Джек Слейд
Княгинята на племето Арикара (5)

5.

Скитникът яздеше мършаво муле. Дългите му крака се люлееха напред-назад, защото простото, саморъчно направено седло нямаше стремена. Човекът имаше вид на последен бедняк.

На широкополата му шапка се вееше голямо перо от сойка. Носеше груби самоделни ботуши без подметки и без токове, съшити от няколко парчета необработена кожа. Те сякаш бяха част от огромните му крака. Всъщност ботушите бяха изкусно изработени индиански мокасини, но дори и най-внимателният поглед не можеше да ги различи. Те бяха маскировка, както и останалото облекло на мнимия скитник.

Ласитър беше решил да се предреши по този начин, защото никой не биваше да го познае или да заподозре нещо за целта на мисията му. Такива като него имаше много. Те се скитаха от град на град и преживяваха някак си отредените им от бога дни.

Беше въоръжен със стара еднозарядна пушка „Спрингфийлд Райфъл“, която висеше на прокъсан ремък зад гърба му. На простия кожен колан беше окачен 38-калибров „Неви-Колт“, много стар модел, който се пълнеше с барут, олово и възпламенителна капсула. До револвера висяха рог с барут и торбичка с куршуми. Там беше затъкнат и дълъг ловен нож. Всичко беше изпипано до последната подробност. Индианците бяха положили усилия да го снабдят с необходимото снаряжение и бяха сторили всичко, за да улеснят опасната му мисия.

Дуна го изпрати със сълзи на очи, но не направи опит да го задържи. И тя, и всички останали много добре разбираха, че планът му е опасен, но и изключително разумен. Някой трябваше на всяка цена да се осведоми какво става в града и какво е настроението там. Освен това Ласитър възнамеряваше тайно да се свърже с шериф Ърл Бенън. Арикара смятаха, че той е справедлив човек и на него може да се разчита.

Ласитър не напредваше бързо на упоритото старо муле, но това не го тревожеше особено. Щеше да бъде доволен да стигне в града, преди да се стъмни. Така нямаше да го забележат твърде много любопитни очи. На следващия ден хората ще свикнат с физиономията му и няма да му обръщат внимание.

От време на време животното се инатеше и просто спираше. Съгласяваше се да тръгне едва когато Ласитър слизаше и тръгваше пеш покрай него. Беше много приятно да се ходи с тези меки ботуши, които съвсем приличаха на индианските мокасини. Понякога арикара използваха опита на белите хора, и то много умело. Умен народ бяха тези индианци, сръчни и добри работници. Някога племето наброявало повече от 30 хиляди души, но епидемия от едра шарка покосила голяма част от тях. Останали не повече от 2000 души, които едва успели да погребат мъртъвците си. Междувременно племето се беше съвзело и полагаше основите на новия си живот. При това арикара никога не бяха враждували с белите хора и се опитваха да вземат от тях всичко най-добро.

Само някой глупак би повярвал, че точно тези индианци ще въстанат срещу белите. Дори ако ги нападнеше някой, те щяха само да се отбраняват, но никога не биха атакували когото и да било. Те по-скоро биха се обърнали към съда, отколкото да изровят томахавката на войната. Арикара бяха умен народ.

Ърл Бенън беше подходящият човек, с когото би могъл да разговаря, но нямаше да бъде лесно да се приближи до него. В града имаше и съдия — любезен стар джентълмен, когото всички наричаха чичо Джонатан. Той обаче решаваше единствено по-дребни проблеми. Когато се случваше нещо по-значително, той препращаше делото на централната власт в Бисмарк.

