Кони Мейсън
Обещай ми вечността (18)

18

— Не ме докосвай, Матю, ще викам! — заплаши го Лили. — Хората ти мислят, че съм момче, помисли колко зле ще изглежда, ако повярват, че злоупотребяваш с младо момче!

Матю само се усмихна, полагайки леки целувки по клепачите, бузите й шията й. Не се притесняваше какво ще си помисли екипажът, защото моряците скоро щяха да научат коя е Лили. Освен това, сега за него нищо нямаше значение, само искаше да се люби със съпругата си, да й покаже с действия — тъй като тя отказваше да повярва на думите, — че обича само нея. Обхвана гърдата й и плъзна устни над зърното, което веднага набъбна и изпълни устата му. Знаеше, че на нея й е трудно да сдържа страстта си, затова още повече я обичаше.

Лили затвори плътно клепачи, опитвайки се да мисли само за това, което Матю правеше с нея, и колко прекрасно се чувстваше тялото й под умелите му ласки. Той я целуваше, очертавайки устните й с твърдия връх на езика си, а после ги разделяше, за да вкуси неповторимата й сладост, докато ръцете му галеха гърдите й. Той още лежеше върху нея и тя усещаше ерекцията му да набъбва и да нараства върху корема й. Той разтвори краката й с колене и преди тя да успее да ги стисне, се настани между тях.

— Не искам това, Матю — протестира Лили, когато го усети да навлиза в нея, втвърден и готов. — Защо не задържа любовницата си тук, ако толкова имаш нужда от жена?

— Нямам любовница — изпъшка Матю, опитвайки се да запази самообладание. — Ти си единствената жена, от която имам нужда. Хайде, любов моя, ще ти трябва нещо повече от слабите ти сили, за да ме спреш.

— Много си сигурен в себе си, нали? — изръмжа Лили, опитвайки се да прогони от ума си всички великолепни усещания, които Матю пораждаше в нея.

Решавайки да не отговаря, той леко се отмести и пъхна ръка помежду им, придвижвайки се безпогрешно към къдравите червеникави косъмчета на мястото, където се срещаха бедрата и. Само за няколко бездиханни секунди той намери това, което търсеше, малката пъпка, където започваше удоволствието. Потърквайки я нежно с пръст, Матю зачака ахването на Лили, преди да каже:

— Не в себе си съм сигурен, любов моя, сигурен съм в тебе. Знам всичките ти чувствителни места и знам кое ти доставя най-голямо удоволствие.

Сякаш за да докаже думите си, той се плъзна надолу по тялото й и замести пръста с устата си. Колкото и да искаше, Лили не можа да овладее тръпката, която разтърси тялото й.

— Господи, мразя те! — извика тя, извивайки гръб, за да му даде повече достъп.

Матю вдигна глава и се усмихна.

— Знам това, любов моя. Не съм сигурен, че ще мога да го понеса, ако ме обичаш.

После той сведе глава и продължи нежното мъчение. Излязла извън границите на човешкото търпение, Лили сграбчи тъмната му коса и го задържа плътно до себе си, докато той я тормозеше с грапавината на езика си.

Когато я усети, че се люлее на ръба на екстаза, той вдигна глава и запита:

— Искаш ли да спра, мила?

Объркване овладя ума на Лили. Да спре? Искаше ли той да спре сега, когато тялото й трептеше от желание и кръвта кипеше във вените й? Отвори уста да му каже какво точно иска, но думите заседнаха в гърлото й.

Проклет да е! Проклет да е!

— Да! Не! О, господи, не спирай, не сега, не мога да го понеса!

— И аз не бих могъл да го понеса, любов моя — призна Матю, докато вдигаше краката й на раменете си, за да проникне с тласък в нея.

Задавен вик излезе от гърлото на Лили.

— Никога няма да ти го простя — изпъшка тя, преди разумът да я напусне.

В следния миг тя се отдаде на умелите му ласки, отговаряйки на тласъците му, докато ръцете й откриваха отново гладката мускулеста плът на гърба и седалището му.

Беше едновременно рай и ад. Чисто мъчение. Беше великолепно. Тя го обичаше, мразеше го. Искаше това да продължи безкрайно.

Краят дойде в ослепителен блясък на раздиращи усещания, които разтърсиха вселената.

