Джек Слейд
Княгинята на племето Арикара (10)

10.

Линус Вентре прочете кратък текст от Библията. После влезе в къщата е Хана Дръри и децата.

Настроението беше тягостно. Никой не говореше. Всички мълчаливо седяха около голямата маса. Навън помощниците на Линус Вентре зариваха двойния гроб на фермера и сина му.

Хана Дръри ровеше в кутията, в която беше скрила малкото си спестени долари.

— Вие не ми дължите нищо — каза Линус. — Нали чухте какво каза кметът. Като дойде време за плащане, ще се обърна към него. Задръжте си парите, Хана.

Линус Вентре беше добродушен старец. Но и той, като повечето хора в града, не предполагаше какви мръсни неща се вършат зад гърба им.

Хана Дръри се зарадва, че може да запази за черни дни с мъка спестените си долари. Сега всеки цент беше важен.

— Добре е, че има хора като Албърт Ласко — промълви тя.

— Той е добър човек — отговори Линус и засърба горещото си кафе.

Хана Дръри се уплаши почти до смърт, когато пред нея внезапно застана Алекс Мосли. Всички смятаха, че е отвлечен от арикара и злодейски убит, а ето че той се появи пред нея жив и здрав…

Може би това беше призракът му? Хана Дръри страхливо се прекръсти.

— Алекс, нима наистина си ти? — прошепна тя. — Алекс…

Старецът беше бледен и се задъхваше от умора. Под отворената му риза се виждаше свежа бяла превръзка. Големият лекар на арикара Ийгъл Мен учудващо бързо беше излекувал прободната рана на гърба му и старецът беше почти оздравял.

— Толкова съжалявам, Хана — произнесе потиснато Алекс Мосли. — Ако бях буден, когато седях в беседката, може би щях да успея да направя нещо. А аз си дремех кротко с бутилката уиски до себе си. О, Хана, ако само знаеш колко се укорявам! Ако бях буден, това нямаше да се случи.

Той замлъкна и направи безпомощен жест с ръка.

Хана сложи длани на раменете му.

— Не, Алекс, ти с нищо не би могъл да им попречиш. Сам човек не може да се справи с дивата индианска орда. Струва ми се същинско чудо, че след онази нощ ни оставиха на мира. Вече си мислех, че ще убият всички ни. В началото ми се искаше и аз да съм мъртва като Едуард. Още не мога да го проумея, Алекс! Толкова години живяхме мирно с арикара. Но влез най-после и седни! Изглеждаш слаб и уморен. Разкажи ми всичко! Откъде идваш?

Старият Мосли изтощено се отпусна на един стол. Хана Дръри веднага му наля чаша горещо кафе и безмълвно постави до нея бутилката с уиски.

— Първо трябва да ти съобщя нещо много важно, Хана — произнесе твърдо старецът, след като изсърба кафето си и отпи голяма глътка уиски. — Тези, които ви нападнаха, не са арикара.

— Какви ги говориш? — стресна се жената. — Всички твърдят, че са били индианците. Не може толкова много хора да се лъжат.

— Въпреки това аз говоря истината — продължи той. — Отначало и аз смятах, че са били арикара. Но това не е вярно. Сега ще ти разправя всичко, което преживях…

Хана Дръри седна до него и внимателно изслуша дългия му разказ. Когато старецът най-после свърши, тя цялата трепереше от вълнение.

— О, велики Боже! — прошепна тя. — Днес видях този Ласитър. Бяха го вързали на позорния стълб посред главната улица. Беше много неприятно, повярвай ми. Но кметът каза, че не е могъл да им се противопостави. Хората били побеснели от гняв и мъка…

Старият Мосли скочи от стола. Вече не го сдържаше на едно място.

— Аз нищичко не знаех за това! — простена той. — Явно много неща са се случили, след като напуснах арикара. Непременно исках да узная как сте вие, затова веднага тръгнах на път. Дори не се вслушах в предупреждението на стария шаман Ийгъл Мен, който не искаше да ме пусне толкова бързо. Но ме мъчеше тревогата за вас. Щях да полудея от мъка. Значи ония негодници са разкрили Ласитър! Чула ли си още нещо?

— Да, междувременно са заловили и Княгинята на арикара. Същата тази Дуна, за която ми разказа.

— Тя със сигурност е в ръцете на Ласко — изръмжа гневно Алекс Мосли. — Вероятно я е затворил в къщата си.

