Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Осем (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Eight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ira999 (2009)
Корекция и форматиране
ultimat (2009)

Издание:

Катрин Невил. Осем

ИК „Унискорп“, София, 2007

Художник: Максим Ячев

ISBN 978–954–330–083–9

История

  1. — Добавяне

Обход на коня

Рицарят: Играеш шах, нали?

Смъртта: Ти откъде знаеш?

Рицарят: Виждал съм те на картини, чувал съм да се пее за това в балади.

Смъртта: Истината е, че съм доста добър шахматист.

Рицарят: Не може да си по-добър от мен.

„Седмият печат“

Ингмар Бергман

ТУНЕЛЪТ В ЦЕНТЪРА НА ГРАДА бе почти пуст. Минаваше седем и половина вечерта и шумният вой на мотора на моргана отекваше в стените.

— Мислех, че ще ходим да вечеряме — опитах се да надвикам шума.

— Отиваме — отвърна тайнствено Ним, — на едно място на Лонг Айлънд, където се правя на джентълмен градинар. Въпреки че по това време на годината няма нищо засадено.

— Да не би да имаш ферма на Лонг Айлънд? — попитах аз.

Странно, никога не си бях задавала въпроса къде живее Ним. Просто се появяваше и изчезваше също като призрак.

— Да, имам — отговори той и ме погледна с разноцветните си очи. — Ти си може би единственият човек на този свят, който може да потвърди от собствен опит колко грижливо пазя личния си живот и колко държа на усамотението си. Смятам да ти приготвя вечерята. След това, ако искаш, можеш да останеш.

— Чакай малко…

— Очевидно е трудно човек да те обърка с разум и логика — подхвърли той. — Току-що ми обясни, че си в опасност. Станала си свидетел на две убийства през последните четирийсет и осем часа и си била предупредена, че по някакъв начин си свързана с тези събития. Нали не си въобразяваш, че ще те оставя да прекараш нощта сама в апартамента си?

— Утре сутринта трябва да отида на работа — казах му аз.

— И дума да не става — отсече Ним. — Няма да се мяркаш по местата, където обикновено ходиш, докато не се доберем до дъното на тази работа. Слушай какво ти говоря.

Докато пътувахме, вятърът виеше около нас, аз се бях загърнала в одеяло и слушах Ним.

— Първо ще ти разкажа за „Шаха Монглан“ — започна той.

— Историята е дълга, но нека отначало да ти обясня, че първоначално той е бил притежание на Карл Велики…

— Ами! — Изправих се на седалката. — Чувала съм за него, но не знаех името. Чичото на Лили Рад Луелин спомена за този шах, когато разбра, че заминавам за Алжир. Искаше да му намеря някакви фигури.

— Естествено — засмя се Ним. — Те са невероятно ценни и струват цяло състояние. Повечето хора дори не вярват, че съществуват. Луелин откъде е научил за тях? И защо е решил, че са в Алжир? — Той говореше небрежно, но усетих, че обръща особено внимание на отговорите ми.

— Луелин има антикварен магазин — обясних аз. — Появил се клиент, готов да плати пребогато за фигурите. Освен това Луелин се сетил за човек, който знаел къде се намират.

— Искрено се съмнявам — заяви Ним. — Според легендата били скрити повече от век, а хиляда години преди това не били използвани.

Наоколо не се мяркаха светлини. Ним започна да ми разказва невероятна история за мавърски крале и френски монахини, за необяснима сила, до която някои хора се опитвали да се доберат векове наред, онези, които били посветени в тайната. Най-сетне шахът изчезнал и никой не го бил виждал оттогава. Смятало се, каза ми той, че бил скрит някъде в Алжир, въпреки че не можел да си обясни защо точно там.

Когато завърши разказа си, колата пълзеше през гъста гора и се спускахме в някаква падина. Щом излязохме на открито, видяхме млечнобялата луна, надвиснала над черните води на морето. Чувах бухалите да се провикват в горския мрак. Бяхме се отдалечили много от Ню Йорк.

— И така — въздъхнах аз и подадох носа си изпод одеялото.

