Кони Мейсън
Обещай ми вечността (14)

14

Заспаха голи, както господ ги беше създал, край езерото, не искайки да прогонят магията, която ги затваряше в един малък свят, само техен. Това беше свят, където имаше единствено любов, където грозните реалности нямаха достъп и нежните чувства се изразяваха свободно.

Лили се събуди веднъж в ранните часове на деня, когато Матю прошепна на ухото й:

— Събуди се, любов моя, не мога да ти се наситя.

Тя лежеше настрана и Матю се сгуши зад нея. Лили усети ерекцията му зад себе си и той разтвори краката й, вмъквайки се в нея. Обхвана с ръка нежното гнездо от червеникави косми между краката й и навлезе полека, плъзгайки се бавно и с наслада към екстаза. Лили ахна и се притисна към него. Когато той започна лекото люлеещо движение в нея, топлите му, тъмни ръце се изпълниха с гърдите й, дразнейки връхчетата им, докато тя не започна да стене от удоволствие. Той я изведе на най-високия връх и двамата заедно се хвърлиха в бездната. Той я чакаше, когато тя се спусна отново на земята.

 

Когато Лили се събуди на следващата сутрин, слънцето топлеше кожата й и песните на стотици птици прогонваха тишината. Тя не откри Матю да спи до нея. Опита се да реши дали да тръгне да го търси, когато той изведнъж се появи от гъстия храсталак, носейки плодове, увити в бананов лист.

— Помислих, че ще си гладна, когато се събудиш — каза той, взрян в предизвикателната й голота, която се разкриваше пред него. Внимателно положи плодовете на земята и взе ръката на Лили. — Да се изкъпем ли преди закуска?

Блясъкът в очите му я предупреждаваше, че къпането е последното, което има наум.

— Никога ли не си доволен?

— Не и когато става дума за тебе. Ако ти отказват нещо, което много искаш, и най-накрая го получиш, искаш да се натъпчеш. Точно това правя и аз.

Те дълго си играха в езерото като безгрижни деца, а когато игрите добиха любовен оттенък, се върнаха на брега и се любиха. След като отново се изкъпаха, седнаха да се насладят на плодовете, които Матю беше събрал.

— Мислих много — каза Матю, след като се нахраниха. — Все още имаме парче платно. Можем да си направим някакъв подслон.

— На брега ли? — запита Лили.

— Не, но няма да е много далече от водата. Може би сред дърветата покрай брега, където никой няма да ни види, освен ако не решим да се покажем.

Лили остана няколко минути да мисли върху думите му, преди да осъзнае за какво намеква той.

— Мислиш, че някой неприятел може да слезе на този бряг, така ли?

— Възможно е — допусна той. — Бих предпочел да ни спасят моите хора или американски кораб, вместо английски или… пирати. Ще направя сигнален флаг от платното и когато се уверя, че посетителите са дружелюбно настроение, ще го развея.

— Ако, разбира се, някой дойде на острова — изрече сухо Лили.

— Ще дойде. Просто не знаем кога.

— Трудно е да се повярва, че у дома е зима — каза замечтано Лили. — Толкова е топло и приятно тук. Иска ми се…

Изчервявайки се, тя преглътна думите.

— Какво ти се иска, скъпа?

— Нищо.

— Кажи го.

— Просто тук си много различен, Матю. Страхувам се, че когато се върнем в цивилизацията, всичко ще се промени. Изглеждаш по-млад, по-безгрижен. Никога не бих повярвала, че можеш да бъдеш такъв.

— Страхуваш се, че ще се променя, когато се върнем?

— Аз… да. Не е лесно да забравя мрачния и капризен мъж, за когото се омъжих. Нито високомерното ти и непоносимо поведение. Вече не знам колко пъти си ми казвал, че нямаш намерение да ми бъдеш верен. Страхувам се да повярвам, че си се променил за една нощ. Просто… твърде хубаво е, за да е вярно.

