Катрин Невил
Осем (11)

Атака с пешките

Тя донесла шаха и двамата заиграли. А пък Шар Кан, колкото пъти понечвал да схване хода й, току поглеждал към лицето й и местел офицера вместо топа или топа вместо офицера.

— Ако играеш така, ти въобще не можеш да играеш — засмяла се тя.

— Първата игра не се смята — отговорил той.

„Приказки от хиляда и една нощ“^[1]

Париж

3 септември 1792 година

 

В ПРЕДДВЕРИЕТО НА ДОМА НА ДАНТОН гореше една-единствена свещ, поставена в малък меден свещник. Точно в полунощ фигура, загърната в дълга черна пелерина, дръпна звънеца отвън. Портиерът се затътри към вратата и надникна през шпионката. Мъжът на стълбите бе нахлупил ниско шапка и лицето му не се виждаше.

— За бога, Луи — изсъска мъжът, — отвори вратата. Аз съм, Камий.

Портиерът дръпна шумно резето и отвори.

— Човек трябва да е предпазлив, господине — извини се старецът.

— Разбирам те напълно — кимна сериозно Камий Демулен, прекрачи, свали широкополата шапка и прокара ръце през гъстата си къдрава коса. — Връщам се от затвора „Ла Форс“. Да знаеш какво се случи… — Демулен спря рязко, когато забеляза някаква сянка във фоайето. — Кажи, кой е тук? — попита уплашен той.

Сянката пристъпи напред: висок, блед мъж, елегантно облечен независимо от жегата навън. Пристъпи напред и протегна ръка на Демулен.

— Приятелю Камий — започна Талейран, — дано не съм те стреснал. Чаках Дантон да се върне от комитета.

— Морис! — възкликна Демулен и стисна ръката му. Портиерът се оттегли. — Какво те води в дома ни толкова късно?

— Като секретар на Дантон Демулен от години живееше при семейството на работодателя си.

— Дантон бе така любезен да ми осигури пропуск, за да напусна Франция — обясни спокойно Талейран. — Така ще мога да се върна в Англия и да продължа преговорите. Както знаеш, британците отказаха да признаят новото правителство.

— Няма смисъл да го чакаш — обясни Камий. — Чу ли какво се случи днес в Париж?

Талейран поклати бавно глава.

— Разбрах, че прусаците се оттеглят. Доколкото схванах, се връщат в родината си, защото били поразени от дизентерия. — Той се изсмя. — Няма армия, която да издържи повече от три дни на вината от Шампан!

— Истина е, че прусаците бягат панически — съгласи се Демулен, без да се засмее. — Говорех ти за клането. — По изражението на Талейран разбра, че приятелят му не е чул новината.

— Започнало е следобед в старото абатство. Сега са се прехвърлили в „Ла Форс“ и „Ла Консиержри“. Доколкото знаем, над петстотин човека са избити. Било е масово клане, дори канибализъм, а Националното събрание не може да ги спре…

— Чух за това! — възкликна Талейран. — Какво се прави по въпроса?

— В момента Дантон е в „Ла Форс“. Комитетът се наложи и настоя във всеки затвор да се организират съдебни процеси, за да се забави клането. Разбраха се да плащат на съдиите и палачите по шест франка на ден и да ги хранят. Това е единственият начин, по който ще успеят да поставят положението под контрол. Морис, в Париж цари анархия. Хората наричат управлението „власт на Терора“.

— Това е невъзможно! — извика Талейран. — Когато новината се разчуе, ще трябва да се простим с всичките си надежди за подновяване на приятелските отношения с Англия. Ще извадим късмет, ако англичаните не се съюзят с прусаците и не ни обявят война. Ето ти още една причина, поради която трябва да замина незабавно.

— Не можеш да направиш нищо без пропуск — отвърна Демулен и го стисна за ръката. — Днес следобед бе арестувана Мадам дьо Стал, тъй като се е опитала да напусне страната, използвайки дипломатическия си имунитет. За неин късмет бях там и успях да я спася от гилотината. Бяха я завели в Парижката комуна. — По лицето на Талейран личеше, че разбира колко сериозно е положението. Демулен продължи:

— Не се притеснявай, вече е на сигурно място в посолството. А ти би трябвало също да си у вас. Тази вечер навън не бива да се мяркат нито благородници, нито свещеници. Грози те двойна опасност, приятелю.

