се съживява и се изпълва с цветове и музика. И пари.

Макар да твърдеше, че възнамерява да се върне в Сидни, минаха години, а тя си стоеше тук.

На шестдесет години, Марсела поддържаше тялото, което я бе направило богата, облечено по последна парижка мода, и бе в състояние да забележи потенциален проблем отдалеч.

Когато Гидиън Съливан влезе в клуба, тя се вторачи в него. Реши, че е прекалено хубав за негов късмет. После забеляза, че младежът оглежда по-скоро помещението, отколкото сцената и търси нещо по-различно от красивите гърди.

Очевидно му трябваше някой.

 

 

Клубът бе по-лъскав, отколкото Гидиън си го бе представял. Гърмеше силна музика и проблясваха цветни светлини. На сцената три жени изпълняваха някакъв номер на дългите сребристи пилони.

Гидиън предполагаше, че някои мъже обичат да си представят собствените си членове като тези пилони, но той би предпочел да използва своя по друг начин.

Имаше много маси и всичките бяха заети. Онези, най-близо до сцената, бяха претъпкани с мъже и жени, които пиеха и наблюдаваха голите акробатки.

Във въздуха висеше облак синкав дим, но миризмата на уиски и бира не беше по-силна, отколкото в местната кръчма в квартала на Гидиън. Мнозина от клиентите бяха в черно, и то кожа. Имаше достатъчно двойки, които го накараха да се зачуди защо един мъж би довел приятелката си да гледа как се събличат други жени.

Макар мястото да бе средна класа, а не като дупката, където двамата с Мълаки бяха прекарали незабравима вечер по време на едно пътуване до Лондон, Гидиън се зарадва, че майка му го бе изпратила тук въпреки яростната съпротива на Ребека.

Това не беше място за млада жена от добро семейство. Но очевидно Клио Толивър го намираше достатъчно подходящо.

Гидиън застана до бара и си поръча бира. Загледа се в танцьорките, останали само по прашки и татуировки, които се люлееха в синхрон около пилоните.

Той извади цигара, запали и се замисли за най-добрия подход. Предпочиташе директните пътища винаги когато е възможно.

Аплодисментите и подсвиркванията утихнаха и той се обърна към бармана.

— Клио Толивър на работа ли е тази вечер?

— Защо?

— Семеен въпрос.

Мъжът не отвърна на широката усмивка на Гидиън, а продължи да бърше бара.

— Някъде тук е — каза той и се отдалечи, преди Гидиън да успее да попита къде.

Гидиън реши да почака. Имаше и по-лоши начини за един мъж да си прекарва времето, отколкото да наблюдава как съблазнителни жени си събличат дрехите.

— Търсите едно от момичетата ми?

Гидиън обърна гръб на изпълнителката, която пълзеше по сцената като котка. Жената, която стоеше до него, бе почти с неговия ръст. Косата й беше платиненоруса и вдигната в сложна прическа. Беше облечена в делови костюм без блуза и снежнобелите й гърди се показваха между реверите.

Гидиън изпита срам от вторачения си поглед, когато видя лицето на жената и осъзна, че е достатъчно стара, за да му бъде майка.

— Да, госпожо — отговори той. — Търся Клио Толивър.

Марсела повдигна вежди, впечатлена от учтивостта му, и махна на бармана да й донесе питие.

— Защо?

— Извинете ме, но бих предпочел да говоря с госпожица Толивър по въпроса.

Без да погледне към бара, Марсела вдигна чашата със скоч, поставена пред нея от бармана. Помисли си, че младежът е греховно красив и има вид на човек, който би победил в схватка, но бе възпитан да уважава по-възрастните.

Макар и невинаги да се доверяваше на подобни учтивости, Марсела ги оценяваше.

— Ако създадеш неприятности на някое от момичетата ми, аз ще ти създам още по-големи.

— Бих предпочел напълно да избегна неприятностите.

— Погрижи се за това. Клио е следващата изпълнителка.

Марсела допи скоча, остави празната чаша на бара и се отдалечи на тънките си, остри токчета.

