Джек Слейд
Княгинята на племето Арикара (6)

6.

Беше близо десет часът вечерта, когато Ласитър най-после влезе в града. Спря мулето си пред офиса на шерифа. Не минаха и три минути, когато около него се събра голяма тълпа.

Вълнението беше неописуемо. Някои решиха, че именно Ласитър е убиецът. Всичко стана така, както го беше предвидил.

— Нима щях да го докарам в града, ако го бях убил аз? — извика Ласитър с добре изиграно отчаяние в гласа и с ясен френски акцент. — Не съм застрелял монсуар шерифа!

— Нали ви казах! — крещеше Фил Бъргър. — Надявам се, че всички си спомняте, че го предупреждавах.

— Точно така! — обади се някои от тълпата. — Проклетите арикара са жадни за кръв! Какво чакаме още? Къде са мъжете от фермите?

Думите му попаднаха на място. Хората се втурнаха да оседлават конете си.

Ласитър търпеливо стоеше край мулето си. От мястото си добре виждаше, че малко по-нагоре на улицата се събират първите ездачи. Те ставаха все повече. Ясно се различаваха типове, които със сигурност не бяха от този град.

Дано арикара не допуснат някоя грешка. Много лесно можеше да се стигне до кървави сблъсъци.

Ласитър беше наясно, че животът му виси на косъм. Но ако не рискува, всичко отиваше по дяволите. Единственият човек, който би могъл да успокои разбунената тълпа, загина. Той лежеше върху седлото на собствения си кафяв жребец.

Ласитър продължаваше да стои като идиот. Явно хората наоколо също го смятаха за такъв. От ушите му не се изплъзваха подигравателните им забележки:

— Я погледнете тоя кретен, французина!

— Сигурно се е прехвърлил тук от Канада!

— Мръсни французи!

Старите вражди бързо се събуждаха. Англичани и французи бяха спорили години наред за тези земи. Войната беше отнела живота на доста хора.

— Какво търсиш тук, французино? — изкрещя в тълпата един почти стогодишен старец. Думите му почти не се разбираха, тъй като в устата му не беше останал нито един зъб.

Ласитър смирено наведе глава. Правеше се, че не разбира мръсните подхвърляния на тълпата. Чакаше да се появят двама души. Едва когато дойдат те, щеше да започне сериозната игра.

Имаше чувството, че от доста време някой го наблюдава тайно. Но колкото и да се стараеше да улови нечий поглед изпод широкополата си шапка, не успя да открие нищо.

Но чувството му не го лъжеше.

Ласко и Мотола го наблюдаваха с далекоглед, който си подаваха един на друг. При тях имаше още един човек. Висок, слаб мъж, с контешки тънки мустачки. Той стоеше неподвижно до прозореца на горния етаж във вилата на Албърт Ласко.

— Какво ще кажеш? — попита нетърпеливо Ласко. — Оня тип изглежда наистина глупав.

— Може и да си прав — промърмори Вито Мотола. — Прилича на всички ония безделници, които се мотаят по тия места. Много ми се иска да чуя какво ще каже Роко!

Той подаде далекогледа на мустакатия мъж и Роко Скарлета го вдигна до очите си. Само след няколко секунди той се ухили презрително.

— Онзи тип изглежда направо побъркан — отбеляза той. — Няма дори и свястно оръжие. А за коня му да не говорим. Сигурно много е изпаднал. Да дойда ли с вас?

Вито Мотола махна с ръка.

— Ти по-добре не се показвай много. Човек никога не може да е сигурен. Роко Скарлета се ухили високомерно и проследи с очи шефа си и дебелия Албърт Ласко. Двамата едва излязоха от къщата, когато в стаята се втурна Уилма. Тази жена беше толкова пламенна, че човек направо можеше да се изгори, като я докосне.

— О, скъпи мой! — простена тя и го обгърна плътно с двете си ръце. — Най-после половин час ще сме сами двамата!