— Ясно — отвърна тихо Талейран. — Всичко ми е ясно.

* * *

Бе почти един след полунощ, когато Талейран се прибра пеша у дома си. Прекоси тъмните квартали на Париж без карета, за да не привлича вниманието. Докато се прокрадваше по неосветените улици, се размина с групи хора, които се връщаха от театър, и с последните клиенти на казината. Смехът от откритите им карети достигаше до него — развеселени люде, които продължаваха да пият шампанско.

Танцуват на ръба на пропастта, помисли си Морис. Бе въпрос на време. Вече виждаше черния хаос, в който потъваше страната му. Трябваше да се измъкне, при това бързо.

Приближи портата и сърцето му трепна, защото забеляза трепкаща светлина във вътрешния двор. Бе наредил изрично да затворят кепенците и да спуснат завесите, за да не личи, че си е у дома. Напоследък бе станало опасно, ако те открият вкъщи. Тъкмо вадеше ключа, когато някой открехна масивната желязна порта. Пред него се изправи прислужникът му Куртиад, стиснал запалена свещ в ръка.

— За бога, Куртиад — прошепна Талейран, — нали ти казах, че не бива да се вижда никаква светлина. Уплаши ме до смърт.

— Моля да ме извините, монсеньор — отвърна Куртиад, който неизменно се обръщаше към господаря си с титлата му на духовник. — Надявам се да не съм престъпил границите на неподчинението, защото не спазих още една ваша заповед.

— Какво си направил? — попита Талейран, докато се вмъкваше в двора и слугата заключваше.

— Имате посетител, монсеньор. Позволих си да го пусна да ви изчака.

— Нещата са много сериозни. — Талейран се обърна и стисна прислужника за ръката. — Тази сутрин Мадам дьо Стал е била заловена от тълпата и отведена от хората на Комуната. За малко да загуби живота си! Никой не бива да знае, че се каня да напусна Париж. Кого си пуснал у дома?

— Госпожица Мирей, монсеньор — отвърна той. — Дойде сама, преди малко.

— Мирей? Сама, в този час? — Талейран забърза през двора, следван от Куртиад.

— Монсеньор, тя донесе и пътна чанта. Роклята й е съсипана. Почти не е в състояние да говори. Смея да отбележа, че има… изглежда, по дрехите й има кръв. Много кръв.

— Господи! — прошепна Талейран и закуцука колкото можеше по-бързо през градината към тъмното фоайе. Прислужникът го насочи към кабинета, Талейран се втурна по коридора и влезе. Навсякъде бяха натрупани кутии с книги, които смяташе да вземе при заминаването си. Мирей бе полегнала на прасковеното кадифено канапе, лицето й бе съвсем бледо на светлината на свещта, която Куртиад бе оставил до нея.

Талейран коленичи с усилие, пое отпуснатата й ръка в своята и разтри пръстите й.

— Да донеса ли солите, господарю? — попита угриженият Куртиад. — Нали се канехме да заминем утре сутринта, та освободих прислугата…

— Да, да — отвърна Талейран, без да откъсва очи от Мирей. Сърцето му бе вледенено от ужас. — Само че Дантон не донесе пропуските. А сега и тя…

Вдигна поглед към Куртиад, който продължаваше да държи свещта високо.

— Добре, донеси солите. Щом я събудим, ще се наложи да отидеш до Давид. Трябва да разберем какво става, при това бързо.

Талейран се отпусна безшумно на канапето и сведе лице над Мирей. През главата му минаваха една от друга по-ужасни мисли. Взе свещта от масата и я поднесе по-близо до неподвижното момиче. Меднорусата й коса бе сплъстена от кръв и мръсотия. Отстрани я нежно от лицето й, наведе се и целуна Мирей по челото. Докато я наблюдаваше, нещо в него трепна. Странно, каза си той. Тя открай време беше сериозната и по-здравомислещата.

Куртиад се върна със солите и подаде кристалния мускал на господаря си. Талейран повдигна внимателно главата й и задържа шишенцето под носа й, докато тя се разкашля.

Момичето отвори очи и погледна ужасена надвесилите се над нея мъже. Скочи и в същия момент разбра къде се намира. Стисна ръкава на Талейран, обзета от паника.

— Откога съм в безсъзнание? — извика тя. — Нали не си казал на никого, че съм тук? — Лицето й бе смъртнобледо, докато стискаше ръката му.

