Джек Слейд
Княгинята на племето Арикара (8)

8.

Само за няколко часа Ласитър се беше изкачил доста високо в йерархията на престъпната клика, която управляваше града. Беше голяма чест фактът, че двамата негодници го бяха поканили да пие с тях в частната им вила.

Намираха се в огромен, разкошно обзаведен салон със скъпи килими и големи картини с маслени бои по стените. Най-голямата изобразяваше самия Албърт Ласко. Точно срещу Ласитър висеше портретът на съпругата му Уилма.

На него тя беше нарисувана полулегнала на зелена поляна, почти гола, обкръжена от няколко също така голи приятелки и един Херкулес с меч, който явно беше защитникът им.

Уилма се грижеше за напитките. Тя си беше избрала кресло точно срещу Ласитър и непрекъснато го наблюдаваше, макар че външно изглеждаше напълно равнодушна.

Но Ласитър веднага разбра играта й.

Всички се смееха, говореха един през друг, както става обикновено при подобни забавления. Уилма непрекъснато наливаше на мъжете, макар че самата тя пиеше твърде малко. Ласитър също се въздържаше. По едно време жената му намигна съзаклятнически и хвърли бърз, многозначителен поглед към Ласко и Мотола, които се наливаха като на състезание по надпиване.

Скоро и двамата преминаха всякаква мярка. Непрекъснато тупаха по раменете новия шериф, хвалеха го, казваха му, че е най-добрият им приятел и вдигаха тостове в негова чест.

След по-малко от час стана неизбежното: двамата се отпуснаха в удобните, меко тапицирани кресла и захъркаха като мечки.

Уилма улови ръката на Ласитър и го помоли да я придружи, като цялата трепереше от възбуда. Той добре познаваше това състояние.

Тя го отведе в една от собствените си стаи, които също така бяха препълнени със скъпи мебели. В средата на спалнята имаше голямо ниско легло, достатъчно поне за три любовни двойки. Но Ласитър така и не успя да разгледа разкошната обстановка. Едва престъпиха прага, когато Уилма стремително се хвърли на врата му. Тази жена направо не беше на себе си! На всичкото отгоре беше изключително съблазнителна… Нищо чудно, че Ласитър не се поколеба нито за секунда. Пък и беше пил доста. Всъщност дори и в напълно трезво състояние не би отблъснал тази така красива жена. Едва ли някой друг мъж на негово място би пропуснал подобен случай.

Не след дълго и двамата се озоваха прегърнати върху голямото легло. Уилма Ласко нетърпеливо простена, докато Ласитър я събличаше. Пред очите му се разкри същото великолепно тяло, което го беше възхитило, докато съзерцаваше картината в салона. На нея беше нарисувана дори мъничката бенка на лявото й бедро. Явно художникът беше имал пред себе си живия модел, а не беше разчитал единствено на фантазията си. Позирането за подобна картина траеше понякога цели седмици.

— Сега аз съм твоят Херкулес — усмихна се Ласитър. — Само че нямам неговия меч…

— Твоят е много по-добър — отговори Уилма и с копнеж впи очи в мускулестата му фигура.

Ласитър не я остави да чака дълго. Гъвкавото женско тяло неимоверно го възбуждаше.

Първият любовен акт премина като истинска буря, която обхвана и двамата и сякаш ги отнесе отвъд реалността. Последва кратка почивка, по време на която Уилма тихо и нежно произнесе:

— Албърт и Вито те сметнаха за мухльо, когато те гледаха през бинокъла. Аз обаче разбрах каква е работата веднага щом те видях. Ти не си скитник.

— Какъв съм според теб?

— Жан Маркот — промълви тя, — това име въобще не ти подхожда. В моите очи ти си железен човек, мили. Може би си точно онзи Ласитър, когото ония двамата са се втурнали да преследват така настървено…

— Кой е този Ласитър? Никога не съм чувал името му.

— Сега това не е важно…

Тя се хвърли върху него, започна лудо да го целува и съвсем го зашемети с всички онези възбуждащи милувки, с които си служеха темпераментните, чувствени жени, за да опиянят мъжа, който ги привлича. Да се любиш с подобна жена, беше огромно удоволствие и скоро Ласитър забрави всичко около себе си, напълно отдаден на страстта си.

