Алистър Маклейн
Последната граница (2)

2

Навън беше съвсем тъмно, но светлината, която се процеждаше през отворената врата и през прозорците без завеси, беше достатъчно, за да се вижда около бараката. Колата на полковник Шендрьо, черен мерцедес, беше паркирана на отсрещната страна на пътя. Навалелият сняг беше я затрупал, само капакът на мотора бе чист, защото все още беше топъл и снегът се стапяше веднага, щом падне върху него. Полковникът се забави не повече от минута-две, докато се разпореди да освободят шофьора на камиона и да потърсят дали Бул нарочно не е изоставил някакъв багаж там. Почти веднага намериха еднодневката му и натъпканото в нея оръжие. Полковник Шендрьо отвори предната дясна врата на мерцедеса и с подканящ жест посочи на Рейнолдс да заеме мястото до шофьора.

Рейнолдс беше готов да се обзаложи, че никой, колкото и опитен да е той, не би могъл, докато шофира, да го задържи пленник дори за миля. За съжаление съвсем скоро щеше да се убеди, че се заблуждава жестоко. Докато войникът с пушка в ръце пазеше Рейнолдс, полковникът заобиколи мерцедеса, отвори вратата откъм шофьорското място, седна и отвори жабката. Оттам извади две тънки и здрави стоманени окови.

— Малко необикновена кола, драги ми Бул — каза полковникът някак предизвикателно, с престорена нотка на извинение в гласа си, — но вие ги разбирате тези работи. От време на време имам чувството, че се налага на някои мои спътници да гарантирам, ами… как да кажа, да речем чувството на сигурност, просто, за да са спокойни. — Полковникът отключи едната от гривните на белезниците и през нея прекара единия край на оковите. Другия край прекара през здраво прикрепена халка, монтирана вътре в жабката, и после го свърза по същия начин с втората гривна. След това уви с другата верига краката на Рейнолдс на височината на глезените. Затръшна вратата, прекара оковите през облегалката за ръката върху вратата и двата им края заключи с катинар.

— Струва ми се задоволително, ще се чувствате удобно и ще имате пълна свобода на движение, е, не съвсем разбира се. Няма да успеете да ме достигнете, уверявам ви, не се и опитвайте, В същото време ще ви е невъзможно да се хвърлите навън през вратата, да не говорим, че изобщо няма да можете да я отворите. Както и да е, ако сте забелязали вече, дръжката на вратата и ръкохватката за затваряне на прозореца от вашата страна изобщо липсват. — Гласът на полковника звучеше шеговито, но Рейнолдс добре знаеше, че това е измамно.

— А, още нещо, бъдете любезен, въздържайте се да изпробвате здравината на вратата и стъклата, само ще се нараните безполезно. Оковите могат да издържат тежест 1 тон, облегалката за ръката е специално подсилена, а халката в жабката е заварена за самото шаси… е, за бога, на какво повече бихте могли да се надявате?

— Полковник, забравих да ви кажа — гласът на полицая беше припрян и нервен, — изпратих съобщение на нашите в Будапеща, в Централата, да изпратят кола за този човек.

— Така ли? — отзова се Шендрьо с рязък, почти груб глас. — Кога?

— Може би преди десет-петнайсет минути.

— Глупак, трябваше да ми кажеш веднага. Както и да е, вече е твърде късно. Е, глупостта е сторена, но може и да е за добро. Ако са толкова глупави, колкото теб, подробност, която трудно може да се пренебрегне, тежкото, продължително пътуване в студената нощ чудесно ще им проясни мозъците.

Полковник Шендрьо затръшна своята врата, запали горната лампа в колата, за да може да вижда пленника си, и, без да се сбогува, потегли за Будапеща. Гумите и на четирите колела на мерцедеса бяха зимни и затова, въпреки затрупания със сняг и заледен на места път, колата се движеше с добра скорост. Полковникът караше уверено, като опитен шофьор. Студените му сини очи от време на време се стрелкаха надясно към спътника му.

Рейнолдс седеше мълчаливо загледан напред. Въпреки съвета, той скришом бе успял да изпробва здравината на веригите — полковникът не бе преувеличил нищо. Загледан право напред по пътя, Рейнолдс обмисляше трезво и хладнокръвно възможностите да направи нещо, за да се избави. Даваше си ясно сметка, че положението му е почти безнадеждно, щеше да стане още по-безнадеждно, щом стигнеха в Будапеща. Трябваше да стане чудо, само някакво истинско чудо можеше да го спаси.

Доколкото знаеше, не бе се случило някой да успее да избяга от главната квартира на унгарската тайна полиция и особено от улица „Сталин“, където бяха стаите за разпити и изтезания. Щом стигнеха там, с него щеше да е свършено. Ако искаше да избяга, това можеше да стане единствено сега, от този мерцедес. Оставаха му само няколко часа на разположение, за да действа. Ако не успееше, беше загубен. На вратата до него не се виждаше да има нито дръжка, нито поне ръкохватка за сваляне на стъклото. Полковникът се бе потрудил да премахне всички изкушения за онзи, който би намислил да бяга. Поне да можеше да смъкне стъклото и да стигне дръжката на вратата отвън. Беше невъзможно. Ръцете му не можеха да достигнат и кормилото. Беше го преценил по дължината на оковите. Дори да протегнеше пръстите си, пак нямаше да му достигнат няколко инча. Наистина можеше да движи краката си, но само до известно положение. Например нямаше да може да ги вдигне достатъчно, за да ритне и счупи предното стъкло. При скоростта, с която се движеха, това можеше да причини катастрофа и евентуално да осигури свободата му. Беше готов на всякакви рискове. Можеше да опре крака на арматурното табло и с всички сили да се оттласне назад. В много коли седалката е монтирана върху релси и не би издържала. Обаче всичко в този мерцедес беше солидно и ако решеше да опита, беше уверен, че ще се провали. Ако опиташе, вероятно щеше да получи удар по главата, който щеше да го зашемети и да го държи спокоен чак до улица „Андраши“. През цялото време Рейнолдс настойчиво се мъчеше да не мисли за онова, което щеше да му се случи, когато го закарат там.

Джобовете, имаше ли нещо в джобовете си, което би могъл да използва? Нещо подходящо и достатъчно тежко, което да запрати към главата на полковника, така че той да загуби контрол над управлението на колата и да катастрофират. Рейнолдс беше наясно, че при подобни обстоятелства самият той можеше да пострада, можеше да бъде наранен толкова тежко, колкото и полковникът. Въпреки това беше готов на такъв риск, защото щеше да има предимство — щеше да а подготвен предваритепно за удара. Знаеше, че каквито и да са последствията, в положението, в което са намираше, по-добре бе да използва и най-малкия шанс, отколкото да бездейства и да няма никакъв. Все пак знаеше точно къде полковник Шендрьо бе сложил ключето от белезниците.

