Алистър Маклейн
Последната граница (11)

11

Пристигнаха успешно в главната квартира на Янчи. Тя беше в провинцията, на не повече от 10 мили от австрийската граница. Добраха се някъде около 6 и половина на следващата сутрин. Бяха пътували цели 14 часа по замръзналите, затрупани със сняг пътища на Унгария, без да могат да развият повече от двайсетина мили в час. Това бяха 14 от най-студените, най-неудобните и изтощителни часове, каквито Рейнолдс никога през живота си досега не бе пропътувал. Но пристигнаха. И въпреки студа, глада, безсънието, пристигнаха в отлично състояние на духа. Душевната възбуда ги поддържаше и им помагаше да преодолеят неприятностите. Всички, с изключение на Графа, който след първия изблик на радост и облекчение поради успешния край на рискованата акция, се беше предал на обичайната си мрачна дързост. Може би това се дължеше на дългите часове нощно шофиране.

Бяха изминали 400 безкрайни, изтощителни километри и то през нощта. Графа беше останал на кормилото през цялото време. Спряха само два пъти, за да заредят. Стреснаха задрямалите мъже от бензиностанцията, които ги обслужиха неохотно. Помогнаха им униформата на Графа и заплахата в гласа му. На няколко пъти, след като забеляза, че умората все по-дълбоко се отбелязва върху слабото лице на Графа, Рейнолдс щеше да предложи да спрат да починат, но всеки път се отказваше да го стори. Спомняше си първото пътуване в черния мерцедес, когато Графа беше доказал, че е отличен шофьор. По тези затрупани със сняг, изровени пътища беше важно да успеят да пристигнат невредими, а изтощението на Графа щеше да премине. По-голямата част от нощта Рейнолдс бе дрямал, но не бе пропуснал от време на време да го погледне. Казака и той от своя страна го поглеждаше, кабината беше затоплено и двамата постепенно се съвземаха. Казака беше даже в малко по-лошо положение от Рейнолдс и имаше защо. По-голямата част от разстоянието между Батасейк и Печ, почти 20 мили, той бе стърчал навън от камионетката, притиснат между калника и капака на мотора, за да почиства предното стъкло, защото снегът се трупаше, чистачките не можеха да насмогнат, а Графа трябваше спокойно да напредва през заслепяващата вихрушка. Казака беше кацнал на калника, откъдето видя самоубийствения скок на Рейнолдс върху покрива на вагона. Това му направи поразително впечатление, сега той не беше намръщен както обикновено, за да се прави на по-възрастен и сериозен, гледаше Рейнолдс с някакво страхопочитание и възхищение.

Прекият път от Печ до дома на Янчи в провинцията беше точно на половината от разстоянието, което бяха изминали. Наложи се да заобиколят, защото и Янчи, и Графа бяха убедени, че ако минат по него, краят щеше да бъде един — концентрационният лагер. Петдесетте мили път до езерото Балатон бяха блокирани, както повечето шосета към австрийската граница на запад. Същото беше и по пътищата към югославската граница, едва ли и най-страничните щяха да останат ненаблюдавани. Другите магистрали на запад, между северния край на Балатон и Будапеща, можеха да са, а можеха и да не са наблюдавани. Трябваше да рискуват, друга възможност нямаше. Наложи се да изминат 200 километра право на север, да заобиколят северните предградия на столицата, след това да поемат по магистралата за Австрия и да се отклонят на югозапад преди да достигнат Гьор. Успяха.

Пътуването им бе коствало студ, глад и изтощение. Четиристотин километра и цели 14 часа, но веднъж пристигнали невредими у дома, всичко това се смъкна от тях, както се смъква ямурлук. Когато Янчи и Казака запалиха буен огън в печката, когато Шандор приготви яденето и го поднесе топло и благоуханно и Графа постави на масата бутилка „Барак“ — най-ценното, което имаха в дома, те почувстваха облекчение от благополучното пристигане. Ликуваха, че се бяха отървали напълно от копоите на тайната полиция, говореха шумно и възбудено, смееха се весело и безгрижно и продължаваха разговорите. Топлата вкусна храна, поляна обилно с виното, възвърна живота в премръзналите им тела и крайници. Всички, като по чудо, забравиха трудното, отекчително пътуване и съня, който до преди малко ги бореше. Щеше да има достатъчно време за сън, имаха целия ден на разположение. Янчи щеше да отиде да проучи обстановката около границата едва след полунощ.

Стана 8 часът — време за метеорологическата сводка и новини, които чуха по голямото, модерно радио, което Янчи наскоро беше купил. За тяхната акция и за освобождаването на професора изобщо не беше споменато. Те не го и очакваха. Такава изповед за провал беше последното нещо, което комунистите биха направили. Прогнозата за времето предвиждаше продължителни, обилни снеговалежи над по-голямата част от страната. Това беше изключително важно обстоятелство — цялата югозападна Унгария, площ която се простира на изток от езерото Балатон до Сегед при югославската граница, беше напълно изолирана поради тежките снежни бури, каквито не се помнеха още от времето на войната. Пътищата, железопътните линии, летищата бяха блокирани от виелици, сняг и лед. Янчи и останалите слушаха мълчаливо и изразът на лицата им, по-красноречив от всякакви думи, говореше за облекчението, което изпитваха. Ако акцията им беше закъсняла с около дванайсетина часа, избавлението на професора и бягството нямаше да бъдат възможни.

Стана 9 часът и първите сивкави багри на зората започнаха да прозират през гъстия падащ сняг. Вече бяха на втората бутилка „Барак“. Разказите продължаваха. Янчи разказа за преживяното в Сархааза. Графа, вече погълнал половин бутилка бренди, направи шеговит репортаж за интервюто си с Фурминт. Наложи се няколко пъти Рейнолдс да разказва за опасното си пътешествие по покрива на влака. От всички най-жадно слушаше старият професор. Чувствата му към руските домакини се бяха променили радикално. Това Рейнолдс и Янчи бяха забелязали още в затвора. Началото на тази промяна беше започнало, както самият професор обясни, когато бе отказал да говори на конференцията, докато не научи какво е станало със сина му. Когато разбрал, че момчето е избягало, той изобщо отказал да вземе участие в конференцията. Тогава отношението на руснаците към него се променило. Това, че го тикнали в затвора като обикновен престъпник, го беше разярило повече от всякога, а последната обида и унижение — да го прекарат като последния бандит в неотопления вагон за закоравели криминални престъпници, прелели чашата. Гневът му беше безграничен, когато чу всички подробности за мъченията, преживени от Янчи и Рейнолдс в подземието на затвора. Това го накара да изругае така, както никога през живота си не бе ругал.