Роко Скарлета изобрази на лицето си любезна усмивка, макар че в душата си я проклинаше.

Преди няколко часа беше спал с нея и преживяването беше изключително. Но междувременно тя му омръзна ужасно. Тази жена беше направо побъркана по мъже и почваше да го дразни. Всъщност с нея човек нямаше нужда дори да се напряга. Вероятно тя се пъхаше в ръцете на всеки скитник, който минаваше през града.

— Внимавай, Уилма — прошепна той. — Долу става нещо. Предчувствувам, че ей сега ще започнат да стрелят.

— Кой с кого ще се стреля? — попита тя с изнервяща наивност. — Може ли Албърт да бъде застрелян?

— Всичко може да се случи.

— Ако го застрелят, ще те взема за свой съпруг, Роко — промърмори нежно тя и отново се впи в него като полип. — Тогава ще наследя всичките му богатства.

— Това ще бъде чудесно — проговори лицемерно Роко. Той вече трескаво размишляваше как би могъл да се добере до наследството на Уилма и веднага след това да се отърве от нея. За съжаление това не беше толкова просто.

Наистина Уилма беше голяма глупачка, но в определени моменти проявяваше учудваща хитрост. Това беше действително странно.

— Я разгледай оня скитник — подкани Роко, за да я отклони от намеренията й. — Какво ще кажеш за него?

Той й подаде далекогледа и без да й обръща повече внимание, се съсредоточи в това, което ставаше пред офиса на шерифа. Ако поне за миг се беше взрял в лицето на Уилма, непременно щеше да му направи впечатление как устните й се свиха в израз на екстаз.

Тя без малко щеше да подхвърли някаква забележка, но се сдържа. Ако беше произнесла гласно мисълта си, непременно щеше да изпадне в немилост пред Роко Скарлета и двамата големи шефове. Преди малко беше подслушвала на вратата и беше чула презрителните им забележки за бедния скитник. Смятаха го за новодошъл безделник, за пълен глупак и мухлъо.

Уилма обаче имаше достатъчно опит с подобни хора. Тя подробно огледа лицето на мнимия скитник и неволно облиза устни с върха на езика си. Веднага разбра каква е работата. Но никой от тия глупаци не биваше да го узнае. Нека това си остане нейна тайна.

Защото в този миг Уилма осъзна, че най-после има възможност да се отърве от своя богат, тлъст, арогантен, алчен, проклет… и кой знае какъв още съпруг, който се наричаше Албърт Ласко.

Далекогледът потрепера в красивите й ръце.

Ласитър продължаваше да държи главата си смирено сведена към земята, но веднага усети приближаването на двамата мъже. Те вървяха през тълпата и всеки бързо се отместваше, за да им стори място.

Албърт Ласко го блъсна с показалец по гърдите.

— Име!

— Жан Маркот!

— Къде намери този човек?

— Някъде на север, мосю.

— По-точно?

— Аз не… Пардон, монсуар, не зная точно. Минах през голям гора. После видял долина… И там, в долина, намерил монсуар шериф… Натоварил го на кон и дошъл право тук…

Ласитър умело изобрази на лицето си тъпа усмивка. После направи безпомощен жест с ръце.

Двамата мъже размениха кратък поглед, който не убягна от вниманието му. Те бяха убедени, че пред тях стои пълен идиот.

— Видя ли следи, Жан Маркот? — попита рязко Ласко.

Ласитър поклати глава.

— Някой застрелял него отдалеч. Аз никога не се меси в работа на чужди хора.

— Много правилно си постъпил, Маркот — похвали го Ласко. — Вероятно индианците са убили шерифа. Много е възможно да са били някъде наблизо. Ти не видя ли някъде следи от неподковани мустанги, приятелю?

— Нали казах, че нямаше следи — отговори Ласитър. — Аз бързо потеглил напред…

Стотина метра по-нататък, край оградените конюшни, които принадлежаха на обора за наемане на коне, междувременно се бяха събрали най-малко 40 ездачи. Голяма част от тях бяха фермери, ранчероси и прислугата им.

