Нора Робъртс
Море от обърнати сърца (17)

Глава 17

Клио реши, че Гидиън Съливан би трябвало да дава уроци по сърдене. Би могъл да напише шибана книга по въпроса: „Как да накараш любовницата си да се чувства като пълен боклук. Само в десет лесни урока“.

Първият щеше да е поддържането на скована и отчуждена учтивост, която можеше да накара обигран рекламен агент да се оттегли, потънал в срам и разкаяние.

После идваше погледът. Безизразен, равнодушен поглед, с който би се гордяло всяко ченге.

Но онова, което я караше да се чувства най-зле, бе толкова просто, че тя се зачуди защо не го бутилират и продават под името „Брутално безразличие“.

Но тя нямаше да се пречупи. Гидиън можеше да се държи студено. Тогава тя щеше да е още по-студена. Можеше да й говори едносрично. Тя пък щеше да му отвръща със сумтене.

Ако той си въобразяваше, че спането на покрива вместо в топлото легло с нея бе наранило чувствата й, не бе познал.

Искаше й се да бе валяло. Проливно.

Возеха се в метрото, което бе идеалното място за ледено мълчание. Клио седеше спокойно, загледана разсеяно настрани, а той четеше овехтяло издание на „Одисей“.

Тя реши, че Гидиън би трябвало да се отпусне. И бездруго, човек, който четеше за удоволствие Джеймс Джойс, определено не бе неин тип.

Вероятно Гидиън си мислеше, че тя не бе отваряла книга през живота си.

Е, грешеше. Тя обичаше да чете, но не възнамеряваше да прекарва свободното си време в някаква метафорична джунгла от тъга и отчаяние.

Щеше да остави това на Гидиън, който бе толкова типичен ирландец, че сигурно и кръвта му бе зелена.

Клио се изправи, когато стигнаха до тяхната спирка. Гидиън отбеляза мястото, докъдето бе стигнал, и се затътри след нея. Тя беше прекалено заета с мрачните си мисли, за да забележи как той внимателно оглежда останалите пътници, които слязоха с тях, или как заслонява тялото й със своето. Гидиън я последва през лабиринта от тунели към следващия влак.

Стоеше търпеливо на перона и чакаше, а Клио нервно потропваше с крак и барабанеше с пръсти по бедрото си.

— Не мисля, че ни следят — тихо каза той.

Клио едва не подскочи от звука на гласа му. Това я раздразни толкова силно, че забрави да изсумти.

— Никой не знае, че сме у Тия, така че не могат да ни следят.

— Може да не знаят, че сме у Тия, но някой може да наблюдава сградата й. Не бих искал да ги отведа до нея. Нито пък да им позволя да се влачат след нас.

Беше прав, а това й напомни, че тя бе завела някого до Мики.

— Вероятно би трябвало да се хвърля под следващия влак. Може би това ще ти се стори достатъчно солидно изкупление.

— Това е прекалено, а и безсмислено. Поне докато не вземеш статуетката от банката.

— Да, тя е единственото, което някога си искал.

Перонът завибрира от силния грохот на идващия влак.

— Сигурно ти е удобно да мислиш така.

Клио влезе вбесена във вагона и се хвърли на една от седалките. Гидиън се настани срещу нея, отвори книгата си и зачете.

Продължи да чете упорито, макар че влакът се тресеше силно и буквите играеха пред погледа му. Напомни си, че няма смисъл да спори с Клио. Особено на обществено място. Важното беше да отидат до банката, да вземат орисницата и да се върнат в дома на Тия. Тихо и незабележимо.

А след това можеха да започнат една добра караница. Но не беше сигурен дали ще им свърши работа. Все пак, въпреки интимността си, те почти не се познаваха. Двама души с различен произход и различни разбирания. И различни цели.

Ако си беше позволил да мисли, че има нещо повече и бе позволил на чувствата си да се оплетат в действителността, това си беше негов проблем.

Основната му цел бе Лахезис, така че скоро тази част от пътуването му щеше да приключи.

Искаше му да се върне в Коув и да изразходва излишната си енергия в чистене на палуби или нещо подобно. Но Лахезис бе само една от трите статуетки и той имаше чувството, че ще мине доста време, преди да види дома си отново.

Гидиън усети, че Клио се раздвижва и видя как се надига на дългите си крака. Той стана и прибра книгата в джоба на якето си.

