Нора Робъртс
Море от обърнати сърца (28)

Глава 28

Приближаваше се. Знаеше го.

Прекара часове в обиколки из какви ли не магазини, най-вече антикварни, под претекста, че се занимава с бизнес. Проведе безброй безполезни разговори с местни колекционери, с които я бе запознал Стефан.

А сега, за да се възнагради, се наслаждаваше на чаша студено питие на сенчестата маса до искрящия басейн в къщата на Никос.

Макар да я запозна с много колекционери, Стефан не й помагаше толкова, колкото се бе надявала.

Анита отпи от ледения коктейл и си помисли, че Стефан все пак бе гостоприемен. Той и скучната му жена я бяха приветствали с отворени обятия. При други обстоятелства вероятно щеше да се наслаждава на времето, прекарано във великолепната бяла къща на хълма над Атина с безкрайните й градини, армията от слуги и прохладните сенчести дворове.

Беше много приятно да се изтягаш на дебелите възглавници до проблясващия басейн, пълнен от фонтан със статуята на Афродита, да разглеждаш високите дървета и пъстрите цветя под яркосиньото небе и да знаеш, че само да повдигнеш пръст и всичките ти желания ще бъдат изпълнени.

Истинското богатство и привилегии се проявяваха в това, че нямаше нужда да се занимаваш с нищо, освен с моментните си капризи.

А това беше амбицията на живота й.

Вероятно вече можеше да планира да уреди и своя живот по този начин. След като се сдобиеше и с останалите статуетки, а тя бе убедена, че ще успее, можеше да си помисли за частично оттегляне. И бездруго нямаше да е лесно да открие и продаде трите орисници. „Морнингсайд“ вече нямаше да й е нужен.

Но май Италия бе по-подходяща за нея. Елегантна вила в Тоскана, където да живее в лукс. Разбира се, щеше да запази къщата в Ню Йорк. Щеше да прекарва там по няколко месеца всяка година. Да пазарува, да се събира с хора и да посреща гости. И да се наслаждава на завистта на хората.

Щеше да дава интервюта. Но след първоначалното внимание на медиите, щеше да се оттегли. Булото на мистерията щеше да е тънко, а тя щеше да го вдига, когато си пожелае и всички да се втурват въодушевено към нея.

За съжаление, щеше да се наложи да продаде „Морнингсайд“. И да събере плодовете, които й се полагаха след дванадесет скучни години брак.

Това бе животът, за който бе родена. Анита се излегна удобно на шезлонга и затвори очи. Потъна в мечти за слава и огромно богатство.

Беше си го заслужила.

Щеше да намери противната Клио Толивър и да премахне тази пречка от пътя си. Беше само въпрос на време. Клио не можеше вечно да се крие. Е, Стефан й бе помогнал поне в ролята на преводач из магазините, където разпитваше за малката сребърна статуетка и брюнетката.

Толивър обикаляше неуморно из града. Според продавачите, Анита я бе изпуснала на два пъти за по-малко от час.

А това означаваше, че Анита се приближава към нея. Как въобще онази курва можеше да си въобразява, че ще надхитри Анита Гай?

Клио Толивър допускаше огромна грешка.

— Анита?

Унесена във фантазиите си, Анита свали слънчевите си очила и се усмихна на Стефан.

— Здрасти. Прекрасна вечер, нали?

— Идеална. Реших, че имаш нужда от свежо питие и някаква закуска — каза Стефан, като махна към таблата с плодове и сирене, която прислужникът оставяше на масата, а после й подаде нова мимоза.

— С удоволствие, благодаря. Надявам се, ще се присъединиш към мен.

— Разбира се.

Сребристата му коса проблесна на слънцето, когато Стефан се настани на шезлонга до нея.

Ръцете му бяха загорели и мускулести, тялото му — в отлична форма, а лицето — доста интересно. И при най-скромна оценка Стефан струваше сто и двадесет милиона.

Ако Анита си търсеше нов съпруг, той щеше да е първият, към когото да се насочи.

— Стефан, искам отново да ти благодаря за помощта. Достатъчно лошо е, че се възползвах от гостоприемството ти, а отнемам и ужасно много от времето ти. Знам колко е зает човек с твоето положение.

