Катрин Невил
Осем (19)

Смъртта на крале

За бога, нека седнем на земята

и от легендите си спомним как

умирали са винаги кралете,

изклани в бой, свалени от престола,

измъчени от призрака на някой,

свален от тях, намушкани в съня си,

отровени от своите съпруги,

избити всички; затова, защото

в тоз празен обръч, който стяга лоба

на краля тук, седи на трон Смъртта…

* * *

и с карфица мъничка пробива

тоз негов крепък зид и край на краля…

„Ричард II“^[1]

Уилям Шекспир

Париж

10 юли 1793 година

 

МИРЕЙ БЕ ЗАСТАНАЛА под разлистените кестени пред двора на Жак-Луи Давид и се опитваше да зърне нещо през металната порта. Както бе облечена в дълъг черен хаик, с лице под муселинов воал тя приличаше на модел за някое от екзотичните платна на известния художник. Най-важното бе, че никой нямаше да я познае в тези дрехи. Прашна и уморена от изтощителното пътуване, тя дръпна кордата и чу звънеца вътре.

Преди по-малко от шест седмици бе получила писмото на абатисата, назидателно и пълно с укори. Писмото се бе забавило, защото първо бе изпратено в Корсика, след това бе препратено по единствения член от семейството на Наполеон и Елиза, останал на острова — възрастната им баба Анжела-Мария ди Пиетра-Санта.

Писмото нареждаше на Мирей да се върне незабавно във Франция:

Щом научих, че не си в Париж, бях обхваната от страх не само за теб. Разтревожих се за съдбата на онова, що Бог ти е поверил — отговорност, която, разбирам, си загърбила. Отчаяна съм заради онези твои сестри, които са рискували да дойдат в града и да помолят за помощ, а тебе те е нямало. Нали ме разбираш?

Искам да ти напомня, че се сблъскваме със силни противници, които няма да се спрат пред нищо, за да постигнат целите си, и са организирали опозицията си, докато нас ни тласкат напред ветровете на съдбата. Настъпи моментът да поемем юздите в свои ръце, да обърнем вълните в наша полза и да съберем онова, що съдбата е разпиляла.

Настоявам незабавно да се върнеш в Париж. По моя заръка човек, когото познаваш, ще те търси там и има инструкции за мисията ти, която е особено важна.

Сърцето ми скърби за загубата на любимата ти братовчедка. Нека Господ те закриля в тази задача.

На писмото нямаше нито дата, нито подпис. Мирей позна почерка на абатисата, ала нямаше представа кога е писано. Макар да я заболя от обвинението, че е пренебрегнала задължението си, схвана посланието. Останалите фигури бяха в опасност, други сестри също бяха в опасност, застрашени от злодеите, съсекли Валентин. Трябваше да се върне във Франция.

Шахин се съгласи да я придружи до морето. Ала Шарло, едва на няколко месеца, бе прекалено малък, за да предприеме това непосилно пътуване. В Джанет хората на Шахин се заклеха да гледат бебето до завръщането й, тъй като за тях червенокосото дете бе пророкът, чиято поява очакваха. След мъчително сбогуване Мирей го остави в ръцете на дойка и пое на север.

За двайсет и пет дни пресякоха Дебан Убари, западния край на Либийската пустиня, подминаха планините и опасните дюни, за да скъсят пътя и да стигнат по-бързо до брега при Триполи. Там Шахин я качи на двумачтова шхуна за Франция. Тези кораби, най-бързите на земята, се движеха с четирийсет възела, тласкани от вятъра в открито море, и изминаваха пътя от Триполи до Сен Назарин при устието на Лоара за някакви си десет дни. Мирей се бе върнала във Франция.

Докато стоеше пред портата на Давид, мръсна и изтощена след дългото пътуване, тя надничаше през оградата към двора, от който бе избягала преди по-малко от година. Имаше чувството, че е минал поне век от онзи следобед, когато двете с Валентин бяха прескочили оградата, докато се кискаха развълнувани от собствената си смелост, че тръгват на срещата със сестра Клод. Наложи си да не мисли за тези неща и дръпна отново кордата.

Най-сетне възрастният прислужник Пиер се появи и затътри крака към желязната порта, където застана, притихнал в сянката на разлистените кестени.

— Мадам — започна той. Очевидно не я бе познал. — Господарят не приема посетители преди дванайсет, а и след това, ако нямате уговорка, едва ли ще се види с вас.

— Пиер, сигурна съм, че ще се съгласи да ме приеме — отвърна Мирей и дръпна воала.

Пиер се ококори и брадичката му затрепери. Той заопипва тежките ключове, за да отвори портата.

— Госпожице — прошепна той, — молехме се за вас всеки ден. — В очите му заблестяха радостни сълзи. Мирей го прегърна, след това забърза през двора.

Давид бе сам в студиото си, оформяше огромно парче дърво — скулптура на Атеизма, която щеше да бъде подпалена следващия месец на фестивала на Всевишния. Аромат на прясно издялано дърво се носеше във въздуха. Купчина стърготини покриваха пода, дебел слой прах бе полепнал по кадифеното сако на художника. Той се обърна, когато вратата зад него се отвори, скочи и преобърна стола, а длетото падна от ръката му.

— Сънувам ли, или съм полудял! — извика той, отърси се от праха, втурна се към Мирей и я притисна до себе си. — Слава богу, че си жива! — Отдръпна я от себе си, за да я огледа по-добре. — Когато си тръгна, Марат дойде с цяла делегация. Заедно с министри и представители на Комуната преровиха градината също като прасета, които душат за трюфели! Нямах представа, че тези шахматни фигури наистина съществуват! Ако ми се беше доверила, можех да ти помогна…

— Сега можеш да ми помогнеш — каза Мирей и се отпусна изтощена на един стол. — Някой търсил ли ме е, идвал ли е тук? Очаквам пратеничка от абатисата.

— Мило дете — отвърна притеснен Давид, — откакто те няма, идваха неколцина, все млади жени, които търсеха или теб, или Валентин. Поболях се от тревога за теб. Дадох бележките им на Робеспиер с надеждата той да ми помогне да те открия.

— Робеспиер! Господи, какво си направил? — извика Мирей.

— Той ми е близък приятел, на него може да се вярва — отвърна уплашен Давид. — Наричат го Неподкупния. Никой не може да го отклони от изпълнението на дълга му. Мирей, разказах му каква е връзката ти с „Шаха Монглан“. И той те търси…

— Не! — изпищя Мирей. — Никой не бива да знае, че съм тук или че си ме виждал! Нима не разбираш… Убиха Валентин заради тези фигури. Моят живот също е в опасност. Кажи ми, писмата на колко монахини предаде на този човек?

Давид бе пребледнял от страх, докато се опитваше да си спомни. Възможно ли бе тя да се окаже права? Може би не бе преценил правилно…

— Пет — каза й той. — Записал съм имената им в ателието.

— Пет монахини — промълви тя. — Още пет са мъртви заради мен. Само защото не бях тук. — Празният й поглед се зарея напред.

— Мъртви ли? — учуди се Давид. — Той така и не се е срещнал с тях. Разбрал, че са изчезнали… до една.

— Можем единствено да се молим това да е истина — отвърна тя и отново го погледна. — Чичо, тези фигури са по-опасни от всичко, което можеш да си представиш. Трябва да научим повече за нещата, които знае Робеспиер, ала без да разбира, че съм тук. А Марат… той къде е? Ако научи, дори молитвите няма да ни помогнат.

— Лежи тежко болен у дома си — прошепна Давид. — Въпреки болестта е по-могъщ отвсякога. Преди три месеца жирондистите го изправиха на съд за убийство и въвеждане на Терора, за това, че е погазил принципите на Революцията — свобода, равенство и братство. Само че Марат бе изправен пред уплашен съд, увенчан с лавров венец от метежниците, носен по улиците от възторжената тълпа и избран за президент на Якобинския клуб. Сега си седи вкъщи и заклеймява жирондистите, осмелили се да застанат на пътя му. Повечето бяха арестувани, а останалите успяха да избягат и да се укрият в провинцията. Той управлява държавата от ваната си с оръжието, наречено страх. Май всичко онова, което казаха за революцията ни, е истина — огънят, който разрушава, не може да създава.

— Но може да бъде погълнат от по-голям пламък — отвърна Мирей. — Този пламък е „Шахът Монглан“. Щом бъде събран, ще погълне дори Марат. Върнах се в Париж, за да освободя тази сила. Очаквам да ми помогнеш.

— Нима не чу какво ти казах? — извика Давид. — Тъкмо желанието за отмъщение и предателствата разкъсват страната ни. Къде ще ни отведе всичко това? Ако вярваме в Бог, трябва да вярваме и в божественото правосъдие, което след време ще ни върне здравия разум.

— Нямам време — отвърна Мирей. — Не мога да чакам Господ.

 

 

11 юли 1793 година

 

Друга монахиня, която не можеше да чака повече, бързаше към Париж.