— Не, не съм, мила — отвърна с благ глас Талейран. — Не си стояла дълго. Щом се почувстваш по-добре, Куртиад ще ти сгрее бренди, за да се успокоиш, а след това ще го изпратя до чичо ти.

— Не! — почти изкрещя Мирей. — Никой не бива да знае, че съм тук! Не бива да казваш на никого, най-малко на чичо ми! Това е първото място, на което ще ме търсят. Грози ме опасност. Закълни ми се, че няма да кажеш на никого! — Тя се опита да скочи на крака, ала разтревожените Талейран и Куртиад я хванаха.

— Къде ми е чантата? — извика тя.

— Ето я — отвърна Талейран и докосна кожената чанта. — До канапето. Мила, успокой се и легни. Почини си, за да поговорим. Много е късно. Не искаш ли да съобщя поне на Валентин, че си в безопасност?

При споменаването на името на Валентин по лицето на Мирей се изписа такъв ужас и толкова мъка, че Талейран се отдръпна уплашен.

— Не — прошепна той. — Не може да бъде. Не и Валентин. Кажи ми, че нищо не се е случило на Валентин. Кажи ми!

Стисна Мирей за раменете и я разтърси. Тя бавно повдигна очи към него. Онова, което съзря в дълбините им, го потресе. Стисна раменете й до болка и заговори с дрезгав глас:

— Моля те, много те моля, кажи ми, че нищо не й се е случило. Кажи, че не й се случило нищо! — Очите на Мирей останаха сухи, докато Талейран продължаваше да я разтърсва. Той, изглежда, не разбираше какво прави. Куртиад бавно се протегна и положи внимателно ръка на рамото на господаря си.

— Господарю — прошепна той. — Господарю… — Талейран бе втренчил безумен поглед в Мирей.

— Не е истина — промълви той, изричайки всяка дума така, сякаш в устата му се бе събрал неприятен вкус. Мирей не откъсваше очи от него. Той бавно отпусна ръце. Лицето му беше напълно безизразно. Не му бяха останали сили от непоносимата болка, която го разкъсваше.

Отстъпи от нея, изпъна гръб и направи крачка към камината. Отвори предната част на часовника на полицата и пъхна златен ключ. Бавно и много прецизно Талейран започна да навива часовника. Мирей чу тиктакането в тъмнината.

* * *

Слънцето все още не бе изгряло, ала първата бледа светлина се промъкна през плътните дантелени завеси в будоара на Талейран.

Половината нощ не можа да заспи, разкъсван от ужас. Не можеше да се примири, че Валентин е мъртва. Имаше чувството, че някой е изтръгнал сърцето му, и не познаваше начин, по който да се пребори с това чувство. Той бе човек без семейство, човек, който никога не бе изпитвал нужда от друго същество до себе си. Може би така е по-добре, казваше си, ако не изпитваш любов, тогава няма да усетиш какво е загуба.

Все още виждаше как светлорусата коса на Валентин блести пред камината, докато целува крака му, докато милва лицето му с фините си пръсти. Замисли се за смешните неща, които разказваше, спомни си колко обичаше да го шокира с лудориите си. Как бе възможно да е мъртва? Как?

Мирей не бе в състояние да разкаже при какви обстоятелства бе загинала братовчедка й. Куртиад й бе приготвил гореща вана, накара я да изпие чаша затоплено бренди, в което бе сипал малко лауданум, за да заспи по-лесно. След това Морис й бе отстъпил огромното легло в собствения си будоар, обгърнато от светлосин копринен балдахин. Същият цвят като очите на Валентин.

Той не можа да заспи почти цялата нощ, но поне се отпусна на близката кушетка, тапицирана в синя коприна. Мирей се унасяше и се събуждаше, разтърсена от тръпки, погледът й оставаше празен, докато викаше Валентин. В тези моменти той се опитваше да я успокои, а щом тя заспеше отново, се връщаше на импровизираното си легло и се пъхваше под шаловете, които Куртиад му бе донесъл.

Ала него нямаше кой да успокои и когато розовото утро нахлу през високите прозорци с изглед към градината, Талейран продължаваше да се върти неспокойно, неспособен да заспи, златните му къдри бяха разчорлени, а сините му очи обрамчени от черни сенки.