— Вече казах на Луелин, че няма да се занимавам с подобно нещо, че е луд, ако си въобразява, че ще изнеса незаконно фигури от чисто злато, обсипани с диаманти и рубини…

Колата направи рязък завой и замалко да паднем в морето. Ним намали и овладя волана.

— Той има ли такава фигура? Показа ли ти я?

— Не, разбира се — отвърнах, учудена какво става. — Нали сам ми каза, че са загубени от векове. Той ми показа снимка на нещо, направено от слонова кост. Съхранявала се във френската Национална библиотека.

— Ясно. — Ним се успокои малко.

— Не разбирам какво общо има това със Соларин и убитите хора — подхвърлих.

— Ще ти обясня — кимна Ним. — Само че искам да се закълнеш да не повтаряш чутото пред никого.

— И Луелин настоя за същото.

Старият ми приятел ме погледна сърдито.

— Предполагам, че ще бъдеш по-внимателна, когато ти обясня, че Соларин се е свързал с теб и че си била заплашвана тъкмо заради тези фигури.

— Невъзможно! — възмутих се аз. — Дори не бях чувала за тях. Да не говорим, че и сега не знам повече. Нямам нищо общо с тази тъпа игра.

— Вероятно някой — отвърна строго Ним, докато насочваше покрай брега — е решил, че имаш.

* * *

Пътят се отдели от морето. От двете страни се виждаха грижливо поддържани високи живи плетове, оградили просторни имения. От време на време на лунната светлина забелязвах в далечината внушителни къщи, разположени сред заснежени ливади. Не бях виждала подобно нещо близо до Ню Йорк. Тук имаше нещо, което ми напомняше за обстановката в романите на Скот Фицджералд.

Ним започна да ми разказва за Соларин.

— Известно ми е само онова, което съм чел в шахматните списания — обясни той. — Александър Соларин е на двайсет и шест години, гражданин на СССР, отраснал е в Крим, смятан за люлката на цивилизацията, която в последно време е напълно нецивилизовано място. Сирак, отгледан в държавен приют, на девет или десет победил на шах директора. Очевидно на четири вече е знаел да играе. Научили го рибарите по Черноморието. Веднага го привлекли в Двореца на пионерите.

Знаех за какво говори. Дворецът на пионерите в Русия бе единственият институт, в който посвещават време и усилия на обещаващи шахматисти. В Русия шахът бе не просто национален спорт, а продължение на световната политика, най-съществената игра в историята. Според руснаците дългогодишната им хегемония потвърждавала интелектуалното им превъзходство.

— Щом са приели Соларин в Двореца на пионерите, значи е имал добра политическа подкрепа, нали? — попитах аз.

— Вероятно — отвърна Ним. Отново завихме към морето. Пръски от вълните се сипеха по пътя, дебел слой пясък бе затрупал тротоара отстрани. Пътят свършваше и преминаваше в дълга алея, преградена с огромна двойна порта от чудесно изработено ковано желязо. Ним натисна няколко копчета на таблото и портата се отвори. Потеглихме сред истинска джунгла от преплетени клони и снежни преспи, все едно се бяхме озовали в земите на Снежната царица от „Лешникотрошачката“.

— Всъщност — продължи Ним — Соларин отказвал да отстъпва партии на играчите фаворити, което е едно от политическите правила сред руснаците по време на турнир. Много критикуват тази практика, но въпреки това не я прекратяват.

По алеята нямаше пъртина, сякаш тук от доста време не бяха минавали коли. Клоните на дърветата образуваха арка като в катедрала и скриваха градината. Най-сетне спряхме пред входа, където алеята заобикаляше фонтан. Чак сега видях къщата, обляна в лунна светлина. Беше внушителна, с огромни фронтони и множество комини на покрива.

— И така — обади се Ним, когато изключи двигателя и ме погледна, — нашият приятел господин Соларин се записал във Факултета по физика и изоставил шаха. Явявал се от време на време на някой турнир, но не е сред основните шахматисти от двайсетгодишна възраст.

Ним ми помогна да сляза. Взе картината в едната си ръка, а с другата отключи.