— Признавам, че бях арогантно копеле — изрече Матю замислено и мрачно. — Но нямах причина да вярвам, че любовта съществува.

— А сега имаш ли? — запита скептично Лили. — Какво те накара да си промениш мнението?

— Ти ме накара — призна той със замайваща усмивка. — Но господ знае, че не стигнах лесно до това заключение. Борих се с чувствата си, непрекъснато.

— Искам да ти вярвам, Матю, наистина искам, но…

Гласът й секна.

Не можеше да го познае; в последните няколко седмици той беше мъжът, за когото тя си беше мечтала още от малка. Нима това, че бяха изхвърлени на този пуст остров, го беше променило, запита се тя. Това щеше ли да трае дълго? Някъде дълбоко в ума й логиката даваше отговор, който не й харесваше. Когато истинският свят нахлуеше в техния рай, Матю щеше да стане пак предишния. Любовта идва лесно, когато двама души останат сами на пуст остров. Но когато се върнеха в цивилизацията, тя се страхуваше, че светските развлечения ще й откраднат любовта му. Една от съблазните, от които най-много се боеше, беше Клариса Хартли. Простата истина беше, че една жена не е достатъчна за Матю Хоук.

— За какво мислиш, любов моя?

— Мисля — започна тя бавно, — че всичко, което казваш и което правиш сега, няма да промени онова, което ще кажеш или ще направиш, когато напуснем острова.

— Не вярваш ли, че те обичам?

— Вярвам, че ме обичаш… сега.

— Завинаги.

Лили затвори очи, отчаяно искайки да му повярва, но се страхуваше от ужасното отхвърляне. Когато ги отвори, Матю й подаваше ризата.

— Да се върнем на брега и да поработим.

Мястото, което той избра за построяване на заслона, беше на няколко ярда от брега, добре скрито зад високи храсти и палми.

Той разпъна платното между две здрави дървета и направи стени от бананови листа. Остави едната страна отворена, за вход. Беше достатъчно просторно, за да могат да легнат и да се изпънат, а и да ги подслони от евентуален дъжд, но твърде ниско, за да стоят изправени.

Когато свършиха, започна най-щастливото и най-идиличното време от живота на Лили. Двамата с Матю се забавляваха в прибоя, къпеха се в езерото, изследваха района между езерото и брега, търсейки храна, и прекарваха безброй часове в любене — под луната, посред бял ден, на пясъка, край езерото, във водата, винаги щом пожелаеха. Бяха като деца в райската градина, нищо не смущаваше радостта им и не отнемаше от насладата, която намираха един в друг.

Но натрапчивият страх на Лили, че балонът от щастие ще се пръсне, когато бъдат спасени, не й даваше мира. Нападаше я в най-неочаквани моменти, дори докато се любеха и тялото й пееше в необуздан екстаз.

Минаваха дни, после седмици и накрая Лили изгуби дирите на времето. Ако Матю не беше дълбал резки в едно дърво, за да отбележи дните, нямаше да знаят колко време вече са тук. До момента не бяха използвали сигналния флаг, който Матю направи, защото не бяха видели никакви кораби. Сякаш светът ги заобикаляше и малкият им остров беше центърът на тяхната вселена.

Повечето време ходеха голи, както господ ги е създал, пазейки дрехите за деня, когато дойдат да ги спасят. Лили вече не се стесняваше да ходи гола пред Матю, а той често я закачаше за бързината, с която беше захвърлила задръжките си. Правеха различни неща, необходими за всекидневното им оцеляване, но когато в очите на Матю изникнеше онзи многозначителен поглед, Лили веднага разбираше, че той я иска. По взаимно съгласие двамата се отпускаха на земята и се отдаваха на страстта си.

— Господи, тук сме вече от месеци! — изпъшка Матю един ден, когато прибави поредната резка на дървото.