Шарлот Корде пристигна в града с пощенската кола в десет сутринта. След като се регистрира в малък хотел наблизо, тя се отправи към Националното събрание.

Писмото на абатисата, пренесено тайно до Каен от посланик Жьоне, бе пристигнало бавно, ала посланието в него бе ясно. Фигурите, изпратени в Париж миналия септември по сестра Клод, бяха изчезнали. Още една монахиня бе загинала заедно с Клод по време на Терора — младата Валентин. Нейната братовчедка бе изчезнала безследно. Шарлот се бе свързала с жирондистите — бивши делегати в събранието, изпокрили се в Каен — с надеждата някой от тях да знае кои са били в затвора — последното място, където е била видяна Мирей, преди да изчезне.

Жирондистите не знаеха нищо за червенокосо момиче, изчезнало по време на лудостта и безредиците, ала на водача им, красивия Барбару, му стана жал за бившата монахиня, която търсеше приятелката си. Даде й пропуск и тя си осигури кратка среща с делегата Лоз Дюпре, който я очакваше в чакалнята за посетители в събранието.

— Идвам от Каен — започна Шарлот веднага щом видният депутат се настани срещу нея на лъскавата маса. — Търся приятелка, изчезнала по време на мрачните събития в затвора миналия септември. И тя като мен е бивша монахиня от вече закрито абатство.

— Шарл-Жан-Мари Барбару не ми прави услуга, като ви изпраща тук — отвърна делегатът и изви цинично вежда. — Търсят го за измяна, нима не знаехте? Да не би да иска да издадат заповед и за моя арест? Имам си достатъчно неприятности. Можете да му го кажете, когато се върнете в Каен, и се надявам това да стане скоро. — Той се надигна.

— Моля ви — протегна ръка Шарлот. — Приятелката ми е била в старото абатство, сега затвор, когато са започнали безредиците. Тялото й така и не бе открито. Имаме основание да вярваме, че е избягала, ала никой не знае къде. Трябва да ми кажете… кой от членовете на събранието е присъствал на съдебните процеси?

Дюпре спря и се усмихна. Усмивката му не бе приятна.

— Никой не е избягал от старото абатство — заяви той. — Малцина бяха оправдани — мога да ги преброя на пръстите на ръцете си. След като сте проявили такава глупост да дойдете тук, може би ще проявите още по-голяма, като попитате лично мъжа, отговорен за Терора. Не ви го препоръчвам. Името му е Марат.

 

 

12 юли 1793 година

 

Мирей, вече преоблечена в типично швейцарска рокля на бели и червени точки, със сламена шапка с пъстри ленти, слезе от откритата карета на Давид и помоли кочияша да изчака. Забърза през огромния препълнен пазар на Лез Ал, един от най-старите в града.

През двата дни, откакто бе пристигнала в Париж, беше научила достатъчно, за да действа незабавно. Нямаше нужда да чака нови инструкции от абатисата. Не само че пет монахини бяха изчезнали с фигурите, оказваше се, че и други знаят за „Шаха Монглан“ и за мисията й. Бяха прекалено много: Робеспиер, Марат и Андре Филидор, шахматистът виртуоз и композитор, чиято опера тя бе гледала с Мадам дьо Стал.

Филидор, както каза Давид, бе избягал в Англия. Преди да замине, бе разказал на Давид за срещата си с великия математик Леонард Ойлер и с композитора Бах. Бах използвал формулата на Ойлер за обхода на коня и я превърнал в музика. Колко ли други бяха напреднали толкова много?

Мирей вървеше покрай откритите сергии, подминаваше грижливо подредените разноцветни зеленчуци, парчетата месо и морските дарове, които единствено богатите можеха да си позволят. Сърцето й блъскаше, мислите не й даваха мира. Трябваше да действа незабавно, докато все още знаеше къде се намират, ала без да позволи някой да разбере, че се е върнала. Всички бяха като пешки на шахматна дъска, тласкани към невидим център в игра, неумолима като съдбата. Абатисата бе права, че е време да хванат сами юздите. Само че бе оставила Мирей да го направи. Засега, помисли си тя, зная повече от абатисата — повече от когото и да е — за „Шаха Монглан“.

Разказът на Филидор потвърждаваше всичко, казано от Талейран и Петиция Бонапарт: наистина имаше скрита формула в шаха. Това бе нещо, за което абатисата никога не бе споменала. Но Мирей вече знаеше. Пред очите й все още стоеше образът на странната бяла фигура на Бялата царица, стиснала жезъла с осмицата във вдигнатата си ръка.

Мирей навлезе в лабиринта, онази част от Лез Ал, която навремето е била римски катакомби, а сега се използваше за подземен пазар. Тук по сергиите се предлагаха медни изделия, панделки, подправки и коприни от Ориента. Тя подмина малко кафене с маси, изкарани на тесния проход, където група месари, все още оплескани в кръв, похапваха зелева чорба и играеха на домино. Погледът й попадна на кръвта, засъхнала по голите им ръце и бели престилки. Затвори очи и продължи напред по тесния лабиринт.

В края на втория пасаж се намираше ножарски магазин. Тя огледа всичко изложено, пробва здравината и остротата на ножовете, докато най-сетне се спря на онзи, който най-много й допадаше — с трисантиметрово острие, много подобен на бусаади, с които се бе научила да борави до съвършенство в пустинята. Накара продавача да го наточи така, че да може да разцепи косъм на две.

Оставаше само един въпрос. Как да влезе? Наблюдаваше как търговецът увива ножа в кафява хартия. Мирей му плати два франка, пъхна пакета под мишница и излезе.

 

 

13 юли 1793 година

 

Получи отговор на въпроса си следващия следобед, докато двамата с Давид се караха в малката трапезария до ателието. Като делегат на Националното събрание той можеше да й осигури достъп до покоите на Марат. Художникът обаче отказа — страхуваше се. Разгорещеният спор бе прекъснат от слугата Пиер.

— Дошла е една дама, господарю. Пита за вас и търси информация за госпожица Мирей.

— Коя е тя? — попита Мирей и стрелна Давид с поглед.

— Висока е колкото вас, госпожице — отвърна Пиер. — Червенокоса… нарича се Корде.

— Покани я — нареди Мирей за огромно учудване на Давид. Значи тя е пратеничката, помисли си Мирей, след като прислужникът излезе. Спомни си хладнокръвната строга придружителка на Александрин дьо Форбен, пристигнала в „Монглан“ преди три години, за да ги предупреди, че „Шахът Монглан“ е в опасност. Сега абатисата я изпращаше, ала бе закъсняла.

Когато Пиер въведа Шарлот Корде в стаята, тя спря и по гледна невярващо Мирей. Седна колебливо на стола, който Давид изтегли, без да откъсва очи от Мирей. Това е жената, чието предупреждение извади шаха от скривалището му, мислеше си Мирей. Макар времето да бе променило и двете, те все още си приличаха — високи, едри, със свободно пуснати червени къдри, обрамчили овалните им лица — толкова си приличаха, че можеха да минат за сестри. В същото време бяха много различни.

— Идвам изпълнена с отчаяние — започна Шарлот. — Всички следи са заличени, всички врати са вече затворени. Трябва да говоря с теб насаме. — И погледна Давид с неудобство, но той разбра намека, побърза да се извини и стана. След като излезе, тя веднага попита: — Фигурите… На сигурно място ли са?

— Фигурите — отвърна с горчивина Мирей. — Вечно тези фигури. Не мога да се начудя на упорството на нашата игуменка — жена, на която Господ бе поверил душите на петдесет жени, откъснати от света, които имаха доверие единствено на нея и бяха готови да й поверят живота си. Тя ни предупреди, че фигурите са опасни, а не спомена и дума за това, че ще ни преследват и ще ни избиват заради тях! Що за пастир е този, който повежда стадото си на заколение?

— Разбирам. Сломена сте от смъртта на братовчедка ви — отвърна Шарлот. — Само че това е било нещастен случай! Тя е попаднала в тълпата с моята любима сестра Клод. Не можете да позволите това да сломи вярата ви. Абатисата ви е избрала за мисия…

— Вече сама избирам мисиите си — извика Мирей, зелените й очи блеснаха решително. — Първата ми мисия е да се изправя пред мъжа, който уби хладнокръвно братовчедка ми — защото това не бе случайност! През последната година са изчезнали още пет монахини. Мисля, че той много добре знае какво им се е случило, както и къде са поверените им фигури. Дойде време за разплата.

Шарлот бе притиснала длан към гърдите си. Бе пребледняла, ала не откъсваше очи от Мирей. Гласът й трепереше.

— Марат! — прошепна тя. — Научих каква е била ролята му — но не и това! Абатисата не знае за изчезналите монахини.

— По всичко личи, че има много неща, за които абатисата не знае — отвърна Мирей. — Само аз знам. Нямам намерение да осуетя онова, което е намислила, но вие сигурно разбирате, че има неща, които трябва да направя. С мен ли сте или против мен?

