Джек Слейд
Княгинята на племето Арикара (3)

3.

След по-малко от час двамата стигнаха до мястото, където беше извършено кървавото злодеяние. Оставиха коня на половин миля от индианското селище, за да не може никой да чуе цвиленето му, и тръгнаха предпазливо напред. След малко намериха удобно място, където от безопасно разстояние можеха да огледат малкото селце или поне това, което беше останало от него. А то не беше много. Виждаха се единствено обгорели остатъци от къщи, обори и навеси за сено.

Миризмата на изгоряло висеше във въздуха. На много места развалините все още димяха.

— Подпалвачите твърдяха, че законът е на тяхна страна — зашепна потресено Дуна. — За всичко е виновен онзи проклет бандит Вито Мотола. Но той ще си получи заслуженото. Няма да се добере до парите ми. По-скоро ще умра…

— Нима той не знае, че голяма част от наследството ти отдавна е на сигурно място в друга банка? А какво ще правиш, ако научи?

— Банкерът, който пази парите ми, беше най-добрият приятел на баща ми — обясни Дуна. — Казва се Джонатан Бендър и е човек с голям опит. Каза ми, че този Вито Мотола още от началото не му е харесал. Най-голямата грешка в живота ми беше, че се омъжих за него. Но вече нищо не може да се поправи. Сега най-важното е да помогна на приятелите си арикара. Отсега нататък всички ще се втурнат да ги гонят. Сигурно хората от това селище са се скрили при съплеменниците си в по-далечните села. Никой няма да прояви и капка милост към тях. Единственото, което им остава, е да напуснат тези земи. Ако се опитат да окажат съпротива, местните кметове ще повикат армията. Тогава с арикара ще бъде свършено…

Гласът й трепереше. Тя скрито изтри очите си.

— Все старата история — съгласи се огорчено Ласитър. — Но ти и арикара няма да бъдете сами. Обещавам ти го!

— Нима смяташ, че можеш да ми помогнеш? — попита тя обнадеждено.

— Във всеки случай ще се опитам.

— Вече съм сигурна, че небето те изпраща при нас, Ласитър! Но какво можеш да направиш ти? Нямаш никакъв шанс срещу мощния клан. Ще те застрелят, преди да си казал и една дума. Ако пък ги обвиниш открито, ще те нарекат жалък лъжец. И непременно ще се намерят някои, които да свидетелствуват срещу теб. Пък и хората от нападнатите ферми твърдо вярват, че грабителите са били индианци. Ония негодници са били преоблечени. Нощем и без това не можеш да различиш подробностите. Достатъчно е да излязат насреща ти няколко украсени с пера ездачи, въоръжени с лъкове и стрели…

— Ще намеря начин да се оправя — промърмори Ласитър.

— Всъщност кой си ти, човече? Какво те води по нашите места?

— Случайността — отговори мъжът и сви рамене. — Аз съм от онези, които непрекъснато скитат из страната. Преди два дни бях в Канада. Но наближава зимата и затова реших да тръгна на юг. Много ми се иска да стигна по-скоро в топлото Мексико.

— И аз съм от тези хора — каза тихо Дуна. — Обичам срещите с нови места…

— Значи няма да останеш завинаги при арикара?

— Не ми се вярва…

— Но ти си тяхната княгиня. Много ще се разочароват, ако ги напуснеш.

— Засега не смятам да ги изоставя — отговори рязко тя. — Арикара са мои приятели, а приятел в нужда се познава.

Тази жена все повече му харесваше.

Подчинявайки се на внезапен импулс, Ласитър понечи да я вземе в обятията си и да я утеши. Едновременно с това искаше да изрази и възхищението си от нея.

Но в същия миг някъде зад тях се чу странен шум. Приличаше на предсмъртно хъркане на тежко ранено животно. Идваше от гъстия храсталак край брега на реката, който се издигаше като черна грамада в тъмната нощ.

Ласитър и Дуна вторачиха очи в мрака.

— О, божичко! — проплака жената. — Това сигурно е Олд Биър Мен. Точно там се разделихме. Мислех си, че е мъртъв…

— Ще отидем да видим. Но бъди внимателна, моля те.