Времето беше минало толкова бързо, че той не беше осъзнал колко време вече са откъснати от света. Къде беше екипажът му? Толкова лошо ли бе повреден корабът му, че да не е могъл да стигне до пристанище? Нима никой не бе видял, че той и Лили са паднали зад борда? Най-различни предположения се бореха в ума му. Някой вече трябваше да дойде за тях. Не че имаше нещо против времето, прекарано насаме с Лили. Но просто нямайте представа какво става с войната и дали британците са успели да подчинят любимата му Америка.

— Сигурно вече сме 1814-а — каза учудено Лили.

— Може би днес ще отида до другата страна на острова — подхвърли Матю. От доста време го замисляше, но някак все не стигаше до това. — Възможно е там да е по-удобно за кораби. Ако някой кораб е идвал скоро, трябва да намеря следи от него. Искаш ли да дойдеш?

— Не — изрече бавно Лили. — Обувките ми няма да издържат пътя през джунглата, а не ми се ходи боса. Колко време няма да си тук?

— Не знам, зависи колко е голям островът. Може да с малък, но при тези запаси от вода по-скоро ми се струва, че е голям. Може би няма да се върна до утре. Най-вероятно вдругиден. Нали при тебе всичко ще е наред?

— Няма кой да ми направи нещо лошо — усмихна се Лили. — Дори няма диви животни. Имаме още малко конец, ще ти закърпя дрехите, докато те няма.

— Бих ти оставил ножа, но може би ще ми трябва, за да си пробивам път през храстите.

— Не се тревожи, Матю, май ще прекарам повечето време в сън. Тук нямаме особено много работа, но като че ли не си почиваме достатъчно.

Очите й блеснаха в лек укор, когато помисли колко често се любеха, когато трябваше да спят. Матю само се ухили.

— Обичам да се любя с тебе. Всъщност… — Посегна към нея, хвана я през кръста и я притегли в преградките си. — Тъй като няма да ме има тук известно време, трябва да се любим точно сега.

Хванати за ръка, те тръгнаха към брега и затърсиха в топлия пясък миди, годни за ядене, раци и други деликатеси, изхвърлени от вълните.

Лили се засмя, усещайки как зърната й се отъркват в твърдите косми на гърдите му. Както обикновено, и двамата бяха голи, докато газеха в прибоя, търсейки храна.

— Трябва да ме хванеш — каза тя, изтръгвайки се от прегръдката му, и хукна покрай брега.

Обърна се веднъж, за да погледне през рамо, но Матю не беше помръднал, а просто я гледаше развеселен. Но той беше толкова изобретателен, че тя не му вярваше, затова просто забави ход, без да спира. Изведнъж на краката му сякаш поникнаха криле и той хукна след нея. Тя нямаше никакъв шанс.

— Исках да ти дам преднина — каза той, когато я настигна след няколко секунди. — Имаш ли настроение за игри?

— Зависи — каза тя предпазливо. — Какви игри имаш предвид?

— Такива, каквито и двамата печелим, дори когато губим.

Лили изглеждаше озадачена, когато Матю коленичи пред нея. Тя понечи да го последва, но той я задържа. Тя погледна надолу, за да види дали има ерекция, но той като че ли не бързаше особено.

Обхвана гърдите й и ги повдигна, дразнейки малките, стегнати зърна с палците си. Устата й се отвори, издавайки гърлен стон. С бавна наслада той близна пъпа й, докато ръцете му слизаха надолу по ханша, за да я притиснат към ненаситната му уста. Тя вплете пръсти в косата му, отметна глава и се отдаде на насладата.

— Разтвори крака — прошепна той настоятелно.

Една чайка се спуска от небето и се гмурна във водата на няколко стъпки от тях, но само приливна вълна би попречила на Лили да се подчини на дрезгавата заповед на Матю.

Той започна да я целува, раздели с език плътта й и се вмъкна подлудяващо, в нежната й влажност. Лили щеше да падне, ако той не я беше задържал, за да я положи след миг на топлия пясък. Погледна я и се усмихна, и тя забеляза, че устата му е влажна. После мислите й се разпиляха, когато той разтвори краката й, вдигна коленете й и отново наведе глава към нея. Лили подскочи. Беше станала толкова чувствителна, че със сигурност, нямаше да понесе още подобни мъчения, без да се разпадне. Но тези месеци насаме бяха научили Матю колко може да понесе тя.