Матю не помръдна, докато не омекна и се изплъзна от нея. Търкулна се по гръб, чакайки сърцето му да спре да тупти така диво и дишането му да си върне естествения ритъм. Стресна се, когато Лили скочи и се зае да навлича дрехите, които той беше свалил преди малко от нея.

— Какво, по дяволите, правиш?

— На какво ти прилича?

Когато се облече, тя издърпа сламеника възможно най-далече от койката му и легна.

— По дяволите, Лили, глупаво е да си създаваш неудобства, когато това легло е достатъчно голямо за двама ни.

— Тази каюта не е достатъчно голяма за двама ни — отвърна тя нацупено. — Не искам да ме докосваш, Матю. Не вярвам на тялото си. Ти си твърде опитен; знаеш точно как и къде да ме докоснеш, за да ме накараш да те искам. Но няма да се случи втори път.

— Ти си най-проклетата жена, която някога съм срещал — нападна я вбесено Матю. — Цялата тази работа отиде твърде далече.

— Съгласна съм. Просто искам да се върна в Ню Орлиънс, където не можеш да ме накараш да кажа неща, които не мисля.

— Ти ме обичаше някога.

— Това беше, преди да разбера, че пак спиш с Клариса.

— По дяволите! Не спя с Клариса. Какво трябва да направя, за да ми повярваш? Можех ли да се любя с тебе така, както го направих, ако имах любовница?

— Ти си силен и мъжествен, Матю, способен си да доставиш удоволствие на повече от една жена.

Матю изруга яростно.

— Ще се върнеш ли в леглото?

— Не.

Тя се обърна с гръб към него, опитвайки се да не му обръща внимание.

Изведнъж той се извиси над нея, разкрачил широко нозе, сложил ръце на кръста, с потъмняло от гняв лице.

— До гуша ми дойде от глупости, повече не мога да понеса. Най-напред те намирам, че няколко дни живееш сред екипажа ми, излагайки се на неописуема опасност, после трябва да те спасявам от мачтата. Когато разбрах, че не става дума за някое хлапе, а за собствената ми съпруга, дощя ми се да те набия. Часове ми трябваха, за да се успокоя. Този път стигна твърде далече. Махай тия мръсни дрехи и лягай в леглото.

Това беше заповед, а не молба.

Лили беше виждала Матю ядосан и преди, но никога толкова вбесен. Много пъти в миналото го беше докарвала до ярост; сега за първи път се почувства застрашена. Не мислеше, че той би малтретирал жена, но тъй като за всяко нещо си има първи път, тя прояви достатъчно разум, за да разбере кога да сдържи езика си, и усети, че този момент е дошъл. Не искайки да се приближава към границите на самообладанието му, Лили стана от сламеника, хвърли му унищожителен поглед и започна да съблича дрехите си. Голото му тяло реагира бурно, докато я гледаше как се съблича, но не помръдна и на инч, преди тя да остане съвършено гола.

— Ще обещаеш ли да не ме докосваш? — осмели се да запита Лили.

Изглеждаше толкова красива, застанала предизвикателно пред него, облечена само в мантията на голотата си, че ако Матю не беше толкова ядосан, щеше да я вземе в обятията си и отново да се люби с нея.

— Щом така трябва. Защо ми е да те насилвам, щом има толкова желаещи жени? Взех да се уморявам от игрите ти. Влизай в леглото.

Лили изфуча сърдито, но се вмъкна в леглото и придърпа завивките до брадичката си. Матю легна до нея, обърна се с гръб и се замоли да заспи. За нещастие, тялото му толкова силно усещаше топлината на Лили, притиснала се до него на тясната койка, че не можеше да се отпусне. Сънят стана лукс, който му се изплъзваше през по-голямата част от нощта. Лили беше твърде изтощена, за да устои на примамката на така жадувания сън, и почти веднага се унесе. По едно време през нощта, когато Матю я притегли в обятията си, тя въздъхна и се сгуши в топлината на тялото му.

 

Матю вече беше се събудил и излязъл, когато Лили отвори очи на следващата сутрин. Слънцето грееше ярко през илюминатора и тя различи в далечината тънка ивица земя. Беше се вече измила и облякла, когато Матю се върна по-късно сутринта в каютата. Носеше поднос с храна и го тръсна нетърпеливо на бюрото си. Рискувайки да погледне към него, Лили забеляза, че лицето му още беше сърдито и явно гневът от снощи още не беше минал. Когато най-накрая насочи вниманието си към нея, изражението му стана още по-мрачно.

