Алистър Маклейн
Последната граница (6)

6

Без да мръдне и да каже нещо, Рейнолдс стоеше по средата на гаража. Струваше му се, че така е от цяла вечност. После постепенно успя да преодолее шока и да осъзнае горчивата реалност. Трескаво започна да прехвърля през ума си различни версии за присъствието на агентите и отсъствието на приятелите му. Откакто го бяха издебнали му се стори, че е минала цяла вечност, а не повече от петнайсетина секунди. Изненадата беше го овладяла, постепенно челюста му увисваше все повече и повече, докато очите му се изпълниха със стаен ужас.

— Рейнолдс — промълви той. Звуците излизаха мъчително от устата му, като унгарец, който се затруднява да произнесе чуждо, непознато име. — Майкъл Рейнолдс? Аз… аз не знам какво имате предвид, другарю. Какво… какво лошо съм направил? Защо са всичките тези оръжия…? Кълна ви се, не съм направил нищо лошо, другарю, нищо. Кълна се! — Ръцете му бяха вкопчени една в друга толкова силно, че кокалчетата му побеляха, треперещият му глас издаваше страха, който го е завладял.

Двама от полицаите, които Рейнолдс виждаше, бяха свъсили чела и се поглеждаха един друг учудени. За разлика от тях по лицето на дребния евреин нямаше и сянка от съмнение, гледаше го развеселен и явно се забавляваше.

— Амнезия ли? — попита той вежливо. — От изненадата е, приятелю, ето защо забравихте дори собственото си име. Преструвате се забележително. Хайде, направете малко усилие, малко и си припомнете. Ако не знаех вашата самоличност, без всякакво съмнение и аз, като моите хора, които не знаят кой сте, можех да се подведа и да ви повярвам. Британската шпионска служба ни оказва голямо уважение като ни е изпратила един от най-добрите си хора. Естествено е тогава, че и аз очаквах да ни изпратят най-добрия, защото става дума, как да го кажем, за възвръщането, на професор Харолд Дженингс, Щом се отнася за него, не могат да изпратят кой да е.

Рейнолдс почувства как нещо в стомаха му се преобръща, в устата му загорча. Беше дори много по-лошо от опасенията му. Щом знаеха това, те знаеха всичко, а то означаваше край. Но Рейнолдс успя да задържи на лицето си глупавото, изплашено изражение, сякаш то бе заковано върху него. Тялото му се разтресе, той изглеждаше като човек, измъчван от среднощен кошмар. Огледа се с животински страх наоколо, като пребито куче.

— Пуснете ме да си вървя, пуснете ме! — Гласът му беше писклив, почти като хленч. — Нищо не съм направил, казвам ви нищо, нищо! Аз съм добър комунист, член съм на партията. — Устата му мелеше непрекъснато, безконтролно. — Живея в Будапеща, другари, имам документи, имам членска карта, ще ви ги покажа. — Рейнолдс понечи да бръкне с ръка във вътрешния джоб на палтото, но застина от една единствена дума, с която полицейският офицер сухо и със студен, режещ глас го шибна като с камшик.

— Спри! — Рейнолдс спря ръката си почти до ревера на палтото и я пусна бавно да падне надолу като покосена.

Дребният евреин се усмихна и каза:

— Колко жалко, че няма да доживеете да се пенсионирате във вашата родна секретна служба, капитан Рейнолдс! Много жалко наистина; че няма да се върнете там. Не може да не се съжалява, че такъв забележителен актьор, като вас, ще остане завинаги загубен за сцената и екрана. — Той погледна през рамото на Рейнолдс към мъжа, който бе затръшнал гаражната врата. — Коко, капитан Рейнолдс току-що щеше да извади пистолет или някакво друго средство за нападение, освободи го от това изкушение.

Рейнолдс чу стъпки от тежки обувки върху бетонирания под зад себе си и, преди да разбере какво става, с големи усилия успя да сподави вика от болка, защото върху гърба му, малко над бъбреците, се стовари неочакван удар. Той политна и се залюля на краката си, почувства как някой го хвана и го задържа, после като през червена мъгла, предизвикана от болката, видя как някаква тренирана ръка сръчно претърсва дрехите му и чу гласа на евреина да промърморва иронично извинение.

— Трябва да извините Коко, капитан Рейнолдс. Когато се отнася до такива работи, той е изключително директен момък, действа без заобикалки. Изглежда опитът му е подсказал, че такова недостойно поведение независимо че е възмутително, е много по-ефикасно, когато претърсва някой задържан. — Гласът му почти неуловимо се промени: — А-а, експонат първи, най-интересният — белгийски автоматичен пистолет 6.35… И заглушител, виж, виж, такива не можеш да откриеш у нас, няма съмнение, че сте го намерили хвърлен ей така, на улицата… И никой не си го е познал, така ли е?

