Георги Караславов
Татул (17)

17

Тошка простираше набрания памук да съхне. И се стресна като ударена. Своето име ли чу? За нея ли беше това? Тя се изправи и погледна. На къщния праг стоеше старата и я викаше:

— Булка! Тошка! Хайде ела да ядем! Остави го този памук, стига му толкова съхнене.

— Сега, мамо, ей сегичка ще дойда! — отвърна Тошка, пръхнала от радостно вълнение.

Тя още не вярваше на очите си Какво беше станало? Каква беше тази промяна? Сънуваше ли… От толкова време свекървата за пръв път я викаше на име. И никога през живота си Тошка не беше работила така чевръсто. Тя размята белите пукали върху проснатата черга, изтърси престилката си и влезе в кухнята. Синията беше сложена вече. Старата и Кина седяха и си приказваха.

— Добре дошла, лельо — подаде ръка Тошка и се усмихна. — Какво си правите вкъщи, харно ли сте, децата здравички ли са? Защо не доведеш Тонча да си поиграят с Петето?…

— Харно сме, лели, сполай на Бога… здрави сме засега, па докога — Божа воля. И децата са харни, играят си там…

— Засега да сте здрави, та… — обади се старата. — То човек не знае какво ще го срещне… Каквото му е наредено отгоре, това е… Како, седни по-близо… Хайде, булка, па и ти си хапни… Цял ден си търчала…

— Ваню къде е? — огледа се Кина.

— Хайманува! — отговори сърдито старата.

— Излезе… Отишъл е по кафенетата… — Тошка скри, че преди малко Хъчибързовчето и Васил Пеев го повикаха, поприказваха нещо и отидоха нанякъде.

— Ох, дотук ми е дошло от тези кафенета! — заклати глава Кина. — Зазими ли се, мъжките ни не се свъртат вкъщи. Ако не ги повикаме за ядене, тъй и ще си пукнат от глад…

— Все с този върли партизанлък! — заклати сърдито глава старата. — Скамбиля забраниха, не знам какво друго забраняваха, само него, пущината, не можаха да забранят!…

Поприказваха и за партизанлъка, и за скъпотията, и за немотията.

— Не знам, сестро — подхвана напевно старата, — не знам какво ще се прави и как ще се живее… Оголели сме на, това, дето го гледаш на гърба ми, то е. На Иван трябва гащи да му готвим за зимата, няма с какво между хората да излезе… Пък как ще купим вълна, с какво ще я купим, хич не ми стига умът…

— Ох, вие сте пак малцина — заклати глава Кина. — Я ела нас да ни видиш, една къща хора, на кого по-напред… Няма вече с какво да се преоблечем… ризите ни капнаха от гърбовете…

И докато двете сестри се оплакваха една на друга, Тошка разтреби бързо, помете, почисти и излезе. „Пъргава булка“ — искаше да каже Кина, но преглътна и замълча. Старата забучи нос в скута си и се замисли.

— Ами ти сигурна ли си, че ще повтори? — попита изведнъж Кина.

Старата я погледна и заклати бавно глава.

— Е, нещо има ли вече… нещо чула ли си? — навеждаше се Кина.

— Какво ще го чувам ма, како, хората ли ще трябва да ми го казват… нали го виждам, пред очите ми е…

— Какво? Да не е завъртяла някого?

— И тя е завъртяла, и нея са завъртели, току… ние ще си изгориме, сестро, ние…

— Па като е пощуряла, да върви — сопна се Кина.

— Тя нека върви, никой не я спира пея, ама нивиците ни ще идат, ни-ви-ци-те!… — проплака Марьола.

— До адвокатин ходихте ли?

— И да ходим, како, и да не ходим, все това. Само дето пари ще трошим… Нали й се пада по закон.

— Идете, идете! — настоя Кина. — С един закон съдят и тъй, и инак… Стига да умее човек…

— Мислила съм, како, кроила съм — подхвана плачевно старата, — никак не иде, наникъде не излиза. Хайде, да речем: дело. Ами нали пари ще трябват за това дело мари, како, дело без пари води ли се? Откъде ще ги вземем?… Пък и ако го подхванем, един Господ знае кога ще се свърши… Нали вие водихте едно… Не може, няма как… Иван е навел глава, да си й дадем, вика, каквото й се пада… Ама на него лесно му се приказва, имот той още не е печелил, къща не е събирал… Като го остави с вързани ръце, тогава ще го питам аз…

— Та нека си се жени, нека се пръждосва, няма да й дадете и това си е! — отсече решително Кина.

— Не може, сестро, не може! — чукна дланта на лявата си ръка Марьола. — Нали питах и сватята Марина. Не давахме, вика, нищичко не й давахме, ама с властта, вика, всичко си взе.