Бързата преценка накара Рейнолдс да отхвърли надеждата за успех. Не разполагаше с нищо тежко в джобовете си, освен шепа форинти. А може би обувката, защо да не си събуе обувката и да не я запрати към полковника, преди той да разбере какво става… Веднага си даде сметка за безнадеждността на подобно начинание. С окованите с белезниците китки единственият начин да си достигне обувката, без това да бие на очи, беше да се пресегне надолу между краката си, като си даде вид, че нещо го притеснява, но краката му бяха здраво свързани заедно с оковите…

Тъкмо беше започнал да преценява някаква друга налудничава, отчаяна идея, която може би щеше да има някакъв шанс да успее, когато полковникът заговори. Бяха изминали около петнайсет минути, откакто напуснаха полицейската блокада. През цялото време пътуваха мълчаливо, всеки отдаден на мислите си.

— Вие сте опасен човек, господин Бул — отбеляза полковникът, — твърде много мислите, също като Касий на Шекспир, знаете го, разбира се.

Рейнолдс не отговори. Всяка дума на този човек можеше да е коварна, да е потенциална клопка.

— Най-опасния човек, когото някога съм возил в тази кола. Бих казал и най-малко отчаяния измежду тези, които от време на време седят на мястото, което заемате сега — продължи Шендрьо замислен, сякаш се опитваше да си припомни нещо за пътниците, които бе карал в колата си. — Вие знаете къде отиваме и с нищо не издавате, че сте загрижен, а би трябвало.

Рейнолдс отново запази мълчание. Планът можеше да успее, изгледите за успех, макар и не особено големи, бяха достатъчни да оправдаят риска.

— Мълчанието, най-меко казано, е признак на необщителност — отбеляза полковник Шендрьо и, без да дочака отговор, запали цигара. Клечката кибрит изхвърли през прозореца от своята страна, предварително смъкнат леко, за да се проветрява колата.

Рейнолдс продължи упорито да мълчи. Може би наистина щеше да се появи удобният случай, на който се надяваше.

— Вярвам, че се чувствате удобно и добре — продължи Шендрьо.

— Почти — отговори този път Рейнолдс с тон, който наподобяваше тона на полковника, — но бих оценил жеста да ми дадете една цигара, ако нямате нищо против.

— Разбира се, как може да помислите, че няма да ви предложа? — Шендрьо беше самата любезност и гостоприемство. — Ще намерите в жабката пред вас, отворена е, страхувам се, че няма да са по вкуса ви, неизвестна марка. Забелязал съм обаче, че хора във вашето положение не са толкова придирчиви. Една цигара, каквато и да е, изпушена в състояние на стрес, е истинска помощ.

— Благодаря ви — каза Рейнолдс и кимна към арматурното табло, — има ли запалка?

— Има, можете да я ползвате — отговори полковник Шендрьо и погледна към окованите в белезници ръце на спътника си.

Рейнолдс протегна напред едновременно и двете си ръце, притисна запалката в гнездото и и след няколко секунди я извади, беше се нажежила до червено. Опита се да запали цигарата си, но окованите му ръце не успяха да я задържат и запалката падна на пода. Рейнолдс се помъчи да се наведе да я вземе, но веригата го спря и пръстите му останаха протегнати на не повече от инч от земята, без да могат да я достигнат и докоснат. Отказа се от намерението си и изруга тихо.

Полковник Шендрьо се засмя развеселен. Рейнолдс се изправи бавно и го погледна. Никаква злоба или каквото и да е лошо чувство върху лицето на полковника, четеше се само някаква смес от забава и възхищение. Може би възхищението преобладаваше.

— Много, много умно, господин Бул, прав бях като казах преди малко, че сте опасен човек. Сега вече съм напълно убеден в това. — Полковникът смукна дълбоко цигарен дим. — Изправени сме пред избора на три възможни линии на действие, какво ще кажете, така ли е? Със сигурност мога да кажа, че нито една от тях няма да привлече вниманието ми, но последиците могат да бъдат… хм…

— Не мога да разбера за какво говорите — каза Рейнолдс.

— Отново великолепен! — засмя се добродушно полковник Шендрьо. — Недоумението в гласа ви, което умело имитирате, съвсем не може да скрие истинските ви намерения. Казах, че се откриват три възможности: първо — самият аз в израз на любезност да се наведа да вдигна запалката. Тогава с всичка сила стоварвате белезниците върху главата ми. От удара изпадам в несвяст, а вие, който старателно сте отбелязали къде съм сложил ключа от белезниците, се възползвате от обстоятелствата.

Рейнолдс го изгледа, даде си вид, че това, за което говори, съвсем не го засяга, но почти осезателно почувства вкуса на провала.

— На второ място, след като умишлено изпуснахте запалката, аз бих могъл да ви предложа кибрит. Вие запалвате клечка, след това за секунда възпламенявате с нея останалите в кутийката и я хвърляте в лицето ми. Аз се стряскам, загубвам управлението, става катастрофа и кой знае какво би могло да се случи след това. А може би се надявате да ви поднеса запалката си или горящата цигара, за да запалите от нея своята? Тогава прилагате някаква хватка от джудо и ми счупвате няколко пръста, мълниеносно прилагате нова хватка, този път насочена към китките ми, след това вземате ключа, аз се превивам от болки, а вие поемате към свободата си. Господин Бул, с вас трябва широко да си отварям очите.

— Говорите глупости — отзова се грубо Рейнолдс на монолога на полковника.

— Може би, може би. Може да съм малко подозрителен, но само така оцелявам. — Полковникът погледна многозначително към Рейнолдс и подхвърли нещо, което падна върху скута му.

— Ето ви само една кибритена клечка, можете да я запалите от металната панта на жабката.

Рейнолдс се възползва от предложението, запуши, замисли се и отново потъна в мълчание. Не можеше да се откаже, просто не трябваше да се отказва, въпреки че мъжът зад кормилото предварително знаеше всички отговори. Дори отговорите на въпроси, за чието съществуване Рейнолдс не можеше и да подозира. Дузина различни планове за действие му хрумваха, един от друг по-фантастични, и всеки от тях с по-малки изгледи за успех от предишните. Беше стигнал до края на втората си цигара, запалена от фаса на предишната, когато полковникът смени скоростта на трета, изнесе се в края на пътя, натисна леко спирачката, за да намали още скоростта, и сви в някакво отклонение. Минута по-късно, близо до кръстопътя, по отклонението почти успоредно на магистралата и на около 20 ярда^[1] от нея, полковникът спря колата и загаси всички светлини. В настъпилия мрак остана да мъждука само светлината на арматурното табло. Покрити с дебел сняг храсти добре ги закриваха от странични погледи.