— Точно така. Линус Вентре ми разказа всичко. Ласко искал двамата да бъдат охранявани много строго, за да не избягат. Арикара непременно щели да се опитат да ги освободят. Тази жена била вещица и омагьосвала всички индианци. От случая се заинтересувало щатското правителство. Проблемът трябвало да бъде основно проучен. В правителството се страхували, че и други племена ще се присъединят към въстанието на арикара. Какво ще правим сега, Алекс?

— Аз отивам в града — отговори решително той. — А ти иди с децата при съседите и им разкажи цялата истина. Най-добре е първо да поговорим с жените. Те със сигурност ще успеят да вразумят мъжете си. Може да се опитате да влезете в контакт с арикара. Просто изпратете двама-трима души. Индианците са разумни хора и са винаги готови да разговарят. Вождовете им отлично знаят, че започването на военни действия ще доведе до изтребване на цялото им племе. Ще се заемеш ли с това, Хана? Ще ми помогнеш ли? В това трудно време всички трябва да напрегнем силите си. Не бива да оставим злото да победи…

Очите на жената блеснаха.

— Ще направя всичко, което е възможно. Но, моля те, разбери ме добре, Алекс! Аз не искам отмъщение, но престъпниците трябва да бъдат съдени за всичките си злодеяния.

Навън започваше да се смрачава. Скоро се прибраха и децата. Бяха останали пет. Като видяха дядо си, те се стъписаха, но скоро го наобиколиха. Мосли взе на коленете си най-малките и ги заразпитва за разни неща. При това непрекъснато премигваше, защото в очите му напираха сълзи. Хана също отвърна очи. Не искаше тъгата отново да я завладее. В тези горчиви дни тя успяваше да се откъсне от скръбните си мисли, като се стараеше да се съсредоточи върху най-важните неща, които трябваше да свърши през деня, и да изгони от съзнанието си всичко останало. Пък и във фермата имаше толкова работа…

Само през нощта, самотна в леглото си, тя горчиво плачеше. Но грижливо криеше пред децата си болката, която заплашваше да я завладее изцяло.

— Джордж — обърна се тя към най-голямото си момче, което беше само на 13 години. — Моля те да впрегнеш файтона. Трябва да отидем у семейство Митчел.

— Не е ли вече доста късно, мамо?

— Да, но е много важно, момчето ми. Иди да впрегнеш конете. По-късно ще ти обясня всичко.

— Добре, мамо — отговори послушно детето. Единайсетгодишният Доналд тръгна след него.

— Ще ти помогна, Джордж.

— Аз също трябва да тръгвам, Хана — каза старецът и пусна на земята двете момиченца. — Но преди да се разделим, трябва да ти покажа нещо, мила. Може ли да останем сами за малко?

— Почакайте ме тук, деца! — нареди кратко майката и последва стареца навън.

Алекс я отведе до мястото, където беше вързал мустанга си. Беше получил от арикара красивата петниста кобила, която биеше нервно с копита под голямата ела.

Алекс разтвори с ръце гъстия храсталак и измъкна тежка кожена торба.

— Това са златни канадски долари — каза той. — Но бъди много предпазлива, когато ги обменяш. Може би е най-добре да ги оставиш като последна резерва.

— Алекс, какво…

— Моля те, не ме питай за нищо, Хана! По-късно ще ти обясня всичко, ако бъда в състояние да го сторя, разбира се. Защото може и да не се върна. Тук има още нещо за теб: десет хиляди долара, този път американски. Можеш да правиш с тях каквото си поискаш. Харчи ги спокойно. Няма да даваш сметка никому. Внимавай само със златните монети.

— Но, Алекс, това е цяло състояние — прошепна жената. — Никога не сме имали толкова пари. Откъде…

— Моля те, не ме питай, Хана — помоли старецът. — Щастлив съм, че мога да направя едно добро дело с тези пари. — Той се обърна към мустанга си и затегна седлото. — Поздрави децата, Хана! Трябва да побързам.

После пъргаво се метна на седлото.

— Какво смяташ да правиш, Алекс? — попита загрижено жената. — Нима искаш сам да се пребориш с онези негодяи?

— Още не знам какво ще правя — отговори той. — Все ще измисля нещо. Ще се доверя на късмета си. И искам още веднъж да ти благодаря, Хана. Времето, което прекарах сред вас, беше най-хубавото в живота ми. По-рано само съм си мечтал за подобно нещо…

Той махна с ръка.

— Сбогом, Хана…

После потегли.

Хана Дръри остана да гледа след него, докато мракът между дърветата го погълна. Струваше й се, че всичко е било само сън.

Единствено парите в ръцете й бяха истински.