Рейнолдс с мъка успя да фокусира очите си. Полицейският офицер сега подхвърляше в ръка палката, която той бе взел от преследвача си по-рано тази вечер.

— Да, така мисля, така е, полковник Хидас — мъжът, когото началникът му бе нарекъл Коко, се раздвижи. Редом с Рейнолдс той изглеждаше като планина. Сега можеше да го разгледа. Повече от шест фута на ръст, с подходящо телосложение, счупен нос, който съвсем отиваше на грубото му лице. Палката бе почти потънала в огромната му, космата лапа. — На полковник Херпет е без съмнение. Ето вижте, има инициалите му тук. На приятеля ми Херпет. Откъде взехте това нещо? — озъби се той на Рейнолдс.

— Намерих го заедно с пистолета — дръпна се Рейнолдс сърдито, — в някакъв пакет на ъгъла на улица „Броди Шадор“ и…

В миг той съзря как палката описва дъга във въздуха, но бе твърде късно, за да се наведе или отмести. Ударът го запрати към стената и го размаза. Сякаш бе пиян, не успя да се задържи на крака и се хлъзна подкосен на пода. В настъпилата тишина чу как капките кръв, които се стичаха от разбитата му устна, падат на пода. Почувства дупка на мястото на един от предните си зъби.

— Хайде, стига, стига, Коко! — Полковник Хидас заговори успокоително и с укор: — Дай ми го на мен, Коко. Благодаря. Капитан Рейнолдс, сам сте си виновен, ние не знаем дали Херпет е приятел на Коко или беше негов приятел. Намерен бе на трамвайната спирка полумъртъв, там, гдето сте го оставили вие. Не се знае дали ще оживее. — Той приближи, потупа по рамото намръщения великан и продължи: — Не преценявайте погрешно нашия приятел Коко, господин Рейнолдс, той не винаги е такъв, както можете да си помислите. Той е най-големият веселяк, истински комик, какъвто не сте виждали. Коко може да е много забавен, уверявам ви. Виждал съм как колегите му се гърчат долу в килиите от интересните вариации на неговата, хм, техника.

Рейнолдс не каза нищо. Намекът за стаите за изтезания, направен между другото от полковник Хидас, му подсказваше, че той не го прави случайно. Хидас следваше предначертаната си тактика и оценяваше хитро и с остър, пронизващ поглед реакциите на Рейнолдс. Очевидно искаше да разбере доколко пленникът му ще устои на подобна линия на поведение. Хидас беше заинтересован засега да получи определени резултати. Ако установеше, че бруталността и насилието, приложени към човек като Рейнолдс, са празно, загубено време, той щеше да приложи по-изтънчени методи. Хидас изглеждаше опасен човек. Сръчен, опитен и жесток, но професионалист; нямаше и следа от садизъм, която Рейнолдс да съзре в чертите или в израза на лицето му. Хидас махна с ръка към един от своите хора.

— Върви в дъното на улицата, там има телефон, съобщи да пратят камионетка, те знаят къде съм. — Той се усмихна на Рейнолдс. — За съжаление не можахме да паркираме камионетка пред вратата, тогава можехте да се усъмните, нали капитан Рейнолдс? — Той погледна часовника си и продължи: — Камионетката ще бъде тук след десетина минути, не повече, но това време бихме могли да оползотворим по-резултатно. Капитан Рейнолдс сигурно няма да има нищо против писането, разбира се трябва да пропее първо за последните си действия, но без измислици. Заведете го оттатък — обърна се полковник Хидас към един от хората си.

Поведоха го по коридора и го вкараха в някаква стая, пред някаква маса. Хидас седна срещу него и нагласи настолната лампа така, че да свети право в лицето на Рейнолдс. Той почти усещаше топлината й, защото беше на не повече от два фута от нея и тя го заслепяваше.

— Първо ще пропеете, капитан Рейнолдс, след това ще запишем всяка ваша дума. Ще запишем песента за признателните потомци или най-малко за народния съд. Приказен съд ви очаква. Уклончивостта, двусмислието, лъжите няма да ви послужат за нищо. Най-добре е да си признаете и да потвърдите веднага онова, което и без това ни е известно. Така ще си запазите живота. Предпочитаме да си спестим онова, което неминуемо може да се превърне в международен скандал. Знаем всичко, капитан Рейнолдс, всичко! — Той поклати глава с жеста на човек, който наистина знае всичко и влага разбиране към съдбата му. — Кой би помислил, че вашият приятел — ей, как беше, забравих името му — той щракна с пръсти, — онзи, ниския, тумбестия, с рамене като порта на селски хамбар, ще пропее така хубаво. А гласът му си го бива.

Хидас извади от чекмеджето пред себе си някакъв лист хартия, Рейнолдс успя само да види, че е изписан. — Не е много четливо, но е разбираемо. Писано е при такива обстоятелства, с разтреперана ръка, но ще влезе в работа. Мисля, че съдията малко ще се затрудни да го разчита, но ще послужи.