„Започва се“, помисли Рейнолдс мрачно. Оставаха около 30 мили до Будапеща, но изглежда полковник Шендрьо не можеше да чака повече. Рейнолдс не хранеше никакви илюзии. За него вече нямаше никаква надежда. Той беше имал достъп до секретни архиви с документи за унгарската политическа полиция от времето след кървавите октомврийски събития от 1956 година. Това беше ужасяващо четиво. Трудно бе да се мисли за хората от унгарската полиция, като за принадлежащи към човешкия род, със славата която си бяха спечелили. Където и да се появяха, те носеха със себе си терор и разруха, сееха смърт. Бавна смърт за възрастните в концентрационни лагери, а за младежите — в робски трудови лагери, и бърза смърт — припряно организирана екзекуция, истински желано избавление за изтерзаните жертви, подложени преди това на адски мъчения от изобретателни, извратени мъчители, намерили поприще в политическата полиция на диктаторския режим. Никъде по света нямаше съвременна тайна полиция, която да превъзхожда унгарската по първобитна, нечовешка жестокост и безогледен терор, с който обикновените хора се държаха в постоянен страх. Тя бе взела много от методите на Хитлеровото гестапо от Втората световна война, усъвършенствани после и обогатени чрез опита на новите господари и учители — руското НКВД. Както става често, и в този случай учениците бяха надминали своите наставници, за да прилагат още по-ужасни методи за тиранизиране, каквито подобни служби другаде дори и не са сънували.

Полковник Шендрьо беше все още на етапа на разговорите. Той се обърна назад, протегна се и взе чантата на Рейнолдс от задната седалка, постави я на коленете си и се опита да я отвори. Беше заключена.

— Ключа — обърна се и протегна ръка към Рейнолдс, — и не ми казвайте, че не е вече у вас и сте го загубили. И двамата, вие и аз, господин Бул, струва ми се отдавна сме излезли от възрастта на детската градина, за да се залъгваме по този начин.

Полковникът беше прав, нямаше изход, беше в ръцете му. Рейнолдс го изгледа и обясни мрачно:

— В джоба на сакото ми е.

— Подайте го заедно с документите си — каза подканващо полковник Шендрьо.

— Не съм в състояние, сам виждате!

— Ще позволите ли? — Рейнолдс трепна, защото почувства как дулото на пистолета опря до главата му. Полковникът извади ключа и документите от вътрешния джоб на сакото с професионална вещина, на която много джебчии биха завидели. След това Шендрьо отвори чантата, и без да се замисли, направо опипа хастара, разкъса го и изпод него извади някакви документи. Без да обръща повече внимание на останалото съдържание на чантата, той ги сравни с документите, взети от джоба на Рейнолдс.

— Добре, много добре, господин Бул, колко интересно! Също като хамелеон вие променяте самоличността си само за миг.

— Име, месторождение, занятие, дори националност, всичко се променя изведнъж. Какво ще кажете за това? Забележителна трансформация. — Полковникът отново сравни документите, които държеше в ръцете си, и продължи:

— И сега на кои да вярвам? Ако изобщо заслужават доверие.

— Австрийските документи са фалшиви — промърмори Рейнолдс. За пръв път, откакто го бяха заловили, той спря да говори на немски и превключи на чист, говорим унгарски. — Получих съобщение, че майка ми, която отдавна живее във Виена, умира. Нямаше как да не отида.

— Естествено, а какво стана с майка ви?

— Няма я вече! — Рейнолдс се прекръсти. — Можете да намерите некролога във вестника от вторник. Майка ми се казваше Мария Ракоши.

— Сега вече ме удивлявате, ако изобщо мога да бъда учуден от нещо.

Шендрьо премина също на унгарски, но езикът му не беше на диалекта, който говорят коренните жители на столицата. Рейнолдс беше уверен в това. Не можеше да сбърка, защото наскоро беше прекарал дълги мъчителни месеци в изучаване на думи, идиоматични изрази, интонация, каквито се използват в Будапеща. Обучавал го бе известен, опитен бивш професор от катедрата по Централноевропейски езици от Университета в Будапеща.

Шендрьо продължи:

— Трагичен епизод в живота ви, сигурен съм. Свалям шапка, изпълнен с тихо съчувствие към вас заради сполетялото ви нещастие. Нали разбирате, казано метафорично. И така, претендирате, че истинското ви име е Лайош Ракоши? Наистина популярно име.

— Съвсем обикновено, но то е истинското ми име. Лесно можете да го откриете заедно с рождената ми дата, адреса, датата на женитбата ми, всичко, което ви интересува, в регистрите.

— Спестете ми го — Шендрьо направи театрален жест на протест, — не се и съмнявам. Никак няма да се учудя, ако ми покажете самия чин, на който някога още като момче сте дълбали инициалите си. И да ме запознаете с жената, която някога е била онова малко, миловидно момиченце, на което сте носили чантата след училище. С нищо такова не можете да ми направите особено впечатление. Онова, което всъщност ме кара да немея от удивление, е изключителната грижа, с която вашите началници са ви тренирали до съвършенство за изпълнението на някаква задача, която са имали наум. Струва ми се, че до ден днешен не съм срещал подобен случай.

— Разправяте басни, полковник Шендрьо. Аз съм просто един най-обикновен гражданин, унгарец, жител на Будапеща. Мога да го докажа безспорно. Е, наистина имам фалшиви австрийски документи, но майка ми умираше и аз бях готов да проявя неблагоразумие и да посрещна всякакъв риск, за да бъда при нея в последния и час. Не съм извършил никакво престъпление срещу страната си. Естествено вие лесно можете да установите това. Ако исках, можех да остана на Запад, но, както виждате, връщам се. Тук е страната ми, в Будапеща е домът ми и ето, че се връщам.

— С една дребна поправка — промърмори Шендрьо с нотка на досада в гласа си, — вие не се връщате в Будапеща. Вие отивате там и по всяка вероятност за пръв път в живота си.

Той погледна Рейнолдс право в очите и, без да мигне и да промени израза на лицето си, изрече бързо: — Обърнете се!

Рейнолдс се обърна неволно, но беше късно, защото си даде сметка, че полковникът беше казал това на английски. Предварително не беше доловил нищо, нито в погледа, нито в тона, с който говореше Шендрьо за да се издаде, че му готви клопка. Рейнолдс се възви бавно напред и израз на досада се изписа върху лицето му.