През нощта Мирей бе извикала насън: „Ще дойда с теб в абатството, братовчедке. Няма да те пусна сама да ходиш в Корделие.“ При тези думи той бе усетил студена тръпка да пролазва по гърба му. Господи, възможно ли бе тя да е сред убитите в абатството? Не можеше дори да си представи какво се бе случило. Реши да измъкне истината от Мирей, щом тя си почине, независимо колко болка щеше да им донесе изповедта й.

Беше се отпуснал на кушетката, когато долови стъпки.

— Мирей? — прошепна той, ала отговор нямаше. Скочи и дръпна балдахина. Нямаше я.

Загърна се с копринения си халат и закуцука към хола. Докато минаваше покрай френските прозорци, забеляза фигура, очертана зад плътните завеси. Той дръпна завесата към балкона и застина.

Гостенката му стоеше с гръб към него и съзерцаваше цветните лехи и малката овощна градина зад каменния зид. Беше гола и сметановата й кожа блестеше в златисто на утринната светлина. Също като онази първа сутрин, когато ги завари в ателието на Давид. Валентин и Мирей. Шокът, който споменът предизвика, бе толкова болезнен, сякаш го прониза копие. Имаше още нещо. Нещо невидимо се надигаше изпод заслепяващата болка, завладяла съзнанието му. Онова, което усещаше в този момент, бе желание. Страст. Искаше му се да сграбчи момичето още тук, на терасата, както бе обляна от първите лъчи на слънцето, да я обладае направо на земята, да захапе устните й, да остави синини по цялото й тяло, за да прехвърли болката си в бездънния кладенец на нейната душа. Усетила присъствието му, тя се обърна. Изчерви се цялата. Той се почувства невероятно унизен и се опита да прикрие смущението си.

— Мила моя — заговори бързо, свали халата си и я загърна, — ще настинеш. По това време на годината росата е студена. — Веднага си даде сметка, че говори глупости. Стана още по-зле. Пръстите му докоснаха неволно раменете й и той усети силна тръпка, каквато не бе изпитвал никога досега. Овладял подтика си, се отдръпна, ала Мирей вече бе вдигнала към него дълбоките си зелени очи. Талейран бързо отвърна поглед. Момичето не биваше да разбере какво го измъчва. Жалка работа. Замисли се за нещата, които можеха да му помогнат да потуши неочаквано разбунтувалото се чувство.

— Морис — обади се тя и фините й пръсти отместиха непокорна руса къдрица. — Искам да говоря за Валентин. Може ли да ти разкажа какво се случи? — Медната й коса, разпиляна от утринния бриз, докосваше гърдите му. Сякаш прогаряше ризата му. Беше толкова близо, че усещаше сладкия аромат на кожата й. Затвори очи и опита да се овладее. Не смееше да я погледне в очите, защото се страхуваше от онова, което тя можеше да открие в неговите. Болката, която го разкъсваше, бе непоносима. Как е възможно да е такова чудовище?

Насили се да отвори очи и я погледна. След това си наложи да се усмихне, въпреки че устните му се сгърчиха.

— Ти ме нарече Морис — отбеляза той, без да позволява на усмивката да угасне. — А не „чичо Морис“. — Тя бе толкова невероятно красива, с устни, разтворени като розова пъпка… Опита се да насочи мислите си другаде. Валентин. Тя искаше да му разкаже за Валентин. Бавно отпусна ръка на рамото й и усети изгарящата топлина на кожата. Забеляза тънка синя вена да пулсира на дългата бяла шия. По-надолу се надигаха младите й гърди…

— Валентин те обичаше много — прошепна задавено Мирей. — Споделяше с мен всичките си мисли и чувства. Знам, че копнееше да направи с теб всички онези неща, които правят жените и мъжете. Знаеш за какво говоря, нали? — Тя отново вдигна поглед към него, — устните й бяха съвсем близо, тялото й… Изглежда, не бе чул правилно.

— Аз… аз не съм сигурен… Да, разбира се, че знам — заекна той, без да откъсва очи от нея. — Само че не съм и предполагал… — Наруга се, че е такъв глупак. Какви, за бога, ги приказваше тя? — Мирей — започна строго той. Искаше му се да се държи бащински с нея. Все пак момичето, застанало пред него, можеше да му бъде дъщеря, освен че бе почти дете. — Мирей — повтори отново той, докато се питаше как да насочи разговора към безопасна тема.