От чуждите „златотърсачи“, които уж случайно минаваха през града, бяха останали само четирима мъже. Част от златотърсачите били продължили пътя си, както се говореше в града. Тази новина беше разпространена от другарите им.

Всъщност четирима мъже бяха мъртви и телата им гниеха някъде из горите. Но никой не знаеше какво е станало със Сам Пънч и петимата му другари, които бяха изпратени да премахнат шерифа. Те трябваше отдавна да са се върнали в града. Мъжете, които се трупаха край кошарите, оживено разискваха нещо. В крайна сметка трима от тях препуснаха към площада.

— Мистър Ласко — извика ранчерото Луис Къхоу, — как смятате да тръгваме ли? Най-после ще ударим ония негодници както трябва! Беше грешка от наша страна да пуснем шерифа сам.

И той укорително изгледа Ласко, който беше изразил съгласие шерифът да разговаря с арикара, преди да бъде предприет въоръжен поход срещу тях. Албърт Ласко сериозно кимна.

— Прав сте, мистър Къхоу. Аз наистина вярвах, че ще се справим с мирни средства. Повярвайте ми, много съжалявам, че се получи така. Но никой вече не може да ни върне Ърл Бенън. За всичко е виновна онази вещица. Ако я хванем, може би арикара отново ще се укротят.

— И този нещастник Ласитър! — допълни мрачно Къхоу. — Ясно е, че тази опасна двойка работи заедно.

— Прав сте, ранчеро. Ако хванем ония двамата, ще бъде възможно да изтръгнем злото от корена му. Но не е лесно да ги пъхнем зад решетките.

— Няма нужда да ги пращаме в затвора. Ще ги обесим на първия клон. Там им е мястото! — изкрещя възмутен гражданин.

Кметът Ласко вдигна ръце, за да усмири буйните викове на тълпата.

— Успокойте се съграждани! — извика гръмко той. — Разбирам вълнението и гнева ви. Въпреки това винаги трябва да спазваме законите. Особено в случая с тази жена! Непременно трябва да я хванем жива. Кой знае какво се крие зад всичко това. Може би ще направи признания, които са от голяма важност за политиката на правителството. Вече получих секретно писмо от губернатора. Властите се боят, че тези нападения са първите признаци на едно по-голямо индианско въстание. Затова запазете спокойствие и на всяка цена заловете жената жива.

— А какво да правим с Ласитър? — попита ранчерото.

— Мисля, че той върши черната работа — отговори Ласко. — Сигурно е някой професионален убиец. Не е лошо да се справите с него колкото се може по-бързо. Но само ако не иска да се предаде доброволно.

Този Ласко беше изключителен! Когато всичко отмине и се появи неизбежната следствена комисия, той ще бъде чист като новородено дете.

А тъй като едно цяло индианско племе ще бъде прогонено и почти изтрито от лицето на земята, тази комисия непременно щеше да се появи. Затова Албърт Ласко предвидливо се грижеше да запази ръцете си чисти.

— След всичко, което чух, този Ласитър няма да се предаде — отбеляза Къхоу. — Ще се бие като луд, докато окончателно не му видим сметката.

Мъжът говореше с голямо ожесточение. Иначе беше спокоен човек, който никога не вършеше нещо, преди да го обмисли добре. Но в момента беше обзет от гняв и жажда за отмъщение.

Всички хора в града изпитваха същото. Албърт Ласко почувствува задоволство, когато отново избухнаха диви крясъци. Нямаше нужда да говори повече, за да ги подтикне към нападение. Всичко ставаше от само себе си.

Междувременно Вито Мотола се обърна към къщата на кмета и махна с ръка.

Само след минута на площада излезе Роко Скарлета. Беше сменил елегантния си костюм с облекло за езда и беше препасал около тесните си хълбоци кожен колан с револвер. Приличаше на жаден за плячка тигър.