— Детски трик, аз говоря добре английски — сега той заговори на полковника на английски, — защо трябва да го крия? Уважаеми господин полковник, ако живеете в Будапеща, не може да не ви е известно, че в нашия град има най-малко 50 000 души унгарци, които говорят сносно английски език, защо трябва на нещо толкова обичайно и естествено да гледате с подозрение?

— О, богове! — полковник Шендрьо плесна с ръка по бедрото си. — Това е удивително… това наистина е великолепно! Ще ви призная, че професионалната ми завист няма граници. Да се премахнат английският или американско-английският акцент и интонация е нещо, което трудно се постига, но не е непостижимо. Да се научиш да говориш перфектно унгарски, също като коренните жители на Будапеща, е доста трудно, но също може да се постигне. Но един англичанин да успее да се научи да говори английски с унгарски акцент така, както вие, това е истинско постижение. Заслужавате искреното ми възхищение.

— Какви ги приказвате? В това няма нищо удивително! — извика Рейнолдс, без да скрива досадата си. — Аз съм унгарец.

— Страхувам се, че не сте — поклати глава полковник Шендрьо, — господарите ви са ви научили и вие сте усвоили всичко великолепно. Господин Бул, вие сте истинско съкровище, за което всяка шпионска централа по света би могла да мечтае. Подготвили сте се отлично за задачата си. Началниците ви са се погрижили за това. Само на едно нещо не са ви научили, защото не са могли да подозират колко е важно то. Не сте усвоили душевността и манталитета на народа. Струва ми се, че можем да говорим открито, като интелигентни хора, да се освободим от предвзети патриотични фрази, употребявани в името и за благото на пролетариата. Накратко, става дума за манталитета на покорените, на хората с примирено приведени рамена, които не знаят кога дългата, безпощадна ръка на смъртта ще ги достигне и покоси.

Рейнолдс го гледаше удивен и си помисли: „Този човек е ужасно сигурен в себе си.“

Полковник Шендрьо продължи, без да му обръща внимание:

— Виждал съм толкова много съотечественици, господин Бул, отиващи като вас на мъчения и явна смърт, повечето от тях са като парализирани. Те предварително са поразени от ужасите за предстоящото и плачат безутешно, чувстват се смазани. Трябва да ви кажа, че на пръсти се броят онези, които при подобни обстоятелства изпадат в ярост, готови са да ви разкъсат. Какво да кажа за вас, не е възможно да ви причисля към нито една от двете категории. Вече споменах — има нещо, с което господарите ви не са наясно. Вие сте невъзмутим, не проявявате никакви емоции. Като ви наблюдава човек отстрани, остава с впечатлението, че през цялото време преценявате, пресмятате, планирате как да постъпите. Вие просто сте свръхуверен в собствените си сили и възможности да извлечете максимална изгода от най-малкия шанс, който би възникнал. За миг не се отпускате, не издавате умората си и нетърпението да чакате да се открие някаква, макар и най-нищожна възможност за вас. Ако бяхте някой по-незначителен човек, както повечето от хората, които ни заобикалят в живота, щеше да е многократно по-трудно да ви уличат.

Полковникът изведнъж спря да говори, протегна ръка и загаси единствената светлина в колата. Едва очите на Рейнолдс привикнаха с тъмнината и се дочу тихото бръмчене от мотор на приближаваща се кола. Шендрьо вдигна стъклото от своята страна, припряно взе цигарата от Рейнолдс и я смачка на пода с обувката си. Не каза нищо и не помръдна, докато приближаващата кола, едва забележима като мъгляво призрачно петно, профуча край тях и изчезна на запад с мъждукащите си светлини и приглушеното свистене на гумите по затрупания със сняг път. Веднага, щом колата се загуби от погледа им, полковник Шендрьо запали мотора, извърши сръчна маневра, обърна мерцедеса и свърна отново по магистралата. Поеха по пътя към Будапеща. Голямата мощна кола се понесе, със скорост почти на границата на безопасността, по неравния, навят със сняг и заледен на места път. Снегът продължаваше да пада плътно като пелена пред колата. Чистачките работеха непрекъснато, за да осигуряват необходимата видимост.

* * *

Изтече повече от час и половина преди да стигнат предградията на Будапеща. Това беше дълго и уморително пътуване на едно разстояние, което при нормални условия биха изминали за двойно по-малко време, но снегът — бели, танцуващи като перца във въздуха снежинки, от време на време се извиваше в бурни вихрушки, после се превръщаше в плътна завеса, през която трудно проникваха светлините на предните фарове. Постепенно той бе станал влажен и тежък и това беше забавило движението на мерцедеса. На места, поради натрупаните преспи, трябваше да карат съвсем бавно и чистачките не смогваха да разчистват снега, който се струпваше на заледени буци по средата и в краищата на предното стъкло. Много пъти се налагаше полковник Шендрьо да слиза и да го почиства, чистачките отказваха да действат.

Накрая, няколко мили преди покрайнините на града, полковникът отново изостави магистралата и навлезе в някакви тесни пътища с много завои. На много места снегът ги покриваше, дълбок и недокоснат. Границите между платното и канавките се губеха и това създаваше сериозна опасност да затънат. Очевидно те минаваха първи по тези пътища, след като бе завалял снегът. Въпреки съсредоточеното внимание, с което полковник Шендрьо трябваше да кара, за да не пропаднат, той не пропускаше често да хвърля поглед към Рейнолдс. Неотслабващата бдителност на този човек беше нечовешка и това караше спътника му да се удивлява.

Рейнолдс не можеше да си обясни защо полковникът беше изоставил главния път. Още повече не намираше обяснение и на странния факт, че преди това бяха свърнали настрана от магистралата и бяха поспрели там за малко. Онова, което се бе случило, подсказваше на Рейнолдс, че полковникът се беше постарал да избегне срещата с голямата полицейска кола, профучала край тях по пътя за Комарно. Сега очевидно той се стараеше да заобиколи и да избегне полицейските постове по централните пътища към Будапеща, за които го бяха предупредили още във Виена. Фактите бяха такива — причините за действията обаче бяха неясни. Рейнолдс нямаше време за пилеене да обмисли всичко това. Имаше си достатъчно собствени грижи и само най-много десетина минути на разположение.

