Джек Слейд
Княгинята на племето Арикара (9)

9.

Когато дойде на себе си, Ласитър разбра, че е вързан за грамаден грапав кол, издигнат в средата на площада. Бяха го поставили така, че можеше да обгърне с поглед цялата широка прашна улица, която водеше на север. Като обърна глава наляво, видя шерифския офис, чийто господар беше, макар и само за няколко часа. После хвърли поглед надясно и видя една до друга две кръчми, които болезнено му напомниха, че е ужасно жаден…

Достатъчно неприятно беше, че след цяла нощ, прекарана в пиене и любов, не можеше да сложи нито капка Вода в устата си. Но още по-страшно беше да си прикован на кола на мъчението, изложен на палещите лъчи на слънцето с голи гърди и без шапка на главата.

Най-ужасно обаче беше бушуващото множество, което се блъскаше по тротоарите и в праха на улицата. Надъханата с омраза тълпа се беше превърнала в безмилостен звяр. По безпомощния, вързан за кола мъж непрекъснато се сипеха проклятия и закани. Той беше виновен за всичко. Той беше съучастникът на зловещата индианска княгиня, която беше донесла множество беди над мирните им земи.

Трябваше да си плати за това. Но не просто като бъде обесен или застрелян. Не, първо трябваше да изтърпи всички мъчения, които можеше да измисли помътнелият им от злоба разум.

По лицата на хората явно се виждаше, че с удоволствие биха го разкъсали на парчета. Ласитър проявяваше разбиране към тях, въпреки безнадеждното си положение.

Тези хорица не бяха виновни за заблудата си. Виновни бяха единствено двамата негодници, които в момента се приближаваха към него. А те играеха ролята си превъзходно. Единият се държеше на заден план: Вито Мотола, мъжът, за когото Дуна беше имала неблагоразумието да се омъжи. Другият, Албърт Ласко, който се стремеше да завладее земите на арикара, тържествено тръгна към Ласитър и спря пред кола на мъчението.

Ласко театрално вдигна ръце. Явно му доставяше удоволствие да говори пред такова множество. Някой ден сигурно щеше да стане губернатор, после сенатор, а може би дори президент. От такъв като него всичко можеше да се очаква. Умееше майсторски да влияе на наивната тълпа и да я подчини на Волята си.

Много добре знаеше, че каквото и да стане, той трябва да излезе с чисти ръце от играта. Беше изключително хитър противник. Нищо чудно да се справи дори и с такъв опитен човек като Ласитър…

— Приятели! — извика Ласко. — Скъпи мои приятели и смели съграждани! Със съжаление виждам, че сте се отнесли към този нещастник по доста жесток начин. Знам, че това е против предписанията на закона и ще се погрижа пленникът да бъде отведен колкото се може по-бързо в някоя от малките килии на градския затвор. Но питам се какво ще стане после? Няма ли да дойдат червенокожите му приятели и да го освободят? Няма ли Всички ние внезапно да се озовем пред противник, който многократно ни превъзхожда по сила и жестокост? Питам се като ваш кмет: как да действувам в това трудно положение? Дали да оставим параграфите да ни ръководят? Или да се уповавам на здравия си разум? Аз реших всички да гласуваме какво да направим! Защото се касае за нашата обща сигурност. Всеки свободно ще упражни правото си на глас…

Ласко улучи точно в центъра. Множеството изкрещя одобрително.

Негодникът използва момента, за да се приближи до Ласитър и да изсъска в разраненото му лице:

— Свършено е с теб, негоднико! Но ще почакаш още малко! Чака те голяма изненада. Да ти издам ли кого хванахме, глупако!

Ласитър целият потрепера.

— Дуна? — изстена той. — Хванали сте Дуна…

Албърт Ласко се изсмя жестоко.

— Изненадах ли те, гадино! Ще узнаеш всичко, преди да те смачкам окончателно. Първо обаче тълпата трябва да има развлечение. Тя се нуждае от това и не искам да й развалям настроението.

— Какво е станало с Дуна? — изпъшка Ласитър.