Светлите очи на Шарлот пламтяха от вълнение. Най-сетне протегна длан и покри ръката на Мирей, която усети, че също трепери.

— Ще ги победим — заяви уверено Шарлот. — Каквото и да поискате от мен, на ваша страна съм — както пожела абатисата.

— Значи вече знаете за участието на Марат? — попита Мирей напрегнато. — Какво друго знаете за този човек?

— Опитах се да се срещна с него, докато ви търсех — отвърна Шарлот, снишила глас. — Портиерът не ме допусна. Писах му с молба за среща — за тази вечер.

— Сам ли живее? — попита развълнувана Мирей.

— Със сестра си Албертин… и Симон Еврар, „истинската“ му жена. Нали нямате намерение да отидете сама? Ако им кажете името си, те веднага ще се сетят коя сте и ще ви арестуват…

— Нямам намерение да им казвам името си — усмихна се бавно Мирей. — Ще използвам вашето.

* * *

Привечер Мирей и Шарлот слязоха от нает кабриолет близо до дома на Марат. Вечерното небе бе превърнало прозорците в кървавочервени петна, а косите лъчи на слънцето обагряха камъните по улицата в медни краски.

— Трябва да ми кажете каква причина изтъкнахте в молбата за среща — обърна се Мирей към спътничката си.

— Писах му, че идвам от Каен — обясни Шарлот, — за да съобщя за дейността на жирондистите срещу правителството. Написах, че знам какви планове кроят.

— Дайте ми документите си — настоя Мирей и протегна ръка. — За всеки случай, може да ги поискат, преди да ме пуснат.

— Ще се моля за вас — каза Шарлот и й подаде документите, а Мирей ги пъхна в корсажа до ножа. — Ще ви чакам тук, докато се върнете.

Мирей пресече улицата и изкачи стълбите към занемарената каменна къща. Спря на входа, където бе написано на пожълтяла от времето картичка:

Тя пое дълбоко дъх и удари няколко пъти металното чукче по вратата. Звукът отекна в цялата къща. Най-сетне се чуха тътрещи се стъпки и вратата се отвори.

Пред нея застана висока жена с едро бледо лице, прорязано от бръчки. С едната си ръка отмести паднал кичур коса, измъкнал се от хлабавия кок. Бършеше побелелите си от брашно ръце в кърпата, затъкната на едрия ханш, докато оглеждаше Мирей, без да пропусне набора по швейцарската рокля, бонето, меките къдри, които се спускаха по сметановобелите рамене.

— Какво искате? — изсумтя презрително тя.

— Името ми е Корде. Гражданинът Марат ме очаква — отвърна Мирей.

— Болен е! — сопна се жената. Понечи да затвори вратата, но Мирей опря ръка и пристъпи.

— Настоявам да го видя!

— Какво има, Симон? — провикна се друга жена, появила се в края на дългия коридор.

— Посетителка, Албертин… за брат ти. Вече й казах, че е болен…

— Гражданинът Марат ще иска да се срещне с мен — провикна се Мирей, — ако разбере, че му нося новини от Каен… и от Монглан.

От открехнатата врата в коридора се разнесе мъжки глас:

— Посетителка ли имам, Симон? Доведи я веднага. Симон сви рамене и даде знак на Мирей да я последва. Помещението, в което влязоха, бе огромно, цялото покрито с плочки. През единствения висок прозорец се виждаше аленото небе, което вече избледняваше към сиво. Стаята вонеше на лекарства и на разложена плът. В единия ъгъл бе поставена медна вана. В нея седеше Марат, потънал в сенките, разпръсквани от една-единствена свещ, закрепена за дъската за писане, подпряна на коляното му. Главата му бе увита в мокър парцал, язвите по кожата му проблясваха в бяло на светлината на свещта, докато той се трудеше над дъската, отрупана с моливи и хартия.

Мирей не можеше да откъсне очи от мъжа. Той не вдигна поглед, когато Симон я въведе, и й посочи да седне на дървен стол до ваната. Продължи да пише, докато Мирей го наблюдаваше и сърцето й биеше бясно. Нямаше търпение да скочи към него, да натъпче главата му под хладката вода и да го задържи, докато… Само че Симон не помръдваше от мястото си.

— Колко навреме идвате — заговори Марат и продължи да пише. — Тъкмо подготвям списък на жирондисти, които бунтуват провинциите. Идвате от Каен, значи ще погледнете имената, които съм написал. Казахте, че носите и новини от Монглан…

Вдигна поглед към Мирей и се ококори. В първия момент не каза нищо, след това погледна Симон.

— Можеш да ни оставиш, скъпа — каза й той.

Жената не помръдна, докато най-сетне, прогонена от острия поглед на Марат, се обърна и си излезе. Затвори вратата след себе си.

Мирей не откъсваше очи от Марат. Странно, мислеше си тя. Пред нея бе въплъщението на злото — мъжът, чието противно лице се бе появявало неканено в измъчените й сънища толкова често. Беше се отпуснал в медна вана, пълна със зловонни соли, и тялото му се разлагаше като парче месо. Съсухрен старец, поразен от злото в себе си. Щеше да го съжали, ако в сърцето й имаше място за съжаление. Само че място за това не бе останало.

— И така — прошепна той, вгледан в нея, — най-сетне дойде. Когато не намерих фигурите, разбрах, че един ден ще се върнеш! — Очите му заблестяха на трепкащата светлина на свещта. Мирей усети как кръвта й се вледенява.

— Къде са? — попита тя.

— Задаваш ми същия въпрос, който исках и аз да ти задам — отвърна спокойно той. — Направи огромна грешка, като дойде тук, госпожице, под фалшиво име или не. Няма да си тръгнеш жива от това място, освен ако не ми кажеш къде са фигурите, които си извадила от градината на Давид.

— Нито пък ти — отвърна Мирей и усети как я обзема спокойствие, докато вадеше ножа. — Пет от сестрите ми са изчезнали. Искам да разбера дали и техният живот е завършил като този на братовчедка ми.

— Значи си дошла да ме убиеш — отвърна Марат с противна усмивка. — Струва ми се, че няма да го направиш. Аз умирам. Не ми трябват лекари, за да ми го кажат; самият аз съм лекар.

Мирей докосна острието на ножа с пръст.

Марат взе перо от дъската и докосна с него голата си гръд.

— Съветвам те да поставиш острието тук — от лявата страна, между второто и третото ребро. Така ще разрежеш аортата. Бърз и сигурен начин. Преди да умра, може би ще ти бъде интересно да разбереш какво направих с фигурите. Не са пет, както предполагаш — осем са. Ние с теб, госпожице, сме си поделили шаха.

Мирей се стараеше да не издава нищо, ала сърцето й отново започна да блъска. Адреналинът нахлуваше в кръвта й като наркотик.

— Не ти вярвам! — извика тя.

— Попитай приятелката си госпожица Дьо Корде колко монахини са идвали, докато те е нямало — настоя той. — Госпожица Бомон, госпожица Дефресне, госпожица Д’Арментриере… Тези имена не ти ли се струват познати?

До една бяха монахини от „Монглан“. Какво се опитваше да й каже той? Нито една от тях не бе идвала в Париж… нито една от тях не бе писала писмата, които Давид бе предал на Робеспиер…

— Бяха поели към Каен — започна да обяснява Марат, прочел мислите на Мирей. — Искаха да открият Корде. Колко тъжно. Бързо са разбрали, че жената, която ги е причакала, не е монахиня.

— Жена ли?! — извика Мирей.

В този момент някой почука и вратата се отвори. Симон Еверар влезе и донесе чиния с димящи бъбреци и момици. Прекоси стаята с кисело изражение, като наблюдаваше с крайчеца на окото си и Марат, и посетителката. Остави подноса на перваза на прозореца.

— Така ще изстинат… после ще ги смелим на кюфтета — обясни остро тя и обърна малките си очи към Мирей. Младата жена побърза да скрие ножа в гънките на роклята.

— Моля те, не ни безпокой повече — нареди остро Марат. Симон го погледна изненадана, след това се измъкна тихо, без да крие обидата, разляла се по грозното й лице.

— Заключи вратата — обърна се Марат към Мирей и тя го погледна учудена. Очите му бяха потъмнели, когато се отпусна във ваната, а дробовете му захриптяха от усилието. — Болестта е поразила всичките ми органи, скъпа госпожице. Ако искаш да ме убиеш, не ти остава много време. Само че ми се струва, че очакваш още информация, същото, което и аз искам от теб. Заключи вратата и ще ти кажа онова, което знам.

Без да изпуска ножа, Мирей пристъпи към вратата и завъртя ключа. Главата й пулсираше. За коя жена говореше той? Коя бе взела фигурите от нищо неподозиращите монахини?

— Убил си ги. Ти и грозната ти пачавра! — извика тя. — Убил си ги заради фигурите!