Беше я довеждал до кулминация много пъти и това беше само един от тях.

— Матю, не издържам!

Гърленият му смях й подсказа, че няма да избяга толкова лесно, докато той продължаваше неотстъпната си атака, този път вкарвайки в действие пръстите и устата си. Коремът й се сви, коленете затрепериха, пръстите на краката й се сгърчиха, когато вселената се завъртя около нея. Нямаше нищо друго освен нейното тяло и неговата уста. Главата й се замята насам-натам, когато дойде експлозията, отпращаща я към звездите, където тя се разпадна на милион парченца. Това не беше леко освобождаване, каквото идваше след нежно любене, а див, яростен край на бурната агония, която Матю беше разпалил у нея.

После той се озова върху нея, в нея, изпълвайки я със себе си, отвеждайки я отново на онзи връх на екстаза. Тя изстена, когато го почувства да навлиза дълбоко, толкова дълбоко, че докосваше душата й. Матю внезапно замря.

— Боли ли те?

— О, господи, не, просто е толкова дълбоко… толкова хубаво. — Еротичните й думи едва не сложиха край на любенето им.

Той би могъл да избухне в кулминация в същия този миг, но се насили да остане спокоен в нея, докато не почувства как тя се стяга около него. После той отново тръгна по неописуемия път към освобождението. Стисна ханша й и я повдигна, и удоволствието му стана толкова остро, че граничеше с болка. Влизайки докрай, с мощни тласъци на хълбоците си, той усети, че губи контрол.

— Не мога да чакам, любов моя — изстена Матю в агония.

Стиснал зъби, той се изля, не осъзнавайки вика, който се изтръгна от гърлото му. Отчайваше се, че е изпреварил Лили, но беше възнаграден, когато усети как тя се стяга около него, и чу вика й, когато се присъедини към екстаза.

След това те дълго време лежаха на горещия пясък, изтощени и задоволени, докато Матю не реши, че е време да отиде да изследва другата страна на острова. Последните му думи накараха тръпки да полазят по гърба й.

— Не се показвай, ако имаме гости, скъпа.

Каза го почти на шега, имайки предвид факта, че не бяха видели жива душа, откакто бяха тук, но Лили взе присърце предупреждението му.

Останалата част от деня мина еднообразно и Лили си пожела да беше придружила Матю на пътешествието през острова. Занимаваше се с кърпене, дрямка, събиране на раци и малки морски животинки, дори се опита да лови риба. Прекара една безсънна нощ — липсваше й прегръдката на Матю; събуди се рано на другата сутрин. Осмели се да слезе на брега едва в късния следобед, прекара цели часове в къпане в езерото, после събра плодове, за да попълни намалелите запаси в заслона.

Тананикайки си тихичко, Лили излезе изпод укритието на дърветата и пристъпи към пясъчната ивица на брега. Поради някаква необяснима причина, откакто Матю беше заминал, тя се чувстваше по-добре с дрехи, затова тази сутрин надяна ризата си. Не беше кой знае какво, но поне предлагаше някакво прикритие. От кого — това не успяваше да си представи. Докато не стигна до брега. Той гъмжеше от мъже.

Мъже от всякакъв ръст и външност, облечени в странни дрехи, слизаха на брега от лодки и ги издърпваха на пясъка. Лили видя в тях бъчви и кошници и предположи, че мъжете са слезли на острова за прясна вода и плодове. Корабът им стоеше на котва на около сто ярда от брега, в дълбоката вода оттатък плитчините. Шокирана от вида на толкова много мъже след дългата изолация, Лили замръзна. Изведнъж разбра колко опасно е положението й и колко лошо би станало, ако я забележеха. Обърна се и побягна.