Дуна решително кимна с глава. Тя беше въоръжена с една от пушките на мъртвите бандити. Оръжията и мунициите бяха от жизнено значение за арикара, особено сега, когато бяха изложени на нападенията на белите хора. По начина, по който държеше уинчестъра, Ласитър разбра, че тя умее да си служи с него, и се успокои. Лицето й излъчваше готовност за борба.

Двамата пропълзяха от две различни страни към храста и предпазливо навлязоха навътре. Скоро се натъкнаха на стария шаман. Той седеше облегнат на дънера на една елха и се взираше с празен поглед в мрака. Устните му се движеха непрекъснато и мърмореха непонятни слова.

— Татко! — прошепна ужасено жената и коленичи пред него. — Познаваш ли ме? Аз съм твоята дъщеря Дуна…

— Нашата княгиня? — промълви шаманът и по лицето му се изписа израз на задоволство. — Ето че пророчеството се сбъдва. Ще се бориш ли за своя народ, Дуна?

— Няма да напусна арикара — отговори твърдо Дуна и думите й прозвучаха като клетва. — Но сега ще те отнесем на сигурно място.

Тежко раненият индианец леко кимна, сякаш това се разбираше от само себе си.

— Да, отведете ме при моя братовчед Ийгъл Мен — проговори с безсилен глас старецът. — Той е най-добрият лекар на арикара. Сигурен съм, че ще ме излекува. Още не ми е дошло времето да умра.

Думите му звучаха съвсем естествено. Ласитър също ги възприе така. Знаеше, че хората, които постоянно общуват с природата, имат особено отношение към живота и смъртта. Те инстинктивно усещаха кога ще дойде последният им час. Това си беше тяхна тайна, научена от деди и прадеди, но и те самите не можеха да я обяснят, ако някой ги попиташе.

— Ще можеш ли да се качиш на коня, Биър Мен? — попита го Ласитър.

Старият шаман впи поглед в него. На мъжа му се стори, че тези очи проникват право в сърцето му.

— Казвам се Ласитър — промълви тихо той. — Съжалявам, че не се представих веднага, вожде.

— Името не е толкова важно — промърмори Олд Биър Мен. — Човекът, който го носи, е по-важен.

— Трима от бандитите ме хванаха, татко — намеси се Дуна. — Те са от хората, за които много пъти съм ти разказвала.

Старецът се усмихна.

— Да, знам. Това нападение не беше срещу арикара. Но силите на злото са се съюзили срещу нас. Ние трябва да се преборим с тях. Добрите духове ще ни помогнат… Да, да… Ще се опитам да се кача на коня.

— Докарай коня, Дуна — помоли Ласитър.

Тя се обърна, но само след няколко крачки спря и се вслуша в тъмнината. Някъде далеч кънтяха изстрели. Идваха от посоката, от която те двамата бяха дошли.

— Сигнал за тревога — обади се Ласитър. — Намерили са тримата мъртъвци. Тичай по-бързо, Дуна! После ще тръгнете двамата с шамана, а аз ще задържа преследвачите.

Жената побягна като сърна.

— Тя те обича, синко — проговори Олд Биър Мен. — И ти я обичаш, но връзките между вас няма да са вечни.

— Много си мъдър, вожде.

Старецът се усмихна.

— Не знам дали това е наистина мъдрост. Просто умея да чета по лицата на хората. Сърцето ми дава отговора, не разумът. Дуна ще те обича с цялото си сърце, а ти ще я закриляш. Ти си голям воин, синко Ласитър. Но трудно ще се справиш с ония проклети кучета. Ще те гонят безмилостно…

Ласитър вдигна рамене и сдържано кимна. Настъпи мълчание.

Скоро се върна Дуна, която водеше след себе си сивия кон. С общи усилия двамата вдигнаха стария шаман на седлото. Ласитър метна на гърба си чантите, които бяха пълни с патрони за „Уинчестър“ и „Колт“. В тях имаше също и храна.

— Тръгни с нас — каза Олд Биър Мен. — Ще ти покажа удобно скривалище, откъдето ще обстрелваш преследвачите.

Дуна тръгна напред и поведе коня за юздата. Старецът се държеше учудващо добре на седлото. Ласитър ги следваше на десетина метра разстояние и непрекъснато се оглеждаше.

Но преследвачите бяха още далеч. Сигурно сега изливаха яда си, че трима от хората им са мъртви. Това деяние също щеше да бъде приписано на арикара. То беше отличен повод за подклаждане на омраза срещу индианците. В момента пропагандата срещу тях се водеше из цялата област.