Клио излезе на перона и тръгна напред, сякаш бързаше много. Но пък и всички други вървяха по този начин. Гидиън се съмняваше, че някой би забелязал. Тя не обърна внимание на стареца с табела около врата, който седеше на последното стъпало. Гидиън извади няколко монети и ги пусна в кутията му.

— Надявам се, че си донесъл достатъчно за всички — каза тя рязко.

— Какво?

Клио посочи с пръст просяка и продължи напред.

— На всяка улица в града има хиляди като него. Имаш ли достатъчно дребни?

— Не. Но това не означава, че няколкото цента, които му дадох, няма да му помогнат.

— Страхотен романтик си, готин.

— А ти не си. Това е повече от ясно. Това си бяха мои пари.

— Не забравяй това, когато ти се наложи да вземеш пет кинта от Тия за такси.

Гидиън я хвана за ръката и я дръпна към себе си, макар да се бе зарекъл да не я докосва.

— Каквото взимам назаем, винаги го връщам.

— Да, връщането е твоят специалитет.

Клио си каза, че очите я смъдят от силното слънце. Беше забравила тъмните си очила.

— Искаш ли да свършим работата или предпочиташ да стоиш тук и да защитаваш честта си?

Тя се отдръпна от него и тръгна бързо, като ровеше в чантата си.

После се завъртя енергично и се протегна към дръжката на вратата на банката. Гидиън я хвана за ръката.

— Ако влезеш вътре, готова да прегризеш нечий врат, хората ще забележат.

— Това е Ню Йорк, умнико. Тук никой не забелязва нищо.

— Успокой се, Клио. Ако искаш един рунд с мен, ще го получиш. Но не сега и не тук. Овладей се.

Според Клио най-омразното нещо у него беше, че успява да се владее във всякакви ситуации.

— Добре — ледено се усмихна тя. — Спокойна съм.

— Ще те чакам тук — каза той и се отдръпна от вратата.

Гидиън вторачи поглед в движението, колите и хората. Прегледа набързо заглавията във вестниците в две очукани кутии. Реши да си купи вестник, но се сети, че бе дал всичките си дребни на просяка.

Не видя никой, който да се интересува от него. Тъкмо бе стигнал до заключението, че човек, който искаше да живее в град с толкова много шум, коли и хора, или имаше мозъчно увреждане, или щеше да го получи всеки момент, когато Клио излезе от банката.

Тя му кимна и потупа леко чантата си. Гидиън застана до нея, така че чантата и съдържанието й бяха на безопасно място между телата им.

— Ще вземем такси — каза той.

— Добре. Но първо ще се отбием на едно място. Тия ми даде назаем двеста долара. Имам нужда от малко дрехи.

— Сега не е време за пазар.

— Няма да пазарувам. Просто ще си купя някои неща. Достатъчно отчаяна съм, за да се примиря с „Гап“, а това не е малко за мен. Можем да отидем пеша до Пето Авеню.

Клио тръгна към Пето Авеню, без да му даде друга възможност, освен да я последва.

— Ще се уверим, че никой не ни следи, ще грабна няколко ризи и джинси, ще хванем такси и ще се приберем у дома. А там може би ще изгоря дрехите, които нося още от Прага.

Гидиън можеше да започне спор, но бе човек, който бързо преценяваше възможностите. Вероятно можеше да я натъпче в някое такси с борба, а после да седи върху нея, докато стигнат до дома на Тия.

Или пък можеше да й отпусне половин час да свърши онова, от което имаше нужда.

— Мразя това място — промърмори тя в мига, когато влязоха в магазина. — Толкова е… жизнерадостно — добави тя и се отправи към щандовете с черни дрехи.

Гидиън вървеше толкова плътно след нея, че Клио изпита желание да грабне нещо и да влезе в пробната само за да види дали ще я последва и там. Нямаше да се учуди много. Очевидно не изпитваше никакво доверие към нея.

Тя взе дрехите, които смяташе за абсолютно необходими. Две фланелки, фланела с дълги ръкави, джинси, пуловер и риза. Всичките черни. После видя, че цената им е двеста и дванадесет долара и петдесет и осем цента.

— Аритметиката не е най-силната ти страна, нали? — попита Гидиън, когато тя изруга под нос.