— Почакайте само! — каза професорът. — По дяволите, веднъж да си отида у дома! Британското правителство с неговите скъпоценни проекти и ракети — по дяволите всички проекти и ракети! Преди това имам да върша нещо много по-важно. Само да се прибера!

— Какво смятате да направите? — попита Янчи спокойно.

— Комунизмът! — Дженингс остави чашата и гласът му почти изгърмя. — Не искам да се хваля, но ще накарам да наострят уши почти всички големи вестници в страната. Те ще ме чуят, особено когато си спомнят за проклетите глупости, които разправях едно време. Ще разкажа за цялата дяволска, провалена система на комунизма и ще говоря, докато не разясня всичко, което знам.

— Твърде късно — този път го прекъсна Графа и тонът му беше ироничен.

— Какво имате предвид с това „твърде късно“? — попита Дженингс и въпросително изгледа Графа.

— Графа има предвид, че комунизмът е вече описан достатъчно добре и с всичките му прелести — каза Янчи успокоително и продължи: — И то от хора, без да се засягате, доктор Дженингс, които са страдали дълги години от него, а не като вас — седмица.

— Почакайте да се върна в Лондон и тогава ще приказваме — прекъсна го Дженингс. Сега говореше вече много по-спокойно и уверено. — По дяволите, хора, това е дълг на всеки. Добре, добре, може и да съм закъснял да го разбера, но след като съм го осъзнал, няма да премълчавам. Дълг на всеки е да направи каквото може, за да спре разпространението на тези дяволски убеждения.

— Твърде късно — прекъсна го отново Графа.

— Той има предвид, че комунизмът извън родината си се е провалил — побърза да обясни Янчи. — Не е необходимо вие да го спирате, доктор Дженингс, той вече е спрян. Е, наистина тук и там все още действа, но съвсем ограничено. Само между изостаналите народи, като монголците, които си падат по високопарни фрази и велики обещания за бъдещето. Това пред нас вече не минава, нито пред унгарците, чехите, поляците и другите. Тези неща вече не вървят в страни, където хората са политически по-напред от самите руснаци. Споменавам за тях, защото има ли друг народ, който да е живял толкова дълго под въздействието на тази догма?

— За младежта мога да си обясня — Дженингс едва сдържаше нетърпението си да се намеси, — младежите са склонни към това.

— Младежите — кимна Янчи — и разглезените любимци на комунизма — писателите, интелектуалците, прославените работници в тежката промишленост. А кой тука води съпротивата срещу руснаците? Точно същите хора — младежите, интелектуалците, работниците. Аз мисля обаче, че цялата тази съпротива е безполезна и напразна, безсмислена и ненавременна, не си струва да се предприема нещо. Въпросът е, че комунизмът пропадна напълно при онези, при които имаше най-добър шанс да успее, ако изобщо някога може да успее.

— Да можете да видите църквите в моята страна — каза Графа, — натъпкани с хора всяка неделя, и децата там. Така че, професоре, няма за какво толкова да се тревожите за комунизма. Всъщност — добави сухо Графа, — единственото нещо, което се противопоставя на упадъка на комунизма в нашия свят, е забележимият му успех в страни като Италия и Франция, които никога не са преживели комунизъм като нашия. — Той махна с ръка, очевидно обзет от неприятно чувство, посочи униформата, която носеше, и поклати тъжно глава. — Човешката природа е удивително нещо.

— Тогава какво, по дяволите, бих могъл да направя аз? — попита Дженингс. — Да забравя всичко, което преживях и видях?

— Не — тръсна глава Янчи с леко отегчение, — това е последното нещо, което бих ви пожелал. Не бих го пожелал на никого. Не знам по-голямо престъпление, по-тежък грях от безразличието. Не, доктор Дженингс, онова, което би трябвало да направите, щом се върнете у дома, е да разкажете на вашия народ, че всеки от нас в Централна Европа има своя отрязък от живот, а времето лети. Кажете им, че и ние искаме да вдъхнем от сладостта на свободния въздух поне веднъж, преди да си отидем. Кажете им, че вече 17 дълги години чакаме това и надеждата ни не може да трае вечно. Кажете им, че не желаем нашите деца и децата на нашите деца да изминат като нас безкрайния път на робството, без надежда да зърнат някога светлина в края. Кажете им, че ние не желаем много — искаме само мир, зелени поля, църковни камбани, безгрижни деца, които играят на слънце без страх, нахранени, без да се чудят какъв тъмен облак ще им донесе следващият ден.

Янчи се наклони напред, забравил чашата си, загледа се в трепкащите пламъци на огъня. Той бе осветен от тях, искрен, силен, какъвто Рейнолдс не го бе виждал досега. Отблясъците и топлината караха лицето му да руменее.

— Кажи им, кажи на вашите хора у дома, че нашият живот и животът на поколението, което идва след нас, е в техни ръце. Кажи им, че съществува едно единствено нещо, което има най-голямо значение на тази земя — мирът. Земята ни е толкова малка и ние трябва да живеем заедно, трябва да живеем върху нея заедно.

— Съвместно съществуване? — Доктор Дженингс повдигна вежди въпросително.