И всичко това само защото един алчен негодник на всяка цена искаше да открадне парите на жена си! Хората му бяха инсценирали индиански нападения над фермите и сега убиваха беззащитните арикара и търсеха Дуна под дърво и камък.

Нищо чудно, че жената беше нарекла Ласитър пратеник на небето. Появяването му беше тъкмо навреме.

Всъщност той обикаляше канадската граница със съвсем друга задача. Бригада Седем го беше намерила в Монтана. Касаеше се за официална молба за помощ от страна на канадското правителство. Преди повече от година от затвора беше избягал особено опасен престъпник. Последните издирвания сочеха, че се е укрил някъде на територията на Дакота. Там редовно се появяваха канадски златни долари с лика на кралица Виктория от едната страна и кленовия лист от другата.

Но човекът, който си купуваше някои неща с тях, беше голям хитрец. Той обменяше парите си, като с револвер в ръка принуждаваше случайни минувачи да му дадат своите американски долари. После те нямаха интерес да го предадат на властите, тъй като мъжът винаги великодушно закръгляше обменената сума в тяхна полза.

Накрая работата все пак излезе наяве, но само защото един от нападнатите се беше похвалил в пияно състояние с изгодната сделка. Но никой не можа да опише престъпника точно. Този странен тип винаги беше маскиран и увит в дълга пелерина, която напълно скриваше фигурата му, и носеше нахлупена широкопола шапка, правеща го напълно неузнаваем.

Ласитър беше научил доста неща за търсения престъпник. Истинското му име беше Жан Лафит. Беше доста възрастен. По-рано бил трапер. Едва на стари години станал крадец.

Последния път беше прибрал малко повече от 1 милион канадски долара. За съжаление се беше държал като истински новак. А може би точно тази нарочно проявена некадърност до такава степен беше изненадала пазачите, че те изобщо не бяха реагирали.

Скоро след това го хванаха. По време на следствието му обещаваха значително съкращаване на наказанието, ако признае къде е скрил парите си, но мъжът мълчеше като риба.

След като полежа няколко месеца в затвора, престъпникът избяга и почна да се наслаждава на богатството си.

Канадците искаха да го върнат зад решетките — това беше разбираемо, но още повече желаеха да си върнат парите…

Ласитър не държеше особено много точно той да изпълни тази задача, но нямаше как. Никой не възразяваше срещу нарежданията на Бригада Седем. Това беше негов дълг. Но затова пък не си даваше много труд. Този престъпник с номерата си на хитра лисица му беше станал симпатичен.

Жан Лафит — макар че със сигурност беше сменил името си — не беше проявявал склонност към насилие. Когато нападнал транспорта с парите, много внимавал да не нарани човек, камо ли да убие някого.

Ласитър подозираше, че за полицията в Канада това е повече въпрос на престиж. Вестниците бяха раздули историята до огромни размери и всички единодушно критикуваха полицията. За бившия трапер и настоящ престъпник се пишеха само хубави неща. Беше се превърнал в нещо като национален герой…

Ласитър все още не беше решил как да постъпи с търсения от него човек. Трябваше непременно да открие скривалището му. Но не беше сигурен дали ще го предаде на канадските власти.

В този миг обаче Ласитър беше напълно погълнат от новата история, в която се беше намесил, без да иска. Тази индианска княгиня го възхищаваше. Сега нямаше време да се занимава с Жан Лафит и парите на канадското правителство.

Това, на което стана свидетел днес, беше ужасяващо престъпление и той възнамеряваше с всички сили да се противопостави на по-нататъшните злодеяния на могъщия клан Мотола. Не беше получил официално поръчение, но считаше за свое морално задължение да помогне на тези отчаяни индианци.

Скоро стигнаха каменната кариера, откъдето арикара вадеха материал за строеж на къщите си. Пътят водеше право през каменоломната и в горния си край дотолкова се стесняваше, че през него можеше да мине един-единствен ездач. Мястото беше идеално за защита срещу превъзхождащите сили на преследвачите. Тук дори и сам човек, стига да е добре въоръжен, можеше да се отбранява дълго време.