— Ако нямате нищо против, Роко Скарлета ще тръгне с вас, господа — обяви Вито Мотола.

— Всеки добър мъж ще ни бъде от полза — отговори зарадвано Луис Къхоу. — А знаем, че той се ползва с особеното ви доверие, мистър Мотола.

Междувременно всички в града знаеха кой е Роко Скарлета — дясната ръка на богаташа, който възнамеряваше да вложи част от парите си в тяхната област. Шефът на Роко беше стар приятел на техния кмет Албърт Ласко. Следователно и на неговия помощник можеше да се има пълно доверие.

— Би трябвало да се придържате към указанията му, господа — произнесе меко кметът, но думите му прозвучаха като заповед.

— Разбира се, господин кмете!

— Тогава тръгвайте! — подкани ги Албърт Ласко. — И помнете, че на всяка цена трябва да заловите Княгинята на арикара жива.

— Имайте ни доверие — отговори Роко Скарлета и веднага даде да се разбере кой ще има думата за в бъдеще. — Всичко ще бъде изпълнено в съответствие с указанията ви.

И той тръгна към наемния обор, за да си избере добър кон. Двамата мошеници Ласко и Мотола доволно се спогледаха. Делото им беше в сигурни ръце. Според тях оня негодник Ласитър нямаше никакъв шанс срещу Роко Скарлета.

Само ако знаеха, че Ласитър стои съвсем близо до тях! Но те го смятаха за безобиден скитник, който случайно е открил убития шериф…

След малко по улицата се зададе Линус Вентре — погребалният агент, седнал в каручката си, теглена от едно магаре. Зад него крачеха двамата му помощници.

— Естествено градът ще поеме разходите по погребението — обясни Албърт Ласко. — Погрижете се за всичко, мистър Вентре. Парите нямат значение.

Помощниците положиха тялото на шерифа в каручката и тръгнаха обратно. Лека-полека множеството пред офиса започна да се разотива. Ласко и Мотола тихо размениха няколко думи помежду си и се обърнаха към Ласитър:

— Как ти беше името?

— Жан Маркот.

— Канадец ли си?

— Не, сър, роден съм в Луизиана. Но много дълго живях сред хора, които говорят само френски. Първо трябва да свикна с родния си език…

И той смутено се усмихна. Двамата втренчено го изгледаха от главата до петите.

— Имаш ли някакво доказателство? — попита Ласко. — Искам да кажа документ за самоличност?

Ласитър сведе очи.

— Съжалявам, монсуар. Никакви документи.

— Това няма никакво значение, Алберто — обади се Вито Мотола. — Кой пита за документи в днешно време? Ако стане нужда, ще му намерим паспорт, нали?

— Ако приеме предложението ни… — промърмори Ласко, продължавайки да измерва с поглед Ласитър. — Все пак идеята ти не е лоша, Вито. Най-добре да го попитаме.

Вито ухилено кимна.

Ласитър напрегнато очакваше предложението им. Двамата негодници се правеха на много загадъчни. Явно бяха взели някакво решение по отношение на него. Но по-добре беше да си мълчи.

— Виж какво, Маркот — започна Ласко. — Както знаеш, на града е необходим нов шериф. Ние двамата решихме, че ти ще бъдеш подходящ за тази работа. Ще ти плащам 30 долара на месец. Никъде другаде няма да спечелиш толкова пари. Пък и това е спокойна работа. Най-важното е да изпълняваш указанията ми. Е, как ти харесва предложението ми?

Ласитър изобрази на лицето си щастлива усмивка.

— Но какво ще кажат хората, монсуар? Дали ще се съгласят един чужденец, при това скитник…

Ласко го прекъсна с величествен жест.

— Не се тревожи за това! Този град е в мои ръце. Хората уважават решенията ми. Ти не се грижи за нищо, Жан.