Така мина почти час. Беше започнало да се развиделява.

— Време е да изчезвам — прошепна Ласитър и седна в леглото.

— Какво?! Я не се притеснявай толкова! Имаме време. Гарантирам ти, че Албърт ще спи като заклан чак до обяд. И Вито също.

— Защо си толкова сигурна?

— Сложих им малко приспивателно в чашите. Но те бяха толкова пияни, че нищо не забелязаха.

Уилма развеселено се усмихна. Ласитър много я харесваше, но едновременно с това не го напускаше чувството, че има насреща си една студена, хитра и пресметлива развратница.

— Жан Маркот… — тя се отпусна по гръб и унесено се вгледа в лилаво боядисания таван на спалнята. — Всъщност къде остана приятният ти френски акцент, приятелче?

— Смятам, че езикът ми най-после свикна с родния език — отвърна той. — Оттатък живях дълго между френскоговорещи канадци. Човек се нагажда към средата си, нали? Но сега всичко минало е като изтрито с кърпа, може би защото за пръв път от много време насам се отпуснах истински.

— Да, това е възможно — промълви тя. — Въпреки всичко ти нямам никакво доверие. Много ми приличаш на Ласитър.

— Ами ако наистина съм Ласитър?

— Тогава при мен си попаднал точно на място.

— Как да разбирам думите ти?

— Бих ти помогнала…

И тя напрегнато го изгледа. Чувствените й устни нервно потрепваха.

— Само че аз не съм Ласитър — рече той. — Ще ми кажеш ли защо би му помогнала?

— Защото е враг на мъжа ми.

— Мразиш ли Албърт?

— Той е чудовище. Мислиш ли, че би могъл да се справиш с него?

— Нима искаш да си наемеш убиец? Избий си това от главата. Аз не се захващам с такива работи.

— Добре де, добре. Не се вълнувай толкова! Не говорех сериозно. Просто исках да видя как ще реагираш. Женско любопитство.

— Ясно.

Тя затвори очи и по лицето й се изписа разочарование.

— Не си го слагай на сърцето, скъпа — промълви Ласитър. — И не се страхувай, че ще намекна на Албърт за намеренията ти. Не съм толкова глупав.

Уилма отново отвори очи и му се усмихна.

— Нито за момент не си го помислих, скъпи. Та нали и ти самият щеше да се забъркаш в голяма каша.

После отново протегна ръце към него. Ласитър и този път не успя да устои и скоро двамата отново се притиснаха в опияняваща любовна прегръдка.

Когато най-после направиха кратка почивка, слънцето вече светеше през пердетата. Уилма се измъкна от леглото и отиде до барчето, на което бяха наредени всевъзможни бутилки.

— Ох, ужасно ожаднях от толкова любов! Ти сигурно също си жаден. Искаш ли чаша шампанско?

Без да дочака отговора му, Уилма сръчно отвори една бутилка и тапата изгърмя като пистолетен изстрел. Питието плисна в двете кристални чаши. Кокетно поклащайки бедра, жената се върна до леглото и му подаде едната.

— Сигурна съм, че с течение на времето ще се опознаем много добре — промълви нежно тя. — Като шериф и доверено лице на мъжа ми ти ще идваш тук, когато си искаш. Никой няма да заподозре нищо. Ще си прекарваме великолепно! Не можеш да си представиш колко се радвам. Най-после малко разнообразие в този сив град…

Двамата се чукнаха и отпиха. Шампанското ги ободри.

— Един ден, благодарение на някоя глупава случайност, мъжът ти ще узнае всичко — промърмори Ласитър. — Тогава край с мен.

— И с мен също — усмихна се Уилма. — Той не знае милост. Впрочем аз съм четвъртата му жена. Твърди, че е обезщетил предишните три. Но аз не му вярвам. Той е готов да мине дори през трупове, за да постигне целта си.

— Такива като него не вършат черната работа сами. И той си има верни хора, нали?

— Прав си. Наел е достатъчно убийци. В момента преследват Княгинята на арикара.

— Какво е пък това? — направи се на изненадан Ласитър.