— Мога да смятам, но не обърнах внимание на цените — отговори Клио, като извади всичко, което имаше, но все още не й достигаха осем долара и двадесет и два цента. — Помогни ми.

Той й даде десет долара, после протегна ръка за рестото.

— По-малко от два долара — каза тя, като хвърли парите в ръката му и метна торбата на свободното си рамо.

— Фалирах.

— Трябва да внимаваш как харчиш онова, с което разполагаш. И не забравяй да извадиш осем долара и двадесет и два цента от онова, което ти дължа за обиците. Аз ще се бръкна за таксито.

— Страхотно си щедър, готин.

— Ако искаш да те издържа мъж, ще трябва да си потърсиш друг. Убеден съм, че няма да имаш проблеми да си намериш такъв.

Клио не му отговори. Не можеше да каже нищо заради огромната буца, заседнала в гърлото й. Тя измарширува енергично до бордюра и махна на приближаващото такси.

— Е, извинявай — промърмори Гидиън.

— Млъкни! — успя да отвърне тя. — Просто млъкни. И двамата знаем какво мислиш за мен, така че просто престани.

Когато главата й се проясни отново, тя благодари на Бог, че им бе изпратил такси в същия момент. Клио скочи вътре, каза адреса на Тия и решително затвори очи.

— Не знаеш какво мисля за теб. Дори аз не знам.

Това бе последното изречение до края на пътуването им.

Клио щеше да влезе направо във временната си спалня, когато се прибраха в апартамента на Тия, но Гидиън отново я хвана за ръката.

— Хайде първо да видим статуетката.

— Ти искаш да я видиш — грубо отвърна тя и бутна чантата си в стомаха му с достатъчно сила, за да му изкара въздуха. — Ето ти я.

Беше прекосила половината стая, когато застина на място.

— Слушай, Клио…

Тя вдигна ръка и поклати глава. Стомахът му се сви, когато си представи как Клио плаче. Но когато се завъртя към него, широката й, глуповата усмивка го накара да присвие очи.

— Тихо! — прошепна тя и посочи спалнята на Тия. — Те са вътре.

— Кой?

Образите на Анита Гай и мускулестите й горили се явиха пред очите му. Клио скочи и му препречи пътя.

— Господи, готин, отпуши си ушите.

Тогава той чу приглушените стонове, които можеха да означават само едно. Зашеметен от любопитство, той пристъпи напред и чу непогрешимия звук от скърцане на легло.

— О, господи!

Той прокара ръка през косата си и се опита да потисне смеха си.

— Какво, по дяволите, да правим сега? — прошепна той и се ухили на Клио. — Не мога да стоя тук и да подслушвам как брат ми се забавлява с Тия. Ужасно е.

— Да. Ужасно — засмя се Клио и притисна ухо към вратата на спалнята. — Мисля, че ще се забавят още доста време. Освен ако брат ти не е един от онези бързаци, които свършват за секунди.

— Нямам представа — отвърна Гидиън, като я хвана за ръката и я дръпна към външната врата. — А и нямам желание да научавам. Ще се качим на покрива за известно време.

— Давай, Тия! — прошепна Клио, когато тръгна към вратата, като едва сдържаше смеха си.

— Мислиш ли, че ни чуха? — попита Гидиън.

— Мисля, че не биха чули и ядрена експлозия — отговори Клио и се заизкачва по стъпалата към покрива.

Излезе навън, отпусна се на един от столовете и протегна дългите си крака.

Усети, че настроението й отново се разваля, когато Гидиън отвори чантата й. Моментът на споделено веселие бе свършил. Време бе отново за бизнес.

Той извади орисницата и я вдигна нагоре. Статуетката заблестя на слънчевите лъчи.

— Не е кой знае какво — промърмори той. — Красива е и изработката е изкусна, ако се вгледаш внимателно. Оставила си я да почернее.

— Преди изглеждаше още по-зле. Но все пак това е само една от статуетките.

Той отмести очи от фигурката и ги прикова в тъмните й очила.

— Но е у нас, а не у Анита. Средната, онази, която мери. Решава колко дълъг ще е нечий живот. Петдесет години, пет, осемдесет и девет. И в какви дела ще мине този живот. Мислила ли си някога по въпроса?

— Не. Мисленето не променя нищо.

— Така ли? — попита той и завъртя статуетката в ръката си. — Според мен пък променя. Размислите върху живота, върху това, което ще направиш или няма да направиш, са различните измерения на съществуването.