— Аз съм инвалид — отвърна с ужасна усмивка той, бледото му лице бе потънало в сенките. — Също като краля на шахматната дъска най-слабата фигура може да се окаже най-ценна. Аз ги унищожих, но ги унищожих с информация. Знаех кои са, закъде са тръгнали и кога ще пристигнат. Абатисата ви е била голяма глупачка; имената на монахините от „Монглан“ могат да се вземат от обществените регистри. Отговорът на въпроса ти е „не“. Не съм ги убил аз. Не е и Симон. Ще ти кажа кой ги уби, след като ти ми кажеш какво си направила с фигурите, които отнесе. Ще ти кажа къде са нашите фигури, въпреки че тази информация няма да ти е от никаква полза…

Съмнения и страх разкъсваха Мирей. Как да му има доверие, след като последния път й бе дал думата си, а той уби Валентин?

— Кажи ми името на жената и мястото, на което са скрити фигурите — рече тя, прекоси стаята и застана над ваната. — Иначе няма да научиш нищо.

— Държиш нож — отговори Марат с дрезгав глас. — Само че моята съюзничка е най-силният играч в тази игра. Никога няма да успееш да я победиш! Абсолютно никога! Единствената ти надежда е да се присъединиш към нас, за да съберем фигурите. Поотделно те са нищо. Когато са заедно, в тях се съдържа огромна мощ. Попитай абатисата си, ако не ми вярваш. Тя знае коя е жената. Разбира властта й. Името й е Екатерина — тя е Бялата царица!

— Екатерина! — извика Мирей, докато хиляди мисли препускаха в главата й. Абатисата бе заминала за Русия! Приятелката й от детинство… Разказът на Талейран… Жената, която бе купила библиотеката на Волтер… Екатерина Велика, царица на цяла Русия! Възможно ли бе същата тази жена да е приятелка на абатисата и съюзничка на Марат?

— Лъжеш — заяви тя. — Къде е тя сега? Къде са фигурите?

— Аз вече ти казах името — извика той, лицето му бе пребледняло в очакване. — Преди да продължа, трябва да проявиш поне малко доверие. Къде са фигурите, които изрови от градината на Давид?

Мирей си пое дълбоко дъх и стисна ножа с всички сили.

— Извън страната — отвърна бавно тя. — На сигурно място. В Англия. — Лицето на Марат се проясни при тези думи. Тя забеляза промяната, но изражението му отново се превърна в познатата зловеща маска, която спохождаше сънищата й.

— Разбира се! — извика той. — Какъв глупак съм бил! Дала си ги на Талейран! Господи, дори не съм се надявал на такъв късмет! — Направи опит да се надигне от ваната. — Той е в Англия! — викаше Марат. — В Англия! Господи… Тя непременно ще се добере до тях! — Помъчи се да отмести дъската с немощните си ръце. Водата се разплиска. — Скъпата ми приятелка. Ще ги донесе тук. На мен!

— Не! — извика Мирей. — Нали щеше да ми кажеш къде са фигурите?

— Малка глупачка! — Той се изсмя, блъсна дъската и тя падна на пода, оплисквайки роклята на Мирей с мастило. Младата жена чу стъпки зад вратата и някой се опита да отвори. Бутна Марат във ваната. С една ръка стисна мазната му коса, а с другата притисна ножа към гърдите му.

— Кажи ми къде са! — изкрещя тя, думите й бяха заглушени от ударите по вратата. — Кажи ми!

— Страхливка! — изсъска той и по устните му полепна слюнка. — Направи го, проклета да си! Закъсняла си… Много си закъсняла!

Мирей го гледаше, докато блъскането по вратата продължаваше. Долетяха женски писъци и тя погледна самодоволното гнусно лице на мъжа. Той иска да го убия, осъзна ужасена тя. Откъде ще вземеш сили, за да убиеш човек… Усещам мириса на отмъщението в теб, също както някои успяват да открият вода по миризмата, чу тя гласа на Шахин, заглушен от писъците на двете жени отвън и думкането по вратата. Какво искаше да каже той с това, че е много закъсняла? Имаше ли значение за него, че Талейран е в Англия? Как така тя щяла да му ги донесе?

Резето поддаваше, докато тежкото тяло на Симон Еврар се стоварваше на вратата, а изгнилото дърво около бравата се пукаше под нейния натиск. Мирей погледна пъпчивото лице на Марат. Пое си дълбоко дъх и заби ножа. Кръвта шурна от раната и оплиска роклята й. Тя заби острието до дръжката.

— Поздравявам те, точно намясто… — прошепна той и по устните му заклокочи кръв. Главата му се килна към едното рамо и кръвта продължи да избликва с всеки удар на сърцето. Тя извади ножа и го пусна на пода тъкмо когато вратата се отвори.

Симон Еврар се втурна, последвана от Албертин. Сестрата на Марат погледна към ваната, изпищя и припадна. Симон вече виеше, когато Мирей замаяна се заклатушка към вратата.

— Господи! Ти си го убила! Убила си го! — крещеше тя, направи крачка към ваната и се отпусна на колене, за да спре кръвта с кърпата си. Мирей бе вече в коридора и се движеше като в транс. Входната врата се отвори и неколцина съседи нахлуха. Мирей ги подмина. Беше като омагьосана, лицето и ръцете бяха й оплискани в кръв. Чу виковете и воплите, звучащи някъде отзад, докато пристъпваше към вратата. Какво ли означаваше, че е „много закъсняла“?

Бе на вратата, когато я събори удар отзад. Усети болката и чу звук от разцепено дърво. Свлече се на земята. Части от разпадналия се стол се търкаляха по прашния под. Въпреки че главата й туптеше, тя опита да се надигне. Някакъв мъж я сграбчи за роклята, издра гърдите й и я изправи на крака. Блъсна я в стената, тя удари главата си и падна на пода. Този път не се вдигна. Чуваше стъпките на нахлулите в къщата хора, писъците и неовладените крясъци на мъжете, последвани от женски плач.

Тя лежеше на мръсните дъски и не можеше да помръдне. Така мина доста време, докато усети нечии ръце — някой я вдигаше. Мъже в тъмни униформи я изправиха. Главата я болеше, усещаше неприятно пулсиране във врата и гърба. Държаха я под мишниците и я влачеха към вратата, въпреки че тя се опитваше да върви.

Навън тълпата бе заобиколила къщата. Не виждаше ясно морето от лица, стотици лица, които се сливаха в едно. Всички ще се удавят, каза си тя, до един. Полицията си проправяше път с бой. Около нея се разнасях викове: „Убийца!“ Някъде далеч зад тях забеляза пребледняло лице, откроило се на прозореца на чакаща карета. Мъчеше се да се съсредоточи. За секунда се мярнаха ужасените сини очи, бледите устни, кокалчетата на ръцете, стиснали силно вратата на каретата — Шарлот Корде. След това всичко потъна в мрак.

 

 

14 юли 1793 година

 

В осем вечерта Жак-Луи Давид се върна уморен от Националното събрание. Хората вече гласяха фойерверки и тичаха по улиците като пияни глупаци, докато той вкарваше каретата.

Тълпите празнуваха Деня на Бастилията. Но той не успяваше да усети празничния дух. Тази сутрин, когато пристигна в залата, разбра, че през нощта Марат е бил убит! А жената, която държаха в Бастилията, убийцата, бе вчерашната посетителка на Мирей — Шарлот Корде!

Мирей не се бе прибрала тази нощ. Давид направо се поболя от страх. Нямаше сигурност, защото дългата ръка на Парижката комуна щеше да стигне и него, ако подушеха анархисткия заговор, за който ставаше дума в трапезарията. Ако можеше да открие Мирей, да я изведе от Париж, преди хората да съберат две и две…

Слезе от каретата, изтупа прахта от трикольора на шапката, сътворена от него за делегатите на Националното събрание, за да пресъздаде духа на Революцията. Когато се върна, за да затвори портите зад каретата, слаб мъж изскочи от сенките и направи крачка към него. В небето избухнаха фойерверки и той зърна бледото лице и морскозелените очи на Максимилиан Робеспиер.

— Трябва да говориш, гражданино — прошепна Робеспиер със смразяващ глас, докато фойерверките пукаха един след друг в нощното небе. — Пропусна обвиненията днес следобед…

— Бях в събранието! — извика уплашено Давид, защото бе повече от ясно за чие обвинение говори Робеспиер. — Защо се криеш в сенките? — попита той, като се опитваше да прикрие треперенето си. — Влез вътре, ако искаш да говориш с мен.

— Слугите и любопитните не бива да чуят онова, което имам да казвам, приятелю — отвърна сериозно Робеспиер.

— Тази вечер слугите са освободени заради празника — уточни Давид. — Защо според теб сам си отварям и затварям портата? — Трепереше толкова силно, че бе доволен от прикритието на тъмнината.

— Жалко, че не успя да присъстваш на изслушването — каза Робеспиер, когато влязоха в тъмната празна къща. — Трябва да ти кажа, че жената, която съдиха, не беше Шарлот Корде. А момичето, чийто портрет ми показа, момичето, което месеци наред издирваме из цяла Франция. Приятелю Давид, повереницата ти Мирей е убила Марат!