Ласитър беше узнал това от арикара. Индианците гледаха на него с огромно уважение. За тях той беше свръхчовек, велик воин, изпратен от небето да поведе малкия им народ към по-добро бъдеще. В него и в Дуна беше цялата им надежда. Сърцата им бяха изпълнени с дълбока вяра, че доброто непременно ще победи злото…

Олд Биър Мен не преувеличаваше, когато твърдеше, че братовчед му Ийгъл Мен е един от най-добрите индиански лекари. Междувременно Ласитър узна защо се наричат така. Всеки от индианските вождове и шамани посвещаваше цялото си същество на някое растение или животно. При тържествени случаи той обличаше съответните одежди.

Ласитър беше възхитен от това, което видя у арикара.

Особено го впечатли начинът, по който шаманът Ийгъл Мен излекува ранения Алекс Мосли. Старецът се възстанови учудващо бързо. След ден-два щеше да стане от леглото. Това потвърди и Ийгъл Мен, който всеки път обличаше костюма си на орел, когато се навеждаше над постелята на Алекс Мосли.

Дали този мършав старец наистина се казваше Алекс Мосли?…

Ласитър беше почти сигурен, че се касае именно за Жан Лафит, търсения от канадското правителство престъпник. Описанието напълно съвпадаше.

По едно време мулето отново спря. Ласитър погледна напред и това, което се разкри пред очите му, веднага го върна в реалността.

Беше стигнал една от онези многобройни котловини, които като огромни сиви гущери прорязваха великолепните зелени гори. През долината, която се простираше пред Ласитър, яздеше някакъв мъж. Той очевидно отиваше към индианските селища.

Ласитър беше в сянката на големите ели и самотният ездач не можеше да го види. Затова скочи от седлото и застана плътно до муцуната на мулето си, готов да затисне с ръка ноздрите му, ако своенравният му другар реши да изреве по никое време. На тези животни не можеше да се разчита!

Внезапно на отсрещния край на долината, откъм гърба на непознатия ездач, се появиха няколко мъже на коне. Разстоянието помежду им беше около две мили. Вдясно и вляво от него изникнаха още конници — общо шест души. Те явно замисляха нещо срещу самотния ездач.

Ласитър реагира инстинктивно. Макар че нямаше и понятие от това, което се разиграваше отсреща, той не можеше да допусне пред очите му да се стигне до подобна неравна борба. Според силите си щеше да се опита да я предотврати.

Метна се на седлото и пришпори мулето, но упоритото животно точно в решителния момент отказа да се подчини. В този миг долу в падината се разнесоха първите изстрели. Непознатият мъж скочи от коня си и се хвърли встрани с бързината на змия. Така успя да избегне първите куршуми.

Шестимата ездачи препуснаха от всички страни към него, стремейки се да го обкръжат. Но човекът изчезна между гъстите храсти от жълтуга, които растяха наоколо.

Противниците му продължиха стрелбата. Явно бяха сигурни в успеха си. В тази равна местност нямаше спасение. Ниските храсти не предлагаха достатъчно прикритие.

Ласитър не знаеше що за човек е този, когото възнамеряваше да защити, но на всяка цена искаше да предотврати безмилостното убийство. Той се приведе напред, притисна устни до ухото на упоритото четириного и изкрещя с все сила. Мулето подскочи и препусна като ухапано от стършел. Ласитър с усилие се задържа на примитивното седло, но успя да отвори чувалчето, което висеше край левия хълбок на животното. На вид торбата съдържаше провизии, но всъщност в нея бяха скрити оръжията му. Между тях — и карабината със скъсено дуло.

Именно нея измъкна Ласитър от чувала.

Междувременно ездачите, които бяха обкръжили противника си, бяха забелязали непознатия. Дивият му вик беше отекнал надалеч.

Ласитър се чудеше, че все още успява да се задържи на седлото. Мулето се носеше вихрено напред. Просто невероятно какви сили бе придобило изведнъж това упорито животно!

Той почти не забелязваше какво става около него. Усещаше само, че покрай главата му профучават куршуми. Падината кънтеше от екота на изстрелите.