Преминаха през тесни, криви улички, заобиколени с малки къщи с дворове и много дървета. Може би това бяха вили. После навлязоха в стръмни, павирани булеварди, пресичащи големи жилищни райони на Буда, западната част на града. Спуснаха се към река Дунав. Снегът продължаваше да вали и между поривите на снежната виелица Рейнолдс успя да види смътно очертанията на хълма Гелерт, с неговата сива гранитна грамада, изникнала като полуостров в сърцето на самия град. Почти на брега на Дунава, близо до моста „Ференц Йозеф“, Рейнолдс съзря внушителната сграда на хотел „Гелерт“. Знаеше, че някога, много отдавна, Свети Гелерт бил епископ по тези места. Навлякъл си гнева на съгражданите си, той бил натъпкан в бъчва и потопен в Дунав. „Неопитни любители са били хората едно време“, помисли Рейнолдс. „Старият епископ не би могъл да издържи и няколко минути на улица «Андраши». Сега работата щяха да я организират много по-изтънчено и жестоко.“

Неусетно бяха преминали по моста на реката и бяха завили наляво, вече откъм страната на Пеща, по Корсото, някога моден крайбрежен булевард, с множество луксозни кафенета и ресторанти. Сега той беше тъмен, сякаш опустошен, така безлюден и безличен, както и съседните улици. Изглеждаше някак овехтял и изоставен, като призрачна сянка от предишните щастливи времена. Сега беше трудно, почти невъзможно човек да си представи онези, които само преди две десетилетия се бяха разхождали тук. Безгрижни и весели, те бяха кръстосвали красивия крайбрежен булевард, опиянени от моментното щастие, което животът им поднася, спокойни, че утрешният ден ще бъде към тях също толкова благосклонен, както и днешният. Беше невъзможно човек да си представи голямата разлика между тогавашната и днешната мрачна и унила Будапеща, най-привлекателния и щастлив град измежду всички градове, каквато дори Виена никога не е била. Толкова хора от различни народи го бяха посещавали през онези добри години и бяха оставали пленени завинаги от него, за да не се завърнат никога у дома. Но всичко това беше вече минало, споменът за него бе избледнял и почти забравен.

Никога Рейнолдс не беше посещавал Будапеща. Въпреки това познаваше добре града — така, както малцина от гражданите му го познаваха. Отсреща, на западния бряг на реката, бяха Кралският дворец, Рибарската крепост в готическо-мавърски стил, величествената черква, където са се извършвали коронациите. Сега фасадите им се открояваха като тъмни, едва забележими петна в снежната нощ, но Рейнолдс знаеше къде точно се намират и как изглеждат. Все едно, че ги бе посещавал много пъти и бе живял през целия си живот в града. От дясната страна беше Парламента, Рейнолдс знаеше за площада пред него, залят от кръвта на хиляди унгарци, премазани от танковете и покосени от убийствения огън на картечниците, монтирани на покрива на самия Парламент през трагичните дни на октомврийските събития.

Всичко беше реално, всяка сграда, всяка улица бе точно там, където Рейнолдс си представяше, че трябва да е. Паметта му не го подвеждаше, но той не можеше да отхвърли смътното чувство за илюзорна действителност, което го подтискаше, сякаш самият беше зрител на някаква пиеса, в която всичко станало се случваше на някой друг. Беше само един обикновен мъж, лишен от въображение, но безмилостно трениран, за да се превърне почти в автомат, готов да подчини докрай чувствата на разума и на интелекта си. Беше наясно със странната нагласа на мислите и съзнанието си, даваше си сметка за това и не губеше представа за действителността. В момента изпитваше някакво особено чувство за поражение, предизвикано вероятно от мисълта, че може би старият Дженингс никога нямаше да се върне отново у дома. Или може би причината беше в ледената безнадеждност на призрачния воал от падащ сняг. Не, той знаеше, че има и още нещо, но засега не беше наясно с него.

Бяха напуснали крайбрежния булевард и завили вече по дългия, широк булевард „Андраши“, с дървета от двете страни, които сега стърчаха оголени и зловещи. Булевард „Андраши“, тази улица на скъпите спомени, която минава покрай кралската опера и води до зоологическата градина и градския парк, беше неделима част от щастливите дни и нощи на удоволствия и развлечения. Някога символ на свободата и възможността на десетки хиляди хора да избягат поне за малко от всекидневните грижи, тя беше близка до сърцето на всеки унгарец. Всичко това беше минало, което едва ли щеше да се върне някога. Каквото и да се случеше, дори да настъпеха така жадуваното спокойствие, истинска свобода и увереност в утрешния ден, пак нищо нямаше да е както преди.

Засега булевардът означаваше само репресии и терор: грубо застрашително тропане по вратата посред нощ и откарване с кафявата камионетка. Означаваше затвор, лагери, голи стаи за разпити и мъчения и накрая благословена смърт, която спасява изтерзаните души. На булевард „Андраши“ беше сградата на унгарската политическа полиция.

Все още чувството на призрачна нереалност, на самота и обреченост владееше Майкъл Рейнолдс. Той знаеше къде се намира, беше наясно, че времето му изтича. Беше започнал да разбира какво имаше предвид полковник Шендрьо, когато говореше за манталитета на народа, живял толкова продължително редом с терора и смъртта. Рейнолдс знаеше, че ако някой друг беше направил пътуване като неговото, нямаше да преживява същите чувства. Равнодушно и с почти безпристрастен академичен интерес той гадаеше колко дълго би издържал на мъченията. Какви ли дяволски начини за разрушаване на човешката личност биха приложили, за да го съкрушат?

Мерцедесът забави хода си. Тежките му гуми скърцаха по замръзналата киша на улицата. Въпреки волята си да подтисне внезапно обзелото го чувство, въпреки защитната броня, която си бе изработил с годините, Рейнолдс почувства как го докосва страхът. За пръв път изпита сковаващата му прегръдка. Устата му пресъхна, сърцето му се сви, усети го как бие тревожно и силно. Някаква тежест стегна гърдите му и въпреки усилията, които полагаше, за да отхвърли неприятното усещане, стомахът му се сви от остра, режеща болка. Все пак външно се владееше, лицето му с нищо не издаваше емоциите, които го бяха обзели. Рейнолдс знаеше, че полковник Шендрьо го наблюдава непрекъснато. Беше наясно, че ако наистина е невинен гражданин на Будапеща, както твърдеше, щеше да е уплашен и следите на страха щяха да бъдат изписани върху лицето му, но той не можеше да си го позволи. Не защото бе невъзможно да му се случи. Просто имаше предвид зависимостта между израза на лицето, мисълта и състоянието на духа. За да се изрази страх, не е необходимо човек наистина да се страхува: но да не се покаже страх, когато си уплашен и се бориш отчаяно да го преодолееш, това можеше да бъде фатално… Като че ли полковник Шендрьо четеше мислите му.

— Вече не се съмнявам, господин Бул, просто съм сигурен, че знаете къде се намираме.

— Естествено — Рейнолдс се постара гласът му да прозвучи уверено, — оттук съм минавал хиляди пъти.

— Защо не сте искрен, господин Бул? Вие никога през живота си не сте минавали оттук, но започвам да се съмнявам дали и най-способният служител на Градската градоустройствена служба би могъл да начертае толкова точна карта на Будапеща, каквато вие бихте могли — каза полковник Шендрьо спокойно, с нотка на възхищение в гласа. Той спря колата и добави: — Познавате всяко място, сякаш наистина сте живели дълги години и сте дишали въздуха на този град.

