Робърт Шекли
Цивилизация на статуса (28)

ГЛАВА 28

Дравивян го въведе в просторна стая с орехова ламперия. Лакираните мебели от тежко черно дърво бяха покрити с изящна дърворезба. Високото правоъгълно писалище изглеждаше старинно. Едната стена беше изцяло покрита с тежък гоблен. Избелелите му краски обрисуваха средновековна ловна сцена.

— Харесва ли ви? — запита Дравивян. — Цялата мебелировка е дело на моето семейство. Жена ми изкопира гоблена от оригинала в музея „Метрополитен“. Двамата ми сина помагаха в изработката на мебелите. Искаха нещо старинно в испански дух, но по-удобно от обичайните древни предмети. Постигнахме го с лека промяна на очертанията. Моят личен принос не бие на очи. Специалист съм по музика от бароковия период.

— И по полицейско дело — подхвърли Барънт.

— Да, и по него. — Дравивян му обърна гръб и замислено се вгледа в гоблена. — За полицията ще говорим като му дойде времето. Кажете ми най-напред какво мислите за тази стая?

— Много е красива — отговори Барънт.

— Да. И?

— Ами… не мога да преценя.

— Трябва да прецените — настоя Дравивян. — В тази стая виждате миниатюрно копие на земната цивилизация. Кажете какво мислите за нея?

— Струва ми се безжизнена — каза Барънт.

Дравивян обърна глава към него и се усмихна.

— Да, думата е подходяща. Навярно би било по-точно да се каже самодоволна. Това е стая с висок статус, Барънт. Много творчество е било вложено в артистичното усъвършенствуване на древните първообрази. Моето семейство претвори късче от испанското минало, както други претворяват късчета от миналото на маите, древните американци или полинезийци. И все пак вградената пустота бие на очи. Година след година автоматизираните фабрики произвеждат за нас едни и същи стоки. Тъй като всички ги имат, налага се да усъвършенствуваме фабричния продукт, да го бродираме, да се самоизразяваме и да показваме ранга си чрез него. Такава е Земята, Барънт. Нашата енергия и сръчност се насочват към дълбоко упадъчни цели. Покриваме с резба старинни мебели, тревожим се за ранг и статус, а междувременно границите на далечните планети остават неизследвани и непокорени. Отдавна престанахме да се стремим към космоса. Стабилността винаги носи опасност от застой и ние не успяхме да избегнем тази опасност. Толкова плътно се сляхме с обществото, че всяка индивидуалност трябваше да се отклони към най-безобидните цели, да се обърне навътре, да се опази от всяко смислено самоизразяване. Мисля, че откакто сте на Земята, успяхте да видите доста примери за това.

— Успях. Но не съм очаквал да го чуя от шефа на Тайната полиция.

— Аз съм необикновен човек — подигравателно се усмихна Дравивян. — А и Тайната полиция е необичайна организация.

— Навярно е много експедитивна. Как узнахте за мен?

— Това всъщност беше съвсем просто. Повечето земни жители още от детство са приучени на грижа за обществената безопасност. Част от общата култура, така да се каже. Почти всички, с които се срещахте, долавяха, че във вас има нещо много нередно. Бяхте очевидно неуместен, като вълк в овче стадо. Хората го забелязваха и съобщаваха пряко на мен.

— Добре — каза Барънт. — А сега какво?

— Най-напред бих искал да ми разкажете за Омега.

Барънт разказа на полицейския шеф за живота си на затворническата планета. Дравивян кимаше и по устните му играеше едва доловима усмивка.

— Да, всичко е почти както очаквах — каза той. — На Омега се е случило същото, както в някогашна Америка и Австралия. Разбира се, има и разлики, вие бяхте много по-сигурно откъснати от родния свят. Но във вас е възникнала същата свирепа енергия, същият напор и безмилостност.

— Какво ще правите? — запита Барънт.

Дравивян сви рамене.

— Всъщност няма значение. Предполагам, че бих могъл да ви убия. Но това не ще попречи на вашата група да изпрати от Омега нови разузнавачи или да превземе някой от затворническите кораби. Щом започнат да нанасят удари, жителите на Омега рано или късно ще открият истината.

— Каква истина?

— Вече би трябвало да ви стане ясно — каза Дравивян. — Земята не е воювала от около осемстотин години. Стражевите кораби около Омега са чиста заблуда. Звездолетите са напълно автоматизирани, пригодени за условията отпреди няколко века. С една решителна атака лесно можете да завладеете някой звездолет, после ще се предадат и останалите. И тогава нищо не ще попречи на затворниците да се върнат на Земята, а Земята няма с какво да се сражава срещу тях. Би трябвало да разберете, че това е причината да лишаваме от памет всички осъдени, преди да напуснат планетата. Ако помнеха, уязвимостта на Земята би била болезнено очевидна.

— Щом сте знаели всичко това, защо ръководството ви не е сторило нещо?

— Отначало имахме такива намерения. Но зад намеренията нямаше истинска воля. Предпочитахме да не мислим за лошото. Приемахме, че статуквото ще се запази завинаги. Не искахме да мислим за деня, когато затворниците ще се завърнат на Земята.

— Какво ще предприемете вие и вашата полиция? — запита Барънт.

— И аз съм камуфлаж — отвърна Дравивян — Нямам полиция. Званието „шеф“ е само почетно. Вече цял век Земята не е изпитвала необходимост от полиция.

— Ще изпитате, като си дойдат заточениците от Омега — обеща Барънт.

— Да. Пак ще има престъпност и други сериозни неприятности. Но мисля, че в края на краищата ще образуваме здрава сплав. Вие от Омега носите устрема, амбицията за овладяване на звездите. Мисля, че се нуждаете от известна стабилност и творчески сили, които може да ви предложи Земята. Каквито и да са резултатите, обединението е неизбежно. Ние тук прекалено дълго живяхме като в сън. Ще ни трябват крути мерки, за да се събудим. — Дравивян стана от стола. — А сега, след като съдбите на Земята и Омега изглеждат решени, мога ли да ви предложа нещо разхладително?