— Да, съвместно съществуване. Ужасна дума, голямо плашило, но какво друго би могъл да предложи на нейно място, който и да е разумен човек? — Целия противен ужас от термоядрената война, реквиема за последните надежди на човечеството? Не, съвместното съществуване трябва да дойде, то е нужно, за да се спаси човечечеството. Но един свят без сфери на влияние, без лагери, без железни завеси. Мечтата на знаменития американец Кордел Хъл^[1] никога няма да се сбъдне, ако продължаваме да сме тъй безнадеждно луди, както досега, доктор Дженингс. Трябва да се борим за резултати сега, тук и днес, но това никога няма да стане, ако хората на Запад мислят с термините на парашутната дипломация, трябва да помогнат на нас, за да помогнат на себе си… Боже господи! Да можеха да видят дори само една монголска дивизия в действие, тогава ще престанат да разправят явни глупости. Но това време никога няма да дойде, докато се говорят такива безсмислици за руския народ. Представят се за тайни съюзници и казват: „Трябва да спечелим руснаците“. Раздават безплатни съвети, но отбягват нашите нещастни страни години наред и са загубили всякаква представа за онова, което мислим и чувстваме днес.

— Това време няма да дойде още дълго, докато нашите лидери, вестниците, пропагандистите ни натрапват настойчиво и непрестанно, че трябва да мразим, да се страхуваме, да презираме и да отбягваме другите народи, които живеят в същия малък свят заедно с нас. Национализмът — шовинистичен белег на патриотизма на онези, които крещят: „Ние сме народа“, е най-голямото проклятие на днешния свят. Те създават бариери пред мира, които никой човек не е в състояние да прекрачи. Каква надежда може да има за един свят, който се придържа към старомодните форми на национална васална зависимост?

— Не дължим лоялност на никого, доктор Дженингс, поне на никого на Земята — засмя се Янчи. — Христос дойде, за да спаси човешкия род, така са ни казвали, но може би той е направил специално изключение в случая за руснаците.

— Янчи се опитва да ви каже, доктор Дженингс — намеси са Графа, — че онова, което трябва да направите, е да върнете западния свят към християнството и че всяка добра воля в това отношение е добре дошла.

— Не е съвсем точно — поклати глава Янчи, — онова, което казах, се отнася най-вече за руснаците и после за западния свят, но мисля, че първата стъпка трябва да дойде от Запада. Това са по-зрели народи, по-напреднали политически и, да се надяваме, не така наплашени от руснаците, както руснаците от тях.

— Приказки — сега Дженингс говореше без гняв, дори не иронично, а само угрижено, — приказки, приказки, само приказки. Светът иска много повече от това, приятели. Какво ще оставим на хилядолетието? Нужни са действия. Казахте първата стъпка. Каква стъпка?

— Един Господ знае — Янчи повдигна рамене, — не знам. Ако знаех, нямаше да има човек в историята така тачен, както генерал-майор Илюрин. Човек може да направи само предположение.

Никой не проговори и след настъпилото мълчание Янчи продължи натъртено:

— Мисля, че е съществено, като отидете у дома си в Англия, да внушавате идеята за мира, за разоръжаването, да убеждавате преди всичко руснаците, че намеренията ви са миролюбиви. Миролюбиви намерения! — Янчи се засмя мрачно. — Англичаните и американците тъпчат военния арсенал на държавите от Западна Европа с водородни бомби. Как тогава да се демонстрират миролюбиви намерения? По какъв начин да се убеди Русия да разхлаби желязната хватка, в която държи сателитите си? Как тогава да накараме хората от Кремъл, аз ви казвам, наплашени хора, които са фатално близо до последното нещо, което им се иска да направят — да изпратят първи междуконтинентална ракета, да не го сторят? Те знаят по-добре от всеки друг, че ще оживеят в дълбоките си скривалища в Москва, но после никога няма да избегнат бурята на гнева на онези, които не са загинали. Затова не биха желали да прибегнат до това последно действие, породено от паника и отчаяние, но нямат друг изход. Въоръжаването на Европа означава да се провокират руснаците и да се докарат до безумие. Онова, което може и трябва да направим, е да избегнем по същество всякакви предизвикателства, да държим вратата на преговорите и сближаването винаги отворена. Няма значение дали подадената ръка ще бъде отблъсната.

— По същество на това трябва да се гледа като на амбулантна търговия, значи? — намеси се Рейнолдс.

— Уви, мисля, че трябва да им покажем да видят нещо светло — каза печално Графа, — но може би никога няма да пожелаем да го направим.

— Може би не — съгласи се Янчи, — но въпреки това си прав. В едната ръка оръжие, в другата — маслинено клонче. Ударът винаги може да бъде нанесен, но ръката, подадена за мир, трябва да бъде винаги първа. Необходимо е безкрайно търпение. Всяка привързаност и безразсъдство могат да доведат света до катастрофа. Търпение, безкрайно търпение е нужно. Какъв смисъл има да държим на самоуважението и гордостта си, когато световният мир е изложен на риск?

— Вие трябва да се опитате да предизвикате срещи в много области, навсякъде, където е възможно — културата, спорта, литературата, туризма, всичките тези неща са достатъчно важни. Всичко, което подтиква народите към контакти помежду им и ги убеждава в идиотщината на шовинизма, е важно, но голямото отваряне е в търговията. Срещнете народите на международния пазар и не правете сметка колко отстъпки правите. Загубите биха били неизмеримо по-малки в сравнение със спечеленото доброжелателство и доверие. Направете така, че църквата да помогне, както сега помага тук и в Полша. Кардинал Вишински, който е ръка за ръка с Гомулка в Полша, знае много повече за пътищата към мира по света, който трябва евентуално да настъпи, както на мен ми се иска. Днес хората в Полша пътуват свободно, говорят свободно, изповядват религията си свободно. Кой знае какво ще донесат следващите години. То може да стане, когато хора със съвършено различни убеждения, но с еднакво голямо доброжелателство решават да преуспеят заедно, да постигнат благополучие, въпреки страданията и лишенията, които ще трябват да изпитат, въпреки накърненото си самочувствие и гордост, която трябва да превъзмогнат.

— Ето, това мисля, че е истинският отговор — не предложения за конкретни действия, както иска доктор Дженингс, а създаването на климат на доброжелателство и добра воля, когато всички действия могат да дадат добри плодове. Попитайте управниците на великите нации кой би трябвало да води нашия болен свят към по-добро бъдеще, от което толкова се нуждаем днес, и те ще ви кажат: — Учените, и още веднъж учените, тези нещастни блестящи същества, които отдавна търгуват своята независимост, погребват съвестта си и се продават на правителствата. Те могат да се борят твърдо, докато имат в ръцете си сигурното разрушително оръжие.

