Клифърд Саймък
Те вървяха като хора (14)

14.

Изкачих се по стъпалата и открих, че някой е възстановил изрязания полукръг от пътеката пред вратата ми. Всъщност малко остана да не забележа, защото крушката в коридора беше подменена — колкото и невероятно да звучи, тази светеше още по-слабо.

Видях промяната едва в последния момент преди да стъпя пред вратата. Съвсем бях забравил за изрязаната пътека. Имах си цял куп други грижи.

Заковах на място и се вцепених като човек, който стои на сантиметри от някаква опасна граница. Най-странното беше, че парчето не изглеждаше ново, а напълно се сливаше с останалата част от прашната, протрита пътека.

Възможно ли е, запитах се аз, чистачът да е намерил липсващото парче в някой забутан ъгъл?

Коленичих да го огледам по-внимателно и не открих никакви признаци пътеката да е била рязана. Сякаш снощи само си бях въобразил полукръглата дупка. Не личеше парчето да е било закърпено, колкото и да се вглеждах, не видях нито един шев.

Плъзнах длан по мястото на въображаемия полукръг и там наистина имаше килим. Не беше книжен фалшификат, прикриващ капан за хора. Усещах под пръстите си жилава, мъхеста повърхност и нямаше никакво съмнение, че това е най-нормална пътека.

И все пак недоверието не ме напускаше. Веднъж вече почти се бях подлъгал и не смятах да повтарям предишната грешка. Стоях на колене сред коридора и слушах как нейде високо зад мен мъждивата крушка бръмчи тъничко като комар.

Бавно станах на крака, извадих ключа и се пресегнах над подозрителната пътека, за да отключа вратата. Ако някой можеше да ме види в този момент, би решил, че съм луд — да стоя в средата на коридора и да се протягам към бравата като акробат.

Ключалката изщрака. Вратата се отвори, аз прескочих възстановеното парче килим и се озовах в стаята.

Затворих, подпрях вратата с гръб и напипах ключа на лампата.

В ярката електрическа светлина видях стаята да ме очаква както винаги — уютна и безопасна. Тук беше моят дом.

Само че, напомних си аз, ще престане да бъде мой дом след по-малко от деветдесет дни.

А след това? Какво щеше да стане после — не само с мен, а и с всички останали? Какво щеше да стане с града?

„Търгуваме с всичко“, така твърдеше картичката. Като стария квартален вехтошар, който купуваше каквото му дадеш — бутилки, кокали, парцали, всевъзможни боклуци. Но вехтошарят беше почтен търговец. Той купуваше, за да печели. А защо купуваха тия хора? Защо купуваше Флечър Атууд? Очевидно не за да печели, щом плащаше далеч над пазарната цена, а после дори не използваше закупеното.

Съблякох шлифера и го метнах на стола. После хвърлих и шапката върху него. Отидох до бюрото, взех телефонния указател и разтворих на буквата А. Открих доста абонати с фамилия Атууд, но сред тях нямаше нито един Флечър. Нямаше даже такъв, чието име да започва с Ф.

Реших да се обадя в справочното бюро.

Телефонистката провери и ми съобщи с напевно гласче:

— В списъците нямаме такъв абонат.

Оставих слушалката и се зачудих какво да правя.

Бях попаднал на бедствие, което просто крещеше за решителни действия. Само че въпросът беше как се предприемат подобни действия. И ако ги предприема, какви точно да бъдат. Какво може да се направи, ако някой е решил да закупи цял град?

И още по-важно: как да го обясня, та хората да ми повярват?

Прехвърлих през ума си цял куп имена, но нито едно от тях не ми внушаваше надежда. Разбира се, можех да споделя със Стария и дори бях длъжен да го сторя, та макар и само защото работех за него. Но ако си позволях даже с най-общи думи да му намекна за случая, той незабавно щеше да ме изхвърли като пълен некадърник.

Друга възможност бяха кметът, полицейският шеф и може би някои висши съдебни служители като областния прокурор или главния съдия, но знаех, че в най-добрия случай още след първите няколко думи щяха бързо да ме прогонят като поредния смахнат посетител. А можеше и да ме бутнат в дранголника.

Ако не друго, казах си аз, поне ми остава шансът да се обърна към сенатора Роджър Хил. Макар и слаба, все пак има надежда Родж да ме изслуша.

Посегнах към телефона и веднага отдръпнах ръка.

Какво щях да му кажа, когато успеех да се свържа с Вашингтон?

Представих си разговора: „Слушай, Родж, някой се опитва да изкупи целия град. Вмъкнах се в една кантора и открих куп документи, а освен това там има закачалка с всевъзможни дрехи, пълна кутия кукли и голяма дупка в стената…“

Не, идеята беше прекалено нелепа, прекалено фантастична, за да се надявам, че хората ще я приемат сериозно. Ако някой се опиташе да ми пробута подобна история, щях да реша, че му хлопа дъската.

Преди да се обърна към когото и да било, трябваше да разполагам с повече доказателства. Налагаше се да ги открия. Налагаше се час по-скоро да изясня кой, как и защо движи нещата. Имах отправна точка — Флечър Атууд. Който и да бе този човек, трябваше да го намеря. Знаех твърдо само две неща за него. Той нямаше телефон и преди години бе закупил имението Белмонт на Тимбър лейн. Разбира се, оставаше въпросът дали изобщо някога е живял там, но все пак имението щеше да ми послужи за старт. Дори и да не откриех там Атууд, дори никога да не бе стъпвал в Белмонт, имаше шанс да срещна в къщата някой друг, чрез който да тръгна по следата.