— Търпение, човече! Само търпение…

Той се обърна към тълпата и лицето му веднага стана сериозно и загрижено. Никой не забеляза какъв негодник се крие зад тази маска. Играеше безпогрешно ролята си.

Ласитър забеляза с подпухналите си очи, че към града се приближава файтон с два коня. Една жена държеше юздите. Косата й беше посивяла, а лицето й издаваше тъга.

Хората с уважение правеха път на файтона. На няколко метра от мястото, където беше вързан Ласитър, жената дръпна юздите. Ласко се обърна към нея и побърза да свали голямата си черна шапка.

— Госпожо Дръри — каза съчувствено той, смятах веднага да дойда при вас във фермата, но важни дела ме възпираха досега. Позволете да ви изразя най-искрени съболезнования от името на целия град. Той пристъпи към файтона и с уважение стисна ръката на Хана Дръри. Гласът му прозвуча толкова развълнувано, че всички присъстващи почтително замълчаха. Настроението на площада стана погребално. Побеснялата допреди малко тълпа сякаш забрави Ласитър. Всички гледаха Хана Дръри, изпълнени със съчувствие. Бедната изстрадала жена!

Двамата негодници Ласко и Мотола бяха като безмилостни акули, алчни за пари, без морал и чувство за чест. Те вървяха през трупове, без ни най-малко да се замислят, че също са смъртни като всички останали…

Без да иска, Ласитър се спъна в оковите си и болезнено простена, когато железата се впиха още по-дълбоко в израненото му тяло.

Хана Дръри го изгледа с тъжен, пронизващ поглед, който говореше без думи. Ласитър разбираше какво става в сърцето й. Алекс Мосли му беше разказал много неща за семейство Дръри: как са го приели с необичайна сърдечност, как са се грижили да го излекуват и са го обичали. Старият мърморко не можеше да се нахвали с тези хора. Той изпитваше безкрайно уважение към тях. И сега, когато Хана погледна Ласитър право в очите, измъченият до смърт мъж разбра, че старият съвсем не е преувеличавал.

— Какво означава това, кмете? — промълви тихо жената. — Нима в нашия град вече приковават бели хора на кола на мъчението?

Албърт Ласко веднага усети откъде духа вятърът и разпери безпомощно ръце. Характерно за него беше, че в критичните ситуации винаги си служеше и с двете ръце, както в този момент, когато се видя притиснат до стената.

На всичкото отгоре беше и страхлив, този подъл койот!

— Не исках това, госпожо Дръри — промърмори лицемерно кметът. — Но от друга страна, действията на нашите съграждани са разбираеми, не намирате ли? Знаете ли кой е този човек? Казаха ли ви, че арикара са били подстрекавани от двама бели? От една ужасна жена, която невежите индианци почитат като богиня. Тя самата се е нарекла Княгиня на арикара. А този мъж — и той обвиняващо посочи Ласитър, — този престъпник е нейният съучастник. Двамата са омаяли с лъжи нещастните индианци, обещали са им планини от злато, ако убият всички бели или ги прогонят далеч от тези земи. Тези проклети престъпници са виновни за смъртта на вашия съпруг и на вашия син, госпожо Дръри! Разбирате ли сега защо съгражданите ни са обзети от такъв страшен гняв?

Хана Дръри отново впи очи в Ласитър, сякаш търсеше истината в разраненото му, пребито лице. Изглежда, че нещо й беше направило впечатление, но нямаше сили да се концентрира върху мислите си. Усещаше голямо съжаление към този човек, въпреки всички страшни обвинения, които току-що беше чула. Жената изпъна снага, като че ли искаше да се отърси от тежките си мисли, и отново се обърна към кмета. Гласът й прозвуча рязко:

— Аз не мога да съдя, мистър Ласко. Но не съм в състояние да споделя този всеобщ гняв и тази… тази проклета омраза. Дойдох в града, за да се срещна с Линус Вентре. Знае ли някой къде мога да го намеря?

Скоро след това пристигна файтонът на погребалния агент. Белокосият възрастен мъж почтително свали черната си шапка.

— Госпожо?