Мъжете не носеха червени униформи, затова тя разбра, че не са англичани, а от свирепия им вид и окъсаните дрехи, в които бяха облечени, си извади заключение, че няма начин да са американски капери. Оставаше да са пирати, а тя със сигурност нямаше желание да бъде хваната от тези отвратителни създания. Почти беше успяла да стигне под закрилата на дърветата, обграждащи брега, когато един от мъжете я забеляза. Отначало не можа да повярва на очите си, но веднага щом разбра, че няма халюцинации, сигнализира на другарите си за смайващото си откритие и хукна след нея. Другите незабавно го последваха.

Хлипайки уплашено, Лили се втурна през джунглата, провирайки се през лози, които се закачваха в косата й и се оплитаха в краката й. Чуваше как десетки крака трополят след нея и гласове, викащи на различни езици. Господи, помиеш тя трескаво, защо не беше внимавала повече? Защо не бе помислила да се прикрие, докато не се увери, че на брега няма натрапници? Толкова беше свикнала да не вижда на този остров никой друг човек освен Матю, че макар да знаеше, че е възможно да дойдат и други хора, нито за миг не беше помислила за това днес и не беше взела предпазни мерки. Сега обаче вече бе много късно.

Продължи да тича, докато не усети, че се задъхва и гърдите я болят. Ако преследвачите не бяха толкова близо, би могла да намери къде да се скрие в гъстия храсталак, но сега нямаше възможност да потърси скрито място, докато преследвачите скъсяваха разстоянието. Босите й крака кървяха и когато се спъна в един издаден корен, тя извика от болка и падна по лице. Един пират зад гърба й изрева радостно и се хвърли отгоре й. Другите се скупчиха в кръг около тях с високи подвиквания.

— Какво си хванал, Дули? Проклет да съм, ако не мяза на момиче.

— И на пипане си е същинско момиче — изхили се Дули, безсрамно опипвайки мекото седалище на Лили. — Меко е точно където трябва.

— Обърни я — подкани го друг пират. — Да видим дали лицето е като тялото.

Лили изфуча възмутено, когато пиратът на име Дули я обърна по гръб. Грозните мутри, вторачени в нея, я изпълниха с неописуем страх.

— По дяволите! — каза Дули, изучавайки съвършените черти на Лили. — Ама че красавица! Откъде, по дяволите, се взе тук, момиче?

Лили раздвижи уста, но не можа да издаде нито звук. Какво щяха да й направят тези мъже? Къде беше Матю? Щяха ли да го убият, когато се върне от другата страна на острова?

— Отговори, момиче, откъде се взе? — заповяда Дули, приближавайки толкова много лицето си до нейното, че тя се задави от вонящия му дъх. — Не говориш ли английски? Ако говориш френски, италиански или испански, тук има много мъже, дето ги знаят тия префърцунени езици.

— Го… говоря английски — намери тя смелост да отговори.

— Какво правиш на тоя остров?

— Корабокрушение — каза тя, надявайки се тази лъжа да го задоволи.

Дули се замисли над отговора й, но не изглеждаше доволен.

— Кой е с тебе? Колко други се спасиха?

— Само аз! — извика Лили. — Няма други. — За нищо на света нямаше да спомене за Матю, дори да я мъчат. — Пусни ме да стана.

Дули се дръпна, докато тя се изправяше неуверено на крака. Знаеше, че ризата по-скоро я излага на показ, отколкото да я прикрива, и скръсти ръце на гърдите си. Десетината мъже се струпаха около нея и най-безсрамно оглеждаха леко облеченото й тяло от глава до пети. Ризата прикриваше само хълбоците и на места беше толкова износена, че кожата й прозираше под нея.

— Хайде да я вземем сега, Дули, че като дойде Френчи, ще ни развали удоволствието. Знаеш, че капитанът ще я поиска веднага щом я види.

Повечето мъже закимаха доволно, оглеждайки алчно Лили.

— И на мене така ми се струва, Гари — сви рамене Дули. — Но аз съм пръв, защото аз я намерих. Вие си теглете жребий.