Ала тя вдигна ръце към лицето му, плъзна пръсти в косата му и го привлече към себе си. Господи, каза си той, сигурно съм полудял. Не е възможно да се случва подобно нещо.

— Мирей — изрече отново името й Морис и устните му срещнаха нейните. — Не мога… не можем… — Разбра, че пороят се отприщва, когато докосна устните й, и усети топло пулсиране в слабините. Не, не можеше. Не и това. Не сега!

— Не забравяй — шепнеше Мирей до гърдите му, докато го докосваше през тънката коприна, — че аз също я обичах. — Той простена и смъкна халата от раменете й, за да потъне в топлата й плът.

* * *

Потъваше и се даваше. Навлизаше все по-дълбоко в тъмната страст, пръстите му се плъзгаха като през хладни дълбоки води, докато галеха дългите копринени бедра на Мирей. Двамата лежаха на дебелите неоправени завивки, където я бе положил, след като я пренесе от терасата, и той имаше чувството, че продължава да пада. Когато устните им се срещнаха, сякаш кръвта му запя и се смеси с нейната. Силата на страстта му бе непреодолима. Опита се да си спомни какво прави и защо не бива да го прави, ала единственият му копнеж бе да забрави. Мирей се надигна към него, обхваната от страст, още по-завладяваща и неутолима от неговата.

Момичето го погледна. Очите й се бяха превърнали в тъмни зелени езера и той разбра, че тя изпитва същото. Всеки път, когато я докоснеше, с всяка ласка тя сякаш пропадаше все по-дълбоко в тялото му, завладяна от желанието да потъне във всяка негова костица, във всеки нерв, във всеки мускул. Сякаш се опитваше да го притегли на дъното на тъмно езеро, където щяха да се удавят заедно, опиянени от страст. Бяха погълнати от водите на Лета, реката на забравата. Докато той се потапяше в дълбоките й зелени очи, усети страстта да го подмята като развилняла се буря, чу птичи песни да се понасят от дъното на бездната.

* * *

Морис Талейран бе любил много жени, толкова много, че дори не помнеше всички, ала сега, докато лежеше на меките ленени чаршафи, а дългите крака на Мирей бяха преплетени с неговите, не успяваше да си спомни нито една. Знаеше, че никога повече няма да усети нещо подобно. Бе преживял екстаз, какъвто малцина са изпитвали. Ала ето че в момента го разкъсваше болка. И чувство на вина.

Да, вина, защото, щом двамата се отдадоха на страстна прегръдка, по-болезнена от всичко, преживяно досега, той бе извикал: „Валентин.“ Валентин! Беше се случило в мига, в който страстта го бе погълнала. А Мирей бе прошепнала:

„Да.“

Погледна я. Сметановата кожа, разпиляната й коса бяха толкова красиви на фона на хладните бели чаршафи. Момичето впи в него огромните си зелени очи. След това се усмихна.

— Нямах представа, че ще изпитам всичко това — призна тя.

— Хареса ли ти? — попита той и нежно разроши косата й.

— О, да, хареса ми — призна усмихната. След това забеляза, че той е разтревожен.

— Съжалявам — каза тихо той. — Не исках. Но ти си невероятно красива. Желаех те безкрайно много. — Целуна я по косата, а след това по устните.

— Не трябва да съжаляваш — опита се да го успокои Мирей, седна в леглото и го погледна, вече напълно сериозно. — За момент се почувствах така, сякаш тя е жива. Стори ми се, че всичко е било един кошмар. Ако Валентин беше жива, щеше да се любиш с нея. Затова не бива да съжаляваш, че си ме нарекъл с нейното име. — Тя умееше да чете мислите му. Той вдигна бавно очи към нея и също се усмихна.

Отпусна се на леглото и привлече Мирей върху себе си. Кожата й бе хладна. Косата и се посипа по раменете. Той вдъхна дълбоко аромата й. Едва успя да овладее стягането в слабините. Имаше нещо, което желаеше повече. Първо трябваше да научи какво се бе случило.

— Мирей, искам да те помоля нещо — започна той и гласът му прозвуча тихо в косата й. Тя вдигна глава. — Знам, че ще ти причиня болка, но трябва да ми разкажеш за Валентин. Разкажи ми всичко. Добре е да се свържем с чичо ти. Снощи говореше насън за старото абатство…

— Не бива да казваш на чичо къде съм — прекъсна го бурно Мирей и се изправи рязко в леглото.