— Искам да ви помоля да погребете мъжа ми и момчето ми, Линус — каза Хана Дръри. — Ще ги погребем във фермата. Искам да са винаги близо до мен. Ще го направите ли, Линус? Имам малко спестени пари, но не мога да ви платя много. Ще ми помогнете ли въпреки всичко? Сама няма да се справя.

Албърт Ласко не можа да се сдържи. Банкерът в него винаги беше на преден план.

— Откривам ви неограничен кредит, госпожо Дръри.

— Много любезно от ваша страна, мистър Ласко — жената се опита да се усмихне, но лицето й изразяваше дълбоко отчаяние. — Но вие поемате голям риск. Не знам кога ще мога да ви се изплатя…

— Въобще не се тревожете за това, скъпа госпожо Дръри!

Този кучи син беше дяволски убедителен! Отлично знаеше как да подхожда към подобни хора. Макар че много му се искаше веднага да сключат сделката, той се въздържа, защото от търговска гледна точка това би било голяма грешка. Първо ще я остави да свикне с мисълта за заема и когато тя разбере, че няма друг изход, окончателно ще омекне. Тази прастара мъдрост непрекъснато намираше ново потвърждение.

— Ами ако не мога да ви плащам навреме, мистър Ласко?

— По-късно ще поговорим за това. Винаги се намира начин — отговори незабавно той.

Жената скръбно се усмихна.

— Благодаря ви, мистър Ласко.

— Но това се разбира от само себе си, Хана.

Ласитър, който чуваше всяка дума от разговора им, се почувствува още по-зле, стори му се, че ще загуби съзнание. Единствено жаждата за отмъщение му даваше сили.

Затова стисна зъби, за да не изкрещи в лицето на този негодник цялата си омраза. Нямаше смисъл да си отваря устата точно в този момент. Тази жестока игра имаше своите закони.

Хана Дръри хвърли последен съжалителен поглед към вързания за кола мъж и се обърна да си върви.

На Ласитър му се струваше, че я познава от много години. Каква смела жена! Знаеше, че е загубена между тези лешояди, но въпреки всичко запазваше достойнството си.

Като че ли нямаше никакъв начин да й се помогне. Ласитър имаше чувството, че това е невъзможно.

Часовете едвам се нижеха. Част от зрителите се разотидоха. Много от тях междувременно се бяха усъмнили в доста неща, но никой не се осмеляваше да изрази гласно подозренията си. Ласитър беше преживял толкова много, но никога досега не беше се чувствувал толкова зле. Последствията от безсънната нощ си казваха думата. Рано сутринта беше пил шампанско с голямо удоволствие, но сега му се струваше, че се намира в ада.

Да му бяха дали поне глътка вода! Изпитваше жажда, но пазачите нямаха милост.

Къде ли беше Уилма? От мястото си ясно виждаше голямата вила на Ласко, в която бяха преживели незабравими часове заедно. Но домът изглеждаше пуст.

Много повече го болеше за Дуна.

Образът й непрекъснато го преследваше. Понякога му се струваше, че чува гласа й, но не можеше да разбере какво му казва…

Сякаш беше минала цяла вечност, когато слънцето най-после залезе. Ласитър имаше чувството, че всеки момент ще загуби съзнание, но тъкмо тогава се случи нещо, което рязко го върна в действителността.

В края на улицата се появи цяла дузина ездачи. Нямаше как да ги преброи, но не бяха по-малко от тридесет. Пък и не те го интересуваха. Измъченият му поглед веднага откри сред тях Дуна.

Ласитър високо простена.

Значи онзи негодник имаше право. Дуна беше попаднала в ръцете им. По някаква причина е трябвало да се откаже от борбата.

Отрядът влезе тържествено в града с пленницата си.

От всички страни се стичаха хора. Настъпи страшна бъркотия.

В този миг от офиса излязоха Албърт и Вито, придружени от близнаците Фишър. На гърдите на братята блестяха шерифските значки. Двамата бяха равноправни партньори, но интересното беше, че никой в града не можеше да ги различи. Това откриваше широки възможности пред новите шерифи. Албърт и Вито надълго бяха обсъдили този въпрос.