— Идването ти на борда наруши графика ми и предизвика смущение сред екипажа. Вече казах на хората за малката ти игра и никак не им хареса, че си ги подвела да те помислят за младо момче, тръгнало на първото си морско пътешествие. Плешивия не може да се примири, че е допуснал да заповяда на жена да се катери по мачтата. Мислел, че изпълнява задълженията си, да научи момчето на морския занаят.

— Аз… съжалявам — изрече искрено Лили. — Нямах намерение толкова дълго да се прикривам. Нямаше, ако ти не беше…

— Не го казвай, Лили — предупреди я Матю със суров глас. — Нямаш представа какво се е случило в действителност в тази каюта между мене и Клариса, затова, докато не приемаш думата ми за станалото, отказвам да го обсъждам с тебе.

Лили преглътна конвулсивно, после умело смени темата.

— Ню Орлиънс ли се вижда там, в далечината?

— Не, това е едно от островчетата край Флорида, където трябва да се срещнем с Дик Марлоу и „Лейди Хоук“. Не исках да го тревожа, като не дойда навреме на срещата, и понеже бяхме наблизо, реших първо да се срещна с него, а после да те откарам в Ню Орлиънс.

— О!

Тя се обърна и загледа през илюминатора. Усещаше как втренченият му поглед прогаря гърба й и се запита дали е ядосан, задето се е промъкнала тайно на кораба, или задето не иска той повече да я докосва. Може би и двете, реши тя.

Матю искаше да я разтърси, докато зъбите й задрънчат и си възвърне здравия разум. Не знаеше ли, че обича само нея? Защо не желаеше да повярва, че между него и Клариса вече няма нищо? Жени, помисли той, изръмжавайки недоволно. Бяха упорити, капризни и все трябваше да ги уверяваш в нещо. Беше сметнал, че Лили е различна. На повечето им липсваше смелост, но тя като че ли я имаше в излишък. Много жени просто биха приели покорно любовницата и биха били щастливи да им се спестява физическата страна на брака. Страстта на Лили беше приятна изненада. Горчиво съжаляваше, че й беше казал, че няма намерение да й бъде верен, но старите навици се изкореняваха трудно. Както излизаше, той не беше изневерявал на Лили нито веднъж. Но да я убеди, че е така — това беше съвсем друго нещо. Точно сега й беше прекалено ядосан, за да се опитва да го направи.

— Можеш да отидеш горе, когато искаш — каза Матю, когато Лили продължи да гледа през прозореца. — Но бъди готова да се сблъскаш с неодобрението на екипажа. Никак не им харесва да ги правят на глупаци. И понеже нямам женски дрехи на борда, ще трябва да се справиш с тези, които имаш.

— Ще се справя — каза Лили, хвърляйки непокорен поглед през рамо.

Матю кимна и се обърна, излизайки от каютата с гневни, дълги крачки. Лили едва не припадна от облекчение. Беше истинско мъчение да стои в една стая с него. Той умееше да обърква мислите й и да кара тялото й да реагира независимо от ума. Тя трябваше всяка минута да бъде нащрек, иначе той щеше да се възползва от пея. Тази мисъл я изплаши. Когато станеше дума за Матю, волята й угасваше.

„Лейди Хоук“ беше пристигнал на уреченото място един ден преди „Морския ястреб“. Дик Марлоу носеше много новини и двамата с Матю прекараха няколко часа в каютата на Дик. Когато по-късно той догде на борда на „Морския ястреб“, екипажът на Матю го посрещна сърдечно. Особено когато чуха, че „Лейди Хоук“ е потопил английски търговски кораб и трюмът му е пълен с плячка.

Изведнъж Дик забеляза Лили, седнала самотно на куп навити въжета, но без да я познае. Обърна се към Матю и каза:

— Нямах представа, че наемаш младоци.

Матю се засмя и махна на Лили да дойде при тях. Тя нерешително се надигна, изтупа безнадеждно изцапаните си панталони и тръгна, нарочно бавно, към мостика, където разтваряха — Матю и Дик. Когато се изправи пред тях, очите на Дик изскочиха и на лицето му се изписа невярващо изражение.

