Георги Караславов
Татул (29)

29

От виното ли бе, простинала ли беше, или от големия шум, но на утрото старата се събуди с натежала глава. Краката и ръцете й бяха отмалели, коленете я боляха, нещо я дразнеше на гърлото. Тя пошета из къщи, походи из двора, свика кокошките и ги нахрани. Искаше да се поразтъпче на открито, та дано й мине. „От виното е — успокояваше се тя сама.

Пийнах повечко, не трябваше да пия толкова… Пък и тия викове, главата ми щеше да се пръсне…“

Старата се прибра пак в стаята, седна до печката и взе хурката. Но още щом седна, главата й натежа, слепите й очи започнаха да щракат, болките я зацепиха като с клин.

Щом останеше сама в стаята, тя пущаше вретеното, прихлупваше и слагаше лице в дланите си. На два-три пъти Тошка я свари така и помисли, че дреме.

— Мамо ма, ами легни си, ако ти се спи — покани я най-сетне Тошка.

— Няма, няма! — замаха с ръка старата. — Аз само така… Главата нещо…

— Да не те е хванала инфлуенцата?

— Инфлуенция! Мене такива работи не ме хващат…

Старата изтрая до другия ден на обед. Като се нахрани, тя се дръпна от софрата, сви се върху една възглавница и притвори очи.

— Какво? — изгледа я тревожно Иван. — Тебе май не ти е добре?

— Добре ми е — не се даваше още тя, — отмаляла съм, та рекох да си полегна малко.

— Очите ти са зачервени — забележи Иван.

— Нищо ми не е… Моите очи са си такива…

— Слушай, ако не ти е добре, да направим нещо, да сварим я липов цвят, я сърчевина — настояваше Иван.

— Гледайте си вас… за мене не се грижете…

— Е, че ти какво си, та за тебе да не се грижим? — отвърна малко обиден Иван. — Ако си болна, защо да не се грижим?

— Не съм болна, нищо ми не е…

На сутринта старата не можа да се дигне. Иван излезе още в тъмно, отиде в обора, сложи на добитъка, почисти, повъртя се на хармана, дето съседските кучета бяха се сдавили, и се върна чак когато бледото зимно слънце се издигна над Малтрифоновия дъб.

— Мама лежи — посрещна го тревожно Тошка.

— Ама още ли не е станала?

— Не е.

— Инфлуенца — сви устни Иван, като някакъв стар и опитен лекар. — Аз още вчера, като я видях…

— Питах я не иска ли нещо, не, вика, ще полежа малко, вика, и ще стана…

— Ще стане!… — отвърна троснато Иван и влезе при нея.

Старата отметна чергата и го погледна. Треската беше я стопила. Лицето й и без това беше много слабо и набръчкано, но сега то приличаше на мъртвешко. Иван тъй се смути, че на първо време нищо не можа да продума. Мълчеше и тя. Само облизваше често-често побелелите си изсъхнали устни и го гледаше тъжно.

— Какво ти е, мамо? — пристъпи той към леглото й. Личеше, че е загрижен и разтревожен.

— Нищо — отвърна тя тихичко. — Боли ме глава, ама то ще мине…

— Да ида да повикам фелдшера?

— Никого няма да викаш — приповдигна се тя. — Нямаме пари за харчене… Мина ми биля…

— Да ти сварим липов цвят, да се затоплиш малко?

— Липов цвят може.

— Ами да изпиеш една паница вино с черен пипер? — погледна я изпитателно Иван.

— Не трябва! Не трябва! — замахна тя с ръка. — Ако потрябва, аз сама ще си пусна.

— Е, хубаво — отвърна Иван и се дръпна настрана.

Старата си даваше кураж, но понякога през ума й минаваха най-лоши и страшни мисли. „Колко му е на човека! — плашеше се тя сама. — Гори, гори като кандило и току свърши, угасне… Ако е рекъл Господ, може и да си поживея още, ама пък може и да си умра…“

Да си умре! Тази мисъл премина през ума й така, както много пъти преди това беше минавала. Но сега старата се спря на нея, замисли се, сърцето й започна да тупа силно. Ами сетне? Какво ще прави той без нея?… Малък е още, дете е, хвърчи нависоко, тъй ще си остане на улицата, ще го оставят с две-три ниви, та ще е петимен за една кора хляб…