Въпреки дълбоката, пронизваща болка от разбитата уста, болка, която едва сдържаше, Рейнолдс почувства облекчение. Самочувствието му се приповдигна. Сега знаеше, че никой от приятелите му не го е предал, защото полицията не бе хванала никого от тях. Работата бе дело на оня, който най-отблизо бе успял да хвърли едно око на Янчи и неговите хора, вероятно информатор, държал под обзор гаража… В казаното от Хидас имаше много неясноти. Нещо не беше в ред.

Рейнолдс бе сигурен, че Шандор не знаеше почти нищо и не би могъл да разкаже нищо за онова, от което се интересуваше Хидас. Във всеки случай те не биха се занимавали с него, преди да разпитат момичето и Имре. А и Хидас не беше от тия, гдето ще забравят името на човека, когото току-що са заловили. Цялата история за разпита на Шандор под натиска на физическо мъчение изобщо беше неправдоподобна. Хидас, размишляваше мрачно Рейнолдс, никога не би успял да смаже и съкруши Шандор, който така добре се владее. Рейнолдс се вгледа в документа върху бюрото, после се извърна и се огледа около себе си. Ако се бяха опитали да измъчват Шандор точно в тази стая, това щеше да се забележи, най-малко върху стените щеше да има белези. Съмняваше се.

— Предполагам, че ще започнете да ни разказвате как сте влезли в страната — каза Хидас. — Къде са каналите, господин Рейнолдс?

— Влязъл съм в страната? — Гласът на Рейнолдс прозвуча неразбрано и малко нахално през подутите му устни. Той поклати глава бавно. — Страхувам се, че нищо не мога да ви кажа.

Внезапно спря и отскочи настрана. Успя да се извърти пъргаво, но се сгърчи от прясната болка, която все още чувстваше в гърба си. Дори при оскъдното осветление от онази част на стаята, където седеше Хидас, Рейнолдс успя да долови внезапно разменените погледи и лекото, подканящо кимване, предназначено за Коко. Разбра веднага значението на този знак. Всичко се разигра за части от секундата. Вдигнатият юмрук на Коко не го достигна, прескочи го и не успя да се стовари върху него. В замяна на това с безупречен гард Рейнолдс нанесе удар, не сбърка целта и успя да запази равновесие.

Хидас скочи на крака и насочи пистолета си. Застина в това положение, а двамата пазачи направиха рязко движение и заредиха карабините си. Рейнолдс се задържа тежко на единия си крак, другия го чувстваше като чужд, сякаш бе счупен. Коко се търкаляше на земята, сгърчен от болка. Страничен наблюдател би се удивил на невероятната жива картина, която представляваха полицаите и Рейнолдс. Коко скоро се съвзе, надигна се и се усмихна предизвикателно.

— Сам произнесе присъдата си, капитан Рейнолдс. Един беззащитен гражданин на Будапеща не би могъл да просне на земята нещастния Коко. Такива хватки не се учат никъде в тукашно училище.

Рейнолдс разбра с искрено учудване, че Хидас сам преднамерено и добре обмислено беше предизвикал инцидента, без да го интересуват последиците за подчинения му.

— Сега вече знам онова, което ми трябваше — каза Хидас. — Дължа ви комплимент понеже разбрах, че да се занимаваме да ви трошим кокалите наистина ще е празно губене на време. За вас, капитан Рейнолдс, ще приложим по-убедителни форми за внушение.

Няколко минути по-късно всички бяха в камионетката, която току-що беше пристигнала навън пред гаража. Коко с гигантския си ръст беше се опънал с цялата си дължина върху едната странична пейка. Лицето му беше все още посивяло от болката, той дишаше шумно, хъркащо. Полковник Хидас и двама от полицаите бяха седнали на отсрещната пейка, а Рейнолдс седеше направо на пода, с гръб към кабината. Останалите четирима полицаи бяха при шофьора.

Внезапният грохот и ударът, който разтърси всички в задната част на камионетката и запрати един от полицаите право върху Рейнолдс, стана около двайсет секунди след като бяха потеглили. Тъкмо завиваха около първия ъгъл. Всички бяха изненадани, нямаха дори част от секундата да се подготвят за удара. Чуха само пронизителния вой на спирачките, триенето на метала, когато гумите на камионетката са подхлъзнаха по утъпкания сняг на улицата, и веднага усетиха удара в насрещния бордюр; разбраха го по задирането на предните калници.