— Трябва да свикнеш да го наричаме мистър Маркот или шериф — ухили се Вито, който считаше, че няма нужда да скрива истинското си лице пред чуждия човек. Пък и ако новият шериф не влезеше в пътя, щяха да му пратят един куршум в главата и готово…

— Да, прав си — засмя се Албърт Ласко. — Е, мистър Маркот, ще приемете ли тази служба?

— С удоволствие, сър — усмихна се хитро Ласитър. — Вие сте много великодушен. Какво да правя сега? Къде ще оставя мулето си? Ами къде ще живея?

— Ти — извинявай! — вие ще се устроите в жилището на бившия шериф. До офиса има една стая. Тя е обзаведена с всичко, което ви е нужно. Потърсете си подходящ колан с револвер и добра пушка. Много е важно да сте добре въоръжен. Така хората ще ви уважават още повече.

— Най-добре е веднага да положи клетва — намеси се Вито. — А после ще обиколим заведенията с новия шериф. Важното е ти самият да го представиш на гражданите. А като платиш и пиенето, всичко ще бъде наред. Хайде, Маркот! Първо ще свършим служебната работа. После ще приберете мулето си в обора зад офиса и тримата ще обиколим кръчмите. Смятам, че няма да отклоните поканата ни.

— Много сте великодушни, господа — отговори Ласитър с добре изиграна благодарност. — Впрочем трябва да ви кажа, че нямам у себе си нито цент. Как стои въпросът с един малък аванс?

— Ще ви дам 20 долара, щом идем в офиса — обеща Ласко. — Но нека да не губим повече време…

След четвърт час Ласитър и двамата му покровители влязоха в първото заведение. Албърт Ласко много умело обяви решението си. Никой от присъстващите дори не си помисли да възрази.

Впрочем Маркот щеше да бъде временен шериф само до следващия официален избор, който беше насрочен след две седмици. Така дори и скептично настроените бяха задоволени. В обстановка като сегашната никой разумен мъж не проявяваше интерес към опасната длъжност на шерифа. Твърде пресен беше споменът за ужасния край на Ърл Бенън.

Много вероятно беше този глупав чужденец да бъде постигнат от същата участ.

Тримата мъже обиколиха и четирите заведения на града и навсякъде Албърт Ласко щедро плати по няколко питиета на всички присъстващи. Винаги, щом се появяваше кметът, кръчмата бързо се изпълваше с хора. Явно градските пияници отлично знаеха как да си изкарат по няколко чашки безплатно.

Ласитър също трябваше да участва в почерпката. Но във всяка кръчма той първо си хапваше добре и после пиеше. Постепенно почна да говори по-правилно, но лекият френски акцент си остана.

Той беше препасал колан с нов-новеничък 45-калибров револвер. Беше сменил парцаливата си шапка със сивия „Стетсън“ на мъртвия шериф. Слава Богу, че от една седмица не беше се бръснал. С брадясалото си лице изглеждаше няколко години по-възрастен. Движеше се леко приведен напред, за да изглежда по-нисък, отколкото беше в действителност. Новите му ботуши без токове също допринасяха за това. Трябваше само да внимава за израза на лицето си. Никой не биваше да разбере мислите му.

Скоро отрядът на белите щеше да нахлуе в земите на арикара. Не след дълго щяха да нападнат първото индианско село. Двамата скаути чейени бяха тръгнали с отряда. Ако междувременно индианските воини не бяха им видели сметката…

Всъщност положението на арикара не беше чак толкова лошо. Само трябваше да внимават да не се поддават на провокации. Но това можеше лесно да се случи, тъй като нападенията срещу тях бяха изключително жестоки.

Селото на Олд Ийгъл Мен, където беше и Дуна, се беше подготвило за евентуална атака на белите. Индианците бяха твърдо решени да не отвръщат на предизвикателството. Но как ли щяха да реагират жителите на другите села?

Имаше твърде много непредвидими неща. Ласитър можеше само да се надява, че всичко ще завърши добре.