— Моля те — небрежно махна той и вдигна чашата си. — За мен е удоволствие. А и търсенето на съкровища е вълнуващо. Тези неща ме карат да се чувствам отново млад.

— О, сякаш не си.

Анита се наведе към него и му предложи чудесна гледка към пищните си гърди, едва прикрити от тънкия бански. Е, можеше и да не си търси съпруг, но нямаше нищо против един добър любовник.

— Ти си изключително привлекателен, жизнен мъж в разцвета на силите си. Ако не беше жена ти… — Тя замълча за момент, като го погали по ръката и очите й проблеснаха. — Аз самата щях да се втурна към теб.

— Ласкаеш ме.

Студена и безсрамна кучка, помисли си той и отново изпита съжаление към добрия си приятел, който не бе прозрял истината за това същество.

— Ни най-малко. Също като с вината, аз предпочитам мъже на определена възраст. Надявам се, че един ден ще мога да ти се отплатя за любезността.

— Правя всичко това заради Пол — отговори той с широка усмивка. — И, разбира се, заради теб, Анита. Заслужаваш всичко, което мога да направя за теб. Но се страхувам, че не можах да ти помогна много с издирването на съкровището. Естествено, като колекционер, моят интерес не е напълно безкористен. Представи си колко прекрасно би било да добавя орисниците към колекцията си. Надявам се, че когато му дойде времето, ще поговорим за сделка.

— Разбира се — енергично отвърна Анита и чукна чашата си в неговата. — За бъдещите сделки. И делови, и лични.

— Очаквам ги с огромно нетърпение. Трябва да ти кажа, че на другия фронт имах известен скромен успех.

Той замълча за момент, огледа плодовете и си взе чепка сочно грозде.

— Ще опиташ ли? — предложи й той. — От нашите лозя е.

— Благодаря — отговори тя и взе гроздето. — Та казваше…

— А! О, да. Да.

Той се направи на луд и започна да си избира грозде бавно.

— Да, малък успех относно жената, която търсиш. Името на хотела й.

— Открил си я! — извика Анита и скочи. — Защо не ми каза? Къде е това място?

— В район на града, който не бих препоръчал на деликатна дама като теб. Сирене?

— Имам нужда от кола и шофьор — рязко каза Анита. — Веднага.

— Разбира се. Всичко е на твое разположение — успокои я Стефан, като си отряза парче сирене и го сложи в чинията си. — Но ако възнамеряваш да отидеш в хотела и да се видиш с нея, няма да стане. Тя не е там.

— За какво говориш?

Толкова очевидно, помисли си Стефан отново. Да, прекалено очевидно. Котката надничаше иззад маската си и показваше острите си нокти и злия темперамент.

— Живяла е там — обясни той търпеливо. — Но напуснала днес.

— Къде е отишла? Къде е, по дяволите?

— Не успях да науча това. Администраторът, а в такива места служителите биха продали и майка си за няколко драхми, ми каза само, че се изнесла малко след като се срещнала с млад мъж. Англичанин или ирландец. Чиновникът не беше сигурен. Тръгнали заедно.

Червенината, която възбудата бе хвърлила на лицето й, изчезна. Бузите й побеляха като платно.

— Не е възможно.

— Естествено, може да има някаква грешка, но администраторът изглеждаше сигурен в думите си. Мога да ти уредя да поговориш утре с него, ако искаш. Той не знае английски, но с удоволствие ще ти превеждам. Но настоявам да се видиш с него далеч от онзи район. Не мога да те заведа на такова място.

— Трябва да говоря с него веднага. Трябва да я намеря, преди да…

Анита се заразхожда нервно по белите плочки около прохладния басейн и си помисли с омраза за Мълаки Съливан.

— Успокой се, Анита.

Стефан стана и се приближи към нея, но се обърна назад, когато един от слугите промърмори името му и се извини за безпокойството.

Стефан взе плика, който прислужникът му поднесе, и го освободи.

— Анита, имаш телеграма.

Тя се завъртя енергично и токчетата на сандалите й затракаха по плочките.

По принцип Стефан би се оттеглил, за да предостави уединение на госта си, но сега не искаше да пропусне момента, затова застана наблизо и я загледа как отваря телеграмата.