Янчи замълча, поклати уморено глава, после продължи:

— Правителствата по света може и да не са безумни, но са слепи, а слепотата им е само крачка до безумието. Нетърпимата най-неотложна нужда сега е потребността от усилия, непознати в досегашната история, да накараме народите да опознаят и себе си, и другите; да могат да видят, че другите народи са точно такива, каквито са и те; че правдата, добродетелта и истината еднакво им принадлежат. Не трябва да мислим за народите като за някакъв конгломерат, маса от хора, безлични нации. Длъжни сме винаги да помним, че всяка нация е съставена от милиони незначителни човешки същества, каквито сме всички ние; да говорим за грях на нацията, вина или злонамереност, ще означава да сме упорито слепи, несправедливи, да не сме християни; ако е истина, че една нация може да излезе от релсите, причината не е, че тя го желае, а защото не могат да и помогнат; защото има нещо в миналото й, в обкръжението и и в географското и положение, което неизбежно я прави такава, каквато е днес. Така е и с нас — хората. Някакъв забравен инцидент, някакво влияние, което не можем нито да променим, нито да разберем, са направили от нас онова, което сме днес.

Ако вложим такова разбиране за нещата, ще се породи съчувствие, на което насилието няма да се противопоставя; нали съчувствието днес кара еврейското общество да апелира към световната общност да помогне на заклетите им, но гладуващи неприятели, арабските бежанци. Състраданието подтиква руския войник да даде оръжието си в ръцете на Шандор; съчувствието-състрадание, породено от разбиране, накара почти всички руснаци, които живеят в Будапеща, да откажат да се бият с унгарците. И това състрадание това милосърдие ще настъпи, ще дойде навсякъде, само следва хората по света да го пожелаят.

Няма никаква увереност, че това може да стане по наше време. Това е риск, трябва да е риск, но разбира се по-добре риск с надежда, колкото и малка да е тя, отколкото риск от отчаяние да се натисне бутонът и да се изпрати първата междуконтинентална ракета. Но за да може рискът да успее, трябва преди всичко разбирателство. Планините, реките, моретата вече не са бариерите, които разделят хората. Умовете са, които ги разделят. Нетолерантността и невежеството са последната реална граница, която е останала на Земята.

Янчи замълча и в стаята настъпи тишина, нарушавана само от пращенето на боровите клончета, припламващи весело, и от монотонната песен на врящата в чайника вода. Сякаш огънят омагьосваше насядалите около печката, те го гледаха смълчани, все едно, че в буйните пламъци виждаха мечтаното от Янчи бъдеще. Но не пламъците ги омайваха, а неговият спокоен, настойчив, хипнотизиращ глас, онова, което казваше, и копнежите, които събуждаше. Дори гневът на професора се бе изпарил, а противоречиви мисли завладяха Рейнолдс. Само ако полковник Макинтош можеше да узнае, макар и част от тях, щеше да го уволни още при пристигането му в Англия.

Мълчанието продължи доста дълго. Без да го нарушава, Графа се изправи тихо, обиколи мълчаливо всички и напълни празните им чаши. Никой дори не го и погледна. Изглежда никой не изпитваше желание пръв да наруши тишината. Всички до един бяха потънали дълбоко в собствените си мисли. Рейнолдс почти несъзнателно си спомни за големия английски поет, който преди векове бе казал нещо подобно на онова, което сега Янчи казваше и тъй страстно защитаваше. Потънал в размисъл, Рейнолдс се стресна изведнъж от внезапния, рязък звук на телефона. Този звън, в унисон с мислите му, прозвуча като погребален. Янчи вдигна слушалката. Отговорът не закъсня.

Сякаш с един замах мечтателното настроение, породено от откровените мисли, които бе споделил с приятелите си, бе пометено. Той видимо се сепна, прехвърли чашата в дясната си ръка, а с лявата стисна слушалката. Още щом я вдигна, звънът секна внезапно и вместо него всички ясно чуха силен писък и продължителен вопъл на дълбок ужас и неизмерима болка. Те заглъхнаха постепенно във вледеняващ шепот, от който не можеше да се разбере нищо, защото Янчи инстинктивно притисна слушалката до ухото си. Чуваха се само откъслечни думи, произнесени от измъчен, ридаещ глас, но никой от присъстващите не успя да долови нещо определено, защото ръката, с побелели от стисканото на слушалката кокалчета, я притискаше плътно до ухото на Янчи. Чуваха се само смътни, несвързани звуци. Останалите в стаята можеха единствено да наблюдават израза върху лицето на Янчи, което помръкна, постепенно се вкамени и побеля толкова, че почти се сля със снежнобялата коса на главата му. Изминаха трийсетина секунди, без Янчи да каже нещо, само слушаше напрегнато. После внезапно се чу трясък от счупено стъкло и чашата в ръката му се натроши на множество парченца, които се разсипаха по каменния под. От безформената му, изранена длан започна да блика и потече струйка кръв, която на тежки капки закапа на пода върху стъклените отломъци. Янчи не обръщаше внимание на кръвта, той явно не съзнаваше какво всъщност става в момента около него, защото цялото му същество беше на отсрещния край на телефонния кабел, откъдето му говореха. После изведнъж каза:

— Аз ще ви повикам — продължи да слуша още малко, после прошушна задъхано: — Не, не!, — а гласът му прозвуча сподавено. Тръшна слушалката върху вилката, но преди това останалите можаха да чуят същия отчаян дрезгав писък, изпълнен с болка и ужас, какъвто доловиха в началото. Прекъсването на връзката сякаш посече като с гилотина писъка.

— Това беше истинска глупост, невероятно за мен — бяха първите думи, които изрече Янчи, загледан в изранената си, кървяща длан. Гласът му беше спокоен, но безжизнен. Той измъкна кърпа от джоба си и уви с нея наранената си ръка, за да спре кръвта. — Виждате ли — кимна към чашата — каква загуба? Жалко за хубавия „барак“, извинявай, Владимир — за пръв път чуха някой да произнася истинското име на Графа.

