Георги Караславов
Татул (3)

3

Измина един месец от смъртта на Минча.

Старата шеташе вече за големия четиридесетдневен помен. Трябваше да си изберат едно момче, неженено и по-младо от покойника, за да го пременят. Това момче щеше да й стане като втори син, с него тя щеше да се утешава. Момчето тя беше си избрала вече, сега мислеше само как да хване повече пари, та да се отсрами пред новите роднини, и пред съседи и близки. А нямаше откъде да вземе нито лев. Иван изкара един гладен харман, както казваха в селото на предивременното вършеене, и смля две-три крини пшеница за помена, а другото смеси с ръж и ечемик за всеки ден. Старата дремеше пред полозите, остъргваше скришом житото от хамбарчето и го продаваше на помаците. Тошка виждаше всичко, но си мълчеше.

Отначало Иван тъкмеше да не правят четиридесет на Минча. „Умре ли си човек, другото е празна работа“ — мислеше си той. Пък и много пари щяха да похарчат. Но старата… С нея как ще се разбере? Тя ще полудее, но пак ще го направи, не само от набожност, а просто тъй, напук на него и на Тошка. Но без него тя пак нищо не можеше да свърши. И май чакаше първа да му заговори.

— Слушай — подхвана тя в неделя привечер, — я закарай утре до града един чувал пшеница, та земи някой лев за четиресето на батя си.

— Аз викам да го направим по-прибраничко — предложи предпазливо Иван.

— Ще направим, както всички го правят! — сопна се тя. — Не можем само ние да се делим от хората…

— То мене ако питаш, няма и нужда от такива работи, ама…

— Тебе аз не те питам! — отсече тя предизвикателно.

Той пламна, но се въздържа.

— Че какво, аз да не съм ти аргатин в тази къща?

Старата не отговори, но Иван долавяше как очите й светнаха под черната шамия.

— Колко пари ще трябват? — попита той примирително.

— Колко? Трябва да купим един чифт обуща, няма с цървули да го курдисаме… Сетне… малко бонбони, кърпички, свещи…

— Ами… такова… кого ще пременим? — попита той и се вторачи в нея.

— Аз съм го избрала — отвърна бързо старата и заклати глава. — Това не е мъжка работа.

— Ти си го избрала, ама да видим дали и ние ще го изберем! — рече той малко троснато.

— Момчето е харно…

Иван трепереше.

— Харно! Харно! Кое е?

— Стаменко, сватовият Пенюв момък…

— Кой свато Пеню? — наежи се Иван.

— Свато Пеню, Трендафиловият. Да не са сто души в селото…

— Само таз няма да я бъде — изпъчи се Иван.

— Ще я бъде, ще я бъде!… Аз вече и дума им проводих…

— Не ти бръсна аз думата на тебе!

— Защо бре, сине? Защо да не я бръснеш? — кипна тя и настръхна като квачка.

— Ей затова, на… Този мръсник!… Този копелдак… Него да пусна аз в двора си? Него да пременим за батя!… Да се сродяваме с тези разбойници!…

— Защо да са разбойници бре?…

— Защото е от Ганчовските, затова! Не знаеш ли?… Нали той миналата година щеше да пречука батя за мерата?… А сега ти ще го пременяш? Уф! Главо изкуфяла!…

— Ууу, как го изхраних такъв умен син! — посочи го с длан старата. — Все ти много да знаеш, все ти много да разбираш… Каквото било, синко, било — подхвана по-меко тя. — Ако сме се карали, ще се сдобрим… Не ща вече да ходиш с разни копунтии и да те разкарват из управленията… Искам да се съберем с по-богати, с по-примерни хора… Стига сме се делили в шугавите…

— Уф, и тя! Риза няма на гърба си, ама ще бяга от шугавите… Хайде, иди! Иди при Ганчовските.

— Плюй на батювия гроб! — И той я блъсна по рамото.

— Утрепи ме де, утрепи ме! Хайде, утрепи ме! — Старата викаше, устната й трепереше. — Набъхти ме! Набъхти ме, дето съм те изхранила толкав мъж! И защо? Защото ти мисля доброто… Че аз за тебе го правя бре! За тебе!… Искам да се сродим с по-богати хора, та и ти хубавичко да видиш… Сила има човекът, може да ти помогне и на служба да те нареди…

— Не ща му службата аз! Ти за мене няма да се грижиш! Чу ли? Гол ли ще ходя, гладен ли, то си е моя работа… — Прежълтял, разтреперан, Иван пристъпяше към нея и сочеше с юмрук. — Той да си върне мерата, не му искам службата на този хайдутин…

— Ба, ще ти я върне, почакай! Пък и какво ще спечелиш ти, ако той ти върне мерата? Да лапат кметовете… Ти себе си гледай, себе си. Че ще измъкнат твоето, хем под носа ти ще го измъкнат…

— Стига! — махна Иван. — Тази, дето си я скроила, няма да я бъде, чу ли? На Пеня Трендафилов копелето няма да стъпи в двора ми, да го знаеш…

— Ба, затърчал се е. Като не щеш, насила хубост не става… Пък ти карай с щурия си ум, да видим докъде ще я докараш! — заклати тя глава.

— Докъдето я докарам, дотам — поомекна Иван.

Но старата пламна пак:

— Ти ще го избереш, ти! Хайде няма да ти се бъркам. Вземи Вълюоловчето, нищо, че е вдовец. Вкарай вълка в кошарата…

— Как Вълюоловчето? — не разбра подмятането на майка си той. — Нали трябва да е неженен и на години по-малък от батя?

— Не знам… Аз нищо не знам… Аз не съм майка в тази къща, аз съм кучка… Като съм изхранила такъв хитър син, защо съм седнала да му бера грижата…

— Казах ти: не ща да ми береш такива грижи.

— Няма. Аз само ще седя така и ще гледам. Правете, каквото си искате и каквото си знаете, няма да ви се бъркам… Аз от нищо не разбирам, глупава съм аз, проста съм… Ти избери момчето, хайде.

— Ще го избера.

— Избери го.

На сутринта тя се спря пред него и го попита сухо:

— Кой ще бъде?

Иван помисли малко и като разбра, че пита сериозно, отговори тихо, но решително:

— Младен, на батя Дима Стойков.

Старата си отдъхна. Момчето беше добро, ходът му беше като Минчовия, пък и бащата е прибран и разумен човек. Нивите му бяха наредени, много отбираше от работата си, а и в селото го тачеха. Само дето и той, стар човек, беше се объркал в този пусти партизанлък, само това не й харесваше…