Двамата негодници вярваха, че вече нищо не може да ги спре. Бяха на върха на славата и могъществото си.

Княгинята на арикара седеше на коня си с вързани ръце, но беше запазила гордото си държание. Тя удостои с презрителен поглед двамата шефове, които спряха пред коня й.

Роко Скарлета гордо се обърна към тях:

— Е, какво ще кажете, господа? Това е добре свършена работа, нали?

— Я не се фукай, Скарлета! — извика Дуна. — Ако не се бях предала доброволно, нямаше да съм тук сега.

— Тя говори глупости! — защити се дръзко Роко. — Бихме се смело. Дадохме двама убити! Имаше и доста ранени. За съжаление арикара успяха да избягат. Но и това няма да им помогне. Скоро ще освободим земите си от тази паплач!

Събралата се тълпа одобрително зашумя.

Хората вече не се владееха. Успехите на Ласко и Мотола бяха замъглили разума им.

Дуна пое дълбоко въздух. После се опита да извиси глас и да изкрещи истината в лицето на тълпата, но не я оставиха да го стори.

Вито Мотола я смъкна от седлото. Но на хората наоколо им се стори, че въпреки че ръцете й бяха вързани, страшната жена се готвеше да се нахвърли върху него в лудата си ярост. Вито Мотола беше изключително ловък. Всички помислиха, че той е бил нападнатият.

— Какво е това? — изкрещя възмутено той и я притисна до земята. — Тази жена наистина прекали! Погледнете я, граждани! Тя е като дива котка…

Зрителите въодушевено заръкопляскаха. Случилото се беше точно по вкуса на тълпата.

— Мирувай най-после! — изсъска Вито в лицето на жена си. — Иначе само ще влошиш положението си. Ако си послушна, нищо няма да ти се случи. Разбери, ти загуби! С мен никой не може да си играе.

Дуна затвори очи. Нямаше как — трябваше да се подчини. Иначе я очакваха адски мъчения. Вито се усмихна доволен.

— Разбрахме ли се, Дуна?

— Окей, ти победи. Но имам няколко условия.

— Така ли?

— Пуснете Ласитър на свобода! Тогава ще получите от мен всичко, което искате. Ще ви дам всичките си пари.

Вито хвърли поглед към прикования на стълба мъж.

— Май го обичаш, а?

— Повече от живота си, Вито.

Той доволно се ухили.

— Това е добре. Значи ние двамата бързо ще се разберем.

— Ще се съглася с всичко. Но първо ще се погрижиш Ласитър да бъде освободен. Искам да го видя как напуска града с коня си. После ще сключим нашия договор.

Вито поклати глава.

— Първо ще подпишеш договора. Едва след това ще го освободим.

Около тях все още цареше бъркотия. Никой от насъбралите се хора не забеляза, че двамата водеха разговор.

— Добре — прошепна Дуна. — Съгласна съм. Ще преговаряме за всяко нещо поотделно. Искам Ласитър да бъде свален от този кол и да го затворите някъде заедно с мен. Ако изпълниш това условие, ще продължим да преговаряме, Вито.

Той я пусна и безмълвно кимна. После се изправи и заговори тихо с приятеля си Алберто.

— Трябва непременно да го уредиш, Алберто — изсъска Вито. — Иначе ще заподозрат нещо…

Ласко отново вдигна тлъстите си ръце. Хората наоколо разбраха, че кметът иска да каже нещо. Щом раздвижеше ръце, всички бяха длъжни да му обърнат внимание.

— Нека всички забравим това, което се случи! — извика той. — Постигнахме целта си: уловихме двамата главни виновници. Надявам се, всички ще се съгласите, че нашият пленник трябва да бъде затворен на сигурно място. Иначе ще престъпим закона, приятели. Не бива да го държим повече на този кол.

Този проклетник беше дяволски хитър! Именно той беше дал заповед да вържат Ласитър на кола на мъчението. Но, както винаги, Албърт Ласко умееше да предвиди нещата. Той отлично си разбираше от работата.