Вероятно някакво препятствие в последния момент се бе изпречило пред очите на шофьора. Точно когато падналите върху пода на камионетката се съвзеха от внезапния тласък и се размърдаха, задната врата се отвори с трясък. Изведнъж блесна светлината на два мощни джобни фенера. Вътрешността на камионетката се освети. Дългите тънки муцуни на две дула изскочиха от тесните лъчи на фенерите и проблеснаха застрашително. Плътен, дрезгав глас, нетърпящ противоречие, заповяда всички да вдигнат ръце над главите си. След тих, кратък разговор на пътя, извън камионетката, двата фенера и оръжието се отдръпнаха. Някакъв мъж, в когото Рейнолдс позна един от четиримата полицаи, се наведе навътре, осветен от фенерите, и най-безцеремонно набута в камионетката здраво завързан човек. След това вратата се затвори с блъсък, моторът заработи, форсираха го назад, чу се режещ звук от триенето на камионетката в метално препятствие и веднага потеглиха. Цялата операция не продължи повече от двайсетина секунди. Рейнолдс поздрави наум бързината и сръчността на онези, които я бяха провели — несъмнено хора, които си знаят работата, добри специалисти.

Самоличността на специалистите той нито за миг не постави под съмнение, но напълно се убеди, едва когато пред очите му случайно се мерна ръката, която държеше пистолет — една изкривена, обезобразена от белези ръка, с особени синкаво-пурпурни белези на дланта. Ръка, която едва ли някой можеше да си представи. Тогава именно Рейнолдс почувства как го обзема успокоение. Едва тогава успя да си даде сметка какво напрежение бе изпитал и колко решителен се е показал. Помисли си какви железни нерви трябва да имат пред неизвестността и ужаса нещастните същества, попаднали в килиите на полицията.

Непоносимата болка в гърба му и в устата се върна отново с удвоена острота. Допреди малко не бе я чувствал, защото мислите му бяха заети с неизвестността за бъдещето, което го очакваше. Сега бе започнал да мисли за настоящето и усети болката по-силно от преди. Главата му се въртеше, сякаш бе изпаднал в безтегловност, повръщаше му се, чувстваше как кръвта бие в слепоочията му. Сигурен бе, че само ако малко се отпусне и престане да насилва волята си да го държи, щеше да изпадне в безсъзнание. Точно сега нямаше право на това. Отпускането щеше до остави за по-късно.

С посивяло от болка лице, стиснал зъби, за да подтисне стенанието, Рейнолдс отблъсна от себе си полицая, който при тласъка беше паднал върху него. Отмести го и му взе карабината, сложи я на пейката от лявата си страна и я побутна назад, където една невидима ръка я пое в полумрака. Други две карабини, последвани от пистолета на Хидас, изминаха същия път. Собствения си пистолет Рейнолдс откри и извади от джоба на куртката, която Хидас носеше под палтото си. След като обезоръжи полицаите, той седна на пейката срещу Коко.

След няколко минути се чу как моторът на камионетката намалява оборотите и скоро тя спря. Оръжията на двамата до вратата, които пазеха задната част на камионетката, се подадоха леко напред и дрезгав глас тихо предупреди да се пази пълна тишина. Рейнолдс извади автоматичния пистолет и натисна дулото не съвсем нежно във врата на Хидас. Преди това бе успял да развърти заглушителя. Малко преди камионетката да спре, дочу леко, одобрително шушукане.

Спряха за кратко, чу се някакъв въпрос от непознат, последван от бърз, груб, авторитетен отговор — това беше всичко, което можеше да се долови в задната част на камионетката. Думите от диалога останаха неразбрани. Шофьорът освободи спирачките и отново потеглиха. Рейнолдс се облегна назад с продължителна, почти беззвучна въздишка, може би заради болката, може би от облекчение, че тръгват пак. Пистолетът му беше все още допрян плътно до врата на Хидас. Преживяха още един напрегнат, изпъващ нервите момент.

Още веднъж спряха и още веднъж Рейнолдс притисна здраво дулото на пистолета си към врата на офицера, но този път спирането бе съвсем кратко. След това повече не се задържаха. От леко вълнистия терен и завоите по пътя, както и от изчезването на ехото, което връща шума на мотора, отразен от сградите, Рейнолдс разбра, че са извън града и пътуват към провинцията. Той се насилваше да остане буден и да напряга волята си да остане в пълно съзнание, като непрекъснато оглеждаше вътрешността на камионетката. Очите му сега се бяха приспособили към мрака и можа да види двете фигури, с нахлупени до очите шапки, седнали прегърбени и неподвижни с оръжие и фенер, без да потрепват. Имаше нещо почти нечовешко в напрежението на тази охрана и в неотслабващата и съсредоточеност. Чак сега Рейнолдс започна да разбира как Янчи и неговият приятел бяха успели да оцелеят толкова дълго.