— Лили… госпожо Хоук! Какво, за бога, правите на „Морския ястреб“? Мислех, че Матю ви е оставил в Ню Орлиънс, при сестра си.

— Така направих — каза Матю. Гласът му трепереше от сдържан гняв. — Но Лили имаше други идеи. Промъкнала се на борда, преструвайки се на моряк, и аз открих това едва преди няколко дни.

Не съобщи никакви подробности, като например, че я беше спасил от катеренето по мачтата, или че тя беше видяла Клариса Хартли да се качва на кораба точно преди отплаването.

— Радвам се да ви видя, госпожо Хоук, макар и в такива обстоятелства — изрече искрено Дик.

Явно не му харесваше това, че Лили беше изложена на опасност. Беше забелязал голям конвой английски кораби, насочващи се към един малък остров от Карибите, и беше обсъдил това надълго и нашироко с Матю. Твърде вероятно беше английската флота да се готви да нападне някое американско пристанище. Например Ню Орлиънс.

— Радвам се да те видя, Дик — каза Лили, усмихвайки се на младия мъж.

Дик отвърна на усмивката, но веднага усети, че нещо не е наред, че Матю не му е казал всичко. Лицето му беше навъсено и когато капитанът погледна към Лили, Дик се стресна от гнева, кипящ в дълбините на тъмните му очи. Още по-тайнствени бяха мрачните погледи, които Лили хвърляше към Матю. Дори моряците изглеждаха не толкова дружелюбно настроени към нея, колкото бяха преди.

— Извини ни сега, Лили, с Дик имаме да обсъждаме сериозни неща — каза Матю със строг тон и веднага обърна гръб на непокорната си съпруга.

Кипейки вътрешно, Лили се отдалечи. Беше вбесена, задето Матю не й вярваше достатъчно, за да разкрие пред нея плановете си или да й позволи да остане да слуша дискусията им. Умът й беше също толкова добър като техните, а в някои отношения дори по-добър.

— Какво предлагаш да направим, Матю? — запита Дик, когато Лили вече не можеше да ги чуе. — Губернаторът Клейбърн и генерал Джаксън трябва да бъдат осведомени за британската флота, която се събира толкова близо, почти пред прага им.

— И аз това мисля, Дик. Връщам се в Ню Орлиънс, за да върна Лили при Сара и Джеф. А ти трябва да разтовариш плячката от търговския кораб и да я сложиш на сигурно място. Предлагам и двамата да се върнем в Ню Орлиънс, да докладваме на генерал Джаксън и да предложим услугите си в битката, която сигурно ще бъде решаваща за войната. Тъй като сме на няколко дни път от Ню Орлиънс, трябва да пристигнем преди британците.

 

Лили загледа безстрастно как „Морският ястреб“ влиза в устието на Мисисипи. За четири дни Матю почти не беше разменил дума с нея, освен да дава сърдити заповеди, които очакваше да бъдат изпълнени без никакво отлагане. Дори не беше имал приличието да й обясни защо двата кораба се връщат в Ню Орлиънс така ненужно бързо. Не само това, но и поставянето на допълнителни наблюдатели на марсовите площадки, със задача да държат очите си непрестанно отворени. Кого търсеше Матю?

Лили почти не беше спала първите няколко нощи. Матю бе настоял тя да прекарва всяка нощ на койката му; изнервящо беше да лежи до него и да усеща топлината на голото му тяло да проникна в плътта й като разжарени светкавици. Всяка сутрин се събуждаше по-изтощена, отколкото си беше легнала. За щастие, Матю не се опитваше да се люби с нея, нито пък я докосваше. Но тя усещаше, че той чака — чака тя да направи първата стъпка, да се умори от неговото безразличие. Но това нямаше да се случи, реши твърдо Лили. Никога повече нямаше да моли Матю да се люби с нея, нямаше да му позволи да я наранява така, че да изтръгва сърцето й.

На 2 декември 1814 г. „Морският ястреб“ и „Лейди Хоук“ акостираха на дългите пристани, врязващи се в залива. Нищо не се беше променило през тази седмица и половина, докато Матю и Лили ги нямаше тук. Припасите все още бяха струпани на купища на пристанището и хората на генерал Джаксън се разхождаха навсякъде, създавайки впечатление, че градът е под обсада. Лили обаче забеляза една малка, но съществена разлика. Гражданите като че ли бяха изпаднали в смут. Събираха се по ъглите и си шепнеха, нерядко жестикулирайки оживено, с мрачни лица. Очаквателен шепот вменеше над града, сякаш британското нападение не беше вероятно, а направо сигурно.