— Да, съгласни сме! — извика Луис Къхоу, когото фермерите бяха избрали за свой говорител. — Но къде ще затворите пленниците? В оня паянтов затвор зад офиса въобще не е сигурно. Не може ли да намерите по-добро място?

От всички страни избухнаха смехове. Луис Къхоу се огледа доволно на всички страни. Никога през живота си не беше произнасял такава дълга реч.

После се разгоря спор.

Най-после всички се обединиха около предложението на кмета. Под къщата му имаше мазе с каменни стени. Оттам никой не можеше да избяга.

Двамата пленници бяха отведени в подземието.

Ласитър беше по-скоро мъртъв, отколкото жив, когато най-после го положиха върху един прост сламеник. Цялото тяло го болеше. Дуна коленичи до него и започна да налива вода в устата, му капка по капка. Беше настояла да получи всичко необходимо: вода и храна, мехлеми и одеяла, които им бяха много нужни сред тези каменни стени.

Тя се наведе и целуна мъжа по кървящите устни.

— Обичам те, Ласитър…

Той чуваше думите й като в просъница.

— Ние ще умрем заедно, Ласитър, ако не ни остане друг изход. Аз ще остана до тебе…

Измъченият до смърт мъж се вслушваше в нежния далечен глас. Беше прекрасно да чуеш подобни думи, когато си на края на силите си. Дуна беше същински ангел.

Едновременно с това го прониза мисълта, че тя има нужда от него. Сега не биваше да се отпуска, а смело да посрещне всички опасности, макар че в положение като сегашното нямаше почти никакъв шанс. Най-важното обаче беше да мобилизира всичките си вътрешни сили за борба с тези безмилостни бандити, иначе всичко беше загубено…

Дуна нежно го накара да легне.

— Не мърдай! — прошепна тя. — Не бива да се вълнуваш.

Ласитър се отпусна изтощено на сламеника. Зави му се свят. По голия му гръб личаха кървави ивици от ударите с камшик, нанесени му от разгневените хора.

Очите му се затвориха.

Той не усещаше, че Дуна се занимава с многобройните рани по лицето му. Не чуваше тихия й шепот:

— Обичам те, Ласитър. Олд Биър Мен предрече правилно. Той каза, че скоро в живота ми ще се появи истински мъж. Олд Биър Мен имаше право…

Дуна коленичи, скръсти ръце на гърдите си, наведе глава и внезапно чу глас!

Беше точно така, както беше казал старият шаман.

Състоянието й беше странно, но и упойващо.

Княгинята на арикара се озова в друг свят. Множество тъмни сенки й нашепваше никога да не издава онова, което ще чуе сега…

Трансът продължи дълго.

Ласитър потъна в дълбок сън. Изглеждаше като мъртъв.

Ръждясала лампа хвърляше мрачна светлина в подземната килия. Помещението приличаше на гробница.

Такова беше и настроението на хората в нея. Тишина.

Сякаш никой не дишаше. Смърт.

Безшумно и много бавно Дуна разтвори ръце. Остана в тази поза поне пет минути. Беше се превърнала в същество от друг свят. По лицето й беше изписан израз на дълбока вяра.

Когато тежката дървена врата се отвори с трясък, тя се усмихна.

Стана точно това, което й предрекоха гласовете. Затова безропотно се остави да я отведат. Но мъжете, които я поведоха нагоре по етажите, не забелязаха особеното сияние, което се излъчваше от нея.

По странен начин с нея се извърши нещо, което само малцина избрани можеха да проумеят.

Един от двамата пазачи хвърли презрителен поглед на заспалия Ласитър и изръмжа:

— Тоя май няма да изкара дълго…

— И аз така смятам, Боб — отговори другият. Само след минути Княгинята на арикара лежеше по корем пред Вито и Алберто.

Тя явно не беше на себе си. Ласко и Мотола се спогледаха и подигравателно се ухилиха.

— Това е последният й трик — промърмори Вито. — Познавам този номер. Има едно-единствено средство.

И той започна да съблича жена си. Въпреки че я мразеше, проявяваше изключително внимание. Доставяше му удоволствие да вижда алчните очи на дебелия си приятел…