Влязохме в просторно фоайе. Запали осветлението и над нас блесна огромен кристален полилей. Подовете и тук, и в стаите бяха застлани с ръчно оформени плочи, толкова лъскави, сякаш бяха от мрамор. В къщата бе студено като в хладилник и дъхът ни излизаше на валма, а по краищата на плочите се бе събрал лед. Той ме поведе през лабиринт от тъмни стаи към кухнята, разположена в дъното на етажа. Беше прекрасна. По стените и на тавана бяха запазени оригиналните газови лампи. Той запали аплиците и те заблестяха в златисто.

Кухнята беше огромна, може би девет на петнайсет метра. Задната стена бе остъклена и се виждаше снежната поляна, отвъд нея в далечината морските вълни се разбиваха и бяла пяна проблясваше на лунната светлина. Фурните бяха достатъчно големи, за да се приготви в тях храна поне за сто души, и работеха на дърва. На цялата стена срещу тях се виждаше гигантска каменна камина. Пред нея бе поставена дървена маса за осем или десет човека, плотът бе покрит с резки и петна. Наоколо бяха подредени удобни столове и меки канапета, постлани с пъстри покривки на цветя.

Ним отиде до купчината дърва отстрани на камината и грабна наръч цепеници. След няколко минути огънят озари помещението. Събух си ботушите и се свих на едно от канапетата, докато Ним отваряше бутилка шери. Наля в две чаши, подаде ми едната и се настани до мен. Свалих си палтото и се чукнахме.

— За „Шаха Монглан“ и за приключенията, които ще ти донесе — вдигна тост той и отпи.

— Чудесно е — отбелязах аз.

— Това е амонтиладо. — Ним завъртя течността в чашата си. — Зазиждали са хора живи в стените заради шери, много по-обикновено от това.

— Надявам се, не намекваше за подобни приключения — усмихнах се аз. — Наистина трябва да отида на работа утре сутринта.

— „Жертвах се за Красотата, жертвах се за Истината“ — изрецитира Ним. — Всеки има нещо, за което е готов да се жертва и загине. Само че досега не бях срещал човек, готов да рискува живота си за нещо толкова ненужно като един ден работа в „Консолидейтед Едисън“.

— Опитваш се да ме уплашиш.

— Няма такова нещо — каза Ним, свали коженото си яке и копринения шал. Беше облечен в яркочервен пуловер, който никак не отиваше на косата му. Протегна крака. — Само че ако някой тайнствен непознат ме заговори в празна зала в градината на Обединените нации, тогава със сигурност ще се вслушам в думите му. Особено ако предупреждението му е последвано от смъртта на двамина.

— Защо според теб Соларин е набелязал точно мен? — попитах.

— Надявах се ти да ми кажеш. — Ним замислено отпи от шерито и се загледа в пламъците.

— Ами тайната формула, за която споменал по време на турнира в Испания? — предположих аз.

— Уловка — каза Ним. — Соларин е известен като маниак на математическите игри. Измислил е нова формула за обхода на коня и я размахва под носа на всеки, който се опита да го победи. Ти знаеш ли какво е обход на коня? — попита той, когато забеляза объркването ми. Поклатих глава.

— Това е математическа загадка. Местиш коня на всяко поле от шахматната дъска, без да стъпваш втори път на същото квадратче, като използваш обичайните ходове на коня: две полета хоризонтално и едно вертикално или обратното. През вековете математиците са се опитвали да измислят формула, за да го направят. Ойлер имал такава формула. Също и Бенджамин Франклин. Обход на коня е, когато се върнеш на полето, от което започваш.

Ним се изправи, приближи до фурните и започна да вади тенджери и тигани, преди да включи газта.

— Италиански журналисти в Испания били убедени, че Соларин е открил друга формула в обхода на коня. Той е почитател на игрите с многопластово значение. И понеже е физик, затова решили, че клюката си я бива.

— Именно. Той е физик — потвърдих аз, придърпах стол близо до печката и взех бутилката амонтиладо. — Ако формулата, която е имал, не е била важна, защо тогава руснаците го изтеглили толкова бързо от Испания?

— Щеше да направиш страхотна кариера в средите на папараците — подхвърли Ним. — И те очевидно са разсъждавали по същия начин. За съжаление Соларин се занимава с акустика. Това е дял на физиката, който по никакъв начин не е свързан с националната сигурност и отбрана. В повечето университети в страната дори не съществува като специалност. Може да прави музикални зали в Русия, ако изобщо там строят подобни неща.