„Анита, съжалявам, че нямах време да дойда лично и да ти поднеса почитанията си. Чужденци в чужда страна и т.н. Но си свърших бързо работата в Атина, а докато четеш телеграмата, вече ще придружавам две привлекателни дами обратно до Ню Йорк. Предлагам ти да се върнеш там колкото се може по-скоро, ако се интересуваш от интересни събития.

Ще поддържаме връзка.“

Мълаки Съливан

Стефан изпита удоволствието да чуе приглушения й вик, когато Анита смачка телеграмата в ръката си.

— Надявам се, че новините не са лоши?

— Трябва да се върна в Ню Йорк. Веднага — лицето й отново се зачерви и изкриви от ярост.

— Разбира се. Ще уредя всичко. Ако мога да ти помогна с…

— Аз ще уредя нещата — процеди тя през зъби. — Повярвай ми, ще го направя.

Стефан изчака Анита да се втурне в къщата, после седна, взе чашата си и извади мобифона.

— Джак, след два часа една ужасно ядосана жена ще се качи на частния ми самолет. Не, не — усмихна се той и лапна едро зърно грозде. — Това беше и продължава да бъде огромно удоволствие за мен, приятелю.

 

 

Анита се прибра у дома, където завари купчина съобщения. Повечето бяха от полицията и я раздразниха още повече. Беше прекарала часове във въздуха, заета с мисли как да се освободи от Мълаки. Копнееше да приключи всичко с мъчителната му и кървава смърт.

Но колкото и сладки да бяха тези мечти, Анита все още се владееше и беше достатъчно умна, за да знае, че е важно да намери подходящото време, подходящото място и подходящия метод.

Искаше го мъртъв, но още повече искаше орисниците.

Тя нареди на слугите си да се изнесат от къщата. Искаше мястото да е празно. Изкъпа се, преоблече се и се свърза с Джаспър, като наруши едно от основните си правила и му заповяда да дойде в къщата й.

Беше недоволна от работата му и мислеше дали да не се освободи от него. Предполагаше, че ще е достатъчно лесно да представи нещата като опит за взлом. Щеше да разкъса дрехите си и да си направи няколко удобни синини. Никой нямаше да се усъмни в самотната жена, защитила дома и себе си с един от пистолетите на покойния си съпруг.

Анита си припомни усещането, когато бе натиснала спусъка и бе видяла как Дубровски пада и умира. Това страхотно облекчаваше стреса.

Но пък напоследък достатъчно се бе занимавала с полицията. А и Джаспър все още можеше да й е полезен. Засега не можеше да си позволи лукса да се освободи от него.

Той дойде, както бе инструктиран, през задния вход. Анита го пусна да влезе и тръгна бързо към библиотеката, където се настани авторитетно зад бюрото си.

— Затворете вратата — нареди му тя студено.

Джаспър й обърна гръб, а тя извади пистолета от чекмеджето си и го сложи в скута си. За всеки случай.

— Не съм доволна от работата ви, господин Джаспър — каза тя и вдигна ръка, преди той да успее да отговори. — Нито пък се интересувам от оправданията ви. Плащам ви доста добре за уменията и талантите ви. А според мен, напоследък те не се проявяват.

— Не ми предоставихте достатъчно неща, с които да се захвана.

Тя се облегна назад. Стори й се освежаващо след дългия полет да усеща яростта и желанието за насилие, които се излъчваха от Джаспър. Това беше по-хубаво от дрога. Той вярваше, че е по-силен и по-опасен. И нямаше представа, че от смъртта го дели само едно потрепване на пръста й.

— Критикувате ли ме, господин Джаспър?

— Ако мислите, че не си върша работата, уволнете ме.

— О, мислих за това — каза тя, като погали хладната стомана на деветмилиметровия пистолет в скута си. — Аз съм делова жена, а когато един служител не си върши работата задоволително, той бива изритван.

— Не ми пука.

Анита забеляза как тялото му помръдва леко. Знаеше, че той носи пистолет под сакото си. Дали не възнамеряваше да го използва срещу нея? Да я заплаши, обере или изнасили? Сигурно си мислеше, че тя е безпомощна и дори няма да отиде в полицията.