* * *

Давид усети смразяващ студ въпреки топлата юлска вечер. Седеше в малката трапезария срещу Робеспиер, докато гостът палеше лампата и разливаше бренди. Давид се тресеше толкова силно, че дори не бе в състояние да държи чашата.

— Не съм казал на никого. Първо исках да поговоря с теб — продължи Робеспиер. — Нуждая се от помощта ти. Повереницата ти разполага с информацията, която искам. Знам защо е отишла да се види с Марат — тя търси тайната на „Шаха Монглан“. Искам да разбера какво са си казали преди смъртта му, дали е успяла да предаде на някого онова, което знае.

— Уверявам те, че не знам нищо за тези страшни събития! — извика Давид и погледна ужасен Робеспиер. — До онзи ден, когато си тръгнах от Кафе дьо ла Режанс с Андре Филидор, дори не вярвах, че „Шахът Монглан“ съществува — помниш ли? Той ми разказа. Само че, когато повторих чутото пред Мирей…

Робеспиер се пресегна през масата и стисна ръката на Давид.

— Идвала е тук? Говорил си с нея? За бога, защо не ми каза?

— Тя настояваше никой да не знае, че е дошла — изстена Давид и отпусна глава върху дланите си. — Пристигна преди четири дни от… Един господ знае откъде… Облечена беше като жена от арабския свят.

— Ходила е в пустинята! — заяви Робеспиер, скочи и закрачи из стаята. — Приятелю Давид, повереницата ти не е безобидно невинно момиче. Тази тайна стига чак до маврите, тръгва от пустинята. Това е тайната на фигурите, които тя търси. Заради тях е убила най-хладнокръвно Марат. Тя е самото сърце на тази игра на власт и опасности! Трябва да ми кажеш какво друго си научил от нея… Преди да стане твърде късно.

— Нали, след като ти разказах истината, настъпи този ужас! — извика Давид, готов да заплаче. — С мен е свършено, ако разберат коя е тя. Марат го мразеха, страхуваха се от него приживе, ала след като е вече мъртъв, ще поставят праха му в Пантеона, в Якобинския клуб сърцето му ще бъде обявено за свещена реликва.

— Знам — потвърди тихо Робеспиер и гласът му разпръсна ледени тръпки по гърба на Давид. — Тъкмо затова съм тук. Приятелю Давид, може би ще успея да направя нещо и за двама ви… само ако ми помогнеш преди това. Предполагам, че момичето ти има доверие — ще ти се довери, докато с мен отказва да говори. Ако те вкарам тайно в затвора…

— Моля те, не искай това от мен! — извика Давид. — Готов съм да направя всичко по силите си, за да й помогна, но онова, което предлагаш, може да струва главите на всички ни.

— Как не разбираш — отвърна спокойно Робеспиер и седна отново, този път до художника. Пое ръката му между дланите си. — Скъпи приятелю, знам, че си предан революционер. Само че нямаш представа, че „Шахът Монглан“ е в центъра на бурята, помела монархиите в цяла Европа, същата буря, която ще отхвърли завинаги игото на потисничеството. — Той се пресегна към една от бутилките на масичката, наля си бренди и продължи: — Може би, ако ти разкажа как попаднах в играта, ще ме разбереш. Защото става въпрос за игра, приятелю, опасна смъртоносна игра, която помита властта на кралете. „Шахът Монглан“ трябва да бъде събран и оставен в ръцете на хора като нас, които да използват мощта му, за да подкрепят невинността и добродетелите, проповядвани от Жан-Жак Русо. Защото сам Русо ме избра като участник в играта.

— Русо! — прошепна изпълненият със страхопочитание Давид. — И той ли е търсил „Шаха Монглан“?

— Филидор го е познавал, също и аз — каза Робеспиер, извади лист от бележника си и се огледа за молив. Давид се пресегна, дръпна парче пастел и Робеспиер се зае да чертае върху подадения лист.

— Запознахме се преди петнайсет години, още докато бях млад адвокат в Париж. Научих, че великият философ Русо е тежко болен и се намира близо до града. Успях да си уредя среща, качих се на коня и отидох да посетя мъжа, който за шейсет и шест години бе създал наследство, което скоро щеше да промени бъдещето на света. Онова, което ми разказа онзи ден, със сигурност промени моето бъдеще — може да промени и твоето.

Давид седеше мълчалив, докато фойерверките навън пукаха като хризантеми. С все така наведена над листа глава, Робеспиер започна разказа си.

Разказът на адвоката

На четирийсет и осем километра от Париж, близо до град Ерменонвил, се намира имението на маркиз Дьо Жирарден, където Русо и любовницата му Терез Лавасьор бяха отседнали от средата на май 1778 година.

През юни времето бе меко, над ливадите около замъка на маркиза се носеше аромат на прясно окосена трева и напъпили рози. В центъра на имението има малък остров — Острова на тополите. Открих Русо там, в мавърския костюм, за който се говореше, че носи непрекъснато — широк ален кафтан, зелен шал с много ресни, червени марокански обувки с извити нагоре върхове, огромна чанта от жълта кожа, преметната през рамото, и обточена с кожа шапка, която подчертаваше напрегнатото му изражение. Стори ми се екзотичен и много тайнствен мъж, който се полюшваше в унисон с дърветата и водата, сякаш движен от някаква вътрешна музика, която чуваше единствено той.

Минах по малкото мостче и се представих, въпреки че искрено съжалявах, задето бях прекъснал усамотението му. Нямаше как да знам, че Русо обмисля срещата си с вечността, от която го деляха няколко седмици.

— Очаквах ви — каза тихо той вместо поздрав. — Разбирам, господин Робеспиер, че сте човек, който държи на добродетелите, които възхвалявам. На прага на смъртта е истински балсам да знаеш, че вярата ти е споделена поне от още едно човешко същество!

По онова време бях на двайсет и искрено се възхищавах от Русо — мъж, преживял какво ли не, прокуден от собствената си страна, принудил се да зависи от благоволението на други въпреки известността си и забележителните си идеи. Не знам какво очаквах от тази среща — може би някое задълбочено философско прозрение, смислен разговор на политически теми, романтичен откъс от „La Nouvelle Heloise“^[2]. Само че Русо, усетил приближаването на смъртта, изглежда, имаше нещо предвид.

— Волтер почина миналата седмица — започна той. — Животът и на двама ни беше в един впряг също като на конете, за които говори Платон — единият тегли към земята, а другият се е устремил към небесата. Волтер теглеше към разума, докато аз се бях насочил към природата. Ние, философите, ще сме тези, които ще строшат каретата, в която се возят заедно църквата и държавата.

— Мислех, че го ненавиждате — подхвърлих объркан аз.

— Мразех го и го обичах. Съжалявам, че така и не се опознахме. Едно е сигурно — няма да го надживея кой знае колко.

Истинска трагедия е, че Волтер държеше ключа за тайната, която цял живот се опитвам да разбуля. Заради ината, с който се отнасяше към рационалното, той така и не разбра стойността на откритието си. Сега вече е прекалено късно. Той е мъртъв. А с него е погребана и тайната на „Шаха Монглан“.

Усетих вълнение. Това бе шахът на Карл Велики! Всеки френски ученик знае историята, а сега се оказваше, че може да е нещо повече от легенда. Притаих дъх и отправих молитва към боговете той да продължи. Русо се бе отпуснал на някакъв дънер и ровеше из жълтата кожена мароканска чанта. За моя изненада извади нежна ръчно изработена дантела и се зае да я довършва с фина сребърна игла.

— Едно време в Париж — започна той — се издържах, като продавах дантелите и бродериите, които сам плетях, тъй като никой не се интересуваше от оперите, които пишех. Мечтаех да стана велик композитор и всяка вечер играех шах с Дени Дидро и Андре Филидор, които също като мен брояха дребни монети. Бях много закъсал, когато Дидро ми намери добре платена служба като секретар на граф Дьо Монтагю, посланик на Франция във Венеция. Това стана през пролетта на 1743-та — никога няма да забравя. Същата година във Венеция щях да стана свидетел на нещо, което и до днес виждам с такава яснота, сякаш се е случило вчера. Говоря за тайна в самото сърце на „Шаха Монглан“.

Русо сякаш потъна в сън. Дантелата се изхлузи от пръстите му, а аз се наведох, вдигнах я и му я подадох.

— На какво станахте свидетел? — настоях аз. — Има ли нещо общо с шаха на Карл Велики?

Старият философ бавно се върна към действителността.

— Да… още в онези години Венеция беше много стар град, пълен с тайни — спомняше си той. — Макар градът да е заобиколен отвсякъде с вода и да е пълен с блясък, в него имаше нещо мрачно и зловещо. Докато се лутах из улиците, подобни на лабиринт, обикалях древните каменни мостове и се возех на гондоли по тайни канали, усещах как отвсякъде струи тъмнина и единствено плясъкът на водата нарушаваше тишината…

— Струва ми се, мястото е било подходящо, за да повярвате в свръхестественото — подхвърлих.