— Нека поне да организираме прилично погребение на Валентин — опита се да я убеди той.

— Дори нямам представа — опита се да обясни Мирей, ала едва успяваше да произнесе думите — дали ще успеем да открием тялото й. Ако се закълнеш да ми помогнеш, ще ти разкажа как умря Валентин. И защо умря.

Талейран я погледна учуден.

— Какво искаш да кажеш с това „защо“ е умряла? — попита той. — Предположих, че сте попаднали в тълпата пред затвора. Нали не…

— Тя умря — прекъсна го Мирей — заради това.

Стана от леглото и отиде до чантата, оставена от Куртиад до вратата на спалнята. Повдигна я с усилие и я примъкна към леглото, за да я постави отгоре. Отвори я и даде знак на Талейран да погледне вътре. Там бяха прибрани покритите с пръст и стръкчета трева осем фигури от „Шаха Монглан“.

Талейран посегна към обелената тук-там кожена чанта и извади една от фигурите, стисна я с ръце и се отпусна до Мирей на смачканите чаршафи. Фигурата представляваше огромен златен слон, висок почти колкото дланта му. Седлото му бе гъсто обсипано с лъскави рубини и черни сапфири. Хоботът и златните бивни бяха вирнати в бойна готовност.

— Символът на мъдростта — прошепна той. — Тази фигура днес наричаме офицер, съветника на царя и царицата.

Извади фигурите една по една и ги постави на леглото. Имаше сребърна камила и златна; още един златен слон, изправен на задните си крака арабски жребец, размахал диво предните във въздуха, и три пешки, понесли различни оръжия, всяка една от тях не по-висока от пръста му, украсени с аметисти и цитрин, турмалин, смарагди и яспис.

Талейран бавно посегна към жребеца и го завъртя. Почисти основата му от мръсотията и забеляза символ, отпечатан върху златото. Огледа го по-внимателно. След това го показа на Мирей. Символът представляваше кръг със стрела, забита от едната страна.

— Марс, червената планета — обясни той. — Богът на войната и разрушението. „И излезе друг кон, риж; и на яздача му бе дадено да отнеме мира от земята, та човеците един друг да се убиват; и даден му бе голем меч“^[2].

Мирей, изглежда, не го чу. Не откъсваше очи от символа на пиедестала. Сякаш бе изпаднала в транс. Най-сетне Талейран забеляза устните й да потрепват и се наведе напред, за да я чуе.

— „Сар бе името на меча“ — промълви тя. След тези думи затвори очи.

* * *

Талейран седя смълчан повече от час, загърнал се в халат, докато Мирей остана гола сред смачканите чаршафи, за да разкаже какво се бе случило.

Тя му преразказа чутото от абатисата, постара се да си припомни всички подробности, описа какво бяха направили монахините, за да извадят шаха от стените на абатството. След това му довери как бяха пръснали фигурите из цяла Европа, как двете с Валентин трябваше да служат за приемнички, ако някоя монахиня изпадне в беда. Разказа му и как Валентин се бе втурнала, за да се срещне със сестра Клод пред портите на затвора.

Когато Мирей стигна до момента, в който трибуналът бе осъдил Валентин на смърт, а Давид се бе отпуснал на земята, Талейран я прекъсна. По лицето на Мирей се стичаха сълзи, очите й бяха подпухнали и гласът й едва се долавяше.

— Искаш да кажеш, че Валентин не е била смазана от тълпата? — извика той.

— Осъдиха я! Онзи противен мъж — ридаеше Мирей. — Никога няма да забравя лицето му. Гнусните му гримаси! Та на него му доставяше истинско удоволствие да се разпорежда с живота и смъртта. Дано да изгние от раните си…

— Какво каза? — Талейран я сграбчи за ръката и я разтърси.

— Той как се казваше? Не може да не си спомняш!

— Попитах го — отвърна Мирей и го погледна през сълзи.

— Той не ми каза. Отвърна, че бил „гневът на народа“!

— Марат! — извика Талейран. — Трябваше да се сетя. Не мога да повярвам…

— Марат! — повтори Мирей. — Сега вече знам името му и никога няма да го забравя. Обеща да ме преследва до самия край, ако не открие фигурите там, където му казах. Само че аз ще съм тази, която ще го преследва докрай.