Невъобразима паника накара Лили да затрепери цялата. Беше преброила петнадесет мъже. Ако всички я изнасилят, щеше да с мъртва, преди да свършат. Но може би беше по-добре така, забеляза тя с ледена логика. После мислите й се пръснаха, когато Дули я бутна и тя падна на земята. Остана на гръб, замаяна, гледайки към него, докато той се мъчеше да разкопчае панталоните си. Виждаше как мъжете зад него теглят сламки, които един от тях беше събрал и държеше в дланта си, сравнявайки дължините им.

Когато Дули коленичи до нея, тя изведнъж оживя, зарита и започна да се бори. Той хвана ръцете й, прикова ги над главата й и я удари няколко пъти по лицето. Звезди избухнаха в главата й и сигурен, че е сложил край на съпротивата й, пиратът се сгромоляса върху нея.

— Господи, какво става тук? Коя е тази жена?

Лили нямаше представа кой е новодошлият, но беше страшно благодарна за намесата му. Нямаше представа, че Френчи Байо е един от най-страшните пирати, които тероризираха Карибските острови. Беше жесток, безскрупулен и напълно лишен от чувство за приличие. Но говорът и държанието му бяха като на джентълмен и се обличаше с известен вкус, който прикриваше истинската му природа. Ако Лили гледаше на него като на свой спасител, беше се излъгала жестоко.

— Помогнете ми, моля ви.

Искрящият тъмен поглед на Френчи се спря върху Лили, забелязвайки красотата, младостта и изкусителните и извивки, едва прикрити от късата дреха.

— Ей, Френчи, нали няма да ни развалиш удоволствието, а? — обади се Дули. — Аз намерих момичето.

Студените черни очи се преместиха върху Дули, после пак към Лили.

— И къде точно те намери той, скъпа?

Тя преглътна буцата, заседнала в гърлото й.

— Аз… претърпях корабокрушение и вълните ме изхвърлиха на този остров.

— Казва, че е сама — намеси се Дули.

Той още лежеше върху Лили, но когато Френчи продължи да го гледа свирепо, пиратът нерешително се надигна и се изправи.

— Сама ли си, малката? — запита Френчи, подавайки ръка на Лили.

Тя я прие с благодарност. Гласът му беше толкова мек и любезен, че страховете й започваха да изчезват.

— Както виждате, няма никой освен мене — каза тя, опитвайки се да се скрие от пронизителния му поглед.

Струваше й се, че вижда през нея, и това я плашеше. Но беше попречил на екипажа да я изнасили и тя му беше задължена поне за това.

— Претърсете острова — заповяда Френчи с глас, който не търпеше възражения. Дули и някои от другите изръмжаха, но тръгнаха да изпълнят заповедта му. — И не се бавете. Пратих ви да вземете вода и пресни плодове, а не да прекарвате следобеда в развлечения.

— Ами момичето? — осмели се да запита Дули.

— Какво момичето? — отвърна хладно Френчи.

— Ще си я поделим ли? Не сме виждали жена от Барбадос, много добре ще ни дойде.

— Нима не сме делили всичко досега? Ще дойде и вашият ред — когато се уморя от нея. Ако се уморя — добави той, когато Дули и другите бяха вече далече и не можеха да го чуят. После се обърна към Лили с усмивка, от която заприлича на котка, току-що открила цяла купа със сметана. — Сега, скъпа ще тръгваме ли?

— Къ… къде отиваме?

— На кораба ми, естествено. Ще бъдеш приятно допълнение към леглото ми. А след това хората ми ще те имат, докато им омръзнеш. И преди да си се изхабила напълно, ще те продам на някой бордей в Алжир.

— Господи, ти си отвратителен. Не знаех, че съществуват мъже като тебе.

Тя беше сметнала, че пиратският капитан е нейното спасение, но сега разбра, че беше попаднала от трън на глог. Френчи отметна глава и се разсмя гръмогласно.

— Толкова си освежителна, скъпа. Сигурен съм, че ще мине много време, преди да те дам на екипажа си.