Отиде зад кулисите сред миризма на парфюм, пот и грим. Танцьорките й споделяха просторна стая с дълга редица огледала и плотове. Всяка си бе направила свое собствено гнезденце и плотовете бяха покрити с козметика, плюшени играчки и бонбони. Снимки на гаджета, филмови звезди и тук и там по някое бебе бяха закачени по огледалата.

Както винаги, в стаята бърбореха на няколко езика, клюкарстваха и се оплакваха. Оплакванията варираха от малки бакшиши, изневеряващи приятели и менструални болки до изморени и подути крака.

В средата на цялата лудница, сякаш на самотен остров, стоеше Клио и слагаше последната шнола в дългата си, самурено черна коса. Клио се държеше дружелюбно с останалите момичета, но не бе приятелка с нито едно от тях. Вършеше си работата добре, прибираше си парите и си отиваше у дома.

Както и самата Марсела бе постъпвала навремето.

— Един мъж разпитва за теб.

Тъмнокафявите очи на Клио срещнаха погледа на Марсела в огледалото.

— Какво разпитва?

— Просто разпитва. Много хубав. На около тридесет години. Ирландец. Тъмна коса. Сини очи. Отлични маниери.

Клио сви раменете си, покрити със строго, раирано сако в сиво.

— Не познавам такъв човек.

— Потърси те по име. Казал на Карл, че имате семейни връзки.

Клио се наведе напред и начерви устните си в убийствено червено.

— Не мисля така.

— Неприятности ли имаш?

— Не.

— Ако се опита да ти създаде някакви, просто махни на Карл и той ще го изрита навън — усмихна се Марсела. — Ирландецът е до бара. Няма начин да не го забележиш.

Клио кимна и обу черните обувки с остри токчета, които допълваха костюма й.

— Благодаря. Мисля, че мога да се справя с него.

— Да. Убедена съм, че можеш — кимна Марсела, като постави ръка на рамото й за момент, а после отиде да разреши спора за лъскавия червен сутиен, който водеха две от момичетата.

Ако се притесняваше, че някой е влязъл в бара, за да разпитва за нея, Клио не го показа. Все пак тя беше професионалистка. Независимо дали танцува в „Лебедово езеро“, или се съблича за европейските боклуци, за всеки изпълнител има определени стандарти.

Клио не познаваше никакъв ирландец. И определено не вярваше, че някой свързан със семейството й, би си направил труда да разпитва за нея. Това не можеше да стане, дори ако се спънеха в кървящия й труп на улицата.

Накрая стигна до извода, че мъжът сигурно е някакъв досаден задник, научил името й от друг клиент и решил да си опита късмета и да изчука евтино американската стриптийзьорка.

Но щеше да се прибере у дома разочарован.

Музиката започна, тя затвори очи и пропъди всички мисли от главата си. Съсредоточи се върху ритъма, а когато светлините проблеснаха, изскочи на сцената.

Гидиън замръзна с вдигната към устата бира.

Тя беше облечена като мъж, макар че никой не можеше да я обърка с такъв. Дори и ако си сляп, на гърба на галопиращ кон. В начина, по който се движеше в традиционния раиран костюм, имаше нещо невероятно еротично.

Музиката беше буйна, американски рок, а осветлението — ярко. Гидиън реши, че от страна на жената е много духовито да избере „Прикрий ме“ на Брус Спрингстийн за стриптийза си.

Жената определено знаеше какво прави. Свали сакото от рамената си, без да спре да се движи и за миг.

Останалите на сцената се въртяха, пързаляха или тресяха, а тя танцуваше. Резки и сложни движения, които показваха отличен стил и талант.

С едно от тези резки движения, Клио свали панталона си и Гидиън забрави за стила й.

Господи, тази жена имаше невероятни крака!

Тя използваше и пилоните, като се завърташе около тях с високо вдигнати нагоре крака. Косата й се люшкаше свободно по рамената в гъст кестеняв водопад. Гидиън не я забеляза кога разкопча ризата си, но сега тя се вееше около нея и разкриваше нежна дантела върху високи, стегнати гърди.

Той се опита да си каже, че гърдите й вероятно са силиконови, а и бездруго нямаха нищо общо с него, но усети как в устата му се събира слюнка, когато жената свали ризата си.