Беше около един и половина през нощта, когато двамата големи шефове и новият шериф най-после завършиха обиколката си. На сбогуване те се ръкуваха като стари приятели. Бяха много доволни от избора, който бяха направили. Този тип явно беше готов на всичко. Няколко пъти чистосърдечно ги беше уверил в предаността си.

— Е, до утре, шерифе! — засмя се Албърт Ласко и приятелски потупа Ласитър по рамото с огромната си ръка. — Надявам се, че умеете да боравите с тежкото си въоръжение, макар че, както казахте…

От другата страна на улицата се появиха две мъжки фигури.

— Ей, Ласко! — извика единият. — Нека веднага да го докаже!

Ласко и Мотола веднага изтрезняха. Замръзнаха по местата си като полени с леденостудена вода. Но Ласитър спокойно пристъпи напред.

— Стойте настрани, господа — каза той. — Аз ще уредя всичко.

Двамата и без това нищо не можеха да сторят. Никой от тях не беше въоръжен. Не считаха за нужно да носят оръжие в този град, който беше изцяло в тяхна власт. Затова продължаваха да стоят като вкаменени.

— Кои сте вие и какво искате? — извика Ласитър.

— Хей, Ласко! — обади се отново мъжът. — Искаме да ви докажем, че избраният от вас човек не е подходящ за шериф. Защо дадохте значката на този случаен скитник? Много добре знаете, че аз и брат ми Анди очаквахме да получим тази длъжност, ако с шерифа се случи нещо. Забравихте ли вече, кмете?

— О, близнаците Фишър! — промърмори Ласко. — Проклети мързеливци! Защо, по дяволите, не се обадихте по-рано? Щях да ви назнача…

— Можете да се реванширате, Ласко. Ей сега ще ви докажем, че новият за нищо не го бива.

— Какво искате? — извика Ласко. — Да не би да смятате да го убиете?

— Не се тревожете. Ще му дадем малък урок. Това ще стане много бързо.

— Да не искате да се биете с него?

— Не, желязото ще реши спора ни.

— Значи все пак ще го убиете!

— Не се бойте, кмете. Само ще го поодраскаме малко. След няколко дни ще го качим на мулето му и ще го пуснем да си върви.

— Маркот! — прошепна Ласко. — Какво да правим?

— Оставете всичко на мен — отговори също така тихо Ласитър. — Приемам предизвикателството.

— Но те са двама, Маркот!

— Ще стрелям бързо. Имайте ми доверие!

— Остави го! — изсъска Вито Мотола. — Щом толкова иска…

Албърт Ласко пое дълбоко въздух.

— Окей, Маркот — въздъхна той. После се обърна към братята Фишър. — Почакайте, докато ние двамата се махнем оттук!

Те бързо се отдалечиха от опасната зона.

Спряха се на повече от десет метра встрани, за да бъдат сигурни, че няма да ги улучи някой заблуден куршум.

Ласитър се обърна към другата страна на улицата. Братята едва се различаваха в тясната ивица между две къщи. Улицата беше осветена единствено от луната.

— Честен дуел, нали? — попита той, без да забрави френския си акцент. — Тогава излезте на улицата. Идвате ли?

Самият той незабележимо пристъпваше назад, докато говореше. Братята Фишър се намираха твърде близо за това, което възнамеряваше да направи.

Двамата избухливи мъже, които смятаха, че шерифската значка трябва да им принадлежи, бързо излязоха от сянката на къщите.

— Готов ли си, шерифе? — извика единият.

— Хайде, започвайте!

Двамата мълниеносно измъкнаха шестзарядните револвери от кобурите. Първите им изстрели изтрещяха, докато Ласитър още се целеше. Той държеше с две ръце тежкото си оръжие, тъй като откатът му беше в състояние да събори и най-силния мъж.

Изгърмя първият изстрел. Единият от близнаците Фишър се олюля като ударен от невидим юмрук. Брат му гневно изрева и се втурна срещу Ласитър, стреляйки непрекъснато. Ласитър спокойно пусна втория 45-калибров куршум. При този голям калибър в повечето случаи беше достатъчно противникът да бъде само леко одраскан.