Той отново обърна поглед към мъжете, които бяха в краката му. Можа да види невъобразимия, изпълнен със страх израз върху лицата им, потръпването на ръцете и на рамената им от продължителното държане на ръцете зад главите. Само Хидас оставаше неподвижен, лицето му беше напълно безизразно. С типичното си безразличие към страданията на другите, присъщо на всеки хладнокръвен човек, Рейнолдс трябваше да признае пред себе си, че у Хидас имаше нещо, което заслужава уважение. Той посрещаше провала без страх и самосъжаление, със същата отчужденост и безразличие, които го характеризираха и в момента на победа.

Един от мъжете, които пазеха задната врата на камионетката, освети китката си. Вероятно гледа часовника си, помисли Рейнолдс. След това се чу груб, плътен глас, замаскиран и приглушен от кърпа, завързана пред устата му, за да остане непознат. Той остана неразпознат и от Рейнолдс.

— Един по един всеки от вас сега ще си свали обувките или ботушите. Оставяйте ги на лявата пейка. — За момент полковник Хидас, като че се опита да отхвърли изпълнението на заповедта. Нямаше съмнение, че човек като него би имал достатъчно кураж да го стори. Бързият допир на пистолета на Рейнолдс до врата му изглежда направи очевидно безсмислието на всякаква съпротива — полковникът се подчини. Дори Коко, дошъл вече достатъчно на себе си, за да се попривдигне на лакът, сам събу ботушите си.

— Чудесно — отзовава се сухо гласът откъм вратата. — Сега, господа, палтата и всичко останало! — И този път заповедта беше изпълнена безпрекословно.

— Благодаря ви. Сега слушайте внимателно! В момента се движим по много спокоен и безлюден път, скоро ще спрем пред една малка барака отстрани на пътя. Най-близката къща, в която и да е посока, няма да ви казвам точно накъде, е на разстояние най-малко шест километра. Ако се опитате да се доберете до там още тази нощ — в тъмнината, боси и полуоблечени, сигурно ще измръзнете преди да ви намерят. Не се и съмнявам, че на всички ви ще ампутират краката. Не ви разигравам мелодрама, просто ви предупреждавам. Ако искате да се измъкнете на всяка цена, правете го, то си е за ваша сметка.

— От друга страна — продължи същият глас, — бараката е суха, вятърът и студът не проникват в нея, а има и натрупани доста дърва. Можете да запалите огън и да прекарате нощта, а сутринта някоя селска каруца или камион ще ви върне в града.

— Защо правите всичко това? — Гласът на Хидас беше спокоен, почти като на човек, който е безкрайно отегчен.

— Защо ви оставяме насред полето ли имате предвид или защо ви подаряваме живота?

— И двете — отговори полковник Хидас.

— Бихте могли да отгатнете достатъчно лесно. Никой не знае, че разполагаме с полицейска камионетка. Никой няма и да разбере за това, докато стигнем на австрийската граница. Камионетката ще ни отваря пътя през цялото време. Що се отнася до живота ви, въпросът е напълно естествен за вас — онзи, който вади меч, трябва да очаква, че ще умре от меч, но ние не сме убийци.

Почти в мига, когато мъжът замлъкна, камионетката спря. Настъпи тишина, след това се чу скърцането на стъпки върху снега и задната врата се отвори широко. Рейнолдс хвърли поглед към двата мъжки силуета, изправени на пътя. Те се открояваха на стената на малка хижичка, затрупана в сняг. Чу се груба заповед. Хидас и хората му се измъкнаха един по един от камионетката. Последен излезе Коко, подпомогнат от другарите си. Рейнолдс чу слабо щракане от отварянето на кабината на шофьора. Подаде се някакъв човек, но лицето му не можеше да се различи в мрака. Той остана да наблюдава, докато и последният полицай се вмъкна в хижата и вратата се затвори зад гърба му. Отново се чу шум от отваряне, трима души се вмъкнаха в задната част на камионетката, вратата хлопна и потеглиха напред.

Светлината на едно от фенерчетата се разлюля. Рейнолдс чу възгласа на момичето — той изразяваше ужас. Ясно е защо — помисли Рейнолдс. — Ако лицето ми изглежда така, както го чувствам, не е чудно, че Юлия реагира по този начин.

Пръв заговори Графа:

— Изглеждате ми сякаш сте премазан от автобус, господин Рейнолдс. Или че сте прекарали някакъв забавен половин час насаме с добрия приятел Коко.

— Вие познавате ли го? — обади се Рейнолдс. Гласът му беше дрезгав и неясен.

— Всички в полицията го знаят, а и половин Будапеща му знае цената. Където се появи, създава приятелства. Но нещо изглежда се бе случило с нашия голям приятел. Инцидент ли, какво? Не беше в обичайното високо състояние на духа.

— Аз го ударих.

— Вие го ударихте! — Графа повдигна вежди — жест равностоен на искрено учудване при останалите хора. — Дори с пръст да докоснеш Коко е истински подвиг, но да го извадиш от строя — това не ми се побира в главата.