— Какво, за Бога, беше всичко това? — ръцете на стария Дженингс се бяха разтреперани от вълнение, така че малко от скъпоценната течност се разля от чашата му. Той по-скоро прошепна въпроса си.

— Чутото дава отговор на много неща — Янчи стегна кърпата около ръката си и стисна краищата и в юмрука си, за да я задържи. Той отново се загледа в игривите червени пламъци от огъня и продължи: — Сега разбрахме защо Имре изчезна изведнъж, вече знаем защо Графа се оказа предаден. Заловили са Имре, замъкнали са го в подземията на улица „Сталин“, измъчвали са го и той е проговорил, но не е издържал и умрял.

— Имре! — прошепна Графа. — Преди да умре! Небеса, простете ми, аз помислих, че той е побягнал от нас. — Той погледна озадачено към телефона. — Имаш предвид, че…

— Имре е умрял вчера — промълви Янчи, — бедният, самотен Имре. На слушалката беше Юлия. Насилили Имре с нечовешки мъчения и той им казал къде е тя. Точно, когато сме тръгнали за насам, полицаите са я заловили и от тогава я насилват да каже къде се намираме сега.

Столът на Рейнолдс се прекатури назад, когато той внезапно скочи на крака. Зъбите му се показаха и се оголиха разярено, като на вълк.

— Значи Юлия чухме да пищи по телефона! — Гласът му беше дрезгав и чужд, съвсем различен от нормалния. — Те я измъчват! Тези зверове я измъчват!

— Да, Юлия беше. Хидас искаше да ни покаже, че е готов да се пазари — каза Янчи потиснато и приглушено, защото зарови лицето си в ръце. — Но те не измъчваха Юлия, те измъчваха бедната Катерина пред нея, а Юлия е трябвало да проговори.

Рейнолдс го погледна удивено и неразбиращо, сякаш смисълът на думите му не достигаше до съзнанието му. Дженингс гледаше объркано и малко уплашено. Графа изруга някакво безсмислено богохулствено проклятие и продължи да мърмори нещо на себе си. Той очевидно беше разбрал сложната, абсурдна ситуация, в която бяха изпаднали. Янчи мънкаше нещо неразбираемо. Всички те бяха стреснати и сякаш не на себе си. Най-после Рейнолдс си даде сметка за случилото се, вдигна падналия на пода стол и тежко като подкосен се отпусна на него. Чувстваше краката си слаби и отмалели.

— Знаех си, че не е мъртва — прошепна почти безгласно Янчи, — винаги съм знаел че не е мъртва. Никога не престанах да се надявам, нали Владимир? Знаех си, че е жива. Какви ли мъчения е изтърпяла? О, Господи, защо не я остави да умре, за да се избави? А, ето и сега…

Излизаше, че съпругата на Янчи — Катерина е все още жива, помисли Рейнолдс. Юлия му беше разказала, че тя отдавна е мъртва, че е загинала само дни след като са я отвели в полицията, но очевидно тя бе издържала. Същата вяра и надежда, крепила Янчи през цялото време, за да я търси и да бъде сигурен че ще бъдат отново заедно, трябва да е поддържала искрицата живот, тляла у Катерина с убеждението, че един ден Янчи все пак ще я намери. Уви, днес тя беше в ръцете на палачите в полицията. Хидас бе напуснал затвора Сархааза, защото е знаел къде да я намери. Тези изчадия я държаха сега в ръцете си, и Юлия беше в ръцете им, а това беше хиляди пъти по-лошо.

Мрачни, неканени мисли за Юлия споходиха Рейнолдс. Сега той се припомни за дяволитата усмивка, когато я беше целунал за довиждане близо до остров Маргит. И в момента сякаш съзираше загрижения и поглед, когато тя видя до какво състояние го беше докарал Коко. Как го беше погледнала с внезапно помръкнали очи, щом се бе събудил. Сякаш още тогава Юлия беше предчувствала нещастието, което ги дебне…

Изведнъж, без дори да си дава сметка какво прави, Рейнолдс скочи отново на крака.

— Откъде се обадиха, Янчи? — гласът му беше възвърнал предишната си увереност. Нямаше и следа от вледеняващия изблик на ярост от преди малко.

— От улица „Андраши“. Какво значение има това, Михаил?

— Ние можем да ви ги върнем, можем веднага да ви ги върнем. Само Графа и аз. Можем да го направим.

— Ако изобщо има двама души, които биха могли да го направят, аз ги виждам сега пред мен, но дори и вие не бихте успели — усмихна се Янчи уморено. Усмивката само докосна крайчеца на устните му, но въпреки това той се усмихваше. — Работата, единствено работата, работата преди всичко, нали това е кредото на твоя живот? Ти си свърши работата, момчето ми. Какво би помислил полковник Макинтош?

— Не знам, Янчи — отвърна Рейнолдс убедено. — Не знам, само един Бог вижда, че не ме е грижа за това, вече съм решил, приключих, свърших последната задача за полковник Макинтош. С това привърших работата си за нашите тайни служби, така че, с ваше позволение, Графа и аз…

— Един момент — Янчи вдигна ръка, за да го прекъсне, — нещата са много по-лоши, отколкото изглеждат. По-лоши са, отколкото мислиш… Какво ще кажете, доктор Дженингс?

— Катерина — прошепна възрастният човек, — какво странно съвпадение, моята съпруга също се казва Катерина.

— Съвпадението ни засяга много по-дълбоко, отколкото изглежда на пръв поглед. Страхувам се, че е така, професоре — известно време Янчи остана загледан в пламъците, преди да се размърда. — Англичаните използваха съпругата ви като лост срещу вас, за да ви подтикнат да свършите това, което искат, а сега и с мен е така…

— Разбира се, разбира се — промълви Дженингс. Сега той беше спокоен и безстрашен, дори на трепваше. — Не е ли очевидно, че като позвънят отново, аз ще тръгна веднага.

— Да тръгнете веднага? — зяпна го втренчено Рейнолдс. — Какво значи това?