Идеята беше страхотно вълнуваща.

— Но като делова жена също така вярвам, че на служителите трябва да се предлагат определени стимули, за да подобрят работата си. И аз ще ви предложа стимул.

— Добре — кимна той и отпусна спокойно дясната си ръка. — Какъв?

— Премия от двадесет и пет хиляди долара, ако намерите и ми доведете един мъж на име Мълаки Съливан. Той е в града, вероятно в компанията на Клио Толивър. Помните ли Клио Толивър, господин Джаспър? — измърка Анита. — Тя успя да ви се измъкне няколко пъти. Ако ми доставите и двамата, ще удвоя премията ви. Не ми пука в каква форма ще са, стига да са живи. Искам това да ви е съвсем ясно. Трябва да са живи. Бившият ви партньор не разбираше тази разлика, затова се освободих от него.

— Петдесет за мъжа. Сто, ако ви доставя и двамата.

Анита наклони глава, после плъзна голям кафяв плик по бюрото.

— Тук е снимката му и две хиляди долара за разноски. Няма да ви дам повече — добави тя, — докато не получа резултати. На Западна осемнадесета улица има жилищен блок между Девето и Десето авеню. В момента го ремонтират. Но още днес ще прекратим ремонта. Когато хванете господин Съливан и госпожица Толивър, заведете ги там. Използвайте мазето. Вземете необходимите мерки да не се измъкнат, после се свържете с мен на номера, който вече ви дадох. Ясно ли е?

— Да.

— Залавяте мъжа и жената и получавате парите, които искате. А след това вече не искам да ви виждам и чувам повече.

Той взе плика.

— Реших, че това може да ви заинтересува. Подслушвателните устройства от телефоните на онази Марш са свалени.

Анита стисна устни.

— Няма значение — реши тя. — Тия вече не ме интересува.

— Старецът й доста се разприказва, когато отидох в магазина му и попитах за статуетките. Струва ми се, че и той би искал да ги пипне.

— Да, убедена съм, че е така. Но предполагам, че не ти е казал нищо полезно.

— Спомена за слуховете, че едната се намирала в Гърция. Атина. Но твърдеше, че това било само един от многото слухове.

— Атина. Е, това беше вчера.

— Опита се да измъкне някаква информация от мен. Правеше се, че иска само да си побъбри, но определено беше заинтересуван.

— Това вече не ме тревожи. Доведи ми Мълаки Съливан. Можеш да си тръгнеш оттам, откъдето дойде.

Джаспър реши, че Анита определено го смяташе за безмозъчен. Мислеше си, че въобще не е разбрал за какво става дума.

Е, той щеше да намери Съливан и жената. Но нямаше да й ги предаде за някакви си скапани сто бона. Ако те бяха връзката със статуетките, щяха да му обяснят всичко подробно. А когато той се сдобиеше с орисниците, Анита щеше да му плати скъпо.

После можеше да я очисти така, както тя се бе отървала от онзи задник Дубровски. Точно преди да скочи в самолета за Рио.

Анита остана до бюрото си и прегледа съобщенията си. За развлечение, накъса онези, свързани с полицията, на малки парченца. Все пак разследването на убийства и обири не й влизаше в работата.

Възнамеряваше да се свърже скоро със застрахователите. Очакваше, че ще й доставят чека за щетите веднага. Ако имаха нужда от напомняне, тя с лекота можеше да прехвърли огромните си годишни вноски някъде другаде.

Звънна се два пъти. Тя наруга смотаните си и прекалено добре платени слуги, преди да си спомни, че ги бе освободила за останалата част от деня.

Анита въздъхна, раздразнена от мисълта, че трябва да върши всичко сама, и отиде до вратата. Не се зарадва, когато видя двамата детективи, застанали отпред, но след като обмисли внимателно възможностите си, им отвори.

— Господа, едва не ме изпуснахте.

Лу Гилбърт кимна.

— Госпожице Гай. Можем ли да влезем?

— Моментът наистина не е подходящ. Току-що се върнах от презокеанско пътуване и съм доста изморена.

— Но се готвехте да излезете? Казахте, че едва не сме ви изпуснали.