— Ей, стига сте говорили! — гласът на Юлия издаваше нетърпение и съчувствие. — Погледнете това лице, трябва да направим нещо.

— Не ми изглежда много симпатично — добави Графа и извади плоското шишенце. — Тук имам универсално и специално за случая лекарство.

— Кажи на Имре да спре — намеси се Янчи настоятелно и авторитетно. Той погледна отблизо лицето на Рейнолдс, което беше осветил с фенерчето, и се намръщи.

Рейнолдс отпи от парещата течност, която изгори гърлото му, закашля се и зажумя от болка.

— Зле сте наранен, господин Рейнолдс — установи Янчи, като го изчака да се съвземе от кашлицата. — Как стана това?

Рейнолдс им разказа всичко, което му се бе случило, като го заловиха. Графа изруга, после добави:

— Моите извинения, момчето ми, трябваше да се сетя. Проклетият Коко… Хайде, пийни още малко, ще те заболи, но помага.

Камионетката спря, Янчи изскочи навън и се върна веднага с една от шубите на полицаите, пълна със сняг.

— Това е женска работа, скъпа — рече той и подаде на Юлия дрехата и една кърпа. Виж дали не можеш да направиш нашия приятел да изглежда малко по-представителен.

Тя пое кърпата от Янчи и се обърна към Рейнолдс. Докосването до лицето му беше нежно и внимателно, но снегът сякаш жилеше жестоко отворените рани върху бузата и устните му. Когато момичето почистваше съсирената кръв, Рейнолдс трепна, въпреки волята си. Изглежда Графа забеляза това, поизкашля се и каза:

— Може би ще е по-ефикасно да приложиш по-директен метод, Юлия — предложи той. — Като пред полицаите, които нощес са ви гледали в Маргитсигет. Траяло е почти цели три минути, господин Рейнолдс, тя ни разказа вече.

— Лъжлива кокетка — опита се да се усмихне Рейнолдс, но го заболя и усмивката му излезе разкривена. — Трийсет секунди и то при самозащита… — Той погледна Янчи — Какво всъщност се случи тази нощ? Къде сбъркахме?

— Въпросът ти е правилен — отвори спокойно Янчи. — В какво сбъркахме? Във всичко, момчето ми, съвсем във всичко. Фатални грешки от всеки и навсякъде. И вие сгрешихте, и ние сгрешихме, и полицията сгреши. Първата грешка обаче беше наша. Знаехме, че къщата е под наблюдение, но си бяхме въобразили, че наблюдателите са обикновени информатори. Жестока грешка от моя страна. Никога не съм правил подобна. Те били от полицията. Графа ги разпозна като дойде. Шандор ги заловил веднага, когато пристигнал у дома и им устроил клопка, но Юлия в това време беше отишла на среща с вас и нямаше как да ви предупредим. Графа знае много добре как действа политическата полиция, знае го по-добре от всеки друг. Беше сигурен, че ще се раздвижат и ще дойдат да ни приберат някъде след полунощ… Те винаги така постъпват. Имахме време да напуснем къщата дотогава.

— Значи мъжът, който е следил Юлия до „Белия ангел“, е тръгнал след нея още от къщи.

— Да, с него добре сте се справили, но само толкова. Било е за момента… Най-неприятната грешка е станала малко по-рано, когато сте разговаряли с доктор Дженингс.

— Когато какво?… Не мога да разбера.

— Ето, това е моят голям пропуск — каза Графа със съжаление, — аз знаех и трябваше да ви предупредя.

— За какво говорите? — попита Рейнолдс.

— Ето за какво — Янчи погледна ръцете си, поигра с фенерчето, след това бавно вдигна очи към Рейнолдс: — Прегледахте ли за микрофон в стаята на професора?

— Да, разбира се, че прегледах. Намерих само един зад вентилационната решетка.

— А проверихте ли банята?

— Там нямаше.

— Напротив, страхувам се, че вторият микрофон е бил там. Бил е монтиран в душа — отбеляза Графа. — Във всяка баня на „Трите корони“ в душовете има монтирани устройства. Нито един от душовете не работи, трябваше да проверите.

— В душовете? — Забравил за острата болка в гърба, Рейнолдс се дръпна и се изправи, като отстрани сепнатото момиче. — Микрофон! О, Господи! — възкликна той.

— Точно така — потвърди Янчи.

— Тогава всяка дума, всичко което съм казал на професора, е известно… — Рейнолдс спря и се облегна назад върху стената на камионетката, поразен от тежките последици, които щяха да настъпят след допуснатата фатална грешка. Сега не беше чудно, че Хидас знае кой е той и защо е тук. Хидас беше запознат с всичко. Надеждата да избави и да изведе професора вече ставаше нищожна. Той беше се съмнявал в това, особено след като Хидас му каза толкова неща в гаража на Янчи. Все пак имаше някаква надежда, но потвърждението, че Хидас знае достатъчно, а и начинът, по който бе достигнал до него, му изглеждаха вече като крайния печат за неизбежността на провала и цялото му начинание.