— Ако вие познавахте така добре Хидас, както аз го познавам — каза Графа, — не бихте питали. Той цели пряка размяна, не е ли така, Янчи? Катерина и Юлия, разменени срещу професора.

— Точно това ми и каза. Ще ги върне, ако аз му предам професора. — Янчи поклати глава вяло и завърши: — Това не може да стане, разбира се, няма да стане, аз не мога да ви предам, професоре, не мога да ви разменя. Само един Бог знае какво могат да направят с вас, ако отново попаднете в ръцете им.

— Но вие трябва да го направите, вие трябва… — Дженингс скочи на крака и погледна към Янчи, — те няма да ме пипнат, аз съм твърде полезен за тях. Съпругата ви, Янчи, семейството ви — Какво е моята свобода в сравнение с техния живот? Вие нямате избор в случая. Ще се предам.

— Ще размените свободата, а може би и живота си, за да върнете семейството ми, а вие самият едва ли някога ще видите отново собственото си семейство. Схващате ли какво говорите, доктор Дженингс?

— Да — каза Дженингс спокойно и упорито, — аз знам какво говоря. Раздялата не е толкова важна. Виждате, че ако аз отида, семейството ви ще остане живо. А пък, кой знае, свободата може да дойде и при мен отново някога. Ако не се предам, и съпругата ви, и дъщеря ви ще загинат. Сигурно сте наясно с това.

Янчи кимна, а Рейнолдс, обзет от нетърпение и от почти непоносим гняв, можеше да изпитва само състрадание. Можеше да чувства само съжаление от все сърце за всеки от присъстващите, които бяха принудени сега да направят такъв жесток, нечовешки избор. Този избор беше предоставен на човек като Янчи, който съвсем скоро, само преди минути, беше проповядвал принципа „обичай неприятелите си“. Беше ги убеждавал, че трябва да ги разбират и да помагат, да печелят на своя страна комунистическите братя, които правят всичко жестоко непоносимо.

Янчи се изкашля, прочисти гърлото си, за да каже нещо, а Рейнолдс вече знаеше какво ще е то, преди да го е казал.

— Аз съм по-доволен от всякога, доктор Дженингс, че макар и с малко можах да помогна за спасението ви. Вие сте смел човек, добър човек сте, но няма да умрете заради мен и моите хора. Аз ще кажа на полковник Хидас какво мисля по въпроса.

— Не, аз ще говоря с полковник Хидас — прекъсна го Графа, прекоси стаята, отиде до телефона, грабна слушалката и набра някакъв номер. — На полковника винаги му е приятно, когато му докладват неговите подчинени, по-младши офицери… Не, Янчи, остави това на мен. Ти никога не си питал за мнението ми преди. Извинявай, но не е сега времето да започнеш да го правиш.

Той внезапно спря, стегна се напрегнато, после се отпусна и шеговито заговори:

— Полковник Хидас? Обажда се ексмайор Ховарт… В отлично здраве, драго ми е да ви го кажа… Да, ние помислихме за предложението ви и смятаме в замяна да ви направим контра предложение. Зная колко неприятно за вас трябва да е отсъствието ми, моето, на най-способния офицер от полицията, както говорят фактите. Кой, ако не вие, ще си спомните за това? Предлагам ви лек срещу тази неприятност. Ако ви гарантирам, че професор Дженингс няма да говори, когато пристигне на Запад, ще ме приемете ли в замяна на съпругата и дъщерята на генерал-майор Илюрин? Аз ще съм скромна добавка, за да бъдете съвсем сигурен… Да, да, разбира се ще почакам, но нямам на разположение цял ден.

Графа разлюля телефонната слушалка в ръка и се обърна към професора и Янчи. Протегна ръка, за да прекъсне протестите им и да спре напразните усилия на професора да грабне слушалката от него.

— Успокойте се, господа, не се вълнувайте — обърна се той към приятелите си. — Благородната саможертва ме привлича съвсем слабо. Всъщност да сложим точка накрая по въпроса…

Сетне продължи по телефона:

— Да, полковник Хидас… Хм, да страхувам се, че… Смятате, че се надценявам ли? Зная, че съм дребна риба… Да, професорът ще удържи на думата си, склонен е… Няма да се върне през Будапеща, полковник Хидас…, да не ни мислите за луди? Ако се озовем в Будапеща, ще ни заловите и тримата. Така че, ако продължавате да настоявате на вашето, доктор Дженингс ще пресече границата още тази нощ и забележете — никой, дори и вие не бихте могли да попречите на това. Знаете го много добре. Аз мисля, че вие ще го разберете, винаги сте били разумен човек, не е ли така? Чудесно, щом е така слушайте внимателно:

— На около три километра на север от къщата, в която сме, генералската дъщеря ще ви покаже пътя до тук, ако не го намерите лесно. Та, на около три километра на север, има страничен път, който се отклонява наляво. Следвайте по него, той свършва на около осем километра от разклонението при един малък брод. Останете там. На около три километра на север на същата река има дървен мост. Смятаме да пресечем там и когато преминем, ще го разрушим. Не си правете труда да ни преследвате, ще е безсмислено. После ще продължим на юг към къщата на лодкаря от обратната страна на реката, откъдето ще дойдете вие. На това място има малка лодка, която се движи с въже за преминаване на реката. Ще я използваме, за да направим размяната на пленниците. Всичко това ясно ли ви е?

Настъпи продължителна пауза. Единствено неясният, металически, неразличим звук от гласа на Хидас нарушаваше тишината на стаята. После Графа каза:

— Почакай за момент — покри с длан микрофона на слушалката и се обърна към другите.

— Казва, че му трябва около час, за да вземе разрешение от ръководството. Изглежда правдоподобно. Повече от правдоподобно е. При нормални обстоятелства скъпото ни другарче би използвало този един час, за да вдигне на крак армията да ни заобиколи или пък да използва въздушните сили да пуснат някоя и друга бомба на покрива ни.

— Невъзможно — поклати глава Янчи, — най-близката армейска единица се намира в Капошвар, южно от Балатон. Хидас не може да я използва. Нали чухме по радиото, че пътищата са блокирани от снегове.

