Клифърд Саймък
Те вървяха като хора (21)

21.

Хвърлих поглед към огледалото и Песа се оказа прав. Следваше ни кола. С един-единствен фар.

— Може пък да е случайност — промърморих аз.

Намалих скоростта и завих наляво. Колата зад нас също зави. Направих ляв завой, после десен, но преследвачите не ни изпускаха.

— Ами ако е полицията? — подхвърли Джой.

— Само с един фар? — възразих аз. — Ако можеха да ни видят с каква скорост караме, щяха да пуснат сирената и червените лампи.

Направих още няколко завоя. Изскочих на булеварда и натиснах педала, но колата зад нас не изоставаше.

— Какво ще правим сега? — запитах аз. — Мислех да се върнем в университета при Стърлинг. Трябва да поговорим с него. Но сега няма начин.

— Как сме с горивото? — запита Джой.

— Малко над половината.

— Хижата — каза тя.

— Хижата на Стърлинг ли имаш предвид?

Тя кимна.

— Ако успеем да вземем неговата моторница и потеглим по езерото…

— Те ще се превърнат в чудовището от Лох Нес.

— Може и да не са чували за чудовището от Лох Нес.

— Тогава ще се превърнат във водно чудовище от някоя друга планета.

— Не можем да останем в града, Паркър. Скоро ще се намеси и полицията.

— Това може да се окаже най-добрия ни шанс — казах аз.

Но знаех, че не е така. Ако ни прибереше полицията, щяхме да загубим сума ти време. А даже и да им приказвахме до Второ пришествие, пак нямаше да повярват на нито една дума за черните топки. Колкото до говорещото куче… потръпнах като си помислих какво би станало, ако узнаеха за него. Сигурно щяха да сметнат, че съм вентрилок и ги будалкам. Тогава вече наистина щяха да се ядосат.

Отминах пет-шест пресечки и излязох на магистралата, която водеше на север от града. Все някъде трябваше да отидем — защо пък не в хижата на Стърлинг?

Движението беше съвсем оскъдно, само от време на време се мяркаше по някой камион, тъй че сега можех наистина да подкарам както трябва. Стрелката се лепна за сто и четиридесет километра в час. Имах възможност да дам още малко газ, но не смеех. Напред ни чакаха остри завои, а не помнех къде точно се намират.

— Още ли ни следват? — запитах аз.

— Следват ни — отвърна Песа, — но изостанаха. Вече не са толкова близо.

Разбрах, че няма надежда да се откъснем. Донякъде можехме да увеличим дистанцията, но те щяха да останат по дирите ни. Щяха да ни следват с две-три минути закъснение… освен ако успеехме да ги заблудим на отклонението към хижата. Обаче едва ли щеше да стане.

Значи трябваше да се отървем от тях по някакъв друг начин.

Теренът наоколо се променяше. Бяхме напуснали нивите из равнината и наближавахме верига от заоблени песъчливи хълмове, обрасли с иглолистни горички, сред които тук-там проблясваха малки езера. И ако не ме лъжеше паметта, точно зад тия хълмове пътят започваше да лъкатуши — няколко километра опасни завои между възвишения, блата и рекички.

— С колко сме се откъснали? — запитах аз.

— Около километър и половина — каза Джой.

— Слушай.

— Слушам.

— Щом стигнем до завоите, спирам колата. Излизам. Ти сядаш зад волана. Отдалечаваш се малко, после спираш и чакаш. Когато ме чуеш да стрелям, идваш обратно.

— Ти си луд — избухна тя. — Не можеш да се бориш с ония чудовища. Та ти нямаш представа какво ще направят.

— Значи сме наравно — казах аз. — И те нямат представа какво ще направя.

— Но ти си сам…

— Не съм сам — възразих аз. — С мен ще е вярната Бетси. Тя може да повали лос. Даже разлютен гризли може да спре.

Навлязохме в първия завой. Не бях успял да намаля скоростта и едва овладях волана, а гумите нададоха възмутен вой.

Отсреща веднага налетя втори завой, после трети. Настъпих спирачките, колата поднесе и спря наполовина извън пътя. Грабнах пушката, отворих вратата и изскочих навън.

— Твой ред е — подвикнах на Джой.

Тя не се опита да спори или да възразява. Не каза нито дума. Вече бе възразила, аз бях отхвърлил протеста и повече нямаше за какво да говорим. Мъжко момиче.

Джой се прехвърли зад волана. Отскочих настрани и колата потегли с рев. После червените светлинки изчезнаха зад завоя и аз останах сам.

Тишината бе ужасяваща. Не се чуваше нищо освен призрачните въздишки на боровете и тихия шепот на последните сухи листа по клоните на една самотна трепетлика. Сред нощното небе се мержелееха черните назъбени силуети на хълмовете. В ноздрите ми нахлу аромат на есенна гора.

Пушката ми се стори лепкава и аз плъзнах длан по приклада. Беше облепен с някаква мазна слуз. И от нея долиташе мирис — мирисът на лосион за бръснене, който бях усетил тази сутрин.

Тази сутрин, помислих аз — Боже мили, нима е било едва тази сутрин! Опитах да проследя обратно веригата от събития и имах чувството, че са започнали преди милион години. Нямаше начин да е било тази сутрин.

Отдалечих се от пътя и застанах на склона. Пак прокарах длан по приклада, опитвайки да изчистя мазната слуз. Но тя не се поддаваше. Дланта ми само се хлъзгаше по нея.

След няколко секунди колата щеше да изскочи иззад завоя, навярно с огромна скорост. Тогава трябваше да стрелям бързо, почти инстинктивно, защото в мрака не можех да се прицеля.

Ами ако се окажеше най-обикновена кола, нормална човешка кола с нормални, порядъчни хора в нея? Ами ако изобщо не ни преследваха, а просто по някакво странно стечение на обстоятелствата пътят им бе съвпаднал с нашето бягство?

При тази мисъл потта изби под мишниците ми и плъзна на струйки надолу по ребрата.

Невъзможно, казах си аз. Бях направил толкова много завои и обиколки — съвършено безцелни обиколки. А еднооката кола бе повторила всичките ми маневри.

Пътят завиваше по върха на първото хълмче и слизаше надолу по склона. Когато колата изскочеше иззад завоя, щеше да се очертае за миг на фона на небето и в този миг трябваше да стрелям.

Опитах да надигна пушката и открих, че ръцете ми треперят, а това бе най-лошото, което можеше да се случи. Отпуснах пушката и направих отчаяно усилие да се успокоя, да прогоня тръпките, но не успях.

Отново опитах да надигна пушката. Точно тогава колата изскочи иззад завоя и за част от секундата зърнах нещо, което прогони тръпките — нещо, от което мигом станах твърд и непоклатим като скала.

Стрелях, презаредих, пак стрелях и пак презаредих, но третия път пръстът ми остана на спусъка, защото стрелбата вече беше излишна. Колата изхвръкна от пътя и се запремята с трясък и глухи удари сред храстите и дърветата по склона. Докато се търкаляше, лъчът на оцелелия по чудо фар шареше из небето като противовъздушен прожектор.

После лъчът изгасна и отново настана тишина. Трясъците в подножието на хълма бяха заглъхнали.

Отпуснах пушката, върнах затвора на място и сложих предпазителя.

Най-сетне успях дълбоко да си поема дъх.

Онова там не беше човешка кола и вътре нямаше хора.

В онази част от секундата, когато автомобилът излетя иззад завоя и успях да зърна очертанията му, бях видял, че самотният фар не е нито отляво, нито отдясно, а точно насред предното стъкло.