— Вашето Главно управление — кимна Рейнолдс към масивната сграда на 50 ярда по-нататък от другата страна на улицата.

— Съвършено вярно, господин Бул, там е мястото, където не се съмнявам, че ще получите хистеричен припадък и ще стенете, разтреперан от ужас, както всички останали. Или няма да се предадете на страха? Може би сте напълно лишен от чувството за страх? Завидно, прекрасно качество! Не, господин Бул, признайте си, страхувате се, но сте жестоко и безмилостно трениран и съумявате да изключите външните прояви на това самоубийствено чувство. И в двата случая, драги приятелю, сте осъден. Вие сте съвършен човек. Разбира се, че не сте мръсен фашистки шпионин, както ви нарече нашият полицейски приятел, без съмнение обаче сте шпионин.

Полковникът погледна часовника си, после загледа Рейнолдс с нескриван интерес, сякаш се опитваше да прочете в душата му, и продължи:

— Вече е полунощ, това е времето, в което ние работим най-добре и най-резултатно. Няма да сбъркам ако кажа, че за вас най-резултатна ще е обработката в една специална, звукоизолирана стая, дълбоко под равнището на улицата. Не тук, на друго място. Само трима офицери от тайната полиция знаят за съществуването и.

Полковник Шендрьо отново погледна многозначително Рейнолдс и потегли с колата. Вместо да спре пред сградата на политическата полиция, той я подмина и взе остър завой наляво. Изминаха стотина ярда по неосветена улица, после полковникът спря, само колкото да завърже очите на Рейнолдс. Десетина минути по-късно, след много завои и обиколки, Рейнолдс напълно загуби ориентация. Очевидно това беше и целта на пътуването със завързани очи, защото скоро престана да схваща посоката, която следват, и местата, през които минават.

В края на пътуването Рейнолдс усети как мерцедесът се друсна тежко на няколко пъти, спусна се бавно по някаква наклонена рампа и навлезе в затворено пространство. Чу се глухият удар на колата в стената и моторът стихна. Някаква тежка метална врата се затръшна. Миг по-късно вратата откъм страната на Рейнолдс се отвори и чифт ръце се заеха да го освободят от оковите, които не му позволяваха да излезе от колата. Същите ръце провериха дали белезниците са заключени добре, помогнаха му да се измъкне и снеха превръзката от очите му.

Рейнолдс премигна и се огледа. Намираха се в обширен гараж, без прозорци и с тежка метална врата, току-що заключена зад тях. Ярката светлина, която струеше от лампата на тавана, отразена от боядисаните в бяло стени, го заслепяваше след тъмнината на нощното пътуване със завързани очи. В далечния край на гаража имаше друга, полуотворена врата, която водеше към някакъв силно осветен коридор, също боядисан изцяло в бяло. В ослепителната си белота той изглеждаше някак зловещо, като неделимо допълнение на стаите за разпити и мъчения, към които вероятно водеше.

Все още изправен до мерцедеса, между Рейнолдс и вратата стоеше мъжът, който очевидно го бе освободил от оковите и сега го държеше за ръката. Рейнолдс го погледна крадешком, с любопитство. Това, което най-много се хвърляше на очи, бяха ръцете му. С такива ръце тайната полиция нямаше защо да се осланя на някакви други инструменти за мъчение. Огромни, неимоверно големи, те спокойно биха могли да разкъсат всеки затворник на части — бавно и методично, парче по парче.

Рейнолдс с един поглед прецени — мъжът беше нисък и тумбест, почти деформиран. Раменете над огромния му като бъчва гръден кош бяха най-широките и масивните, които някога бе виждал. Непознатият тежеше сигурно най-малко 250 либри. Лицето му беше недодялано, грозновато, с широк нос, който някога е бил чупен. Изразът върху това лице обаче беше невинен, без следа от каквато и да е поквара. В него нямаше нищо животинско, което да отблъсква. Обратно — от пръв поглед този човек внушаваше дружелюбна и приятна грозота. Рейнолдс не можеше да бъде подведен. От опита, придобит в професията си, знаеше, че лицето не означава нищо. Най-безскрупулния, безмилостен и коравосърдечен човек, когото някога бе виждал, бе един немски шпионин с толкова трупове зад гърба си, че трудно би ги изброил, а лицето му бе като на момче от църковен хор.

Полковник Шендрьо излезе от мерцедеса и затръшна вратата, упъти се към Рейнолдс и към мъжа, който го държеше за ръка. Когато се присъедини към тях, кимна с глава и каза:

— Имаме си гостенин, Шандор. Малко канарче, което ще ни попее веднага, още преди да се е съмнало. Шефът легнал ли си е?

— Чака те в кабинета си. — Гласът на мъжа беше точно такъв, какъвто можеше да се очаква — нисък, гръмогласен, тътнещ и гърлен.

— Прекрасно, ще се върна след няколко минути, пази нашия приятел тук. Не го изпускай от очи, внимавай, подозирам, че е много опасен човек.

— Ще го пазя — обеща Шандор, сякаш го измерваше от главата до летите, за да се увери дали наистина е толкова опасен. Изчака, докато Шендрьо с чантата и документите на Рейнолдс в ръка излезе през вратата към коридора, след това се опря лениво на белосаната стена и кръстоса ръце на гърдите си. По някое време рязко се оттласна от стената, на която се беше опрял. Пристъпи към Рейнолдс и като го изгледа изпитателно каза:

— Не изглеждаш добре.

— Добре съм, нищо ми няма — прозвуча гласът на Рейнолдс, съвсем пресипнал. Дишането му беше бързо, задъхано и повърхностно. Чувстваше, че краката му се подгъват. Всеки момент можеше да се олюлее и да се свлече долу. Вдигна вдървените си ръце към дясното си рамо и така, както бяха оковани в белезници, се опита да разтрие, доколкото може, врата си:

— Главата ме боли, най-много в тила — добави той. Шандор направи още една крачка напред, но след това, без да се колебае, се доближи бързо до него, защото забеляза как очите му се обръщат, докато се покаже бялото. Рейнолдс политна да падне напред, тялото му се завъртя леко наляво, можеше да се нарани лошо, дори да се убие, ако хлопне незащитената си глава в бетонния под. Всичко стана за части от секундата. В последния миг Шандор се хвърли напред и успя точно навреме да посрещне падащото тяло и да омекоти сблъсъка.