За да прочисти гърлото си, той отпи от бирата, после продължи да я наблюдава внимателно.

Беше го забелязала още в самото начало. Не го виждаше ясно заради светлините в очите си, но това не я притесняваше. Знаеше, че е там и вниманието му е съсредоточено върху нея.

Това не беше проблем. Нали по този начин си изкарваше парите.

Обърнала гръб на публиката, тя разкопча сутиена си. Скръсти ръце върху гърдите си и се завъртя. По кожата й блестяха капчици пот, а на устните й играеше студена усмивка, докато оглеждаше мъжете и преценяваше кои биха се разделили най-лесно с парите си.

Тя отметна коса назад и облечена само по черна прашка и високи токчета, се изви съблазнително, за да покаже на публиката за какво плаща.

Клио не обръщаше внимание на пръстите, които се плъзгаха по бедрата й, но забелязваше пъхнатите в бикините й пари.

Тя се отдръпна назад, когато един прекалено ентусиазиран клиент се протегна да я хване. Размаха пръст към него с движение, което би могло да бъде сбъркано със закачливо, и го изгледа презрително. Пълен кретен!

После изпълни същия номер от другата страна на сцената. Оттам виждаше по-добре мъжа до бара. Очите им се срещнаха. Той вдигна високо една банкнота и й кимна.

След това спокойно отпи от бирата си.

Искаше й се да бе видяла стойността на банкнотата, но си помисли, че си заслужава да отдели пет минути от времето си, за да разбере колко е готов да плати.

Тя се изкъпа спокойно и без да бърза, облече джинси и фланелка. Рядко влизаше в клуба след изпълнението си, но имаше доверие на Карл и останалите биячи на Марсела, които нямаше да позволят някой да я тормози.

А и обикновено клиентите обръщаха повече внимание на сцената и въображаемия секс, отколкото на жените наоколо.

С изключение на ирландеца до бара. Той не наблюдаваше сцената, макар че според нейното професионално мнение това бе едно от най-добрите изпълнения. Очите му останаха приковани в нея, докато тя вървеше към бара. И то на лицето, а не на гърдите й.

— Искаш ли нещо, готин?

Гласът й го изненада. Беше мек и нежен без грубостта, която очакваше от жена с нейната професия.

Лицето й не отстъпваше на тялото. Пищно и красиво с тъмни бадемовидни очи и пълни червени устни. Точно под дясната й вежда имаше малка бенка.

Кожата й беше мургава, гладка и съблазнително мека.

Ухаеше на сапун — още една изненада. Тя отпиваше лениво от висока бутилка с вода.

— Да, искам, ако вие сте Клио Толивър.

Тя се облегна на бара. Беше обута в маратонки, а не с високи токчета, но джинсите й бяха черни и прилепваха по краката й.

— Не изпълнявам частни поръчки.

— А говорите ли?

— Когато имам какво да кажа. Кой ти даде името ми?

Гидиън само повдигна банкнотата отново и забеляза как очите й се свиват замислено.

— Мисля, че това би могло да ми купи един час разговор.

— Възможно е.

Още не беше решила дали мъжът е кретен или не, но поне не беше стиснат. Тя се протегна към банкнотата и се подразни, когато той я дръпна далеч от ръката й.

— В колко часа свършвате тук?

— В два. Защо просто не ми кажеш какво искаш, а аз ще ти отговоря дали ме интересува.

— Разговор — повтори той, като скъса банкнотата наполовина, подаде й едната и прибра другата. — Ако искате другата половинка, елате да се видим, след като приключите. В кафенето в хотел „Венцеслав“. Ще чакам до два и половина. Ако не дойдете, и двамата губим по петдесет лири.

Той допи бирата и остави чашата си.

— Изпълнението ви беше чудесно, госпожице Толивър, а и доста печелившо, но все пак не всеки ден можете да спечелите петдесет лири само като седнете и изпиете чаша кафе с някого.

Тя се намръщи, когато ирландецът се приготви да тръгва.

— Имаш ли си име, готин?

— Съливан. Гидиън Съливан. Ще ви чакам до два и половина.