Двама от бандитите пришпориха конете си право срещу него. Жребците им бяха два пъти по-големи от старото му муле. Ласитър видя насреща си блестящите дула на пушките и реши, че е настъпил последният му час. Как можа да вземе това проклето муле, а не някой първокласен кон, който се подчинява на ездача си! Тази сива гадина направо се беше побъркала!

Добър номер му бяха извъртели арикара!

Ласитър вдигна карабината си и стреля слепешката, без да се цели.

Беше същинско чудо, когато с периферното си зрение забеляза, че двамата негодници срещу него паднаха от седлата. Но при дивото препускане на мулето това беше единственото, което успя да види. Почти не му се вярваше, че сам той е успял да улучи и двамата със зле прицелените си изстрели. Но в момента нямаше смисъл да си блъска главата над този проблем.

Мулето продължаваше да галопира напред. Ласитър очакваше всеки миг да изхвръкне от седлото.

Видя, че останалите мъже продължават да обстрелват храстите, зад които се беше прикрил непознатият ездач. Ласитър изкрещя нещо срещу тях и едновременно с това пусна няколко куршума.

Отново с голямо учудване отбеляза, че един след друг противниците му падат от седлата. Но нямаше време за мислене. Проклетото муле като обезумяло блъсна един от големите коне и Ласитър, сякаш ударен от огромен юмрук, излетя от седлото. Постара се да се свие колкото може и успешно се приземи на тревата. После светкавично се преобърна встрани. Продължи да се търкаля през трънливите храсти и се озова в близост до мястото, където се беше скрил нападнатият ездач.

От всички страни се чуваха охкания, стонове и болезнени викове. С един поглед се убеди, че не го заплашва опасност, макар че подсъзнателно продължаваше да се чуди как така успя да обезвреди всичките си противници. Нима беше възможно подобно нещо?

Той скочи на крака и хукна към храстите. Клоните им шибаха лицето му. Тръни раздираха кожата му…

Изведнъж видя пред очите си прострения на земята мъж.

Човекът лежеше по гръб с разперени ръце, улучен от множество куршуми. На ризата му блестеше шерифска значка.

Ласитър коленичи край него. Очите на шерифа бяха отворени.

— Кой… Кой сте вие, мистър?

— Казвам се Ласитър.

Тежко раненият мъж изтощено затвори очи.

— Така и предполагах — прошепна той.

— Не съм стрелял по вас, шерифе.

Шерифът Бенън се усмихна. Направи го с последните си сили.

— Знам, Ласитър… Знам…

Вече губеше съзнание. Смъртта неумолимо приближаваше. Ласитър познаваше зловещите й признаци.

— Ти ли си мъжът с мулето, Ласитър?

— Идвам заради арикара, шерифе. Исках да ви съобщя, че…

Шерифът едва повдигна дясната си ръка.

— Няма нужда от много думи, Ласитър. Чуй какво ще ти кажа! Много мислих. Знаех, че нещо не е наред с Ласко и Мотола. Двамата са…

Гласът му постепенно затихна. Той поиска да си поеме дълбоко дъх, но върху прорязаното му от бръчки лице се появи страшният отпечатък на смъртта…

Ласко и Мотола!

Ласитър беше добре запознат с тези хора. В този миг зад храсталаците се чуха гласове.

— Идваме, Ласитър…

Показаха се двама воини от племето арикара. Те се изправиха пред него, голи до кръста, с яркочервени ленти на челата.

— Дуна ни помоли да те следваме — каза Рафаел, синът на шамана Ийгъл Мен. В косата му беше втъкнато орлово перо. Скоро щеше да наследи и целия костюм на баща си. Така изискваше прастарата традиция на арикара.

Ласитър сериозно кимна.

— Благодаря ви. Какво стана с мъжете, които убиха шерифа?

— В ръцете ни са.

— Някой убит ли е?

— Сметнах, че е по-добре да останат живи.

— Много добре, Рафаел. Не бива да убиваме толкова хора.