Точно тогава Рейнолдс удари Шандор силно — така, както не беше удрял никога преди това в живота си. Свит на кълбо, като задействан от пружина, натегната до краен предел, Рейнолдс се изви мълниеносно от ляво на дясно и с протегнатите си, оковани в белезници ръце, нанесе отчаян, покосяващ удар, в който вложи цялата сила на раменете и на ръцете си. Ръбовете на двете длани, притиснати силно една до друга, поразиха открития врат на нещо неподозиращия Шандор. Жестокото попадение улучи точно костта на долната челюст и ухото му и той политна като дънер на току-що отсечено дърво. Рейнолдс простена от болка, защото почувства, че малките му пръсти са като счупени.

Беше приложил една хватка от джудо, една смъртоносна хватка, която би убила на място мнозина, други биха останали парализирани и в безсъзнание за часове, това Рейнолдс знаеше от практиката. Шандор обаче само изсумтя, разтърси глава, сякаш да проясни мозъка си, и се подготви да неутрализира всеки друг опит на Рейнолдс да използва краката или коленете си за нова атака.

Междувременно Рейнолдс се беше изправил на крака, но Шандор го бутна и го притисна към мерцедеса.

Рейнолдс беше безсилен. Не би могъл да му устои, дори да напрегнеше цялата си воля. Беше удивен, че някой не само е могъл да оживее след подобен удар, но сякаш и не го бе забелязал. Изостави всяка мисъл за съпротива. С цялата си маса Шандор го беше притиснал здраво към колата и го държеше с двете си ръце за лактите в желязна хватка.

В очите на горилата, които го гледаха съвсем отблизо, без да мигнат, не се четеше никакво определено чувство, най-малкото милост. Шандор просто го държеше здраво и не му даваше да помръдне. Рейнолдс стисна зъби и устни, чак челюстите го заболяха, за да не се разпищи от болка. Имаше усещането, че лактите му са хванати в две неумолими, гигантски, стегнати преси. Чувстваше как кръвта се изцежда от лицето му, студена пот изби на челото му, костите и сухожилията на ръцете му бяха като смазани и осакатени. Чувстваше се отпаднал и слаб като след продължителна, тежка болест. Главата му тежеше непоносимо, стените на гаража започнаха да се замъгляват пред очите му. Точно в този миг Шандор отслаби хватката си, пусна го, отстъпи крачка назад и сам започна да разтрива врата си.

— Следващия път като стисна, ще бъде малко по-здраво — каза той вече по-меко, — само да ти хрумне нещастната мисъл да ме удариш. Моля те да престанеш с тази лудост. И двамата пострадахме и то за нищо.

Изминаха пет минути. Пет минути, през които острата, мъчителна болка в ръцете на Рейнолдс постепенно се притъпи и заглъхна. Пет минути, през които Шандор зорко и съсредоточено го наблюдаваше. После вратата широко се отвори и млад човек, почти момче, застана на прага и погледна към Рейнолдс. Младежът беше слаб и бледен, с черна коса и непокорен перчем, който падаше пред очите му. Те бяха подвижни и почти толкова черни, колкото и косите му. Като посочи Рейнолдс с пръст, каза:

— Шефът иска да го види. Шандор, заведи го оттатък. Шандор придружи Рейнолдс през тесния белосан коридор.

По-нататък го преведе по няколко ниски, тесни стъпала в друг, по-широк коридор с врати от двете му страни. Още на първата отляво Шандор побутна Рейнолдс да влезе, той се препъна неволно в прага, но се задържа и се огледа.

Стаята беше обширна, стените бяха обшити с дървена ламперия. Подът, покрит с линолеум, беше гол, с изключение на малкото килимче, постлано пред бюрото, разположено в далечния край на стаята срещу вратата. Помещението беше добре осветено от лампата на тавана и от мощна настолна лампа с подвижно, разтягащо се рамо, поставена на бюрото. В стаята имаше още само няколко стола. Потокът светлина, който струеше от настолната лампа, бе насочен право надолу, към повърхността на бюрото. Там бяха поставени оръжието му, дрехите му, струпани безразборно на купчина, и всички останали дреболии, изсипани от чантата. Непосредствено до дрехите му бяха жалките останки на самата му чанта. Хастарът — на дрипи, ципът — отпран, кожената дръжка — разрязана и дори четирите метални гвоздея на дъното бяха изтръгнати с клещи, които също лежаха на бюрото. Без да каже дума, Рейнолдс прецени с един поглед извършеното като работа на опитен специалист.

Полковник Шендрьо стоеше прав до бюрото срещу мъжа, седнал зад него. Лицето му беше скрито в дълбока сянка, но двете му ръце, които държаха документите на Рейнолдс, бяха изложени на показ. Осветяваше ги ослепителната сила на настолната лампа. Това бяха ужасни ръце. Рейнолдс не бе виждал никога ръце, които поне малко да приличат на тези. Не бе и помислял, че ръцете на живо човешко същество биха могли да изглеждат толкова страшни, премазани и жестоко осакатени. Не беше ясно как човекът можеше да си служи с тях. Двата палеца бяха изкривени и безформени. Върховете на пръстите и ноктите представляваха някаква обща безформена маса. Малкият пръст и част от четирите на лявата ръка липсваха. Горната част и на двете ръце бе покрита с подутините на грозни, гълъбовосини до пурпурночервени белези от множество рани.

Рейнолдс се загледа в осакатените ръце и неволно потръпна от грозната, отблъскваща картина. Той беше виждал такива белези веднъж при един умиращ — бяха белези от приковаване. Дали това не бяха същите ръце? Но ако мъртвият е оживял, неизбежно биха ги ампутирали. Рейнолдс се чудеше как непознатият зад бюрото издържа и живее с тези свои ръце. А той не само живееш с тях, но и ги държеше открити. Рейнолдс бе обзет от внезапно неопределимо желание да зърне лицето му.

Шандор се размърда колебливо около бюрото, направи няколко крачки настрана и потъна в сянката на лампата. Ръцете се раздвижиха, оставиха документите на Рейнолдс и човекът зад бюрото заговори, гласът му беше спокоен, сдържан и почти дружелюбен:

— Сами по себе си тези документи са достатъчно интересни, майсторско постижение на фалшификаторското изкуство, но в момента това не е толкова важно. Ще бъдете ли така добър да ни кажете истинското си име? — Той спря и погледна към Шандор, който все още леко разтриваше врата си, и полита:

— Какво ти е Шандор?

— Той ме удари — започна да обяснява Шандор с тон, сякаш се извиняваше за нещо нередно, което самият той е направил. — Опитен е, знае как и къде да удари и удря здраво.

— Той е опасен човек — каза Шендрьо, — нали те предупредих?

— Да, при това е и хитър и сръчен, като дявол, успя да ме заблуди — оплака се Шандор.