— Най-близката военно — въздушна база е чак горе, до чешката граница. — Графа погледна през прозореца към сивото навъсено небе, от което валеше обилен сняг. — Дори ако летището не е затворено, което е съмнително, няма самолет, който би могъл да ни открие в това време. Шансът е на наша страна, късмет извадихме!

— Този път ни провървя — съгласи се Янчи.

— Имате на разположение вашия час, полковник Хидас — каза Графа като отмести ръка от мембраната, — но дори с една минута да закъснеете и няма да ни намерите. Още нещо: ще дойдете по пътя откъм село Вилок и само оттам. Нямаме намерение да ви позволим да ни отрежете пътя за оттегляне. Предполагам имате представа за възможностите на нашата организация. Всички други пътища северно от Сомбатхей са покрити от наши хора и ако кола или камионетка се размърда по тях, няма да ни намерите като пристигнете. Тогава до срещата, драги полковник… След около три часа, както се договорихме, довиждане.

Графа постави слушалката и се обърна към останалите: — Виждате как стоят нещата, господа. Оставям настрана славата и репутацията, желанието за саможертва и рицарството. Ще си спестим неприятния риск, свързан с тези неща. Ракетите значат много повече от едно обикновено отмъщение. Нужен им е професорът. Както и да е. Имаме на разположение три часа.

 

 

Три часа, но един от тях беше почти изминал. Това беше час, през който би трябвало да дремнат. Всички бяха изтощени до краен предел и безкрайно се нуждаеха от сън, но на никого и през ум не му мина мисълта да заспи. Янчи беше като слисан, радваше се при мисълта, че отново ще види Катерина, но в същото време беше и нещастен, обзет от нетърпение и угризения. В сърцето си вече бе решил твърдо, че професорът не трябва да се предаде. Професор Дженингс също нямаше никакво желание да проспи последния час, през който щеше да е на свобода. Казака също не заспа, защото кипеше от енергия и в момента се занимаваше с камшика и пумпала, изпълнен с готовност за предстоящата славна битка с полицията. Шандор дори и не помисли да полегне, само сновеше напред-назад навън на студа и не се отделяше от Янчи, защото не искаше да го остави насаме с нещастието, което го бе сполетяло. Графа пиеше — бавно, на глътки, с удоволствие, сякаш никога повече нямаше да види бутилка с ракия. Рейнолдс го наблюдаваше с мълчаливо възхищение. Видя, че Графа отваря трета бутилка, а от първите две беше изпил повече от половината. Сякаш пиеше вода, никакво въздействие на алкохола не се забелязваше.

— Ти, приятелю, мислиш, че пия много — засмя се Графа на Рейнолдс. — Няма защо да криеш мислите си.

— Не е добре, защо го правите?

— Защо ли, наистина? Просто ми доставя удоволствие.

— Но…

— Какво, приятелю?

Рейнолдс сви рамене:

— Не за удоволствието пиете.

— Не е ли? — повдигна вежди Графа. — Тогава, може би, за да удавя грижите си.

— Да удавите грижите на Янчи, според мен — каза бавно Рейнолдс, осенен от някакво остро необичайно прозрение. — Всъщност, мисля, че знам. Нямам представа откъде сте толкова сигурен, но вие сте убеден, че Янчи отново ще види Катерина и Юлия. Неговите грижи ще отпаднат, но вашите остават, а те са същите като неговите, само че сега ще трябва да ги понасяте сам. Затова ги чувствате двойно по-тежки.

— Янчи ти е казал?

Нищо не ми е казал.

— Вярвам ти — Графа го изгледа замислено, — знаеш ли, ти сякаш остаря с десет години пред очите ми само за няколко дни, приятелю. Никога вече няма да бъдеш същият, какъвто те видях за пръв път в онази нощ. Естествено смяташ да напуснеш тайните служби?

— Това ще е последната ми мисия. Няма да работя повече за службите.

— Имаш ли намерение да се ожениш за русокосата Юлия?

— Господи Боже! — Рейнолдс го загледа слисано. — Толкова ли… толкова ли е очевидно това?

— Ти щеше да си последният, който щеше да го види, а то бе очевидно за всеки.

— Е добре, щом е така — да — начумери се Рейнолдс и за да изрази още по-добре изненадата си добави, — но още не съм я попитал.

— Не е необходимо. Аз познавам жените — махна сантиментално с ръка Графа, — тя вероятно има смътни надежди, че ще го направиш.

— Надявам се да е така — Рейнолдс замълча разколебан, след това погледна Графа право в очите. — Вие хубаво се отклонихте от въпроса, така ли е?

— Да, малко непочтено от моя страна. Засегнах съвсем личен въпрос, а ти беше толкова любезен да не ме срежеш и да откажеш да разговаряме. Понякога изпитвам гордост, а това е осъдително. — Графа наля до горе чашата си, отпи от нея и запали от фаса следващата си руска цигара. След това продължи рязко: — Янчи търсеше съпругата си, аз моето малко момче. Малко момче! Следващия месец трябваше да навърши 20, а може би е наистина на 20, не знам. Не знам, но есе ми се ще да се надявам, че е жив.

— Това единственото ви дете ли беше?

— Имах пет деца, а децата имаха майка и дядо, и чичовци, но за тях не се тревожа, те всички са невредими и на сигурно място.

Рейнолдс не каза нищо. Нямаше и какво да каже. От думите на Янчи знаеше, че Графа навремето бе загубил всичко и всички на света, освен малкото момче.

— Отведоха ме, когато той беше само на три години — продължи Графа, — все още го виждам, сякаш е пред очите ми, как стои на снега учудено, без да разбира какво става. Оттогава ден и нощ не ме напуска мисълта за него. Дали е оживял? Кой се грижи за него? Има ли дрехи, които да го предпазят от студа? Топло ли е облечен, дали е нахранен достатъчно или е слабичък и никому ненужен, може би никой не го иска. За Бога, аз го оставих съвсем мъничко момче, господин Рейнолдс, сега се чудя как ли изглежда. Винаги съм се питал колко ли е пораснал, как се смее, как се усмихва, как играе, как тича… Как ми се искаше през цялото време да съм до него, да е пред очите ми всеки ден, да се грижа за него и да виждам най-чудесното и удивително нещо — как расте. Но не бях край него. Най-хубавите години, когато трябваше да му помагам да израсне здрав и силен, отлетяха неусетно, а сега е вече твърде късно. Миналото е минало и никога не се връща. Той беше всичко, за което си струваше да живея. Така е устроен животът. За всеки човек настъпва мигът на истината, на жестоката, но неизбежна истина. За мен този миг настъпи тая сутрин, аз никога няма да го видя отново. Може би Бог ще се погрижи за момчето ми.