— Горчив хап — отрони Янчи внимателно.

— Направихте, което можахте — промълви Юлия, наведе глава към лицето на Рейнолдс и продължи да почиства раните. Той не издържа и се отдръпна. — Не се самообвинявайте — допълни тя.

Мина доста време в мълчание. Внезапно камионетката подскочи, друсна се силно и се удари. Вероятно беше попаднала в някакъв дълбок коловоз, утъпкан в дебелия сняг на пътя. Болката в гърба и в главата на Рейнолдс беше попреминала, попритъпила се бе и сега вече се явяваше на пристъпи. Главата му се проясни и за пръв път след удара можеше да мисли трезво.

— Охраната сигурно се е затегнала около Дженингс, може вече да са го отправили към Русия — каза той на Янчи. — Говорих на професора и за Браян, може би вече са съобщили в Шчечин и са осуетили бягството му. Играта е загубена. — Рейнолдс млъкна и с език напипа мястото на липсващия зъб от долната си челюст. — Да, играта е загубена, но поне не съм нанесъл по-големи щети. Не съм споменавал нито имена, нито с какво се занимавате вие и вашите хора, освен че дадох адреса ви на професора. Това едва ли ще ги улесни много, след като вече са го знаели. Едно нещо само ме тормози.

— Какво?

— Не, всъщност няколко неща. Първо, защо, след като са ме чули в хотела, не са ме окошарили още тогава, а по-късно?

— Много просто. Почти всеки микрофон е свързан с магнетофон. — Графа се захили. — Де да имах удоволствието да видя лицата им, когато са прослушвали ролката.

— Защо тогава вие не ми телефонирахте да ме спрете? От онова, което Юлия ви е разказала за полицая, вие вече трябва да сте знаели. Нали не сте се съмнявали, че полицията ще се появи.

— Почти така и направихме. Ние напуснахме десетина минути преди да дойде полицията и веднага позвънихме, но напразно, никой не отговори.

— Напуснах стаята малко рано, искаше ми се да стигна навреме. — Рейнолдс си спомня телефонния звън, когато слизаше по аварийното стълбище, но тогава бе решил да не се връща. — А защо не ме спряхте още на улицата?

— Можехме — започна да обяснява Янчи, но се обърна към Графа и го помоли той да продължи.

— Е, добре — за момент Графа се почувства малко неудобно. Изразът на лицето му беше толкова неочакван, че Рейнолдс за момент се усъмни дали правилно го е преценил, но не бе сбъркал. — Вие се срещнахте с моя приятел полковник Хидас тази вечер — започна Графа отдалече. Той е важна личност в полицията. Опасен и много умен мъж. Най-опасният и най-хитрият в цяла Будапеща. Той е човек, отдаден на професията си, господин Рейнолдс, постигнал е повече забележителни успехи, отколкото всеки друг полицейски офицер в Унгария. Казах, че е умен, нещо повече, има брилянтен ум. Находчив е и гениално изобретателен, изцяло лишен от емоции. Той е човек, към когото изпитвам голямо уважение. Може би забелязахте, че употребих извънредни усилия да не му позволя да ме види тази нощ, въпреки че бях се преоблякъл и бях маскиран. Не случайно Янчи се постара да го заблуди, като му внуши, че се отправяме към австрийската граница, където, уверявам ви, поне засега нямаме намерение да отиваме.

— Моля ви, минете веднага на въпроса — рече Рейнолдс нетърпеливо.

— Тъкмо стигнах до същината. Последните няколко години свършихме доста работа, но напоследък започна да ме гложди едно малко подозрение. За него имам доста основания. Хидас почна да проявява по-голям интерес към мен. — Графа махна с ръка. — Разбира се, ние, офицерите от полицията, сме свикнали понякога да ни проверяват, да ни следят — може би си въобразявам и проявявам свръхчувствителност в това отношение. Мисля например, че пътуването ми до полицейската блокада не е останало съвсем незабелязано, както ми се искаше. От главата ми не излиза мисълта, че Хидас грижливо е наблюдавал и планирал да попаднете при мен и след това да ни залови. — Графа се усмихна и се направи, че не забелязва удивлението, изписано върху лицата на Рейнолдс и Юлия. — Това, че оцеляхме, благодарение на необикновения шанс, господин Рейнолдс, беше също много благоприятно. А може би и не случайно — малко ли е западен шпионин да ти дойде наготово в ръцете! Ние допуснахме, както казах, че вие действате по плана на Хидас. Помислихме, че е така, защото много факти говореха в полза на това. Дори фактът, че знаете, или да кажем, че полковник Макинтош знае, че Дженингс е в Будапеща, докато ние не бяхме осведомени, също не говореше във ваша полза, въпросите, които сте задавали на Юлия нощес за нас, за организацията, биха могли да бъдат проява на приятелски интерес, но също еднакво възможно бе и зад тях да се крие някаква задна мисъл. Усъмни ни и това, че полицаите са ви оставили да си отидете, защото са знаели кой сте, а не заради младежките ви лудории посред нощ на острова.