— Голяма работа, че са те ударили, било е от отчаяние — каза сухо мъжът зад бюрото. — Не се оплаквай, Шандор. Ако някой очаква смъртта да го порази изненадващо, не държи сметка за последиците… Е, добре, господин Бул, няма ли най-после да кажете истинското си име?

— Вече го казах на полковник Шендрьо — отговори Рейнолдс. — Ракоши, Лайош Ракоши. Спокойно мога да измисля дузина най-различни имена, за да си спестя излишни страдания, но не бих могъл да докажа правото да нося нито едно от тях. Единственото, което съм в състояние да докажа е, че истинското ми име е Ракоши.

— Вие сте смел човек, господин Бул — мъжът зад бюрото поклати глава, — но в тази къща ще разберете скоро, че смелостта е безполезна, за да разчитате на нея. Опрете ли се на нея, ще се сринете на прах под собствената и тежест. Единствено истината ще ви е от полза. Моля, името ви.

Рейнолдс замълча преди да отговори. Той беше уплашен и в същото време озадачен. Ръцете приковаваха вниманието му, не можеше да откъсне поглед от тях, беше съзрял някаква татуировка от вътрешната страна на китката. От разстоянието, на което се намираше, му се стори, че там е нарисувана цифрата „2“, но не беше съвсем сигурен. Беше озадачен, защото имаше твърде много неясноти и уловки в онова, което ставаше. Всичко беше твърде различно от представите му за унгарската политическа полиция. За нея той бе чел и му бяха разказвали достатъчно подробности. Имаше някаква въздържаност, нещо като сдържана любезност в отношенията към него. Трудно му беше да си го обясни. Знаеше обаче, че котките обичат да си играят с мишките, преди да се нахвърлят върху тях за решителния, смъртоносен удар. Може би и към него сега прилагаха някакво изтънчено подкопаване на решителността му да издържи. Така щеше да се окаже неподготвен за жестокия удар, когато му дойдеше времето. Рейнолдс не можеше да си обясни защо страхът му постепенно бе започнал да се уталожва. Напротив, той би трябвало да расте, защото подсъзнателно разбираше какво го очаква и не можеше да не държи сметка за това.

— Ние очакваме, господин Бул.

Рейнолдс не можеше да открие и най-незначителна следа на престорено търпение в гласа.

— Аз мога да кажа само истината и вече го направих.

— Много добре тогава. Свалете си дрехите, всичките до една.

— Не! — Рейнолдс хвърли бърз поглед наоколо, но Шандор се бе изправил между него и вратата. Погледна назад, там беше полковник Шендрьо с изваден пистолет. — Проклет да бъда, ако го направя.

— Не ставайте глупав — гласът на Шендрьо прозвуча малко уморено и изпълнен с досада. — В ръцете си държа оръжие, пък и Шандор ще ви съблече насила, ако е необходимо. Той може да направи това много ефектно. Има си свой метод за разсъбличане на хора — дере саката и ризите наполовината откъм гърба и ги смъква направо. Няма ли да е по-удобно за вас сам да свършите тази работа?

Рейнолдс се примири, свалиха му белезниците и той набързо съблече всичките си дрехи, които струпа на купчина до краката си. Стана му студено и започна да трепери. Погледна ръцете си, лактите му бяха отекли, със синкаво-червени петна, личеше си къде здравите пръсти на Шандор като менгеме бяха притискали и дълбали в плътта му.

— Шандор, донеси дрехите тук — нареди мъжът зад бюрото. Той погледна към Рейнолдс и му каза: — Има одеяло на стола до вас.

Рейнолдс го погледна изненадано. Ето защо го накараха да се съблече. Щяха да търсят по дрехите му фирмени етикети може би. Но всъщност не това го беше изненадало. Онова, което му направи впечатление, беше любезността да му предложат одеяло в тази студена нощ. Ето удивителното, което не отговаряше на представите му. Той затаи дъх и напълно забрави това, за което мислеше в момента. Мъжът зад бюрото се изправи и го заобиколи с твърда крачка, за да разгледа дрехите.

Рейнолдс беше много опитен в преценките си за характера на хората по израза на лицата им. Специално беше тренирал това, разбира се, че и грешеше, грешеше често, но никога фатално. Знаеше, че и сега не греши. Лицето на непознатия вече беше осветено напълно. То беше толкова различно по въздействие от ужасните му ръце, които бяха сами по себе си знак за богохулствено посегателство върху божието творение. Лицето беше набраздено с дълбоки бръчки и изглеждаше уморено. То бе на човек на средна възраст, но гъстата снежнобяла коса лъжеше и го състаряваше. Върху лицето беше изписан опитът от преживяното, върху него се четеше следата на такива страдания, каквито Рейнолдс не можеше и да си представи. Той не беше виждал досега подобно лице, което излъчваше толкова доброта, човечност, търпимост и много мъдрост. То бе лицето на мъж, видял и преживял много, но в чиито гърди все още туптеше сърцето на дете.

Рейнолдс се отпусна на стола и се загърна плътно с одеялото. Отчаяно, почти насила, се опитваше да мисли безпристрастно. Помъчи се да приведе в ред калейдоскопичната вихрушка от смътни, противоречиви мисли, които препускаха в съзнанието му. Не можеше да преодолее първата нерешима задача, пред която се изправи — присъствието на човек като този, в една дяволска организация като тайната полиция. Тогава дойде последният шок и почти веднага след това и отговорът на проблема.

Вратата се отвори със замах и някакво момиче влезе в стаята. Рейнолдс знаеше, че тайната полиция не само имаше свое собствено женско попълнение, но там се открояваха и най-опитните, изпълнени с демонско въображение мъчителки. В случая обаче и най-разюзданото въображение не би могло да включи новодошлата в категорията на тези жени. Тя беше малко под средния ръст, с младо, свежо, невинно, недокоснато от покварата лице. Придържаше плътно с ръце шала си около раменете, русите и коси, с цвят на зряла ръж, се спускаха свободно върху плещите и. С кокалчетата на едната си ръка още разтриваше сънените си очи, сини като метличина. Когато заговори, гласът и беше тих и малко пресипнал, като на човек, който току-що се е събудил. Гласът и беше мек и музикален, в него звучеше някаква нотка на строгост.

— Защо стоите до толкова късно и разговаряте, вече е един часа сутринта, даже минава един, искам да поспя. — Изведнъж тя съзря купчината дрехи върху масата, огледа се наоколо и зърна Рейнолдс, седнал на стола, загърнат само с едно старо одеяло. Очите и се разшириха от учудване и тя несъзнателно отстъпи назад. Загърна се още по-плътно с шала, който бе наметнала. — Кой, кой за Бога, е този човек, Янчи?