— Но не оставай прекалено дълго — предупреди със слаб глас шаманът. — Иначе ще им дойдат подкрепления и ще те хванат в клещи. Всъщност защо ли ти обяснявам неща, които ти и сам знаеш. Ти си опитен воин, синко.

Старецът вдигна ръка за поздрав.

Дуна пристъпи към Ласитър и впи устни в неговите.

— Чакам те, Ласитър! Пази се…

После поведе коня напред. Бяха му обяснили в каква посока да тръгне, за да намери следващото село на арикара. А те щяха да се погрижат да предупредят индианците, че той е приятел.

Ласитър намери удобно място между камъните и затвори очи. Беше решил да дремне малко преди предстоящата битка. Спеше обаче съвсем леко, готов да скочи при най-малкия шум.

Но тази нощ не му беше съдено да си почине. Не мина и час, когато се чу тропот от многобройни конски копита. Ласитър се сепна и втренчи очи в мрака. Скоро на пътя се появиха петима мъже на коне. Те се носеха в тръс и явно никак не очакваха засада. Бяха обзети от ловна треска и бързаха напред. Чувствуваха се всесилни и вярваха, че никой няма да посмее да се изпречи на пътя им. Страхливите индианци набързо бяха изоставили селото си, като бяха взели със себе си ранените и мъртвите. Това им беше съобщил един от разузнавачите чейени.

След първото нападение шефът беше дал заповед да се оттеглят. Като начало, тази наказателна експедиция беше достатъчна. Сега трябваше да информират шерифа в Кросби. Бандитите бяха набелязали няколко ферми, които да нападнат и опожарят, представяйки се за индианци. Горките фермери! Те не знаеха, че са само маша в ръцете на могъщия клан. Затова тържествено се кълняха, че ще изтрият от лицето на земята цялото племе арикара. А когато се узна, че във фермата на Дръри има двама убити, яростта им нямаше граници. Едуард и синът му трябваше да бъдат погребани с почести…

Мъжете, които нападнаха фермата на Дръри, бяха съобщили на шефа си, че са убили с нож някакъв стар скитник, който спял в беседката. Странно, но никой от фермерите не спомена за него. Пекъс Джо, индианец със смесена кръв от Тексас, който се гордееше с точното си око, се почувствува неудобно. Нали собственоръчно беше пронизал с ножа си мършавия старец! После го обхвана страх. Боеше се, че духът на жертвата ще се върне да му отмъсти. Още повече че тялото така тайнствено беше изчезнало…

Джо беше готов да се закълне, че е видял стареца в беседката и е забил ножа си между ребрата му, за да не им създава допълнителни затруднения. Когато обаче на следващата сутрин се промъкна във фермата, от мъртвия нямаше и следа. Това беше много странно и Пекъс Джо се притесни дотолкова, че вече изпълняваше задълженията си само механично.

Въпреки това именно той откри телата на тримата си мъртви другари. Това още повече го озадачи. Беше изключително опитен в разчитането на следи и не отстъпваше по нищо на двамата чейени. Затова се опита да убеди останалите да не бързат с преследването, а да седнат и всички заедно добре да помислят.

Пекъс Джо беше твърдо убеден, че Фред Никълс и двамата му другари не са убити от арикара. Зад това дело се криеше бял човек, опитен и ловък воин. Явно индианците се бяха сдобили с мощен съюзник. Този бял мъж се беше справил с Фред Никълс и другите двама без никакви усилия.

Пекъс Джо говори дълго и разпалено. Сто пъти препоръча на бандитите да бъдат предпазливи. После тръгна напред, но пеш. Беше наполовина апач, а неговите сънародници се славеха като най-бързите и издръжливи бегачи между индианците. Пекъс Джо беше наследил в пълна степен това тяхно качество.

Ласитър не знаеше нищо от това, когато видя петимата ездачи безгрижно да препускат право срещу каменната кариера. Затова спокойно се прицели и натисна спусъка. Улучи точно там, където възнамеряваше.

Конят на първия ездач се вдигна на задните си крака и изцвили от болка. После лудо се замята насам-натам, понеже не беше улучен смъртоносно. Куршумът на Ласитър само беше одраскал болезнено кожата му. Това приличаше на силен удар с камшик.

Ездачът не можа да се задържи дълго върху обезумялото животно, което налетя върху другарите си. Настана бъркотия. Конете тревожно зацвилиха, а ездачът на раненото животно направи огромен скок встрани, за да се спаси от опасните му копита. Мъжете ругаеха като луди, разменяха си псувни и мина доста време, преди вълнението да премине.

