Метаданни
Данни
- Серия
- Джак Ричър (13)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Gone Tomorrow, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Владимир Германов, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 74 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ultimat (2009)
Издание:
Лий Чайлд. Утре ме няма
Издателство „Обсидиан“, София, 2009
Редактор: Матуша Бенатова
Худ. оформление: Николай Пекарев
Техн. редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
ISBN–978–954–769–206–0
История
- — Добавяне
62
Извадих и трите телефона от джоба си и ги оставих на масата. Единият се плъзгаше по плота и жужеше. Енергична вибрация. В прозорчето пишеше „Скрит номер“. Отворих капачето и доближих телефона до ухото си.
— Да?
— Още ли си в Ню Йорк? — попита Лайла Хот.
— Да — отвърнах.
— Близо ли си до „Четири сезона“?
— Не много.
— Тогава иди там. Оставила съм нещо за теб на рецепцията.
— Кога? — попитах.
Линията прекъсна.
Погледнах Спрингфийлд и му казах:
— Чакай тук.
Измъкнах се навън към фоайето. Не видях някой да се оттегля към изхода. Всичко беше спокойно. Посрещачът с фрака се мотаеше безцелно. Отидох до рецепцията, казах името си и попитах дали за мен е оставено нещо. След минута в ръцете си държах пощенски плик. Името ми беше написано отпред с дебели черни букви. В горния ляв ъгъл, където се пише адресът на подателя, беше написано името на Лайла Хот. Попитах мъжа на рецепцията кога са го донесли. Отговори, че преди повече от час.
— Видя ли кой го донесе? — попитах.
— Беше чужденец.
— Познаваш ли го?
— Не, сър.
Пликът беше подплатен, около дванайсет на двайсет и пет сантиметра. Беше лек. Вътре имаше нещо твърдо. Кръгло, може би десетина сантиметра в диаметър. Занесох го на масата и отново седнах при Спрингфийлд.
— От Лайла Хот ли е? — попита той.
Кимнах.
— Може да е пълен със спори на антракс — каза той.
— Повече ми прилича на компютърен диск — възразих.
— С какво?
— Може би афганистанска фолк музика.
— Надявам се да не е — каза той. — Слушал съм я много пъти, и то отблизо.
— Искаш ли да изчакам, преди да го отворя? — попитах.
— Какво да изчакаш?
— Да се отдалечиш на безопасно разстояние.
— Ще поема риска.
Разкъсах плика и го тръснах. Отвътре изпадна само един диск и издрънча върху масата.
— Сиди — отбелязах.
— Всъщност е дивиди — уточни Спрингфийлд.
Дискът не беше фабричен. Беше марка „Memorex“.
Думите „Гледай това“ бяха изписани с черен маркер. Същият почерк, както и на плика. Същият маркер. Вероятно почеркът на Лайла Хот и маркерът на Лайла Хот.
— Нямам дивиди плеър — казах.
— Тогава не го гледай.
— Мисля, че трябва.
— Какво се случи в метрото?
— Не знам.
— Можеш да гледаш диска на компютър. Хората гледат филми на лаптопите си по време на полет.
— Нямам компютър.
— В хотелите има.
— Не искам да оставам тук.
— В града има и други хотели.
— Ти къде си отседнал?
— В „Шератън“. Където бяхме преди.
Спрингфийлд плати сметката с платинена кредитна карта и отидохме пеша от „Четири сезона“ до „Шератън“. За втори път правех това пътешествие. Отне ни същото време. Оживени тротоари, хора, които се разхождат бавно в горещината. Беше един часът по обяд и много горещо. През цялото време наблюдавах ченгетата, което също не улесни напредъка ни. В крайна сметка обаче стигнахме. Плазменият екран във фоайето показваше цял списък мероприятия. Залата беше ангажирана от някаква търговска асоциация. Имаше нещо общо с кабелната телевизия, а това ми напомни за канала „Нешънъл Джиографик“ и упоената горила.
Спрингфийлд отвори вратата на бизнес центъра с картата от стаята си. Не влезе вътре с мен. Каза ми, че ще ме почака във фоайето и се отдалечи. Три от четирите компютъра бяха заети. Две жени и един мъж, и тримата в черни костюми, и тримата с черни куфарчета, отворени върху масите и пълни с книжа. Седнах на свободното място и се опитах да измисля как се гледа дивиди на компютър. Открих процеп, който изглеждаше годен за целта. Мушнах диска в него и след временна съпротива моторчето зажужа и издърпа диска от ръката ми.
В продължение на пет секунди не се случи нищо особено. Само някакво леко потракване. После се появи голям екран. Беше празен, но в долния край бяха нарисувани бутони като на дивиди плейър. Възпроизвеждане, пауза, бързо напред, бързо назад, прескачане. Помръднах мишката и стрелката се превърна в заоблена ръчичка, когато премина над бутоните.
Телефонът в джоба ми завибрира.