Ним стовари една тенджера на печката, влезе в килера и донесе пресни зеленчуци и месо.

— На алеята пред къщата нямаше автомобилни следи — изтъкнах. — А сняг не е валял от дни. Откъде се появиха пресен спанак и екзотични гъби?

Ним ми се усмихна доволно, сякаш бях издържала успешно важен тест.

— Не мога да отрека, че притежаваш умения и на следовател — подметна той, остави зеленчуците в мивката и се зае с тях. — Пазачът пазарува. Минава през задния вход.

Ним махна опаковката на пресния ръжен хляб и сложи на масата пастет от пъстърва. Отряза дебела филия и ми я подаде. Днес сутринта си зарязах закуската, обяда също. Стори ми се невероятно вкусно. Вечерята още повече. Похапнахме тънко нарязано телешко в лучен сос, пресен спанак с кедрови семки и сочни домати (каквито рядко се намират по това време на годината), пълнени със сос от лимон и ябълка. Огромните ветрилообразни гъби бяха леко задушени и сервирани отделно. След основното ястие имаше салата от червена и зелена маруля с листа от глухарче и печени лешници.

След като Ним раздигна масата, донесе кафе и наля в него по глътка туака[1].

Преместихме се на огромните удобни кресла пред камината, в която догаряха цепениците. Той придърпа якето си и извади салфетката с думите на гледачката. Вглежда се дълго в печатните букви, написани от Луелин. След това ми я подаде и стана, за да подкладе огъня.

— Да забелязваш нещо необичайно в този текст? — попита. Погледнах, но нищо не ми направи впечатление.

— Знаеш, разбира се, че на четвъртия ден от четвъртия месец имам рожден ден — напомних му, а той кимна сериозно. Отблясъците на огъня бяха превърнали косата му в червено злато. — Гледачката ме предупреди да не казвам на никого — добавих.

— Както обикновено, ти опази тайната — отбеляза недоволно Ним и подреди още няколко цепеници в камината. Пристъпи към една масичка в ъгъла, взе лист и химикалка и се върна при мен. — Погледни — подкани ме той. Преписа стихотворението с печатни букви на отделен лист. Досега беше просто нахвърляно на салфетката. Ето какво гласеше:

Да, тези линии са с ключа подменени

От шахматното поле. Четири е месецът, а и денят.

Като за матиране шансът ти съвсем не стига.

От игрите една реална е, другата я няма.

Сума си ти бъди, че време вечно не достига.

В безкрайни битки белите са притеснени,

А черните въобще не щат съдбата да пристига.

Май трийсет игри и три са още търсени.

В скритата врата тайната завинаги е свряна.

— Какво виждаш сега? — попита той, докато разглеждах неговия вариант. Не разбирах какво намеква.

— Погледни структурата на стихотворението — настоя нетърпеливо той. — Имаш математическа нагласа, така че опитай се да я приложиш.

Погледнах отново стихотворението и едва тогава разбрах какво иска да ми покаже той.

— Ами римите са разположени малко необичайно — отвърнах гордо аз.

Ним повдигна вежди и грабна листа от мен. Втренчи се в него за момент и избухна в смях.

— Да, така е — съгласи се той и ми върна листа. — Не бях забелязал. Сега вземи химикалката и напиши каквото виждаш.

Записах римуваните думи, като всяка отбелязах с главна буква:

подменениденястига — А, В, С

нямадостигапритеснени — В, С, А

пристигатърсенисвряна — С, А, В

— Добре, римите са точно така — съгласи се Ним, преписвайки буквите, които бях подредила. — Сега замени буквите ABC със съответните цифри 1, 2, 3 и ги събери.

Направих го и се получи следното:

ABC — 123

ВСА — 231

CAB — 312

666

— Шестстотин шейсет и шест е числото на звяра в Апокалипсиса[2]! — извиках.

— Точно така — кимна Ним. — Освен това, ако събереш редиците хоризонтално, ще получиш същото число. Това, сладурче, се нарича „магически квадрат“. Поредната математическа игра. Някои от обходите на коня, създадени от Бен Франклин, са криели в себе си скрити магически квадрати. Имаш добър усет към тези неща. Още от първия път забеляза нещо, което на мен ми бе убягнало.