Ласитър отново се прицели и този път шапката на един от мъжете отлетя встрани. Бандитът изпищя като заклан. Другарите му скочиха от конете си и бързо потърсиха прикритие.

— Спрете! — извика с повелителен глас Ласитър. — Нямам намерение да ви убивам. Ако проявите малко разум, ще спасите кожите си. Иначе ще ви постигне участта на Фред Никълс и другарите му…

Веднага след това той изстреля цяла серия куршуми, които изпищяха между копитата на подплашените коне и рикошираха по седлата им. Животните реагираха моментално. Настъпи пълен хаос.

Конете хукнаха да бягат като обезумели, сякаш ги гонеше цяла глутница вълци. Сигурно нямаше да спрат скоро. Петимата дълго щяха да ги гонят. Това беше и намерението на Ласитър.

— Изслушайте ме! — извика отново той. — Предайте на шефа си, че повече няма да търпя злодеянията му! Освен това му кажете веднага да престане, иначе животът му няма да струва и пукната пара. Ще му видя сметката, дори ако загради дома си с три реда охрана. Нещата се промениха!

Петимата мъже слушаха безпомощно. Бяха наясно, че непознатият лесно може да ги очисти, ако иска. Бяха точно на мушката му. Никой нямаше да успее да се спаси зад прикритието на скалите.

— Всъщност кой си ти? — извика един от тях, очевидно водачът им. — Ще ни кажеш ли поне името си?

— Дори и не мисля. Скоро сам ще дойда в града, но никой от вас, кучи синове, няма да ме познае! Тогава ще измъкна шефа ви от леговището му, защото той е виновен за всички убийства и палежи. Вие също ще пострадате, ако не си потърсите друга работа…

— Какви ги дрънкаш! — озъби се един от мъжете. — Ще съжаляваш за думите си, така да знаеш! А на твоите арикара ще им видим сметката. Те са проклети подпалвачи и убийци!

— Изчезвайте най-после, иначе може и да се ядосам! — изръмжа Ласитър, който междувременно отново беше заредил уинчестъра си. — Ще броя до три!

Зад гърба му изтрещя изстрел. Куршумът се удари наблизо в скалата и опасно рикошира на сантиметри от лицето му.

— Не мърдай, мистър! — проехтя гърлен глас. — Нямаш никакъв шанс. Пусни пушката, иначе вторият куршум ще прониже главата ти!

Ласитър бавно се обърна. На десетина метра зад него се беше изправил висок, слаб мъж с револвер в дясната си ръка. В колана му беше затъкнат втори „Колт“. На гърба му висеше „Уинчестър“.

Откъм пътя се разнесе сподавен смях.

— Браво, Пекъс! Чиста работа!

— Вие също бяхте добри — отвърна Пекъс Джо. — Чудесно отклонихте вниманието му. Хей, амигос, та аз познавам това копеле! Ако не се лъжа, ти си Ласитър, приятелче!

Ласитър внимателно пусна уинчестъра си на земята. Нямаше смисъл да се противи.

— Ти си Пекъс Джо, нали? — попита спокойно той.

Индианецът злорадо се ухили.

— Нямаш късмет, Ласитър! — после се обърна към другарите си. — Амигос, такава плячка не съм и очаквал! Улових в мрежите си голяма акула. Бях прав, когато твърдях, че съюзникът на арикара не е кой да е!

Индианецът не изпускаше от очи жертвата си нито за секунда. А Ласитър от своя страна също беше непрекъснато нащрек. Той познаваше Пекъс Джо от Тексас и Ню Мексико и много добре знаеше какво може да се очаква от този коварен и ловък мелез.

— Още не съм решил, но много е вероятно да ти пратя един куршум в гърлото — ухили се индианецът. — Ти си в състояние да ми създадеш много ядове. От друга страна пък…

— Много повече ядове ще си създадеш, ако ме убиеш — прекъсна го спокойно Ласитър. — Първо, не знаеш с каква цел съм тук. Играе се голяма игра, за която ти нямаш никаква представа. Окей, предавам се! Да си сваля ли колана? Отведете ме при вашия шеф! Вито Мотола ще има да се чуди…

— Познаваш ли дон Вито? — слиса се Пекъс Джо.