— А ако бъдеш прегазен от автобус, докато мислиш? Това какво е?

Гидиън се облегна на стената и се загледа в Клио, която седеше сред саксиите с цветя и зеленина.

— Затова ли не ми каза, че е у теб? Защото за теб не означава нищо повече от средство за постигане на някаква цел? Или пък въобще няма значение.

— Планираш да я продадеш, нали?

— Да. Но сега държа в ръката си не само пари. Сега вече статуетката означава нещо много повече.

— Няма да говоря за Мики — отвърна Клио с разтреперан глас. — И няма отново да се извинявам за това, че постъпих по този начин. Получи от мен онова, което искаше, а даже и малко креватна гимнастика. Нямаш от какво да се оплакваш.

Гидиън се изправи, стиснал в ръка орисницата.

— А ти какво получи, Клио?

— Махнах се от скапаната Прага — скочи тя на крака. — Прибрах се у дома и вероятно ще спечеля достатъчно пари, за да преживявам спокойно дълго време. Защото каквото и да си мислиш за мен, не възнамерявам да разчитам на някой богат любовник. Да, бях стриптийзьорка, но не съм проституирала. А не съм достатъчно тъпа, за да позволя отново на някой тип да ме прецака и да ме остави без пукната пара и в безизходица, както стана със Сидни.

— Кой е Сидни?

— Още едно от върволицата копелета, които очевидно привличам. Но не мога да го обвиня, тъй като аз бях глупавата. Той започна да ме сваля, а аз се хванах на въдицата. Излъга ме, че притежавал половината от един театър в Прага, където поставяли нова пиеса. Търсели добра балерина, която разбира и от хореография, и били готови да инвестират доста пари. А всъщност търсеше само загубена патка и малко безплатен секс. С мен получи и двете.

Клио пъхна ръце в джобовете си.

— Искаше да се върне в Европа, а аз бях неговият билет. Платих всичко, защото исках да опитам нещо ново. Тук не можех да си създам име, затова реших да опитам в Европа. И колкото повече небивалици ми разправяше, толкова повече му се връзвах.

— Беше ли влюбена в него?

— Да, ти наистина си романтик.

Клио отметна косата си назад и тръгна към стената. Гъстата, тъмна коса се вееше зад нея, очите й бяха скрити зад тъмните очила, а устните й бяха изкривени в цинична усмивка.

— Той беше много красив и умееше да лъже. А лъжите винаги звучат по-убедително с акцент. Падах си по него, а това е различно от влюбването. А и бях въодушевена от идеята, че някой ще ми даде възможност да се проявя като хореограф.

Да, точно така. Да се прояви в нещо, в което бе добра.

— И така, поживях си страхотно в Прага няколко дни. После се събудих една сутрин и открих, че ме е обрал. Беше взел парите и кредитните ми карти и ме беше оставил с гигантска хотелска сметка, която не можех да платя, докато не заложих часовника си и няколкото пръстена на ръцете си.

— Не отиде ли в полицията? Или в посолството?

— Господи, Гидиън — завъртя очи Клио. — Какъв цвят е небето в твоя свят? Той беше изчезнал отдавна. Съобщих, че кредитните ми карти са откраднати, събрах си багажа и си потърсих работа. И научих един урок. Когато нещо звучи прекалено хубаво, за да е вярно, то е, защото всъщност чуваш една огромна лъжа. Урок номер две? Виж урок номер едно. Това е.

— Може би трябва да научиш още един урок — каза Гидиън, като завъртя орисницата, така че лицето й заблестя на слънцето. — Ако не вярваш в нещо и в някого, какъв въобще е шибаният смисъл?

 

 

Долу в апартамента Тия се сгуши в Мълаки и се зачуди дали да не подремне. Кратка котешка дрямка, тъй като се чувстваше точно като котка в момента. Котка с пълен с каймак стомах.

— Имаш великолепни рамене — промълви той. — Би трябвало винаги да са голи. Не трябва да ги покриваш с дрехи или с коса.

— Анита каза, че мъжете предпочитали жени с дълги коси.

Името развали прекрасното му настроение и го накара да стисне устни.

— Не мисли за нея сега. По-добре да ставаме и да видим дали Клио и Гидиън са се върнали.

— Да се върнат? — въздъхна Тия и се протегна. — Откъде? О, господи!

