Николаус Ленау
Трима цигани

Пусто поле, през полето полека

моята бричка се влачи едвам,

насред полето върба — и троица

цигани видях, излетната там.

 

Къдра глава е отпуснал едина,

сграбчил цигулка в извита ръка,

буйна и весела песен подкарал,

и като вихър премята лъка.

 

Другият къса лулица засмукал,

гледа из нея как пушек се вий,

сякаш че всичко световно блаженство

заради него се в пушека крий.

 

Третий цимбал окачил на върбата,

спи там, извърнал нагоре лице,

вятърът тихо струните подръпва,

блян му вълшебен витай над сърце.

 

Нищо и никакви, дрипави, голи,

тям изпод дрипи месата лъщят,

хич и не искат да знаят — с усмивка

гледат презрително те на света.

 

Те ме научиха тройна наука —

тоя безсмислен живот на света

как се просвирва, пропуща, проспива,

гордо, с презрителен смях на уста.

 

Тримата цигани… Татък далеко

моята бричка в полето изви;

дълго се ази извръщах и взирах

в техните рошави, мурги глави.