— О, аз май още нищо не съм ти разказала за тази жена! Тя е бяла, но живее при индианците арикара и се твърди, че те я почитат като своя княгиня. Този Ласитър е неин съюзник и защитник. Освен това се говори, че вече е застрелял няколко от наемниците, които я преследват. Вито на всяка цена иска да хванат индианската княгиня жива, защото, ако е мъртва, за него вече няма никаква полза.

— Вито ли? — попита с интерес Ласитър. — Но какво общо има той? Аз си мислех, че твоят Албърт гони жената…

— О, не, историята е много по-любопитна. Ще ти разкажа всичко подред…

И така Ласитър отново изслуша историята, която вече знаеше. Но все пак му беше интересно да я чуе от друга гледна точка. Всичко съвпадаше. Нещата бяха такива, каквито ги беше описала Дуна.

— Страхотна история — промърмори той. Уилма умееше да разказва живо и увлекателно. — Впрочем разказът ти беше чудесен. Явно си много талантлива.

— Едно време бях артистка, скъпи.

За момент сянка помрачи лицето и. Но скоро след това красавицата отново се разсмя. Тя скочи от леглото и донесе бутилката с шампанско.

— Трябва да го отпразнуваме — каза през смях Уилма. — Божичко, каква нощ! Ще я помня цял живот.

Изглеждаше толкова откровена, че Ласитър усети как в сърцето му се поражда симпатия към нея. Но в същото време го дразнеше очевидният факт, че тази жена търси убиец на собствения си съпруг. Може би все пак не беше прав. Много хора говореха подобни неща, когато искаха да излеят гнева си. Уилма сигурно беше от тях.

— Ако знаех какво ме очаква в този мизерен градец, никога не бих тръгнала с него — промълви тя, потънала в мислите си. — Тук съм затворена като птица в златен кафез. Много рядко ми се удава да си създам подобно развлечение.

— Има достатъчно мъже.

— Глупости! Кой ти говори за мъже? Важно е всичко — обстановката, нежностите, разговорите. Както тази нощ. Най-после преживях нещо истинско. Нали ме разбираш, Жан?

— Да, естествено.

— Дай си чашата. И моята също…

Ласитър имаше чувството, че тя самата иска да промени мислите си. Уилма напълни чашите и двамата пиха с удоволствие. Шампанското, което шумеше в чашите, им действаше ободрително.

— Ти страшно ми харесваш, Жан. Честна дума, точно така си представям Ласитър. Желая му щастие с неговата княгиня. Дано арикара имат късмет. Ония искат да унищожат цялото племе. Това е крайната им цел.

Ласитър с болка помисли за Дуна. Дано са успели да се оттеглят навреме. Не биваше само да се оставят да ги провокират. Каквото и да стане, все тях щяха да изкарат виновни.

Но кой можеше да предполага, че толкова скоро ще ги нападнат отново?

Ласитър се тревожеше много повече, отколкото сам си признаваше.

— За какво мислиш? — гласът на Уилма го изтръгна от тревогите му.

— О, нищо особено.

— Изпий си виното! Има още много.

Уилма с усмивка напълни чашата и захвърли празната бутилка. После веднага извади нова от раклата зад бара.

— Вечер винаги пълня този сандък с лед — обясни тя. — Често пия по няколко чаши веднага след като се събудя. Това е единственото, което ми остава.

Меланхолията я обземаше отново.

Ласитър отвори бутилката. Тапата гръмна, част от пяната се изсипа върху гърдите на Уилма и той с удоволствие облиза капките. Това събуди страстта на тази буйна жена и двамата отново започнаха да се любят.

Кристалните чаши паднаха върху дебелия килим, но не се счупиха.

Двамата в леглото бяха опиянени от изгаряща страст. Времето минаваше като насън.

Навън в града вече цареше оживление, но те не забелязваха нищо.

— Имаме време до обяд — усмихна се за кой ли път Уилма. — Дотогава ония двамата ще спят като лалугери.

— Моите новоназначени помощници ще заподозрат нещо, ако се появя чак на обяд — промърмори Ласитър.

— Е, и? Те нямат право да ти задават въпроси, нито пък да ти предписват какво да правиш. Впрочем тия типове са доста тъпи. Защо ги направи свои помощници?

— Честно казано и аз не знам. Поддадох се на някакво внезапно хрумване. Може би просто ми се искаше да видя как ще реагират Албърт и Вито. Предложението беше твърде неочаквано за тях.