— Едва не ме изпуснахте, защото възнамерявах да си легна — отвърна тя и залепи изкуствена усмивка на лицето си.

— Тогава няма да ви отнемем много време.

— Добре — кимна тя и отстъпи назад, за да им направи път. — Не знаех, че работите с… Съжалявам, забравих името ви.

— Детектив Робинс.

— Разбира се. Не знаех, че работите заедно с детектив Робинс по обира, детектив Гилбърт.

— Понякога случаите се преплитат.

— Предполагам, че е така. Разбира се, радвам се, че двама детективи са се заели с моя проблем. Моля, седнете. За съжаление, отпратих слугите, тъй като имах нужда от тишина и усамотение, но съм сигурна, че мога да ви предложа по едно кафе, ако искате.

— Благодаря, няма нужда — отговори Лу и седна. — Споменахте, че току-що сте се върнала от пътуване? Преди обира ли го бяхте планирала?

— Не, наложи се неочаквано да замина.

— През океана?

— Да — спокойно отговори тя и кръстоса крака елегантно. — Атина.

— Сигурно е страхотно. Всички онези древни храмове. Как се казваше питието им? О, да. Узо. Веднъж пих от него на една сватба. Много интересен вкус.

— И аз така съм чувала. Но за съжаление, пътуването ми беше делово и нямах време за храмове и узо.

— Сигурно ви е било неприятно да се отдалечите оттук веднага след взлома — намеси се Боб. — Обикновено вие лично ли пътувате по работа?

— Зависи.

Анита си помисли, че тонът му не й харесваше. Ни най-малко. Когато тази история приключеше, щеше да си поговори с началника му по въпроса.

— Извинете, може ли да говорим по същество? — попита тя.

— Опитвахме се да се свържем с вас. Разследването се затруднява, когато жертвата изчезне нанякъде.

— Както вече ви казах, пътуването ми беше спешно и неочаквано. А и бездруго дадох на детектив Гилбърт цялата информация, с която разполагах. Предполагам, че вие и застрахователната компания ще се справите с останалото.

— Попълнила сте иска си?

— Оставих документацията на секретарката си, преди да замина. Тя ме увери, че я е изпратила. Имате ли вече идея кой е проникнал в сградата ми?

— Разследването е в пълен ход. Госпожице Гай, знаете ли нещо за трите орисници?

Анита се вторачи в него безмълвно. Очите й се разшириха.

— Разбира се. Те са легенда в моята работа. Защо?

— Получихме информация, че крадците са се стремили към тях. Но вие не сте вписала никакви сребърни статуетки в иска си.

— Информация? От кого?

— Анонимна, но възнамеряваме да проверим всички следи в този случай. Не видях нищо, което да отговаря на описанието на тези статуетки в списъка ви.

— Не можете да видите, защото не притежавам подобно нещо, детектив. Ако го имах, уверявам ви, че щях да съм го заключила в сейф. За съжаление, едната е била загубена заедно със собственика си при потъването на „Лузитания“. Що се отнася до другите две… никой не може да потвърди дали съществуват.

— Значи не притежавате нито една от статуетките?

Гневът, че й задават същия въпрос, изостри гласа й.

— Мисля, че вече отговорих на този въпрос. Ако притежавах поне една от орисниците, бъдете сигурен, че щях да обявя това на всеослушание. Рекламата щеше да е чудесна за „Морнингсайд“.

— Е, анонимните сведения обикновено водят до задънена улица — извинително каза Лу. — Не е чак толкова лошо, защото подобно нещо и бездруго не може да се провери по обичайните начини. Тъй като ви нямаше, взехме снимките и описанията на откраднатите предмети от застрахователите. И започнахме обичайните проверки. Джак Бърдит ни помогна по отношение на охранителната система. Но ще бъда честен с вас, госпожице Гай. Досега не сме открили нищо.

— Това е неприятно. Благодарна съм, че всичко бе застраховано. Но, разбира се, надявам се вещите да ми бъдат възстановени. Разстроена съм от мисълта, че „Морнингсайд“ е бил толкова уязвим. Ще трябва да ме извините — каза тя и стана. — Наистина съм много изморена.

— Ще ви държим в течение — кимна Боб и също се надигна. — О, по другия въпрос. Убийството в онзи склад, който е бил ваша собственост.