— Именно — отвърна Русо през смях. — Една вечер отидох сам в „Сан Самуеле“ — най-очарователния театър във Венеция, — за да гледам новата комедия на Голдони, наречена „La Donna di Garbo“. Театърът бе като малко бижу: ложите се издигаха чак до тавана, в леденосиньо и златно, във всяка имаше малка ръчно рисувана кошница плодове и цветя; осветлението даваше възможност всеки посетител да вижда публиката и да бъде видян.

Беше пълно с гондолиери, куртизанки, загърнати в шалове от пера, обсипани с бижута представители на буржоазията — публика, която по нищо не приличаше на изтънчените посетители на парижките театри. Да не говорим, че всички участваха без свян в действието. Свиркаха, смееха се, посрещаха с подсвирквания всяка дума, така че почти не чувахме какво казват актьорите. В ложата ми се бе настанил младеж приблизително на възрастта на Андре Филидор — около шестнайсет, но наплескан с бял грим, с рубиненочервени устни, напудрена перука и шапка с пера, по онова време особено модерни във Венеция. Представи се като Джовани Казанова.

Също като вас бе учил за адвокат, но притежаваше и много други таланти. Дете на драматични актьори, пътували чак до Санкт Петербург, той се издържаше, като свиреше на цигулка в няколко местни театъра. Беше истински радостен, че се запознава с човек, пристигнал от Париж — копнееше да посети града, прославил се с богатството и декадентските нрави, двете неща, които му допадаха най-много. Сподели с мен, че се интересува от двора на Луи Пети, тъй като монархът бе известен с екстравагантността си, с любовниците, с липсата на морал и с влечение към окултното. Казанова се интересуваше най-вече от последното и започна да ме разпитва в подробности за Обществото на свободните масони, добило огромна популярност в Париж по онова време. Макар да не знаех почти нищо за тези неща, той ми предложи на следващата сутрин — на Великден — да попълни пропуските ми.

Срещнахме се, както се разбрахме, на зазоряване, на мястото, където се събира огромна тълпа пред Порта дела Карта — вратата, която разделя известната катедрала „Сан Марко“ от съседния Палат на дожите. Тълпата бе захвърлила пъстрите костюми от карнавала през изминалата седмица, всички бяха в черни одежди и очакваха притихнали началото на някакво събитие.

— Сега ще видим най-стария венециански ритуал — обясни Казанова. — Всеки Великден, при изгрев слънце, венецианският дож повежда процесия през Пиацета към „Сан Марко“. Нарича се „Дългият преход“ — церемония, древна като Венеция.

— Венеция със сигурност е по-стара от празника Великден — по-стара дори от християнството — изтъкнах аз, докато стояхме сред нетърпеливото множество, всички сгушени зад кадифени въжета.

— Не съм казвал, че е християнски ритуал — отвърна Казанова със загадъчна усмивка. — Венеция е създадена от финикийците — оттам идва и името. Финикия е цивилизация, построена на острови. Те боготворят богинята на луната — Кар. Също както луната контролира приливите, така финикийците са владеели моретата, от които е произлязла най-великата загадка — животът.

Финикийски ритуал. Това извика в мен някакъв смътен спомен. В същия момент тълпата около нас утихна. Някой наду рог и той проряза звука от фанфарите. Дожът на Венеция, накичен със скъпоценни камъни, облечен в пурпурен сатен, се появи откъм Порта дела Карта, заобиколен от музиканти с флейти, лютни и лири, които изпълняваха божествена музика. Следваха ги емисари от Ватикана в колосани бели филони, с обсипани със скъпоценни камъни митри, обшити със златни нишки.

Казанова ме побутна, за да наблюдавам внимателно ритуала, докато участниците вървяха към Пиацета, спряха на Площада на правосъдието — стена, украсена с библейски сцени, където са били връзвани еретиците по време на Инквизицията. Тук бяха монолитните колони от Акра, донесени от древна Финикия по време на кръстоносните походи. Имаше ли някакво значение, че дожът и придружителите му спряха да медитират точно на това място?

Най-сетне се раздвижиха под звуците на райската музика. Кордоните, които държаха тълпата настрани, бяха махнати, за да могат зрителите да последват процесията. Двамата с Казанова се хванахме за ръце, за да вървим с множеството, и тогава усетих трепет, който не мога да обясня.

Ставах свидетел на нещо, старо като времето. То бе тъмно и тайнствено, събрало в себе си история и символизъм. Беше нещо опасно.

Докато процесията се виеше като змия по Пиацета и после обратно през Колонадата, имах чувството, че навлизаме все по-дълбоко в тъмен лабиринт, от който нямаше как да избягаме. Знаех, че съм в пълна безопасност, докато бях навън на светло, заобиколен от стотици хора — и въпреки това се страхувах. Трябваше ми известно време, за да осъзная, че причината е в музиката — в движението, — че самата церемония ме плаши. Всеки път, когато спирахме след дожа — край някоя старина или скулптура, — усещах, че туптенето във вените ми става по-силно. Все едно в главата ми се опитваше да се пренесе закодирано някакво съобщение, ала не успявах да го разбера. Казанова ме наблюдаваше внимателно. Дожът спря отново.

— Това е статуята на Меркурий — пратеника на боговете — обясни Казанова, когато приближихме към танцуващата бронзова фигура. — В Египет го наричат Тот — Съдника. В Гърция е Хермес — водачът на Душите, защото ги отвежда към Ада и понякога мами боговете, като връща душите в този свят. Принца на измамниците, Шута, Жокера, Глупака в картите Таро — той е богът на кражбите и хитрините. Хермес е измислил седемструнната лира — скалата с октавите — музика, която карала боговете да плачат от радост.

Гледах статуята дълго, преди да продължа. Това бе бързоногият вестоносец, който притежаваше силата да освободи хората от царството на мъртвите. Обут в сандали с криле, стиснал пъстър кадуцей — жезъл с преплетени змии, които изписваха цифрата осем, — той властваше над царството на сънищата, над света на магиите, над случайността и сполуката, както и над всички игри на късмета. Нима бе съвпадение, че статуята му наблюдаваше процесията с хитра самодоволна усмивка? Нима това бе негов ритуал, започнал някога сред тъмните мъгли на времето?

Дожът и останалите спираха много пъти, общо шестнайсет, по време на тази странна обиколка. Докато се движехме, започнах да разбирам схемата. Чак на десетото спиране — край стената на Кастело, свързах нещата. Стената беше дебела три и шейсет, цялата покрита с цветни камъни. Казанова ми прочете надписа, известен с това, че е най-старият на венециански език:

Ако човек момее да каже и извърши онова, което мисли,

Той ще стане свидетел на преображението си.

И там, в центъра на стената, бе вграден обикновен бял камък, който дожът и антуражът му гледаха така, все едно е някакво чудо. Неочаквано усетих как през мен преминава студена тръпка. Сякаш булото, закривало досега очите ми, бе дръпнато и можех да виждам всичко. Това не бе просто ритуал, а процес, който се разгръщаше пред очите ни, и всяко спиране символизираше стъпка по пътеката на преобразяването от едно състояние в друго. То бе също като формула, ала формула за какво? В следващия момент разбрах.

Русо прекъсна разказа си, за да извади от жълтата кожена чанта рисунка, износена и протрита. Отвори я внимателно и ми я подаде.

— Тук възстанових Дългия преход и съм отбелязал шестнайсетте спирки, броя на шахматните фигури, независимо дали са бели или черни, на дъската. Сам ще забележите, че пътят описва цифрата осем — също като преплетените змии на жезъла на Хермес, също като Осморния път^[3], също като осемте колони в кулата на Бабел, която е трябвало да достигне боговете. Също като формулата, която осемте маври били донесли на Карл Велики, скрита в „Шаха Монглан“…

— Формула ли? — попитах изумен.

— Формула за безгранична власт — отвърна Русо, — чието значение може и да е забравено, ала магнетизмът й си остава толкова силен, че действаме, без да разбираме какво означава — както стана и с нас с Казанова в онзи ден преди трийсети пет години във Венеция.

— Ритуалът изглежда красив и тайнствен — съгласих се аз. — Защо го свързвате с „Шаха Монглан“ — съкровище, за което всички са убедени, че е просто легенда?

— Нима не разбирате? — попита раздразнен той. — Италианските и гръцките острови са приели традицията, техните култове, свързани с лабиринтите и камъните са от един източник — източника, от който са произлезли.

— Говорите за Финикия — досетих се аз.

— Говоря за Тъмния остров — отвърна загадъчно Русо, — острова, наречен от арабите Ал-Джазир. Той е разположен между две реки, които се извиват също като жезъла на Хермес, за да образуват цифрата осем — реки, които са напоява ли люлката на цивилизацията. Тигър и Ефрат…

— Искате да кажете, че този ритуал… формулата произлиза от Месопотамия, така ли? — извиках.