— Мило мое момиче — отвърна Талейран, — извадила си фигурите от скривалището им. Марат ще преобърне и земята, и небето, за да те открие. Как успя да се измъкнеш от двора на затвора?

— Чичо Жак-Луи — отвърна Мирей. — Беше съвсем близо до злия човек, когато той издаде заповедта си и изпадна в дива ярост. Аз се хвърлих върху тялото на Валентин, но те ме извлякоха настрани точно когато… когато… — Мирей продължи с огромно усилие: — След това чух чичо да ме вика, повтаряше да бягам. Изскочих навън и нямам никаква представа как съм минала през портата. Беше истински кошмар, но щом се озовах на уличката, изтичах към градината на Давид.

— Удивително смела си, мила. Питам се дали на мен щяха да ми стигнат силите да постъпя като теб.

— Валентин загина заради тези фигури — разхлипа се Ми рей. — Не можех да позволя да попаднат у тях! Трябваше да ги извадя, преди той да тръгне от затвора. Взех малко дрехи от дома на Давид, тази кожена чанта и побягнах…

— Едва ли си тръгнала от къщата на Давид по-късно от шест. Къде беше през всичкото това време. Пристигнала си тук след полунощ?

— В градината на Давид бяха заровени само две от фигурите — отвърна Мирей. — Бяхме ги донесли ние с Валентин от „Монглан“: златния слон и сребърната камила. Останалите шест сестра Клод ги носеше от друго абатство. Доколкото знам, пристигнала е в Париж вчера сутринта. Не е имала много време да ги скрие, а било изключително опасно да ги носи на срещата с нас. Умирайки, жената бе казала само на Валентин къде се намират.

— Но ти си ги открила! — Талейран разпери ръка над безценните фигури, пръснати по завивките. Струваше му се, че от тях струи топлина. — Нали ми каза, че в затвора имало войници и членове на трибунала, и други хора, които се били скупчили там. Как успя да разбереш от Валентин къде са скрити?

— Последните й думи бяха: „Спомни си призрака.“ След това повтори няколко пъти фамилното си име.

— Призракът ли? — попита объркан Талейран.

— Веднага се сетих какво се опитва да ми каже. Намекваше за твоя разказ и призрака на кардинал Ришельо.

— Сигурна ли си? Очевидно, след като фигурите са тук. Не мога да си представя как си ги открила благодарение на тази оскъдна информация.

— Беше ни споменал, че си бил свещеник в Сен Реми, напуснал си, за да учиш в Сорбоната, и там си видял призрака на кардинал Ришельо в параклиса. Както знаеш, фамилията на Валентин е Дьо Реми. Само че аз си спомних веднага, че прадядото на Валентин, Жерико дьо Реми, е погребан в параклиса на Сорбоната, недалече от гроба на Ришельо! Опитвала се е да ми каже, че фигурите са заровени там. Минах през най-тъмните квартали, за да отида в параклиса, където открих свещ на гроба на прадядо й. На светлината на тази свещ претърсих параклиса. Минаха часове, докато напипам хлабава плочка, прикрита зад кръщелния купел. Вдигнах я и ги видях скрити отдолу. След това дотичах с всички сили тук, на Рю дьо Бюн. — Мирей замълча, задъхана от вълнение.

— Морис. — Тя отпусна глава на гърдите му, за да чуе ударите на сърцето му. — Струва ми се, че имаше още една причина Валентин да спомене призрака. Опитвала се е да ми подскаже да се обърна към теб за помощ, да ти се доверя.

— Какво мога да направя, за да ти помогна, мила? — попита Талейран. — Самият аз съм затворник и не мога да напусна Франция, преди да си осигуря пропуск. Предполагам, сама разбираш, че докато тези фигури са у нас, ще бъдем в опасност.

— Няма да е така, ако разгадаем тайната, източника на сила, който те крият. Ако го открием, тогава ще сме в по-изгодно положение. Нали така?

Тя бе толкова смела и сериозна, че Талейран не се сдържа и се усмихна. Приведе се над нея и докосна с устни голото й рамо. Колкото и да се стараеше да се владее, усети как страстта се надига с нова сила. В този момент някой тихо почука.

— Монсеньор — заговори Куртиад зад вратата. — Не ми се иска да ви притеснявам, но навън ви чака един господин.

— Не съм у дома, Куртиад — отвърна Талейран. — Знаеш много добре.