Дори и най-едрият мъж веднага губеше равновесие. Но вероятно Ласитър улучи доста по-точно, отколкото възнамеряваше, защото единият брат се строполи неподвижно в праха, а другият коленичи край него и разтърси раменете му.

— Не, Анди, не! Ти си жив, нали? Обади се, Анди!

Ласитър тръгна към близнаците с готова за стрелба пушка. Чарли Фишър внезапно се извърна и измъкна револвера си. Ласитър моментално го ритна с крак и оръжието отлетя настрани.

— Бъди разумен, човече! Така само ще влошиш положението си.

Чарли отново се наведе над брат си и силно го разтърси.

— Анди — проплака той, — жив ли си, Анди?

Тогава Анди отвори очи и премигна заслепен.

Шокът от удара беше твърде силен и за момент той беше загубил съзнание. Наобиколиха ги любопитни. Между тях имаше и жени, предимно проститутки от нощните заведения.

Албърт Ласко и приятелят му Вито Мотола бързо се окопитиха и поеха ръководството в сври ръце.

— Нищо не се е случило! — изръмжа Ласко. — Това беше само малка лична разправия между братята Фишър и нашия нов шериф. Двамата просто искаха да изпробват дали е годен за тази длъжност.

Но любопитните не се оставиха да ги отпратят толкова бързо. Всички искаха да узнаят от първа ръка какво се е случило.

Ласитър леко побутна братята с ботуша си.

— Хайде, кресльовци, ставайте! Само малко ви одрасках. Никой не е умрял от това.

Двамата се изправиха, все още олюлявайки се. Ласитър ги отведе в офиса, следван от Ласко и Мотола. Хората отвън постепенно се разотиваха, разбрали най-после, че няма да научат нищо повече.

— Какво да ви правя сега, слабоумници такива! — изкрещя Ласко. Братята не бяха получили тежки рани и след няколко дни щяха да бъдат напълно здрави. Но в момента представляваха жалки фигури. Седяха на столовете и гледаха тъпо пред себе си. Ласитър, разбира се, ги съжали.

— Ако желаете, ще ги пъхна в затвора, мистър Ласко — каза той. — Вие ще решите, сър.

Ласко доволно се усмихна. Точно това очакваше от новия си шериф. Този тип добре се справяше. Кметът окончателно се убеди, че е сключил добра сделка.

— Внимавайте добре — обърна се той към братята Фишър. — Великодушно отказвам да предявя обвинение срещу вас. Нека приемем, че това е личен въпрос. Но не се опитвайте да повторите опита си. Вече знаете, че с шерифа няма лесно да се справите.

— Аз не съм ви отнел службата — увери ги Ласитър. — Монсуар Ласко ме попита дали съм съгласен да поема службата. Аз самият никога не бих я поискал.

— А вие, мистър Ласко? Вие защо избрахте този чужденец, който при това е и скитник? — попита сломено Чарли Фишър.

— Защото в момента нямах по-добър подръка — отговори безсрамно Албърт Ласко. — А той доказа, че е подходящ. Значи не мога да го уволня само заради вас, така ли е?

— Може би е най-добре да назначите братята за мои помощници, сър? — попита внезапно Ласитър. — При тази обстановка в града ще имаме нужда от повече хора.

Албърт Ласко веднага се съгласи.

— Това е добра идея, по дяволите! — изръмжа той. — Е, какво? Ще станете ли помощник-шерифи?

Близнаците Фишър спонтанно кимнаха.

След пет минути вече бяха положили клетва и Ласко им заповяда да охраняват офиса.

Ласитър, или по-точно Жан Маркот, обаче беше поканен в частната му вила. Трябваше да пийнат по нещо, за да преодолеят уплахата си. Шефът му имаше нужда от компания.

Това беше моментът, в който Ласитър се запозна с Уилма Ласко. Тази среща нямаше да остане без последствия…