— Посветих целия си живот в опити да се добера до нея! — призна Русо, стана от мястото си и стисна ръката ми. — Изпратих Казанова, след това Бозуел, накрая Дидро, за да се опитат да разберат тайната. Сега ще изпратя и вас. Избрах ви да проследите тайната, защото посветих трийсет и пет години в опити да разбера значението й. Вече е прекалено късно…

— Господине! — възкликнах объркан. — Дори да бяхте открили тази мощна формула, какво щяхте да правите с нея? Та вие сте човекът, който пише за простичкия живот близо до природата — за невинността и равенството между хората. Каква полза бихте имали от тази формула?

— Аз съм враг на кралете! — провикна се отчаян Русо. — Формулата, скрита в „Шаха Монглан“, ще доведе до края на кралете — на всички крале — завинаги! Да можех само да поживея достатъчно, за да попадне в ръцете ми!

Разкъсваха ме много въпроси, които нямах търпение да задам на Русо, ала той бе пребледнял от умора и по челото му бе избила пот. Остави дантелата, все едно искаше да даде знак, че срещата ни е към края си. Погледна ме за последен път, сякаш се прехвърляше в измерение, където нямаше да успея да го последвам.

— Имало едно време велик крал — поде тихо той. — Бил най-могъщият крал на света. Казвали, че нямало никога да умре, че бил безсмъртен. Наричали го Ал-Иксандр, Двурогия бог, и го изобразявали по старите монети със спирални кози рога, символ на божественото. Историята го помни като Александър Велики, покорителя на света. Починал на трийсет и три във Вавилон в Месопотамия, докато се опитвал да открие формулата. Дали всички те щяха да умрат, ако знаеха тайната…

— На ваше разположение съм — казах аз и му помогнах да пресече моста. Той се отпусна на рамото ми. — Двамата ще открием „Шаха Монглан“, ако все още съществува, и ще научим значението на формулата.

— За мен вече е късно — тъжно поклати глава Русо. — Поверявам ви тази схема, която според мен е единствената следа, с която разполагаме. Според легендата шахът е скрит в палата на Карл Велики в „Е ла Шапел“… или в абатството „Монглан“. Мисията ти е да го откриеш.

* * *

Робеспиер неочаквано замълча и погледна през рамо. Пред него на масата, осветена от лампата, бе скицата на странния венециански ритуал, който той възстанови по памет. Давид, който я разглеждаше до този момент, вдигна поглед.

— Чу ли нещо? — попита Робеспиер и в зелените му очи се отразиха пламналите навън фойерверки.

— Така ти се е сторило — заяви Давид. — Нищо чудно, че си притеснен след подобни спомени. Питам се доколко разказът е плод на измъчен старчески мозък?

— Чул си разказа на Филидор, сега вече знаеш и за Русо — отвърна раздразнен Робеспиер. — Твоята повереница Мирей притежава някои от фигурите — признала го е в старото абатство затвор. Трябва да ме придружиш до Бастилията и да я накараш да признае. Едва тогава ще ти помогна.

Давид чудесно разбираше, че зад тези думи се крие заплаха. Без помощта на Робеспиер смъртната присъда на Мирей бе подписана, а също и неговата. Влиянието му можеше да се обърне срещу тях, а Давид вече бе попаднал в ситуация, която не си бе представял дори в най-ужасните кошмари. Сега за пръв път разбираше защо Мирей го бе предупреждавала да внимава с този „приятел“.

— Ти си се заел с тази работа заедно с Марат! — извика той. — Точно както се страхуваше Мирей! Монахините, чиито писма ти предадох… какво стана с тях?

— Просто не разбираш — заяви нетърпеливо Робеспиер. — Играта се развива в много по-широк мащаб, отколкото ти, аз, повереницата ти или глупавите монахини могат да си представят. Жената, на която служа, е по-ценна като съюзник, отколкото като противник. Запомни го, ако искаш да опазиш главата на раменете си. Не мога да ти кажа какво е станало с монахините. Знам само, че тя се опитва да събере частите от „Шаха Монглан“ също като Русо, за да има човечеството по-добър живот…

— Тя ли? — попита Давид, ала Робеспиер вече бе станал, готов да си тръгва.

— Бялата царица — отвърна той и се усмихна крадешком. — Също като богинята, тя взема онова, което заслужава, и дарява с каквото пожелае. Помни ми думите — ако постъпиш както те моля, ще бъдеш щедро възнаграден. Тя ще се погрижи.

— Не искам нито съюзници, нито награда — заяви Давид с горчивина и се надигна. Какъв юда бе само. Нямаше друг избор, освен да се подчини, тласкан единствено от страх.

Взе лампата, придружи Робеспиер до вратата и му предложи да го изпрати до улицата, защото прислугата бе освободена.

— Няма значение какво искаш, стига да го направиш — заяви грубо Робеспиер. — Когато тя се върне от Лондон, ще ви запозная. Все още не мога да разкрия името й, но я наричат Жената от Индия…

Гласовете им се понесоха по коридора. Стаята потъна в пълен мрак и в този момент задната врата, която водеше към ателието, се открехна. Осветена единствено от проблясъците на фойерверките, тъмна фигура се плъзна в потъналото в мрак помещение и припна към масата, където доскоро седяха двамата мъже. По време на следващия ослепителен залп от фойерверки високата едра Шарлот Корде бе обляна в светлина, докато се навеждаше над масата. Под ръка бе пъхнала кутия бои и парцал, откраднат от ателието.

Погледна чертежа, оставен на масата. Внимателно го сгъна и го пъхна в дрехата си. След това се промъкна в коридора и се загуби в сенките на нощта.

 

 

17 юли 1793 година

 

Затворническата килия тънеше в мрак. От малкия прозорец, запречен с желязна решетка, прекалено висок, за да достигне човек до него, се процеждаше лъч светлина, който само подсилваше тъмнината в килията. По каменните стени, осеяни с мъх, се стичаше вода, образуваща локвички, от които се носеше воня на плесен и урина. Това бе Бастилията, чието превземане преди четири години бе сложило началото на Революцията. Първата нощ на Мирей тук бе Денят на Бастилията — 14 юли, нощта, в която уби Марат.

Трети ден стоеше в тъмната килия, извеждаха я единствено заради процеса. Не им отне много време да произнесат присъдата: смърт. След два часа щеше да си тръгне от тази килия, за да не се върне никога повече.

Седеше на твърдата кушетка, без да докосва коравия хляб и водата, които й бяха донесли. Замисли се за детето си, което бе оставила в пустинята. Нямаше да го види никога повече. Сетне пред очите й изникна гилотината — какво ли щеше да почувства, когато барабаните забият като сигнал за спускането на острието. След два часа щеше да разбере. Последният звук, който щеше да стигне до слуха й. Замисли се за Валентин.

Главата все още я болеше от удара, който й нанесоха, преди да я заловят. Раната се бе затворила, но все още усещаше пулсиращата буца отзад на главата. Процедурата в съда бе по-брутална, отколкото арестът. Прокурорът бе разтворил роклята й пред съда, за да извади документите на Шарлот, скрити вътре. Сега целият свят знаеше, че тя е Шарлот Корде, и ако решеше да разкрие заблудата, всяка монахиня в „Монглан“ щеше да бъде изложена на смъртна опасност. Как й се искаше да успее да предаде на света онова, което Марат й бе разкрил за Бялата царица.

Чу драскане отвън по вратата, последвано от превъртането на ръждясалия ключ. Вратата се отвори и когато очите й привикнаха към нахлулата светлина, тя забеляза две фигури, очертани на мрачната светлина. Единият бе тъмничарят; другият бе в бричове, копринени чорапи, лачени обувки и свободно палто с шал. Ниско нахлупената шапка скриваше лицето му. Тъмничарят влезе в килията и Мирей се изправи.

— Госпожице — започна той, — от съда изпратиха портретист, който да ви нарисува за регистъра. Казаха, че сте дали съгласие…

— Да, да! — отвърна бързо Мирей. — Да влезе! — Това е единственият ми шанс, каза си възторжено тя. Дали щеше да успее да убеди човека да рискува живота си, като отнесе съобщението й навън? Изчака тъмничарят да излезе и се втурна към художника. Той остави кутията и димящата лампа.

— Господине! — извика Мирей. — Дайте ми лист и нещо за писане. Трябва да отнесете едно съобщение навън — на човек, на когото имам доверие, — преди да умра. Името й е като моето, Корде…

— Не ме ли познахте, Мирей? — попита тихо художникът. Мирей трепна, когато човекът започна да съблича сакото, а след това махна и шапката. Червени къдри се посипаха по гърдите на Шарлот Корде! — Хайде, да не губим време. Има толкова много неща, които трябва да си кажем и да свършим. Трябва незабавно да си сменим дрехите.

— Нищо не разбирам… Какво правите? — попита шепнешком Мирей.