— Човекът носи съобщение от господин Дантон — продължи прислужникът. — И пропуските.

* * *

В девет същата вечер Куртиад лежеше на пода в кабинета, сакото беше му грижливо сгънато на един от столовете, а ръкавите на колосаната му риза бяха навити. Заковаваше последната фалшива преграда на сандъците с книги, пръснати из стаята. Купчини книги имаше навсякъде. Мирей и Талейран пиеха бренди сред неразборията.

— Куртиад утре заминаваш за Лондон с книгите — обади се по едно време Талейран. — Когато пристигнеш, ще питаш кои търговци за недвижими имоти използва Мадам дьо Стал и те ще ти предадат ключовете на жилището, което са намерили. Каквото и да става, не позволявай никой да се доближава до книгите. Не ги изпускай от очи, не ги разопаковай, преди двамата с госпожица Мирей да пристигнем.

— Вече ти казах — заяви Мирей. — Не мога да замина с теб за Лондон. Единственото ми желание е да изнеса шаха от Франция.

— Мило момиче — отвърна Талейран и я погали по косата, — вече говорихме по този въпрос. Настоявам да използваш моя пропуск. Аз лесно ще си намеря друг. Просто не можеш да останеш повече в Париж.

— Първата ми задача е да спася „Шаха Монглан“ от ръцете на онзи отвратителен човек и от всички, които биха злоупотребили с него — отвърна Мирей. — Валентин щеше да постъпи по същия начин. Може да дойдат и други сестри в Париж и да потърсят убежище. Налага се да остана тук, за да им помогна.

— Смелостта ти е изумителна — каза й той. — И все пак няма да позволя да останеш сама в Париж, да не говорим, че е невъзможно да се върнеш в дома на чичо си. Двамата с теб трябва да решим какво да правим с фигурите, когато пристигнем в Лондон.

— Не ме разбра — отвърна спокойно момичето и се надигна от стола. — Не съм казала, че ще остана в Париж. — Извади една от фигурите от кожената чанта и я подаде на Куртиад. Беше вдигналият се на задните си крака жребец, който той разгледа внимателно тази сутрин. Куртиад внимателно пое фигурата. Тя усети как ръката й пламва, докато го чака да вдигне фалшивото дъно и да постави коня в сламата. След това прислужникът нагласи внимателно преградата и я поръси със слама.

— Госпожице — заговори сериозно прислужникът и очите му заблестяха, — пасва идеално. Готов съм да заложа живота си, че книгите ви ще пристигнат невредими в Лондон.

Мирей протегна ръка и Куртиад я пое топло. След това се обърна към Талейран.

— Нищо не разбирам — заяви раздразнен той. — Първо отказваш да заминеш за Лондон под претекст, че се налага да останеш в Париж. След това ми казваш, че нямаш намерение да стоиш тук. Може ли да ми обясниш?

— Ти ще заминеш за Лондон с фигурите — уведоми го властно тя. — Моята мисия е друга. Ще пиша на абатисата, ще й разкажа какви са плановете ми. Разполагам със свои пари, а и двете с Валентин бяхме сирачета. Имението й вече ми принадлежи. Ще помоля абатисата да изпрати друга монахиня на мое място в Париж, за да мога аз да изпълня мисията си.

— Къде ще отидеш? Какво смяташ да правиш? — попита Талейран. — Ти си просто едно младо момиче, останало само, без семейство…

— Имах време да помисля — отвърна Мирей. — Налага се да свърша нещо, преди да се върна във Франция. Ще бъда в опасност, докато не науча каква е тайната на фигурите. Това е единственият начин да разбера. Трябва да отида на мястото, откъдето произлизат.

— Мили боже — изфуча Талейран, — нали ми каза, че са били подарени на Карл Велики от мавъра, завладял Барселона! Това е било преди повече от хиляда години. Струва ми се, че следата ти е доста поизстинала. А Барселона не е в предградията на Париж! Няма да ти позволя да обикаляш Европа съвсем сама!

— Нямам намерение да посещавам която и да е европейска страна — усмихна се Мирей. — Маврите не са европейци, произлизат от Мавритания, в края на пустинята Сахара. Трябва да стигнеш до първоизточника, ако искаш да разбереш значението… — Девойката вдигна бездънните си зелени очи към Талейран и той я погледна слисан.

— Заминавам за Африка — обясни тя. — Там започва Сахара.