— Съжалявам, че ви попитах — каза тихо Рейнолдс, — ужасно съжалявам. — Замълча, после продължи отново: — Не е истина, не знам защо го казах, но съм доволен, че попитах.

— Странно е, но и аз съм доволен, че ти разказах. — Графа пресуши чашата, напълни я отново, погледна часовника си и когато проговори, беше пак Графа, какъвто Рейнолдс го познаваше. Гласът му беше оживен, настоятелен и ироничен. — Този „барак“ предизвиква самосъжаление, но в същото време може и да го разсее. Времето лети, приятелю, единият час почти премина, не можем да останем повече тук. Само някой луд може да повярва на Хидас.

— И така, значи Дженингс трябва да тръгва? — Дженингс трябва да върви. Ако не го получат, то Катерина и Юлия…

— Ще ги ликвидират, така ли е?

— Съжалявам.

— Трябва много да му е нужен на Хидас.

— Иска го отчаяно. Комунистите са смъртно уплашени, че ако той избяга на Запад и проговори, това ще бъде ужасен, непоправим удар за тях, от който дълго време няма да могат да се оправят. Затова аз телефонирах и предложих себе си. Имам предвид колко ще са доволни да попадна в ръцете им. Исках да разбера до каква степен държат на Дженингс. Както казах, искат го отчаяно.

— Защо? — Гласът на Рейнолдс беше напрегнат.

— Той никога няма да работи отново за тях — каза Графа уклончиво — и те добре го знаят.

— Имате предвид, че…

— Имам предвид, че те искат само той да замълчи завинаги — отвърна Графа сурово. — А има само един начин, който гарантира сигурност за това.

— Господи! — извика Рейнолдс. — Не можем да го оставим да се предаде. Не може да го оставим да тръгне към смъртта си, без да направим нещо.

— Ти забравяш за Юлия — каза Графа тихо.

Рейнолдс зарови лице в ръцете си толкова смутен и слисан, че не знаеше какво да каже. Така мина минута, може би минута и нещо, когато изведнъж той се стресна и се изправи от грубия, рязък звън на телефона, разсякъл тишината в стаята. Графа грабна веднага слушалката.

— Тук Ховарт. Полковник Хидас ли е?

Янчи и Шандор се втурнаха в стаята през прага още щом чуха звъна. Главите и рамената им бяха отрупани със сняг. И сега можеше да се чуе металното звучене на някакъв глас в слушалката, но не се различаваше нито дума. Единственото, което им оставаше, беше да се облегнат нехайно на стената и да наблюдават как Графа говори. Мъчеха се по израза на лицето му да отгатнат съдържанието на разговора. Даваха вид, че им е безразлично, затова оглеждаха стаята безцелно, но явно не виждаха нищо. Изведнъж Графа се изправи, видимо се на-прегна, мускулите над веждите му очертаха дълбока вертикална линия на челото му.

— Невъзможно! Казах един час, полковник Хидас. Няма да чакаме и секунда повече. Мислите ли, че сме толкова загубени, та да останем тук, докато вие ни сгащите и за най-голямо ваше удоволствие ни заловите? Няма да стане!

Графа поспря, защото гласът от другата страна го прекъсна. Заслуша се за момент в бързото отсечено бърборене и остана вцепенен, защото чу щракането на вилката от другия край. Остана така за миг, загледан в безмълвния телефон, след това бавно остави слушалката на мястото й. Когато обърна лице към другите, с десния си палец разтриваше пръстите си. Угрижено беше захапал долната си устна.

— Има нещо, което не е наред — гласът на Графа отразяваше загрижеността, изписана върху лицето му.

— Има нещо, което съвсем не е наред. Хидас каза, че отговорният министър е във вилата си в провинцията, а телефонните линии са прекъснати. Бил изпратил кола да го доведе. Затова било необходимо още около половин час… Какъв проклет идиот съм аз!

— Какво имаш предвид? — попита Янчи. — Кой?…

— Аз. — Неувереността, която преди малко се четеше върху лицето на Графа, се бе изпарила. Сега гласът му беше уверен, говореше припряно, както Рейнолдс не бе го чувал. — Шандор, пали камионетката, веднага. Погрижи се да вземеш гранати с амониев нитрат за малкия мост на пътя и телефонен кабел. Всички бързо, за Бога, побързайте!

Никой не зададе въпрос на Графа. Десетина секунди по-късно бяха навън под снега, който се стелеше обилно и тежко. Натовариха се набързо в камионетката и след минута тя се заклати надолу по неравния път към шосето. Янчи се обърна към Графа, погледна го с ням въпрос, изписан върху лицето.

— Последният разговор се проведе от някаква телефонна кабина — каза Графа спокойно, — престъпно нехайство от моя страна е да не го разбера веднага. Защо полковник Хидас от тайната полиция ще телефонира от кабина? Защото той вече отдавна не е в кабинета си в Будапеща. Сто и едно на сто съм сигурен, че и предишният разговор не беше проведен от Будапеща, а от поделението в Гьор. Хидас е бил по пътя към нас през цялото време, опитвайки се да направи всичко възможно да ни забави, да ни задържи тук с тези фалшиви телефонни разговори. Министъра, разрешение от правителството, прекъснати телефонни линии… лъжи, всичко това са лъжи. Боже, господи! Като си помисля, че се оставихме да ни баламосва! Будапеща… Хидас е напуснал Будапеща преди много часове. Обзалагам се на каквото искате, че в момента той и хората му са на пет-шест мили оттук. Още петнайсетина минути и всички щяхме да се окажем оковани. Хубави малки мухички, които очакват търпеливо да попаднат в мрежата на паяка.