— Ходих у Давид — обясни Шарлот и стисна ръката на Мирей. — Съюзил се е с онзи дявол Робеспиер. Подслушах ги. Идваха ли тук?

— Тук ли? — попита напълно обърканата Мирей.

— Знаят, че вие сте убили Марат. А има и още нещо. Зад цялата тази работа стои жена — наричат я Жената от Индия. Тя е Бялата царица и е заминала за Лондон…

— Лондон! — възкликна Мирей. Значи това е имал предвид Марат, когато каза, че е прекалено късно. Изобщо не е ставало въпрос за Екатерина Велика, а за някаква жена в Лондон. Тя бе последвала фигурите! Жената от Индия…

— Побързайте! — нареди Шарлот. — Съблечете се и сложете дрехите, които откраднах от Давид.

— Вие полудяхте ли? — промълви Мирей. — Ще отнесете и тази новина, и всичко, което съм научила, на абатисата. Нямаме време за измами… Те никога не дават резултат. Трябва да ви разкажа страшно много преди…

— Побързайте — изсъска Шарлот. — И аз имам да ви казвам много неща, но няма време. Ето, вземете тази скица и ми кажете дали ви напомня за нещо. — Тя подаде на Мирей сгънатата карта на Робеспиер, след това седна на нара, за да свали обувките и чорапите.

Мирей внимателно огледа рисунката.

— Това е някаква карта — отвърна тя и нещо се опита да си проправи път сред мислите й. — Сега си спомням… Заедно с фигурите извадихме тъмносиньо парче плат, с което покривали „Шаха Монглан“! Шарката върху него… Приличаше много на тази скица!

— Именно — потвърди Шарлот. — Трябва да ви кажа още нещо. Подчинете ми се, бързо.

— Не можем да си сменим местата — извика Мирей. — След два часа ще ме качат на ешафода. Няма да успеете да избягате, ако разберат, че сте заели моето място.

— Слушайте ме внимателно — повтори мрачно Шарлот и дръпна рязко шала. — Абатисата ме изпрати тук, за да ви защитя на всяка цена. Знаехме коя сте много преди да рискувам живота си и да дойда в „Монглан“. Ако не бяхте вие, абатисата никога нямаше да извади шаха от абатството. Тя не бе избрала Валентин, когато ви изпрати в Париж. Тя знаеше, че никога няма да се разделите с нея, а искаше вас. Вие ще донесете успех…

Шарлот вече сваляше роклята й. Неочаквано Мирей се извърна и я стисна за ръката.

— Как така е искала мен? — прошепна тя. — Защо казвате, че е извадила шаха заради мен?

— Вие сляпа ли сте? — изсъска яростно Шарлот. Стисна ръката на Мирей и я поднесе близо до светлината на лампата. — Знакът на ръката ви. Рожденият ви ден е на четвърти април! Вие сте онази, на която е писано да събере „Шаха Монглан“!

— Господи! — възкликна Мирей и дръпна ръката си. — Вие разбирате ли какво говорите? Валентин умря заради това! Рискувате живота си заради някакво глупаво предсказание…

— Не, скъпа моя — отвърна тихо Шарлот. — Аз отдавам живота си.

Мирей я погледна ужасена. Как да приеме подобен дар? Отново се замисли за детето си, останало в пустинята…

— Не! — извика тя. — Не мога да допусна още една жертва заради проклетите фигури. Не и след целия ужас, който вече донесоха.

— Значи искате да умрем и двете? — попита Шарлот и продължи да съблича Мирей. Едва сдържаше сълзите си, затова държеше главата си обърната настрани.

Мирей вдигна брадичката на Шарлот, за да срещне очите й. Най-сетне Шарлот заговори с разтреперан глас.

— Трябва да ги победим — каза тя. — Вие сте единствената, която може да го стори. Още ли не разбирате? Мирей, вие сте Черната царица!

* * *

Два часа по-късно Шарлот чу стърженето на ключа, което означаваше, че тъмничарят е дошъл, за да я отведе на ешафода. Бе коленичила на пода пред нара и се молеше.

Мирей бе взела лампата и скиците, които направи на Шарлот. Трябваше да я нарисува на всяка цена, ако искаше да излезе от затвора. Разделиха се облени в сълзи и Шарлот се отдаде на мисли и спомени. Усещаше задоволство и увереност, че е довела мисията си докрай. В нея се събираше малко езерце спокойствие, което дори острието на гилотината нямаше да пререже. Предстоеше й да се слее с Всевишния.

Вратата зад гърба й се отвори, след това се затвори и всичко потъна в мрак. Въпреки това тя долови нечие дишане. Кой ли беше? Защо не я отвеждаха? Зачака в тишината.

Чу съскането на фитил и мирис на газ за горене, а след това проблесна пламък.

— Позволете ми да се представя — изрече тих глас. Нещо в този глас я накара да изтръпне. След това си спомни и застина, но съумя да остане с гръб. — Името ми е Максимилиан Робеспиер.

Шарлот трепереше и държеше лицето си извърнато настрани. Видя светлината на фенера да трепти по стената и да се приближава, чу стърженето на стола, който той придърпа, за да седне до мястото, където бе коленичила. Дочу и още един звук, който не успя да разпознае. Да не би да имаше още някой в килията? Страхуваше се да се обърне и да погледне.

— Не е нужно да се представяш — заяви спокойно Робеспиер. — Бях в съда днес следобед и на изслушването. Документите, които прокурорът извади от дрехата ти, не са твои.

След това тя чу тихи стъпки. Двамата не бяха сами. Скочи, готова да изпищи, и в същия момент усети нечия ръка на рамото си.

— Мирей, моля те, прости ми за онова, което направих! — Тя позна гласа на художника Давид. — Трябваше да го доведа… нямах избор. Мило дете…

Давид я обърна към себе си и зарови лице във врата й. Над рамото му видя дългото овално лице, напудрената перука и студените морскосини очи на Максимилиан Робеспиер. Лукавата му усмивка се стопи и преля в изражение на учудване, след това в ярост, той вдигна лампата и я задържа, за да я види по-добре.

— Глупачка такава! — изрева той. Отскубна ужасения Давид, коленичил разплакан до рамото на Шарлот, и насочи ръка към нея. — Нали ти казах, че ще бъде прекалено късно! Ама не! Ти искаше да изчакаме процеса! Мислеше, че ще я оправдаят! Ето че е избягала и за всичко си виновен ти!

Той стовари лампата на масата, сграбчи Шарлот и я изправи. Блъсна Давид настрани, замахна и я зашлеви през лицето.

— Къде е тя? — изрева отново той. — Какво си направила с нея? Ще умреш на нейно място, независимо какво ти е казала — кълна се, — ако не признаеш всичко!

Шарлот не избърса кръвта от сцепената си устна. Изпъна гордо гръб и погледна Робеспиер в очите. След това се усмихна.

— Това беше намерението ми — отвърна спокойно тя.

 

 

Лондон

30 юли 1793 година

 

Минаваше полунощ, когато Талейран се върна от театър. Подхвърли пелерината си на стола в антрето и се отправи към малкия кабинет, за да си сипе чаша шери. Куртиад бързо излезе.

— Монсеньор — промълви той, — имате посетителка. Настаних я в кабинета, за да изчака завръщането ви. Стори ми се важно. Твърди, че носи новини от госпожица Мирей.

— Слава богу! Най-сетне! — възкликна Талейран и се втурна към кабинета.

Пред камината бе застанала слаба жена, увита в черна кадифена пелерина. Топлеше ръцете си на огъня. Щом Талейран влезе, тя отметна тежката качулка и смъкна наметката от раменете си. Пепеляворусата коса се разпиля по полуголите й гърди. На светлината на огъня той забеляза тръпнещата й плът, профила, очертан в златисто, малкия нос и вирнатата брадичка. Не можеше да диша — усети силна болка да стиска сърцето му, и застина на вратата.

— Валентин! — прошепна той. Мили боже, нима бе възможно? Тя се бе върнала от гроба.

Жената се обърна към него, усмихна се и сините й очи заблестяха, а трепкащата светлина озари косата й. Грациозна като прииждаща вълна, тя пристъпи към него, коленичи и притисна лице към ръката му. Той положи другата си длан върху косата й и я погали. Затвори очи. Сърцето му щеше да се пръсне. Нима бе възможно?

— Господине, грози ме опасност — прошепна тя. Това не бе гласът на Валентин. Той отвори очи, за да погледне вдигнатото към него лице. Бе толкова красиво, толкова приличаше на Валентин. Ала това не беше тя.

Той отново спусна очи към златните коси, към гладката кожа и сянката между гърдите, към голите ръце… след това трепна потресен, когато видя какво държи. Беше златна пешка, обсипана със скъпоценни камъни — пешка от „Шаха Монглан“!

— Оставям се на вашата милост, господарю — мълвеше тя. — Нуждая се от помощта ви. Името ми е Катрин Гранд и идвам от Индия…