Тя седна рязко в леглото, прекалено шокирана, за да се сети да се покрие с чаршафа.

— Единадесет часът е! Сигурно им се е случило нещо. Какви ги вършим!

Тя скочи от леглото, грабна безнадеждно смачканата си блуза и се вторачи в нея ужасена.

— Ако се върнеш тук за минута, ще ти покажа какви ги вършим.

— Това е абсолютно безотговорно — отвърна тя, като притисна блузата към гърдите си и тръгна към гардероба. — Ами ако наистина им се е случило нещо? Трябва да отидем да ги потърсим или…

Тя замълча, когато на вратата се позвъни.

— Това трябва да са те.

Облекчението й беше толкова силно, че тя наметна само халат, вместо да облече блузата си и се втурна въодушевено към вратата.

— Слава богу! Толкова се тревожех… мамо!

— Тия, колко пъти съм ти казвала, че дори когато поглеждаш през шпионката, пак трябва да попиташ кой звъни — скара се майка й и целуна въздуха на сантиметър от бузата й. — Болна си. Знаех си.

— Не, не съм.

— Не ми обяснявай — възрази майка й и притисна ръка до челото й. — Зачервена си и по халат посред бял ден. И очите ти са замъглени. Е, аз отивам на лекар, така че и ти можеш да дойдеш с мен. Ще вземеш моя час, скъпа. Иначе никога няма да си простя.

— Не съм болна и нямам нужда от лекар. Аз просто…

Господи, какво ли можеше да каже?

— Ей сега ще те облечем. Не се съмнявам, че си пипнала някой чуждестранен вирус по време на пътуването. Точно това казах на баща ти тази сутрин.

— Мамо!

Тия седна на една от табуретките и заговори бързо.

— Чувствам се абсолютно добре. А ти не искаш да изпуснеш часа си, нали? Изглеждаш ми пребледняла. Добре ли спа?

— Кога съм спала добре? — с мъченическа усмивка попита Алма. — Не мисля, че съм спала повече от час, откакто ти се роди. Тази сутрин трябваше да събера всичките си сили, за да се облека. Сигурна съм, че хемоглобинът ми е нисък. Абсолютно убедена съм в това.

— Помоли доктора да ти направи пълни изследвания — посъветва я Тия, докато я теглеше към вратата.

— Какъв е смисълът? Никога не ти казват, когато си сериозно болен. Трябва да поседна за известно време. Имам сърцебиене.

— О… тогава трябва да побързаш да отидеш на лекар. Мисля, че трябва да… — Тия замълча и изстина, когато вратата се отвори и влязоха Клио и Гидиън. — А… хм… Върнахте се. Това са мои колеги, мамо.

— Колеги? — недоверчиво запита Алма и огледа избелелите джинси и торбата от „Гап“ в ръката на Клио.

— Да, да. Работим заедно по един проект. Всъщност, тъкмо се канехме…

— Работиш по халат? — учуди се Алма.

— Пипнаха ни — промърмори Клио под нос, но слухът на Алма беше идеален.

— Какво означава това? Какво става тук? Тия, искам обяснение!

— Работата е малко деликатна — излезе от спалнята Мълаки.

Той също носеше джинси и усмивка, която можеше да разтопи айсберг. Беше облякъл ризата си, но нарочно не я бе закопчал. Смяташе, че в някои случаи трикът върши добра работа.

— Страхувам се, че разсеях дъщеря ви, докато колегите ни бяха навън — каза той, като прекоси стаята, пое ръката на Алма и я разтърси леко. — Напълно непрофесионално от моя страна, разбира се, но какво, за бога, можех да направя? Тия е толкова прекрасна. А сега виждам откъде е наследила красотата си.

Той повдигна ръката на Алма към устните си, а тя се вторачи в него.

— Аз съм лудо влюбен в дъщеря ви, госпожо Марш. Още от първия път, когато се срещнахме. — Той обви ръка около скованите рамене на Тия и я целуна леко по бузата. — Но сега я притеснявам, а също и вас. Надявах се да се запозная с вас и бащата на Тия при не толкова неудобни обстоятелства.

Очите на Алма се стрелкаха от лицето на Мълаки към дъщеря й и обратно.

— Почти всички обстоятелства ще са по-удобни от тези.

Той кимна, като се помъчи да си придаде покорен вид.