— Ще речете: съдът както реши. Пък докато да реши съдът…

— Не може! Не може! Тя ще си го вземе, пък ти, ако искаш, съди я.

— То друго, щом й го дават — примири се Кина.

— Ама те и да й го дават, аз няма да й го дам, аз! — пламна Марьола. — Моята душица знае как е събирала тая стока…

— Ами щом е по закон? — изгледа я Кина.

Старата зина, дигна юмрук, но само замахна заканително. Искаше й се всичко да повери на сестра си, поне на нея да каже за онова, което беше намислила да направи, но се стресна за миг, преглътна думите си и наведе пак глава.

„Да й кажа ли? — попита се тя. — Или да не й казвам? Не, няма да й кажа, не е хубаво… Такива работи не се разправят, зер знаят ли го двамина, те скришни не остават… Ще вземе да се похвали на някого и отиде след това… Пък дрънне ли се веднъж, иди го спирай, ако си нямаш работа…“

Дълго мисли старата, дълго крои как да се носи с Тошка. И реши да не й приказва лошо, да се прави на добра и кротка. И без това са ги разнесли из селото, барем с това да си остане. Пък за пред хората тя ще намери как да се докара. Още на следния пазар ще идат двете със снахата до града, нищо няма да купят, ама ще идат, само да ги видят. Ще вземе да я праща на гости по съседите, тя ще се похвали, че се погаждат, че живеят добре… Нека и тя сама да се поотпусне, че ако продължава да я хока, току-виж, дигнала си партакешите след някого, преди да направят годината на Минча…

Старата дълго мисли как да я премахне. И реши кротката, никой нищо да не знае, никой за нищо да не се досети. Па като я нареди, да я претупат надве-натри и да се свърши. Нека само тези приказки позатихнат. Нека хората си мислят, че си се погаждат. Че каквито лоши и завистливи съседи имат, всичко може да им текне…

Старата не си даваше сметка как точно ще премахне Тошка. Тя мислеше само да отърве имота, да го запази за своите, защото за свои тя беше си погребала живота в този имот. Ще я премахне, щом нямаше друго спасение. И след като реши това, изведнъж й олекна, като че всичко беше свършено лесно и благополучно. „Ще я отровя като кокошка! — скърцаше тя. — Нека взема тогава по закон, нека граби чужди ниви! Връцка ми се тук пет-шест години, гледаха я като рово яйце, на гърба й прах не даваха да падне и сега: имот! Имот ли?…“

— Ти не се кахъри толкова — обади се Кина, като я видя така дълбоко приведена. — Иван е още млад, може и някой занаят да научи, та да си помага в разноските… Па вижте да му вземете и някоя мома с нивици…

— Мина му времето за занаят, како. Пък и от занаята няма прокопсия. Ей го сватов Доньов Гьорги. От ония години вадеше по някой лев, сега, вика, клечките и пироните, вика, не мога да изкарам… Пък за такава мома, дето казваш, не се пада на нас, како, не сме родени с такъв късмет… Виж, някоя голотия може да ни се навре пак, та… — Старата искаше да каже: та и тя да грабне някоя нива. Но нещо я клъцна в сърцето, тя сдъвка мисълта си и потрепери от страх. Сети се, че за да вземе дял нова снаха, трябва и Иван да умре. Старата не искаше и да помисли за такова нещо. Защото вярваше, че каквото си мислиш, това и ще се случи.

— Сгода да има — догади мисълта й Кина, — да е кротка и разбрана, та може и без имот да е. Дето думата е сладка, там и хлябът е сладък.

— И аз така викам, како…

— Тъй, тъй… То си е хубаво да има нещичко, ама като няма…

— Ако има я някой декар, я малко парици, няма да е лошо…

— Е, имате ли нещо нарочено? — попита предпазливо Кина.

— Знам ли го? — оживи се старата. — Още е рано да мислим за такова нещо, ама дните си вървят, годината ще си изхвърчи, та ще трябва да му търсим някое по-сгодно място… Разправят, ходел в Костиево.

— В Костиево ли? — дръпна се Кина. — От мене ти на съвет, сестро, другоселка да не довеждаш… Хубавото нещо не го пускат да излезе извън селото, да го знаеш това… Научих аз… казаха ми… била една охтикалия. Да си вземе той булка от нашето село, та барем да си знае каква е…

— Нека да си вземе ма, како, защо да си не вземе, стига да има — въздъхна тежко старата.

— Има, има! — заклати уверено глава Кина. Как да няма!… Аз, ако искаш да знаеш, съм я намерила… — И тя се наведе: — Има и малко имотец… То не е кой знае колко, ама все е помощ… А и инак е пъргава… умее да шие…

— Ами коя е? — ококори се старата.

— Кръстника ма, батювата Тодорова.

Старата клюмна: момата беше гърбава и с единия крак замяташе.