— Разбира се!

— Сигурно жена му ти е наговорила куп глупости.

— Точно така — отговори хладнокръвно Ласитър. — Но не ми каза всичко. По поръчение на самия дон Вито трябваше да узная много повече.

Пекъс Джо беше недоверчив като лисица.

— Защо тогава уби Фред Никълс и другите две момчета?

— Това е работа между дон Вито и самия мен. Ако не бях застрелял ония тримата, никога нямаше да спечеля доверието на жената. А сега тя ми вярва, разбра ли, глупако! Правя ти предложение, Джо: ти ме пускаш да си вървя, а аз съобщавам на арикара, че съм ви разгонил с изстрели. Дон Вито непременно ще те потупа по рамото за това добро дело.

Пекъс Джо си оставаше скептично настроен.

— Много умно си го измислил, Ласитър! Но аз ти нямам доверие. Предпочитам да заложа на сигурността. Може историята ти да е вярна. Но ти се славиш с хитростта си. Затова сега ще си свалиш колана и мирно и тихо ще ни придружиш. Няма от какво да се страхуваш. Ако не си ни излъгал, ще организираме бягството ти. Тогава оная лудата ще те приеме с отворени обятия. Хайде, Ласитър, дай си пистолета и тръгвай пред мен!

Ласитър равнодушно кимна, но вътрешно беше неспокоен.

Той посегна с две ръце към колана си. Сега важното беше да се печели време. Ако отиде с тях при Вито Мотола, лошо му се пише. Но дотогава щеше да мине доста време. Все пак по-добре беше да се подчини на тия негодници, отколкото да се остави да бъде застрелян на място като куче.

Тъкмо когато докосна тежката метална тока, стана нещо съвсем неочаквано. Зад гърба на Пекъс Джо проехтя странен, почти нечовешки глас:

— Пусни пушкалото, Джо! Иначе край с теб.

Пекъс Джо светкавично се обърна и се хвърли като тигър встрани. При това изпразни револвера си по посока на гласа.

Но никой не стреля срещу него. Индианецът измъкна резервния „Колт“ от колана си и се претърколи като котка към Ласитър. Той обаче вече държеше своя „Ремингтън“. Нищо не можеше да го спре. Двойното дуло проблесна и от цевите изскочи пламък. Към изстрелите на ремингтъна се присъединиха, макар и позакъснели, изстрелите от оръжието на непознатия.

Пекъс Джо заби лице в земята и повече не се помръдна. Ласитър прибра револвера в колана, вдигна уинчестъра си и се обърна към застиналите в уплаха мъже. Отначало всички сметнаха, че мелезът се е разправил успешно с противниците си. Толкова по-силна беше изненадата им, когато насреща им изникна огромната фигура на Ласитър.

— Не мърдайте, иначе горко ви! — проехтя силният му глас. — Пекъс Джо е мъртъв. Позволявам ви да го вземете със себе си и да се махнете оттук. Но първо ще оставите оръжията си! Не забравяйте какво ви поръчах да предадете на шефа си! Отсега нататък нека трепери за живота си…

Петимата размениха няколко думи помежду си. Явно бързо се разбраха, защото коланите и пушките скоро се озоваха на земята. Без да се погрижат за мъртвия си другар, мъжете побягнаха и скоро се скриха в мрака.

Ласитър доволно се усмихна. Първото препятствие беше преодоляно. Тия момчета бяха здравата наплашени и нямаше скоро да се изпречат на пътя му.

Той приклекна и обърна индианеца по гръб. Пекъс Джо беше мъртъв. Два куршума го бяха улучили право в гърдите. По лицето му беше изписана изненадата от внезапно появилия се зад скалите непознат.

Всъщност кой ли беше този човек? И защо не беше стрелял, когато Пекъс Джо не реагира на предупрежденията му?

Ласитър се взря в непрогледната тъмнина.

— Хей, приятелю! — извика той. — Покажи се най-после. Искам да ти благодаря за помощта.

— Идвам, идвам — обади се отново задгробният глас.

Скоро изпод сянката на грамадните скали изникна странна човешка фигура.