— Не мога да споря с вас. Едва ли е много добро начало да бъдеш хванат със смъкнати панталони от майката на дамата. И то преди да сте се запознали официално. Мога да ви кажа само, че съм омагьосан от дъщеря ви.

Колкото се може по-грациозно, Тия се измъкна от ръката на Мълаки.

— Бихте ли влезли за момент в кухнята? Всички вие. Трябва да разменя няколко думи с майка си.

— Разбира се — кимна Мълаки, като вдигна брадичката й и прикова очи в нейните. — Всичко ще стане както ти искаш.

Той притисна устните си в нейните и ги задържа там за миг, преди да последва останалите в кухнята.

— Настоявам за обяснение! — започна Алма.

— Мисля, че обяснението е излишно при тези обстоятелства.

— Кои са тези хора и какво правят в апартамента ти?

— Колеги, мамо. Приятели. Работим заедно по един проект.

— И правите оргии всяка сутрин?

— Не — леко се усмихна Тия. — Само днес.

— Какво ти става? Непознати в дома ти? Ирландци в леглото ти посред бял ден? Знаех си, че нищо добро няма да излезе от пътуването ти до Европа. Знаех си, че ще има ужасни последици. Никой не ме послуша и виж сега!

— Ужасни последици. Мамо, какво му е ужасното на това да имам приятели? И какво толкова чудно има в това, че един мъж иска да си легне с мен посред бял ден?

— Не мога да си поема дъх — оплака се Алма, като се хвана за гърдите и се отпусна на креслото. — И ръката ми изтръпва. Ще получа инфаркт. Обади се на 911.

— Престани. Не можеш да викаш линейка всеки път, когато не се съгласявам за нещо, всеки пък, когато правя самостоятелна стъпка. Всеки път — добави Тия, като коленичи до майка си, — когато правя нещо за себе си.

— Не знам за какво говориш. Сърцето ми…

— Сърцето ти си е съвсем добре. Имаш сърце на слон и всеки лекар, към когото се обърнеш, ти казва същото. Погледни ме. Мамо, не можеш ли поне да ме погледнеш? Отрязах си косата — тихо каза Тия. — Дори не забеляза, защото не ме гледаше. Виждаш в мен само болнаво малко момиченце, което може да ти прави компания при лекаря и да бъде извинение за проблемите ти с нервите.

— Как можа да кажеш такова ужасно нещо? — шокирано извика Алма и забрави опасността от инфаркт. — Първо се захващаш с някакъв непознат мъж, а сега ми казваш такива ужасни неща. Станала си член на някоя секта, нали?

— Не — отговори Тия и без да може да се сдържа повече, отпусна глава на коляното на майка си и се разсмя. — Не съм член на секта. А сега искам да слезеш долу. Шофьорът ти те чака. Иди при лекаря си. А аз ще дойда да видя теб и татко скоро.

— Не съм сигурна, че съм достатъчно добре, за да отида сама на лекар. Трябва да дойдеш с мен.

— Не мога — отвърна Тия и нежно вдигна майка си на крака. — Съжалявам. Ако искаш, ще се обадя на татко и ще го помоля да те чака там.

— Няма нужда — обидено отговори Алма, като тръгна към вратата с вид на мъченица. — Очевидно това, че едва не умрях при раждането, а после посветих живота си на благополучието ти, не е достатъчно, за да ми отделиш един час от скъпоценното си време, когато съм болна.

Тия отвори уста и каза учтиво:

— Съжалявам. Надявам се, че скоро ще се почувстваш по-добре.

— Леле, тя е страхотна! — възкликна Клио, която излезе от кухнята в мига, когато вратата се затвори. — Имам предвид, истински шампион е. Страхотно!

Тя се доближи до Тия и я прегърна през кръста.

— Браво, че успя да се стегнеш, скъпа. Тя просто ти правеше номер.

— Можех да отида с нея. Нямаше да ми отнеме много време.

— Но вместо това успя да й се възпротивиш. Добър избор. А сега се нуждаеш от малко сладолед.

— Не, благодаря.

Тия си пое дълбоко дъх, после се обърна към останалите.

— Притеснена съм, изморена и този път наистина имам главоболие. Искам да ви се извиня за случилото се. Освен това искам да видя орисницата, да я огледам внимателно, а после да взема лекарство, да се облека и да отида да се видя с баща ми.