Матю настани Лили в наетата карета и незабавно потеглиха за улица „Дюмейн“ тридесет и едно. Но той изведнъж промени намерението си и нареди да ги закарат на Оръжейния площад, където беше главната квартира на генерал Джаксън.

— Какво има, Матю? — запита Лили, разтревожена. — Защо градът е така напрегнат? Защо е толкова важно да се срещнеш с генерал Джаксън?

Матю не искаше да я плаши, но разбра, че тя има право да знае какво става.

— Генерал Джаксън има сигурни сведения, че британците скоро ще нападнат Ню Орлиънс.

— Знаеш нещо, нали? — запита Лили.

— Дик Марлоу каза, че е видял голяма флота от британски кораби да се събира на един остров наблизко. Най-вероятно това значи, че нападението е близко. Сега ще осведомя генерал Джаксън и ще предложа корабите и хората си за защитата на града.

Лили си пое дъх на пресекулки.

— Защо не ми каза по-рано?

— Не исках да ти създавам ненужни притеснения — безгрижно вдигна рамене Матю. — Знаех, че ще победим британската флота пред Ню Орлиънс, и ти скоро щеше да научиш за атаката. Ето, стигнахме — каза той, поглеждайки през прозореца. — Ще те изпратя в дома на Сара, стой там, докато се върна.

Каретата спря и Матю слезе. Каза нещо на кочияша и побърза да влезе в сградата.

След малко го поканиха да влезе при генерал Джаксън. Каленият в битки войник изглеждаше уморен, когато поздрави Матю. Не му беше особено лесно да защитава град, чиито жители не гледаха сериозно на предстоящото нападение. Матю беше сигурен, че бръчките по измореното лице на генерала се бяха вдълбали още повече след последната им среща преди две седмици.

— Какво ви води в Ню Орлиънс толкова скоро, капитан Хоук? — запита Джаксън.

— Дълга история, генерале — каза сухо Матю, — но е достатъчно да кажа, че не можах да пристигна в по-благоприятен момент. Помислих, че ще искате да знаете, че британската флота е била забелязана много близо до Ню Орлиънс.

Джаксън уморено поклати глава.

— Точно както предполагах. Хората и запасите ми са малко, но ще се бием с всички налични средства.

— „Морският ястреб“ и „Лейди Хоук“ са на ваше разположение, генерале. Добре въоръжени са и могат да се бият в защита на града.

— Корабите ви ще бъдат добре дошло допълнение към отбраната ни — отвърна Джаксън. — Получих и предложение от Жан Лафит, който изразява желание да ни предостави кораби и хора, ако градът бъде нападнат.

— Знам, че губернаторът Клейбърн не иска да се довери на Лафит. Вие на това мнение ли сте?

— Мисля, че предложението на Лафит е искрено — каза замислено Джаксън. — Говорих няколко пъти с него и вече приех великодушното му предложение. Веднага ще му пратя известие. Благодаря ви, капитане, че ми донесохте тази ценна информация, и че ми предоставяте корабите си. Те са много ценни за пас.

 

Ако Лили знаеше колко се тревожи Сара за нея, никога нямаше да се промъкне тайно на кораба на Матю. Сара не бе на себе си, докато чакаше Матю да се върне и да доведе Лили в Ню Орлиънс. Знаеше, че е само въпрос на време той да я открие на борда на „Морския ястреб“, и можеше да си представи колко е ядосан.

Бяха минали няколко дни от завръщането им и ситуацията около предстоящото нападение ставаше все по-мрачна. Не само в обсадения град, но и между Матю и Лили. Спяха в едно легло, защото в малката къща на Сара нямаше друга стая. По бяха като двама чужди хора, отчуждаващи се все повече с всеки изминал ден. Лили ненавиждаше тази дистанция помежду им, но се страхуваше да повярва отново на Матю. Да спи с него беше мъчение, което търпеше всяка нощ, само и само да опази мира в лома на Сара. Как можеше да желае Матю, след като той така я излъга? Как можеше да го желае така отчаяно, като знаеше, че никога няма да й бъде верен? Как можеше още да го обича, когато го мразеше?