После той сграбчи ръката й и я помъкна след себе си през джунглата към брега, където неколцина души от екипажа му търкаляха бъчви към сладководното езеро. Те изглеждаха доста шокирани, когато видяха капитана си да излиза от гората, мъкнейки някаква жена, и го зяпнаха смаяно.

— Хайде, на работа, приятели — извика той, без да спира. — Както виждате, намерих си компания за самотните часове.

Изсмя се и махна с ръка към хората си, които нададоха див крясък, а после отново се заеха с работата си.

— Седни, скъпа — подкани я Френчи, посочвайки пясъка до една от лодките. — Ще минат много часове, преди хората да се върнат с водата и плодовете и преди да претърсят внимателно острова. Докато чакаме, можеш да ми кажеш нещичко за себе си.

Тонът му звучеше приятелски, но под любезната фасада Лили усещаше скрита заплаха, която я предизвикваше да не му се подчини.

— Няма много за разказване — изрече тя, подбирайки внимателно думите си. Не искаше да издава, че не е сама на острова. — Бях на един английски кораб, който се връщаше в Англия, когато бурята ни застигна. Корабът потъна и аз се хванах за едно парче от мачтата, и приливът ме донесе тук.

Френчи я изгледа скептично.

— Колко време беше във водата?

— Не знам. Два или три дни. Губи ми се, защото припадах и се свестявах на няколко пъти.

— Какво стана с другите оцелели?

— Доколкото знам, няма такива — настоя Лили.

— От колко време си тук?

— Дълго. Месеци.

— И трябва да повярвам, че си оцеляла сама толкова дълго време? Какво ядеше?

— Има много вода, както знаеш. И плодове, и морски животни, изхвърлени с прилива.

— Сега по-важните въпроси — каза Френчи. — Коя си ти?

— Казвам се Лили Монтегю — изрече тя, не искайки да издаде името на Матю. Познаваха го твърде добре в кръговете, към които може би се числеше Френчи с хората си. — Няма какво друго да ти кажа.

— Виждам, че си хубава жена, скъпа — каза Френчи, вдигайки брадичката й с дебелия си показалец. — Девствена ли си?

Лили се изчерви и поклати отрицателно глава.

— Жалко — изрече със съжаление пиратът. — Но има какво да се каже за опитните жени. Скоро сам ще разбера колко струваш.

Тя замръзна, когато той леко докосна устните й със своите. Френчи се изсмя, но не настоя, защото знаеше, че скоро ще я има. Беше търпелив и можеше да изчака да свърши със задълженията.

— Ако ме върнеш в цивилизацията жива и невредима, ще се погрижа да получиш голяма награда — каза Лили с надежда.

Дори баща й да не пожелаеше да плати откупа, може би Сара и Джеф щяха да я спасят.

— Богата ли си? Имаш ли богат съпруг? — запита Френчи с изострено внимание.

— Нямам съпруг — каза Лили, мълчаливо молейки Матю да й прости, че лъже относно нещо толкова важно за нея. — Не съм богата, но… имам приятели, които ще пожелаят да платят откупа. Ако се върна при тях невредима — подчерта тя.

— Откупът не ме интересува — заяви Френчи, усмихвайки се алчно. — Ти ме интересуваш, скъпа. Реших, че те искам, а Френчи Байо е мъж с много апетити. Ти, малка гълъбице, ще задоволиш един от тях. Сега си почини — посъветва я той, като се изправи. — Може да прекараме нощта на острова и искам да си починеш добре, когато бъда готов за тебе. А за да не се опиташ да избягаш, ще ти вържа ръцете и краката.

Както излезе, екипажът на „Черната птица“, кораба на Френчи, наистина прекара нощта на острова. Направиха огромен огън, сготвиха вкусно задушено от костенурка и миди и изпиха огромни количества ром, донесен от кораба. Оставена на известно разстояние от огъня с вързани ръце и крака, Лили трепереше и се молеше дано да я забравят.