Ласитър се вгледа в мъртвия шериф.

— Това е голямо злодеяние, Рафаел. Пак ще кажат, че вие сте отговорни за него. Както и за всички други.

— Страх ме е, че ще почне война, Ласитър.

Ласитър се изправи.

— Не, Рафаел — отговори твърдо той. — Не бива да го допуснем. Ще се опитаме да предотвратим войната с всички средства.

Синът на шамана мъжествено се опита да прикрие отчаянието си.

— Но какво бихме могли да направим ние, приятелю Ласитър? — попита тихо той. — Ще кажат, че арикара са убили шерифа. Ще ни нападнат и ние трябва да се отбраняваме. Какво да правим?

— Върнете се в селото си — отговори Ласитър. — Вземете с вас ранените бандити и запазете спокойствие. Дуна ще ви каже какво да правите, ако ви нападнат.

— А ти, Ласитър? Ти какво ще правиш?

Той посочи мъртвия шериф.

— Ще го откарам в града.

— Но там ще те убият!

— Никой не ме познава…

Той тръгна напред и воините на арикара го последваха. Бяха готови да се борят и да умрат. Затова бяха украсени с пера, а лицата им бяха изрисувани с цветовете на войната.

Ласитър добре ги разбираше. Те бяха последните синове на един умиращ народ. Преди повече от сто години се бяха заселили по тези места и не искаха да ги напуснат. Оставаше им само да умрат. Бяха взели отчаяното решение да се борят до последен дъх, до последна капка кръв за своето право.

Оставаше една-единствена възможност да им се помогне.

Ласитър рискуваше живота си.

Арикара бяха отнесли ранените бандити на една полянка и вече ги превързваха. Кой бял човек би постъпил така с индианци? Със сигурност твърде малко хора…

Ласитър позна водача на бандитите. Беше същият тип, с когото се срещнаха снощи в каменната кариера.

— Ти как се казваш?

— Сам Пънч. А ти си новият вожд на тези червенокожи кучета, нали?

Ласитър едва се въздържа да не го удари.

— Да, аз съм Ласитър — отговори твърдо той.

— Така си и мислех — изръмжа Пънч. — На всичкото отгоре и ни превързвате! Не е ли по-добре веднага да ни скалпирате?

— Много добре знаеш, че няма да го направим.

Сам Пънч поиска да се изправи, но простена от болка и се отпусна на тревата. Беше твърде изтощен от раните си, за да може да предприеме нещо. В очите му се появи страх.

— Ще ви изправим пред съда, Пънч — каза спокойно Ласитър.

— По-добре направо да ни обесите.

— Вито Мотола и Ласко ще си умрат от смях, ако го направим…

— Те ще ви смажат като въшки, Ласитър! Нямате шанс.

— Ще видим, Пънч.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще откарам мъртвия шериф в града.

— И само след пет минути ще умреш!

— Ще рискувам, Пънч — произнесе презрително Ласитър и се отвърна от него. Не можеше да понася повече циничната му усмивка.

Индианците успяха да заловят коня на шерифа. Положиха мъртвото тяло на седлото и здраво го овързаха, за да не падне.

Рафаел, синът на Ийгъл Мен, беше обяснил на сънародниците си какво възнамерява да прави Ласитър.

Американецът отново яхна упоритото муле, макар че много му се искаше да препусне към града върху великолепния кафяв жребец на шерифа. Но сега трябваше отново да се вживее в ролята си на беден скитник. Вече на седлото, той се обърна и кимна на Рафаел.

— Не забравяй думите ми, приятелю! Ще правите това, което ви нареди Княгинята. От нейните уста говори Великият Дух. Олд Биър Мен предрече истината.

— Нека Маниту те закриля, Ласитър!

— Със сигурност ще го стори — отговори уверено Ласитър.

Той потегли отново с рошавия си четириног другар и поведе коня на шерифа, вързан с дълго въже…