Мълаки вдигна ръка и й показа статуетката, която брат му му бе дал в кухнята.

Без да каже и дума, Тия я занесе в кабинета си. Седна зад бюрото, сложи си очилата на носа и я огледа с лупа. Чувстваше как останалите наблюдават над рамото й какво прави.

— Щяхме да сме по-сигурни, ако баща ми можеше да я погледне или да я даде на експерт.

— Не можем да рискуваме — каза Мълаки.

— Не. А и аз не бих искала да рискувам живота на баща ми, като го замеся в тази история. Ето ги знаците на производителя — посочи Тия, като обърна фигурката. — Според проучванията ми, са съвсем точни. Вие с Гидиън сте единствените, които са виждали Клото. Аз съм виждала само снимки и рисунки, но стилът им е еднакъв. Вижте и тук… — почука тя с молива си по вдлъбнатините вляво и вдясно от основата. — Тук фигурката се е свързвала с останалите две. Клото от едната страна и Атропа от другата.

Тия вдигна очи и зачака Мълаки да кимне. После извади линия и премери точната височина и ширина на статуетката.

— Още едно съвпадение. Хайде да проверим и теглото.

Тя занесе орисницата в кухнята и я сложи на кантара.

— Точно до последния грам. Ако е фалшификат, е изработена страхотно. А като се има предвид, че е подарък от бабата на Клио, това ми се вижда почти невероятно. Според мен, държим в ръцете си Лахезис. Имаме втората орисница.

Тия положи внимателно статуетката на плота, свали си очилата и ги остави до нея.

— Отивам да се облека.

— Тия, по дяволите! — извика Мълаки и се обърна към брат си. — Дай ми една минута — втурна се той след нея.

— Трябва да взема душ — обясни му Тия и щеше да затвори вратата под носа му, ако той не беше я задържал. — Трябва да се облека и да реша какво да разкажа на баща ми и какво да премълча. Не съм опитна в игрите като теб.

— Притесняваш се, че се любихме или се притесняваш, че майка ти разбра за това?

— Притеснявам се и това е.

Тя влезе в банята и грабна шишенце с хапчета от шкафа. Взе една от бутилките с минерална вода, които държеше в шкафа, и изпи хапчето.

— Притеснена съм, че спорих с майка ми и я отпратих разгневена и обидена. И се опитвам да не си представям как припада на улицата, защото аз бях прекалено заета и незаинтересована, за да я придружа при лекаря й.

— Някога преди припадала ли е на улицата?

— Не, разбира се.

Тия извади още едно шишенце с хапчета и взе два тайленола за главоболието си.

— Просто споменава възможността за това достатъчно често, така че картината е винаги в ума ми.

Тя се засмя леко и срещна погледа му в огледалото.

— Ужасно съм объркана, Мълаки. На двадесет и девет години съм, а следващият януари ще станат дванадесет години, откакто ходя на психиатър. Посещавам редовно алерголог, интернист и лечител хомеопат. Опитах и акупунктура, но имам фобия към остри инструменти и се наложи да се откажа.

Дори мисълта за това я накара да потръпне.

— Майка ми е хипохондричка, а на баща ми не му пука — продължи тя. — Аз съм невротична, задръстена от фобии и неприспособима към обществото. Понякога си представям, че страдам от рядко заболяване или пък имам непоносимост към млякото. Засега обаче нито едно от двете не се е потвърдило.

Тия стисна здраво умивалника, раздразнена от думите си, които звучаха толкова окаяно.

— Последният път, когато бях с мъж, беше преди три години през април. Нито един от нас не беше особено доволен от резултата. Така че, какво правиш тук?

— Първо, бих искал да ти кажа, че ако бяха минали три години от последния път, когато правих секс, и аз щях да посещавам психиатър.

Той я завъртя към себе си и задържа ръце на раменете й.

— Второ, свенливостта няма нищо общо с неприспособимостта към обществото. Трето, тук съм, защото така искам. И накрая, искам да те попитам дали, когато приключим с тази работа, ще дойдеш с мен в Ирландия. Бих искал да те запозная с майка ми при по-нормални обстоятелства, отколкото тези, при които аз се запознах с твоята. Виж какво направи — добави той, когато шишенцето се изплъзна от ръката й и падна на пода. — Разпиля малките хапченца навсякъде.