— Не беше ли забелязал? — попитах аз, особено доволна от себе си. — А ти какво очакваше да забележа? — Започнах да оглеждам листа, за да открия скрита картинка като в детските книжки, и очаквах, че щом го обърна наопаки, ще разбера за какво става въпрос.

— Прокарай линия, която да разделя двете последни изречения от останалите седем — насочи ме Ним, а докато послушно чертаех линията, той добави: — Сега обърни внимание на първата буква на всяко изречение.

Бавно плъзнах поглед по листа и докато оглеждах ред след ред, неприятна студена тръпка полази по гърба ми, въпреки че бях на топло пред камината.

— Какво има? — попита Ним и ме погледна любопитно. Аз продължавах да се взирам в листа безмълвно. След това грабнах химикалката и записах онова, което бях видяла.

Д-О-К-О-С-В-А-М В гласеше акростихът и сякаш прошепваше думите.

— Виж ти — отбеляза Ним, докато аз седях и не смеех да помръдна. — Докосвам, j’adoube, е френски термин за нагласяне на шахматна фигура по време на игра. След него идва буквата „В“, която е твоят инициал, госпожице Велис. Това ме навежда на мисълта, че гадателката ти праща някакво специално послание. По всяка вероятност иска да се свърже с теб. Разбирам, че… Защо, за бога, гледаш толкова уплашено?

J’adoube бе последното, което каза Фиск, преди да го открият мъртъв — промълвих със свито от страх гърло.

* * *

Не е нужно да ви казвам, че сънувах кошмари. Преследвах мъж на колело по дълга алея, виеща се към върха на стръмен хълм. Сградите бяха скупчени толкова близо една до друга, че небето не се виждаше. Мракът се сгъстяваше, докато навлизахме по все по-тесните калдъръмени улици. След всеки завой губех колелото от поглед. Накрая попаднах в задънена улица и го приклещих. Той ме очакваше също като паяк в средата на лепкава паяжина. Обърна се, дръпна шала, с който бе омотано лицето му, и пред мен лъсна череп със зейнали дупки на очите. По костите започна да пониква плът и той изведнъж се превърна в ухиленото лице на гледачката.

Събудих се обляна в студена пот и отметнах юргана. Седнах разтреперана на леглото. Огънят в камината догаряше. Надникнах през прозореца към снежната поляна отпред. В центъра се виждаше широк мраморен купол като на фонтан, а под него се чернееше още по-широк басейн, в който спокойно можеше да се плува. Оттатък поляната се плискаха морските вълни, перленосиви в утринния сумрак.

Не помнех нищо от снощи, защото Ним ми беше сипал прекалено много туака. Затова ме болеше глава. Станах от леглото, заклатушках се към банята и пуснах топлата вода. Открих пяна за вана „Карамфили и виолетки“. Миришеше доста зле, въпреки това сипах от нея във водата и на повърхността се появи тънък слой пяна. Докато киснех в горещата вода, започнах да си припомням откъслечни фрази от снощния ни разговор. След малко страхът ме сграбчи отново.

Пред вратата на спалнята ми бе оставена малка купчинка дрехи: дебел типично скандинавски пуловер и подплатени жълти гумени ботуши. Навлякох новите си придобивки върху моите дрехи. Докато слизах по стълбите, усетих прекрасния аромат на закуска.

Ним бе застанал пред печката с гръб към мен, облечен в карирана риза, дънки и жълти ботуши също като моите.

— Къде има телефон, за да се обадя в офиса? — попитах аз.

— Тук няма телефон — отвърна той. — Карлос, пазачът, мина сутринта, за да ми помогне да изчистим. Помолих го да се обади в офиса ти и да им съобщи, че няма да ходиш на работа. Днес следобед ще отидем до апартамента ти, за да ти покажа как да го обезопасиш. Седни сега да похапнеш и да погледаме птиците. Казах ли ти, че тук има голяма волиера?

Ним разби яйца с малко вино, отряза дебели парчета канадски бекон, опържи картофи и свари най-вкусното кафе, което някога съм пила на Източното крайбрежие. Закусихме мълчаливо, а след това излязохме през френските прозорци, за да огледаме имота.