Макар че Матю беше предложил услугите си на генерал Джаксън, още намираше време да желае съпругата си. Искаше тя да му отвръща по същия изключителен начин, както го правеше на острова, страстно и всеотдайно. Имаше нужда тя да разбере, че го обича, да разбере, че не й изневерил. Всяка нощ, докато лежеше до нея, беше болка и копнеж; чакаше я да се вразуми и това беше живо мъчение. Но за негово съжаление Лили не показваше, че чувства към него нещо друго освен презрение. Ако тази проклета война не изискваше цялото му време, щеше да намери начин да я накара пак да го обикне. Имаше дни, когато й беше толкова ядосан заради продължаващото отчуждение, че малко му оставаше да я накара насила да се люби с него. Точно преди това да се случи, той си спомни думите й, изречени толкова отдавна.

Любенето не бива да се превръща в наказание.

Господ знае, че той беше достатъчно вбесен, за да накаже упорстващата си съпруга, но да я люби — ето това наистина искаше да прави той с нея. Докато войната не свършеше, той нямаше да има нито времето, нито енергията да убеждава Лили, че обича само нея.

 

Вестите за военните действия, които се промъкваха в града, не бяха никак добри. На обичащите забавленията креоли скоро им стана ясно, че любимият им град бързо ще се превърне в арена на бойни действия. Пристигането на британската флота в устието на Мисисипи беше обявено в първите дни на декември, а на 12 декември британците пуснаха котва в Лейк Бори, което накара цялото мъжко население на Ню Орлиънс да се втурне към щаба на генерал Джаксън, за да предложи услугите си.

Докато чакаше британците да нападнат, Джаксън се зае с почти невъзможната задача да превърне разпалените новобранци в боеспособна войскова единица. Генералът взе Матю на служба при себе си и му възложи отговорността да обучи безгрижните граждани, несвикнали на дисциплина. В тези дни Матю рядко се вестяваше у дома.

На 23 декември се чу, че британците, въпреки че не бяха показвани такива намерения, превозват хора и оръжия през Лейк Бори в плоскодънни лодки до остров Пий. Оттам испански рибари, които им симпатизираха, ги прекарваха до Байю Биенвеню, единствения воден път до Ню Орлиънс, който Джаксън не беше блокирал. Той извеждаше право към западния бряг на Мисисипи, само на осем мили от града. Матю и Дик Марлоу веднага решиха да се присъединят към каперите на Лафит, които бяха излезли от скривалището си на Баратария, за да нападнат британската флота.

 

Матю направи последен опит да уреди ситуацията с Лили, преди да замине… и може би да не се върне. Намери я сама в тяхната стая, където тя прекарваше много самотни часове през тези трескави дни, опитвайки се да разбере смисъла на брака си. Когато Сара се мъчеше да й задава въпроси относно държанието й към Матю, Лили само се свиваше още повече в черупката си, не желаейки да разгласява причината за студенината си. Сара се беше надявала, че нещата между двамата ще се оправят, особено като не виждаше признаци, че Матю се връща към старите си навици, а и той наистина беше озадачен от студенината на Лили.

Лили тъкмо прибираше изгладеното бельо, когато Матю нахлу в стаята. Стресната, тя вдигна поглед към него, изненадана, че го вижда у дома в средата на деня. Неприятно предчувствие пролази по гръбнака й, когато се опита да разгадае изражението на лицето му.

— Матю, какво правиш у дома по това време?

Той се намръщи, пожелавайки си Лили да изостави враждебното поведение към него и поне веднъж да му повярва. Нямаше да се държи така, ако му беше повярвала, когато той отрече да е подновил връзката си с Клариса. Клариса беше миналото, Лили беше бъдещето. Ако имаше бъдеще за него след днешния ден. Когато се върнеше… ако се върнеше… щеше да посвети колкото време е необходимо, за да изясни нещата с Лили. Надяваше се да успее да се контролира. Тя умееше да го вбесява и тогава двамата казваха неща, за които после съжаляваха.

— Толкова ли е странно да искам да видя жена си, преди да тръгна на бой?

Лили преглътна буцата, заседнала на гърлото й.

— Заминаваш ли?