Анита реши, че думите му не бяха случайно подбрани. Да, щеше да се погрижи да уволнят този кретен.

— Детектив, мисля, вече уточнихме, че не знам нищо по въпроса.

— Исках само да ви кажа, че идентифицирахме заподозрения. Човек, с когото убитият е работил напоследък — каза Робинс и извади снимка от джоба на сакото си. — Познавате ли този човек?

Анита се вторачи в снимката на Джаспър. Не беше сигурна дали иска да се засмее, или да изпищи.

— Не. Не го познавам.

— Не мислех, че го познавате, но трябва да проверим всички версии. Благодаря ви за времето, което ни отделихте, госпожице Гай.

Докато се връщаха към колата си, ченгетата си размениха изпълнени с подозрение погледи.

— Не е чиста — каза Лу.

— О, да. Затънала е до лебедовата си шия.

 

 

В минутата, когато колата на полицаите потегли, Клио извади мобифона си.

— Подготвена е — каза тя. — Звънете.

После прибра телефона и се обърна към Гидиън, който седеше на шофьорското място.

— Да останем още няколко минути. Обзалагам се, че ще чуем крясъците й чак дотук.

— Защо не — съгласи се той и й върна кутийката със сладка безалкохолна напитка, която си бяха купили за наблюдението. — А след това може да се отбием до апартамента на Тия. В момента там няма никой.

— Аха — кимна Клио. — Какво имаш наум?

— Да ти съдера дрехите, да те просна на първата твърда повърхност, която видя, и да си поиграя с теб.

— Звучи добре.

 

 

В къщата Анита се качи разгневено на горния етаж. Трябваше да убие Джаспър. Да го убие, когато имаше възможност за това, а после да наеме нови горили. Някой, който да има поне малко мозък, за да открие Мълаки. Е, все пак й се налагаше да убие онзи кретен Джаспър. И то бързо, преди полицията да го открие.

Сигурно Мълаки се бе обадил на ченгетата и им бе разказал за орисниците. Кой друг можеше да е? Но защо? Той ли се бе опитал да проникне в Морнингсайд?

Тя сви ръцете си в юмруци и се заразхожда из спалнята. Как някакъв си смотан капитан на туристическо корабче бе успял да се справи с охранителната система? Е, може би беше наел някого. Но Мълаки определено не се къпеше в пари.

Да, сигурно той бе виновен за всичко. Щеше да го накара да си плати за това.

Тя грабна телефона при първото звънене и излая в слушалката.

— Какво?

— Кофти ден ли, скъпа?

Анита преглътна ругатните си и измърка нежно.

— О, Мълаки. Каква изненада.

— Първата от много. Как ти хареса Атина?

— Завих наляво към Италия.

— Добър отговор. Не те помня като човек, който отговаря с бързи шеги, но се радвам да видя, че чувството ти за хумор не ти изневерява. Ще имаш нужда от него. Познай какво разглеждам в момента? Прекрасни сребърни статуетки. Едно малко птиче ми каза, че се трудиш усърдно, за да ги откриеш. Но май те изпреварих.

— Ако искаш сделка, ще преговаряме. Къде си? Предпочитам да обсъдим въпроса лице в лице.

— Обзалагам се, че предпочиташ. Да, Анита, наистина ще преговаряме. Ще се свържа с теб, за да ти съобщя кога и къде, но искам да ти дам малко време да се съвземеш от шока.

— Не си ме шокирал.

— Защо не отидеш да провериш как се е забавлявала твоята малка сребърна дама, докато ти завиваше наляво към Италия? И си стой у дома. Ще ти звънна пак след около половин час. Дотогава вече би трябвало да си в съзнание.

Линията прекъсна и тя затръшна слушалката. Нямаше да позволи на Мълаки да я стресне. Е, той имаше две статуетки, а тя само една, но това не беше проблем. Беше й спестил неприятностите по прекарването им през митниците.

Тя погледна вградения гардероб и без да може да устои, отиде и влезе вътре. Пръстите й трепереха от ярост, докато отваряше панела и сейфа.

Клио се оказа права. Макар и не много близо до къщата на Анита, успяха да чуят крясъците й.