Намирахме се на не повече от сто метра от морето. От двете страни се виждаше само висок гъст жив плет, който ни отделяше от съседните имения. Овалният купол на фонтана и широкият плувен басейн все още бяха наполовина пълни с вода, в която плуваха пълни с въздух контейнери, за да разчупват леда.

До къщата имаше огромна волиера, отгоре с преплетени жици и бодлива тел, боядисани в бяло. През мрежата бе навалял сняг и бе натрупал по клоните на малките дървета. Най-различни птици бяха накацали по клоните; едри фазани се разхождаха надменно и влачеха прелестните си опашки в снега. Когато се провикваха, писъците им наподобяваха вопли на жени, които колят. Нервите ми се опънаха до крайност.

Ним отвори вратата на птичарника и влязохме вътре. Започна да ми посочва различни видове, докато се провирахме през преплетените клони.

— Често птиците са по-интелигентни от хората — обясни той. — Имам и соколи, държа ги отделно от останалите. Карлос ги храни със сурово месо по два пъти на ден. Скитникът е моят любимец. Както при много други видове, женската не ловува. — Той посочи малка птица на петна, кацнала на най-високото място в самия край на гигантското съоръжение.

— Така ли? Не знаех — учудих се аз, когато се приближихме по-близо, за да погледнем. Разположените близо едно до друго очи на птиците бяха едри и черни. Имах чувството, че ни преценяват.

— Открай време ми се струва — отбеляза Ним, докато наблюдаваше сокола, — че имаш инстинкт на убиец.

— Аз ли? Сигурно се шегуваш.

— Все още не е развит напълно — уточни той. — Възнамерявам да се заема с този въпрос. Според мен прекалено дълго дреме в теб.

— Само че аз съм тази, която се опитват да убият — изтъкнах.

— Така е във всяка игра — отвърна Ним, погледна ме и разроши косата ми с облечената си в ръкавица ръка. — От теб зависи да решиш дали да реагираш на заплахите с примирение или агресивно. Защо не се спреш на второто и не застрашиш и ти противника?

— Не знам кой е противникът! — възкликнах недоволно аз.

— Напротив, знаеш — заяви той. — Знаеш още от самото начало. Да ти го докажа ли?

— Давай. — Отново започвах да се притеснявам и не ми се говореше, докато Ним ме извеждаше от волиерата. Заключи вратата, хвана ме за ръка и се отправихме към къщата.

Помогна ми да си съблека палтото, настани ме на канапето до камината и ми свали ботушите. След това се приближи до стената, където бе подпрял картината на мъжа с колелото. Донесе я и я постави на стол пред мен.

— Снощи, след като си легна — започна той, — дълго гледах картината. Имах усещане за дежа вю и това ме тормозеше. Знаеш, че когато се сблъскам с проблем, не ми дава мира, докато не го разреша. И тази сутрин успях.

Той приближи до дъбовия плот отстрани на фурните и отвори едно чекмедже. Извади няколко тестета карти. Донесе ги и седна до мен на канапето. Отвори ги едно по едно, извади жокерите и ги подхвърли на масата. Гледах мълчаливо картите пред себе си.

Единият жокер бе с шапка със звънчета и караше колело. И той, и велосипедът бяха в същото положение като мъжа на картината. Зад велосипеда се виждаше надгробна плоча с надпис „Почивай в мир“. Вторият бе много подобен, но имаше огледален образ и също като моя човек се бе качил на скелет. Третият бе глупакът от картите таро, вървеше невнимателно и всеки миг щеше да падне в пропаст.

Вдигнах поглед към Ним и той се усмихна.

— Жокерът в колодата карти обикновено се свързва със смъртта — обясни той. — Освен това е символ на прераждането. Също и на невинността, която хората са притежавали преди грехопадението. Иска ми се да го приемам като рицаря, който пази Светия Граал, говоря за човек, който трябва да бъде наивен и непресторен, за да попадне на късмета, който търси. Не забравяй, че мисията му е да спаси човечеството.