— Англичаните превозват хора и оръжия на левия бряг на Мисисипи, само на осем мили от града. Генерал Джаксън издига укрепления около канала Родригес.

— Там ли отиваш?

— Не, „Морският ястреб“ и „Лейди Хоук“ ще се присъединят към флотата на Жан Лафит и ще нападнем англичаните.

— Аз… желая ти успех, Матю.

Самотна сълза се плъзна по бузата й и тя нарочно се обърна.

Нямаше да даде на Матю удовлетворението да знае колко много я е грижа за него, въпреки че твърдеше точно обратното. Той може да приемаше несериозно брачните обети, но не и тя.

— По дяволите, Лили, само това ли ще кажеш? — изфуча Матю. — Може да ме убият, на тебе като че ли не ти пука! Забрави ли колко близки станахме на острова?

Да е забравила? Господи, тя си спомняше всеки час, прекаран там. Спомняше си го всяка нощ, когато лежеше до Матю, опитвайки се да не потрепва, когато той случайно се допреше до нея.

— Нищо не съм забравила, Матю, но ти явно си забравил. Не трябваше да мине много време, преди да започнеш отново да търсиш други жени. Честно казано, очаквах го.

Лили усети гнева му да я попарва, когато той сграбчи раменете й и я накара да се обърне с лице към него.

— Ти си най-упоритата жена, която някога съм срещал! Така ме вбесяваш, че не мога да мисля. Дойдох тук днес, надявайки се, че си научила нещичко относно доверието. Исках да се любя с тебе, Лили, но твоята неуместна ревност и неверни обвинения ме накараха да искам да те бях оставил да си идеш в Англия, в тази непоносима ситуация, която ти създаде. Дори тогава беше твърде упорита и неотстъпчива.

— Всичко щеше да бъде наред, ако не се беше намесил! — възрази Лили. Гневът й растеше, изравнявайки се по сила с този на Матю. — Махни си ръцете от мене, боли ме!

Едва тогава той осъзна, че още стиска раменете й. Пръстите му се впиваха в плътта й така брутално, че бяха побелели. Той изведнъж я пусна и отстъпи назад. Гневът му не беше нещо приятно, по не му беше в природата да го отпуска на воля срещу една слаба жена.

— Това ще почака, докато се върна… ако се върна — каза той застрашително. — Дори тогава не съм сигурен, че ще има върху какво да градим брака си. Не съм те лъгал на онзи остров. Обещах ти завинаги и говорех сериозно. Сгреших, като повярвах, че ме обичаш. Явно предпочиташ да бъдеш с друг мъж. Може би Клей Уинслоу?

Лили отвори уста, готова да отрече подобно чудовищно обвинение. После изведнъж промени намерението си. Ако това мисли, нека — кипна тя в безмълвно възмущение. Толкова беше сигурен в нея, толкова глупаво се беше влюбила в него. Нека се пържи на собствения си огън, както тя през тези седмици. Лесно беше да го заобича, но да му прости — за това щеше да й трябва повече време. Би му простила почти всичко, но не и поведението спрямо Клариса Хартли. С времето, предположи тя, щеше да му прости дори и това. Но още не, не и днес; раната още беше твърде дълбока.

— Може би си прав — забеляза тя хладно, — сигурна съм, че Клей не би ми изневерявал.

— По дяволите, жено! — В гласа му се долавяше едва сдържана ярост, докато стискаше и отпускаше юмруци. — Ти си по-голяма кучка, отколкото Клариса някога е била. Ако нямам късмет и не оцелея в тази битка, желая ви щастие на тебе и Клей. Но господ да ми е на помощ, Лили, ще се върна и ще отравям всеки интимен момент с новия ти любовник.

Той се извърна рязко и излезе от стаята.

Тръпка разтърси Лили, сякаш някой току-що беше стъпил на гроба й. Шокирана от думите му, както и от необяснимото му поведение, тя не можеше да повярва, че го изпраща на бой — и може би на смърт — с гневни думи и обвинения. Ами ако казваше истината? Ами ако не й беше изневерявал? Ако наистина я обичаше?

Тези смущаващи мисли я накараха да действа. Тя изтича от стаята, спусна се по стълбите, отвори входната врата и изтича на улицата.

— Матю!

Беше закъсняла. Него го нямаше.