Към обед тя се поотърси, приповдигна се и лошите мисли се изпариха. Но пак не й беше добре, болките в плещите и в кръста още не бяха минали, в устата й беше блудкаво и противно, гърлото я болеше, едва преглъщаше вгорчивялата плюнка. Като поседя малко върху леглото си, тя се дигна и мина в другата стая, дето спяха Петето и Тошка. Но следобед пак пламна и пак се тупна в леглото. И тогава старата се уплаши наздраве „Ще се мре! Ще се мре!“ — повтаряше тя със засъхнали устни, вторачила трескав поглед в опушения дъсчен таван. И се мъчеше да си представи какво ще стане, ако умре. Тогава и нейният дял, който тя смяташе да прехвърли на Ивана, също ще се дели поравно. Какво ще се падне на него? Ще си остане той гол като пушка, ще търчи по чужди ниви да се мъчи за един комат хляб. То в тези проклети години хлябът от своето не излиза, та от чуждото!… Ниви наполовина, двор наполовина, къща наполовина, всичко, всичко… Ще го зароби, ще го удуши, ще го затрие… И защо?… „От моя глупав ум! — укоряваше се старата. — От моя глупав ум!“ Сърцето й биеше до спукване, главата я цепеше, тя се задъхваше от болки, от тревога и страх. „Защо не станах още докато бях здрава, защо не отидох в града да уредя всичко! — тюхкаше се тя. — Сега ще взема да го оставя на път, та да ме помни, докато е жив… Можех да продам моя дял и да му го прехвърля… Всичко можех да направя, ама на, пустата ми глава изкуфяла!…“ Струваше й се, че сърцето й всеки миг може да спре. Тогава… Ще го остави така, че и той с добро да не я запомни, блага дума за нея да не продума… „Ами какво ще кажа на тейка му, като ида там? — питаше се тревожно старата. — Ох! Ох! Ох! Архангеле свети Михаиле! Почакай още малко, не ми вземай душата…“

Понякога старата се забравяше и започваше да се моли гласно. Веднъж Тошка я чу, пристъпи тихичко към леглото й и се спря. Старата се сепна, приповдигна се на лакът и я загледа втренчено.

— Мамо, много ли ти е лошо? — попита съчувствено Тошка.

— Лошо ми е — отвърна някак досадно старата. — Хайде иди си гледай работата… Ще ми мине… Много огън имам…

— Ами да кажа на Ваня… да иде за доктор.

— Няма време… Нищо ми не е…

Цял ден и цяла нощ старата стена, охка, моли се. Чак на другия ден сутринта огънят й попремина, очите й се ококориха. „Ох! — въздъхна тя облекчено, и благодарствено. — Сполай ти, божичко, имало още животец!“

В най-силния огън тя се зарече на Архангел Михаила, ако й помогне да оздравее, да му подари големия месал със сините кенари. Този месал тя го тъка, когато беше още млада булка, той беше нейната гордост и оттогава тя го пазеше като очите си, никога и за нищо не беше го употребявала.

При най-високата температура Иван постоянно обикаляше около нея, питаше иска ли нещо, тичаше насам-нататък и не знаеше какво да прави. Тошка я гледаше в очите, мъчеше се да угади, каквото й се ще и все донасяше нещо я за пиене, я за мазане, я за налагане. Старата приемаше всичко, но нито веднъж не й каза една добра дума, не я насърчи с един благ поглед. Тошка виждаше това и люта болка давеше сърцето й. „С какво съм я разсърдила, кога съм отишла насреща й?“ — питаше се тя и ровеше в паметта си. Помнеше всичко, от женитбата досега, нямаше нищо лошо, ама нищичко, нищичко… Защо тогава я гледаше така?

Още щом се посъвзе, старата отказа да й прислужват. И се помъчи да стане, но Иван я уплаши:

— Лежи, защото може да те повтори.

— Може ли?

— Може. И тогава няма да има ставане, да го знаеш.

— Ох, да мога да си легна в черната, та да рахатясам — подхвана тя тъжно и припевно. — Умирачката е лека, когато човек е уреден. Ама кога е на такова положение като нашето…

— Лежи, лежи! — отвърна малко шеговито Иван. — То за умиране и баба знае… Да живееш, там е работата…

Но си легна. И лежа, докато напълно да оздравее.