Но как вървеше тоя нещастник! Всъщност той едва се държеше изправен. На всяка крачка се олюляваше и с мъка се влачеше напред. Ласитър скочи и успя да го подкрепи, преди да се е строполил на земята. После внимателно го положи на пясъка и измъкна от торбата си бутилка уиски. Слава Богу, че със себе си носеше винаги това питие! Поднесе бутилката към сухите устни на изтощения, полумъртъв от умора мъж и го остави да пие колкото може. През това време огледа лицето му. То беше прорязано от многобройни бръчки и покрито с буйна бяла брада. Още в първия миг Ласитър беше поразен от очебийната му прилика с описанието на търсения от него престъпник.

— Ранен ли си? — попита Ласитър, защото не можа да открие следи от куршуми по тялото на мъжа. Може би старецът просто беше изтощен до смърт от глад и от дългото скитане по тези пусти места.

Старецът отново надигна бутилката с уиски, която беше хванал с две ръце, и се усмихна с благодарност.

— Казвам се Алекс Мосли — изхриптя той. — Ранен съм в гърба. Някакво копеле реши да изпробва ножа си върху мене, но, както изглежда, не успя! Въпреки това се чудя, че съм още жив…

Старецът се надигна на лакти и се обърна по корем.

— Би ли погледнал раната, приятелю? — помоли той.

Ласитър внимателно свали коженото яке и предпазливо почна да разрязва с ножа си потъналата в кръв риза, която се беше спекла и беше залепнала за раната като пластир.

— Аз се казвам Ласитър, Алекс. Как се случи това?

Той леко докосна раната и старецът болезнено простена.

— Божичко, нима съм още жив?

— Късметлия си ти, старче — промълви Ласитър. — Знаеш ли какво ще направим? Ще те отведа при приятели. Те непременно ще те излекуват. Казаха, че лекарят им е много учен. По-добре е аз да не пипам раната. Просто ще я превържа с парче от ризата, а после ще те отведа където трябва.

Ласитър разбираше от рани и реши, че е по-добре да остави така залепналата за раната риза, която образуваше нещо като превръзка. Отлепването й щеше да бъде много болезнено и неминуемо щеше да предизвика кръвоизлив. Трябваха чисти бинтове, топла вода, а най-вече беше нужно време. Нищо чудно и други групи от охраната на дон Вито да кръстосват из гората.

— Как се озова тук? — попита Ласитър, докато превързваше раната. — Отдавна ли обикаляш наоколо?

— Видях те с бялата жена и стария индианец — измърмори Алекс Мосли. — Тъкмо се бях скрил в една от кариерите. Толкова ми се спеше… После съм заспал като труп. Събудиха ме изстрелите ти. Промъкнах се насам и видях оня проклет мелез. Не можех да му позволя да те убие…

— Познаваш ли го?

— Случайно чух приятния ви разговор — изръмжа старецът. — Мога ли да получа още малко уиски?

Той посегна към бутилката и я надигна. После доволно облиза устните си и кимна към Ласитър, който го наблюдаваше усмихнато.

— Мисля, че е крайно време да се махаме оттук. Хайде, амиго, помогни ми да се изправя на краката си! Нали ще ме хванеш под ръка? Далече ли е селото на арикара?

— На два-три часа оттук може би. Наблизо ли живееш, Алекс?

— Живеех във фермата на Дръри — отговори с горчивина старецът. — Нападнаха я и я подпалиха. Всички загинаха. Само аз останах жив. Бях навън в беседката и най-спокойно пиех вечерното си уиски, когато някакъв негодник се промъкна зад мен и заби ножа в гърба ми. Слава богу, че не беше точен! През цялото време си мислех, че са били червенокожи. Проклятие! Най-после разбрах истината. Много се радвам, че успях да чуя разговора ти с Пекъс Джо. Все още не всичко ми е ясно, но вече съм сигурен, че някой нарочно подклажда омраза срещу индианците.

Старецът жадно надигна бутилката с уиски. Говоренето го уморяваше.

Ласитър му помогна да се изправи. Двамата бавно потеглиха напред. Алекс използуваше дългата пушка на Пекъс Джо като патерица. Беше взел и револвера му. Ласитър го подкрепяше и напрегнато размишляваше. Този старец, който се нарече Алекс Мосли, говореше с явен френски акцент като повечето канадци около Квебек. Ласитър все повече се убеждаваше, че именно той е мъжът, когото търсеше по поръчение на Бригада Седем.

А този човек му беше спасил живота…