— Е, и? — попитах, вече разтревожена от приликата между картите пред мен и картината ми. След като видях прототипите, мъжът на колелото май имаше шапка като на жокера и очите му се извиваха в безкрайна спирала.

— Попита кой е противникът ти — продължи напълно сериозно Ним. — Струва ми се, че също както в тези карти, така и в картината ти мъжът на велосипеда е и твой противник, и твой съюзник.

— Не говорим за истински човек, нали?

Ним кимна бавно, без да откъсва очи от мен.

— Виждала си го, нали?

— Беше просто съвпадение.

— Възможно е — съгласи се той. — Само че съвпаденията са под различна форма. Първо, това може да се окаже клопка, заложена от някой, който е виждал картината. Може да се окаже и друг вид съвпадение — добави с усмивка.

— А, не! — възкликнах, защото знаех какво предстои. — Знаеш много добре, че не вярвам в предсказания, екстрасенси и метафизически дивотии.

— Не вярваш ли? — Ним продължаваше да се усмихва. — Само че ще ти бъде доста трудно да ми обясниш как си нарисувала картината, преди да видиш модела. Има нещо, което трябва да ти призная. Също като приятелите ти Луелин, Соларин и гледачката, мисля, че ще играеш важна роля в разкриването на тайната на „Шаха Монглан“. Как иначе ще обясниш факта, че си замесена? Възможно ли е всичко това да ти се случва, защото по някакъв начин ти е писано… дори си избрана… да играеш ключова роля…

— Забрави тая работа — сопнах се аз. — Нямам намерение да хукна да издирвам някакъв митичен шах! Някой се опитва да ме убие, ако не точно това, то поне да ме замеси в убийства, не разбираш ли? — крещях вече отчаяно.

— Много добре разбирам, както се изрази ти — отвърна Ним. — Само че се страхувам, че си пропуснала най-важното. Най-добрата защита е нападението.

— Няма начин. Май и ти си ме нарочил. Искаш да откриеш онзи шах и си въобразяваш, че си намерил покорна пионка. Само че аз вече съм затънала до шия, при това в Ню Йорк. Нямам никакво намерение да се развихря в чужда държава, където не познавам никой, който да ми помогне. Ти може да си отегчен, да си търсиш приключения, но какво ще стане с мен, ако загазя там? Дори нямаш телефон, на който да ти позвъня. Може би си въобразяваш, че монахините кармелитки ще ми се притекат на помощ следващия път, когато някой стреля по мен? Или пък председателят на Нюйоркската стокова борса ще мине след мен да обере труповете.

— Няма нужда от истерии — сряза ме Ним, както обикновено спокоен и здравомислещ. — На който и континент да отида, веднага ще си намеря работа, въпреки че ти това не го знаеш, защото си прекалено заета да избягваш важните неща. Напомняш ми на една от трите маймуни, които се опитват да избягат от злото, като скрият сетивата си.

— В Алжир няма американско консулство — изсъсках. — Да не би да имаш връзки в руското посолство, които с радост ще ми помогнат? — Това съвсем не бе невъзможно, тъй като Ним бе наполовина руснак и наполовина грък. Доколкото знаех, познаваше страните на прадедите си само отдалеч.

— В интерес на истината имам връзки с няколко посолства в страната, накъдето си се запътила — отвърна той и ме по гледна самодоволно. — И до този въпрос ще стигнем, но малко по-късно. Не можеш да не се съгласиш, сладурче, че вече си въвлечена в това приключение, независимо дали ти харесва, или не. Издирването на Светия Граал се превърна в лудешка надпревара. Не можеш да разчиташ на нищо, затова трябва да се добереш до целта първа.

— Тогава ме наричай Парсифал — озъбих се намръщено аз. — Трябваше да се сетя, че е безсмислено да се обръщам към теб за помощ. Начинът, по който ти разрешаваш проблемите, е, като откриеш още трудности и препятствия, в сравнение с които случилото се в началото започва да прилича на детска игра.

Ним се изправи, дръпна ме да стана и ми се усмихна съучастнически. Положи длани на раменете ми.

J’adoube — каза той.

Бележки

[1] Италиански ликьор от ванилия и цитрусови плодове. — Б.пр.

[2] Откровение на свети Йоана. 13:18. — Б.ред.