Робърт Шекли
Цивилизация на статуса (14)

ГЛАВА 14

Барънт имаше за какво да разсъждава, но колкото повече мислеше, толкова повече се объркваше. Ако Илиарди бе убил Теркалър, то защо бяха пратили Барънт на Омега? Ако бе станала просто съдебна грешка, защо не го бяха освободили след залавянето на убиеца? Защо някой на Земята му приписваше убийство, което не бе извършил? И защо бяха въвели в паметта му фалшиви спомени за това убийство, плътно под слоевете на съзнанието?

Не откриваше отговори на тези въпроси. Но знаеше, че никога не се е чувствувал убиец. Сега поне отчасти имаше доказателство, че наистина не е убиец.

Чувството за невинност променяше всичко. Търпимостта му към местните обичаи взе да се изпарява и той загуби всякакво желание да се пригажда към престъпния начин на живот. Искаше само едно — да избяга от Омега и да се завърне към онова, което законно му се полагаше на Земята.

Но това бе невъзможно. Стражевите кораби денонощно кръжаха над главите на затворниците. И дори ако имаше начин да се убегне от вниманието им, спасението пак щеше да си остане недостижимо. Засега технологията на Омега бе стигнала само до двигателя с вътрешно горене; единствено земните власти разполагаха със звездолети.

Барънт продължаваше да търгува с противоотрови, но липсата на гражданска отговорност започваше да бие на очи. Той не отговаряше на поканите от Магазина за сънища и никога не посещаваше популярните публични екзекуции. Когато наоколо се събираха ревящи тълпи, запътени за веселба в Мутантския квартал, Барънт най-често заявяваше, че има главоболие. Не се включваше в хайките на Кацниден, а веднъж се държа твърде грубо с официален търговски пътник от Клуба за месечна инквизиция. Дори посещенията на чичо Ингемар не го накараха да свърне от неправедния път.

Знаеше, че си дири белята. Очакваше неприятности и тази готовност му доставяше някакво странно удоволствие. В края на краищата на Омега нямаше нищо лошо в закононарушенията — стига да минеш между капките.

* * *

Само след месец му се удаде случай да провери решителността си. Един ден, докато се прибираше към магазина, някакъв тип се блъсна в него сред тълпата. Барънт отстъпи настрана, но онзи го сграбчи за рамото и го завъртя.

— Ти кого блъскаш, бе? — запита непознатият.

Беше нисък и набит. По дрехите личеше, че е Привилегирован Гражданин. Пет сребърни звезди на колана му показваха броя на извършените разрешени убийства.

— Не съм ви блъснал — отвърна Барънт.

— Лъжеш, гадна мутантска подлога!

Тълпата притихна, чувайки смъртното оскърбление. Барънт направи крачка назад и зачака. С бърз, артистичен замах противникът посегна към оръжието си. Но още половин секунда преди да го измъкне от кобура, пистолетът на Барънт вече беше насочен.

Прониза врага точно между очите, после усети раздвижване отзад и се завъртя.

Двама Привилегировани Граждани вадеха топлинни пистолети. Барънт се прицели автоматично, стреля и се метна да подири прикритие зад ъгъла на близкия магазин. Двамата рухнаха. Дъсчената фасада се огъна от удара на куршум и ситни тресчици се впиха в ръката му. Барънт зърна четвърти човек да се цели в него от градинката. С два изстрела повали и него.

И всичко свърши. Само за няколко секунди бе убил четирима души.

Макар да смяташе, че е лишен от склонност да убива, Барънт изпита радост и дори възторг. Бе стрелял единствено за да се защити. С това даваше на търсачите на статус повод за размишления — следващия път нямаше толкова да бързат със стрелбата. Нищо чудно да си изберат по-лесна плячка, а него да оставят на мира.

В магазина го чакаше Джо. Дребният мошеник изглеждаше кисел.

— Видях престрелката — каза той. — Беше много изящно.

— Благодаря — усмихна се Барънт.

— Мислиш ли, че това ще ти помогне? Да не си въобразяваш, че ще те оставят безнаказано да нарушаваш закона?

— Минавам между капките — рече Барънт.

— Ясно. Обаче докога мислиш да я караш така?

— Колкото се наложи.

— Не се надявай — отсече Джо. — Никой не може вечно да нарушава закона и да минава между капките. Само наивници вярват в това.

— Тогава да подбират кого ще пратят срещу мен — каза Барънт и се зае да презарежда иглолъчевия пистолет.

— Няма да стане така, както си мислиш — възрази Джо. — Повярвай ми, Уил, те имат безброй начини да ти видят сметката. Раздвижи ли се законът, няма начин да го спреш. И не разчитай на помощ от приятелката си.

— Познаваш ли я? — запита Барънт.

— Всички познавам — мрачно промърмори Джо. — Имам приятели в правителството. Знам, че им е дошло до гуша от теб. Послушай ме, Уил. Толкова ли ти се умира?

Барънт тръсна глава.

— Джо, можеш ли да посетиш Моера? Знаеш ли как да се свържеш с нея?

— Може би. Защо?

— Искам да й кажеш нещо. Искам да й съобщиш, че не съм извършил убийството, в което ме обвиняват на Земята.

Джо го зяпна.

— Ти да не си полудял?

— Не. Открих човека, който го е извършил в действителност. Той е Местен Жител втора степен на име Илиарди.

— Е, защо трябва да се разчува? — рече Джо. — Няма смисъл да губиш заслугата за убийството.

— Не съм убивал онзи човек — настоя Барънт. — Искам да кажеш това на Моера. Ще ми направиш ли тази услуга?

— Ще й кажа — съгласи се Джо. — Ако успея да я намеря. Виж какво, не забравяй това, дето ти го рекох. Може би още имаш време да замажеш нещата. Иди там на Черна меса или се прояви по някакъв друг начин. Току-виж ти се разминало.

— Може и да направя нещичко — каза Барънт. — Сигурен ли си, че ще предадеш думите ми?

— Ще ги предам — рече Джо и тъжно клатейки глава, излезе от Магазина за противоотрови.