— Не сте ми казали нищо за това! — каза Юлия и лицето и почервеня, а сините и очи заискриха от ярост.

— Не бяхме сигурни, просто се съмнявахме и искахме да изясним истината — каза Графа учтиво, — искахме да те защитим от жестоката реалност на този живот… После, господин Рейнолдс, когато не отговорихте на телефонното ни позвъняване, заподозряхме, че вие може да сте отишли някъде другаде, на улица „Андраши“, например. Не бяхме сигурни, нямахме никакви доказателства, но съмнения имаше достатъчно, за да рискуваме. Затова ви оставихме да се набутате в паяжината. Със съжаление казвам това, но ние наистина ви видяхме как отивате към къщата, бяхме на стотина ярда от нея, стояхме скрити в колата, радвам се, че не е моята, а колата, която Имре по-късно блъсна в камионетката. — Графа погледна Рейнолдс и в очите му се четеше съчуствие. — Съвсем не очаквахме, че така ще се развият нещата и ще ви се случи всичко това.

— Чакали сте толкова дълго, за да видите докъде ще стигна. — Рейнолдс пое въздух през мястото на избития си зъб и потрепера. — Вярвам, че сега сте удовлетворени.

— Това ли е всичко, което можете да кажете? — попита Юлия. Очите и стрелкаха враждебно към Графа и Янчи, но омекнаха, когато погледна към разбитата уста на Рейнолдс.

— Какво очаквахте да направя? — рече и спокойно в отговор Рейнолдс. — Да им кажа: „Я тичайте да избиете някой и друг зъб на Графа“? В никакъв случай. И аз бих постъпил като него, ако бях на мястото му.

— Професионален начин на мислене, скъпа — промърмори Янчи. — Независимо от това, ужасно съжаляваме, че се случиха тези неща. А сега следващата стъпка, господин Рейнолдс. Ясно е, че записът, с който разполага полицията, ще стане причина за най-големия лов на човек през месеца. Австрийската граница е спасението, само че трябва да се бърза.

— Австрийската граница, да. Дали да се отива с пълна скорост нататък — не знам. — Рейнолдс погледна към двамата мъже, седнали пред него, и си спомни фантастичната им съдба, за която Юлия му беше разказала. Разбра, че имаше само един възможен отговор на въпроса на Янчи. Той неволно постави език на мястото на избития си зъб, опита дали съседните са здрави, въздъхна с облекчение, защото не помръднаха, и погледна към Янчи: — Всичко зависи от това колко ще трябва да търся професор Дженингс.

Минаха десетина-двайсет секунди, може би половин минута в мълчание. Отвън се чуваше само свистенето на гумите по заснежения път. Чуваше се и бърборенето на Шандор и Имре от шофьорската кабина. Гласовете им се открояваха над равномерния шум на мотора. После момичето протегна ръце и обърна главата на Рейнолдс към себе си. Пръстите му внимателно докоснаха нараненото и подуто лице.

— Вие сте луд — каза Юлия и се загледа в очите му. Нейните изразяваха тази увереност. — Наистина трябва да сте луд.

— След всичко, което… преживя тази нощ — допълни Графа, като отпуши плоското шише, отпи и отново го затвори внимателно.

— Лудост — съгласи се Янчи, погледна обезобразените си ръце, след това продължи съчувствено: — Няма друго заболяване, което да е опасно и на половината на това.

— И веднага пак атака. — Графа погледна тъжно празното шише: — Универсално и специално, но този път се сетих твърде късно, че ще се свърши.

Момичето продължително се загледа в лицата на тримата мъже, сякаш искаше да узнае какво се бяха разбрали. Беше объркана, не знаеше какво става. Постепенно до съзнанието и дойде смисълът на думите им, сякаш и се явяваше някакво дяволско видение, от което кръвта се отцеди от лицето й, сините и като метличина очи потъмняха и се изпълниха със сълзи. Тя не протестира, не изрази ни най-малък жест на несъгласие, защото предчувствието и подсказваше колко безполезно би било това. Сълзите започнаха да се стичат по страните и и да капят, обърна глава, за да не я виждат.

Рейнолдс протегна ръка да я приласкае и успокои, но се поколеба. Долови разтревожения поглед на Янчи и лекото кимване на побелялата му глава и отдръпна ръката си.

Извади пакет цигари, пъхна една между разбитите си устни и я запали. Цигарата му се стори отвратителна на вкус, сякаш бе изгоряла хартия.