Уилма беше седнала върху него и притискаше стегнатите си бедра в неговите. По вида й личеше, че отново е обхваната от силна възбуда. Въпреки това успяваше да мисли и за други неща.

— Смятам, че идеята ти е отлична — прошепна тя, стенейки от удоволствие.

— Какво?

Движенията й ставаха все по-бързи.

— Това, което направи с близнаците Фишър. Сега те са на твоя страна. Няма да забравят, че ти ги пощади и се отнесе любезно към тях. Оо!…

Уилма отвори уста и без малко щеше да извика с всички сили. За щастие обаче тя все още се владееше. Затова бавно се отпусна върху тялото на мъжа под себе си. Той я прегърна нежно. Двамата бяха опиянени от любов.

Внезапно ги стресна страшен шум.

Вратата на спалнята отлетя и се удари в стената.

Ласитър светкавично скочи от леглото и посегна към оръжието си.

Но нахлулите в стаята мъже бяха по-бързи. Бяха много и за миг се вмъкнаха в стаята. За да избяга, Ласитър би трябвало да застреля поне шест или седем от тях. Обаче не успя дори да докосне пистолета си.

Някакъв твърд предмет се стовари върху главата му. Пред очите му се появиха звезди. Зави му се свят. Мъжете се нахвърлиха отгоре му като вълци. Нищо не можеше да се направи. Почти загубил съзнание, Ласитър падна по корем на скъпия килим. Но нападателите веднага го обърнаха по гръб. Някъде много отдалеч се чуваше писъкът на Уилма:

— Най-после дойде, Албърт! О, господи, така ме беше страх! Този тип ме държеше в ръцете си…

Ласитър чу хълцанията й. Внимателно обърна глава и като в мъгла забеляза, че тя се е притиснала в мъжа си. Цялото й тяло трепереше от възбуда, но не беше забравила да наметне някаква дреха, докато мъжете блъскаха и ритаха любовника й.

Ласитър лежеше на пода, гол и беззащитен. Усещаше, че по разбитото му лице се стича кръв.

Слепоочията му бучаха. Беше същинско чудо, че не бяха го убили веднага.

Насреща му бяха насочени половин дузина дула. Готовите за стрелба пушки и револвери бяха в ръцете на мъже с безизразни лица.

— Внезапно той се появи в стаята ми — хълцаше Уилма. — Изнасили ме… Нямаше как да се отбранявам, Албърт! Повярвай ми, щеше да ме убие! О, Албърт, само да знаеш как се надявах да дойдеш и да ме освободиш от лапите му…

Всичко изглеждаше така достоверно, че Ласитър се хвана на въдицата. Помисли, че тази коварна жена му е скроила номер.

— Не реви! — изръмжа грубо Ласко. — Глупости! Това е негодникът, когото гоним през цялото това време. Ласитър! Имал е невероятното нахалство да се промъкне в града ми!

— А мен сигурно искаше да ме вземе за заложница! — проплака Уилма.

— Ще му го платя двойно и тройно! — изкрещя Ласко. — Много ли те измъчи този дявол?

— Не, не бих казала това, Албърт. Въпреки това беше ужасно. Щях да умра от страх, ако знаех, че съм затворена с това чудовище…

Тя отново зарида и се вкопчи в съпруга си, сякаш търсеше защита.

— Няма нищо — успокои я той. — Този кучи син ще си получи заслуженото!

Веднага след това Албърт Ласко се наведе над пребития от бой Ласитър. Господарят на града безмилостно впи очи в падналия човек.

— Ставай, Ласитър! Но внимавай някой от хората ми да не заподозре нещо. Облечи си един панталон, нищо повече!

Ласитър с усилия се надигна. Главата му бучеше. Повдигаше му се и в устата му горчеше.

Позволиха му да си облече панталона. После двама от мъжете извиха ръцете му на гърба и ги заключиха в белезници. След това го изведоха на улицата. Това беше същинско мъчение. Целият град се вълнуваше. Омразата към Ласитър, съучастник на Княгинята на арикара, беше като изпепеляващ пожар.

За него вече нямаше надежда.

По някое време той загуби съзнание, понеже един камък, хвърлен от тълпата, го улучи по главата. Така и не чу, че Албърт Ласко най-после заповяда на хората да спрат.