Часовникът ми показваше седем без четвърт. След петнайсет минути трябваше да съм у Джой и нямах време за преобличане. Просто щях да нахлузя чиста риза и да сменя вратовръзката, а колкото до костюма, надявах се Джой да не ми прави забележки. В края на краищата не отивахме на прием, само щяхме да потърсим някое уютно ресторантче.

Минах в спалнята без да си правя труда да включвам лампата, защото от хола влизаше достатъчно светлина. Дръпнах чекмеджето на скрина и измъкнах чиста риза в найлонов плик, както ми ги носят от перачницата. Махнах плика и картонената подложка, разтръсках ризата и я метнах на стола, после отидох да си взема вратовръзка. И тъкмо когато дръпнах вратата на гардероба, осъзнах, че не съм светнал лампата, а в полумрака нямаше как да избера подходящия десен.

Бях открехнал вратата на около педя, но когато се сетих за лампата, отново я затворих. Не знам защо. Преспокойно можех да я оставя отворена, докато прекосявах стаята, за да щракна ключа.

И в този миг на отваряне и затваряне, който трая по-малко, отколкото ми е нужно за да го опиша, аз видях, или усетих, или чух — не знам как точно да го нарека — нещо да помръдва като живо сред мрака на гардероба. Сякаш дрехите бяха оживели и ме дебнеха; сякаш връзките на закачалката се бяха превърнали в змии, увиснали неподвижно докато дойде време за удар.

Ако бях изчакал видяното, усетеното или чутото движение в гардероба да стигне до съзнанието ми и чак тогава да захлопна гардероба, навярно щеше да е твърде късно. Но то нямаше нищо общо с моето действие. Бях почнал да натискам вратата още преди помръдването… или поне преди да съм го усетил.

Отстъпих заднешком през стаята, отстъпих от ужаса, който се гърчеше зад вратата на гардероба, а в гърдите ми прииждаше страх — кипнал, бълбукащ страх, какъвто се ражда само когато човек усети как собственият му дом оголва зверски зъби и се готви да го разкъса.

Макар и смразен от ужас, аз продължавах да споря със себе си — подобно нещо просто не можеше да се случи. Човек е готов да допусне, че креслото може да се превърне в хищна паст и да го погълне както сяда да си почине; че килимчето може коварно да се изплъзне изпод нозете му; че хладилникът може да дебне сгоден случай, за да рухне върху него; но с гардероба тия неща са немислими. Защото гардеробът е част от самия човек. Той е мястото, където си закачаме изкуствените обвивки и следователно е наш интимен приятел, далеч по-близък, отколкото което и да било жилище.

Но докато си повтарях, че това е невъзможно, докато обвинявах за всичко развинтеното си въображение, аз продължавах да чувам трескавото шумолене на онова, което лазеше и дебнеше зад вратата на гардероба.

Колкото и странно да звучи, отстъпих почти неохотно, обзет от някакво смъртоносно обаяние. Пресякох спалнята заднешком, спрях на прага на хола и се вторачих в шумолящия полумрак. Там имаше нещо — ако не исках да сложа кръст на сетивата и разума си, трябваше да призная, че там има нещо.

Нещо, казах си аз, което е свързано с капана под фалшивия килим и с купчината невероятни кукли в най-обикновена кутия за обувки.

Но защо тъкмо мене бяха избрали? След откриването на куклите, след нахлуването в кантората и срещата с блондинката, която поръча „Манхатън“, беше логично да ме преследват. Тия събития ме превръщаха в мишена. Но нещата започваха от капана — капанът се бе появил преди всичко останало.

Напрегнах слух, но не чух нищо — или шумоленето бе стихнало, или пък стоях прекалено далече от гардероба.

Отидох до шкафа за оръжие, отключих долното чекмедже и извадих пистолета. Изрових кутия патрони, заредих пълнителя и го пъхнах на място. После изсипах в шепа останалите патрони и ги натъпках в джоба си.

Облякох шлифера и пуснах пистолета в десния джоб. След това потърсих ключовете от колата. Защото смятах да напусна апартамента незабавно.

Ключовете не бяха нито в шлифера, нито в джобовете на сакото или панталона. Открих халката с ключове за входната врата, за оръжейния шкаф, за редакцията, за банковия сейф и още пет-шест други, които вече не помнех за къде са — цялата тежка, нелепа и неизбежна колекция от безполезни забравени ключове, които човек все се кани да изхвърли някой ден и все не намира воля да го стори.

Открих всичко друго, само не и ключовете за колата.

Прерових хаоса по бюрото и масата. Минах в кухнята и огледах навсякъде. От ключовете нямаше и следа.

Както стоях в кухнята, аз внезапно разбрах къде съм ги оставил. Знаех къде са. Просто ги видях да стърчат от таблото и ключодържателят да се полюшва под тях. Бях ги забравил в колата, когато се прибрах от работа. Да, вече нямаше съмнение, бях ги забравил в колата, а такова нещо не ми се е случвало почти никога.

Тръгнах към вратата. Направих две крачки и спрях. Ясно разбирах кой съм и къде се намирам, но изведнъж бях осъзнал със същата яснота, че не мога да изляза на мрачния паркинг и да тръгна към колата, щом ключовете са вече на таблото.

Беше нелогично. Беше безумно. Но не можех да го направя. Просто нямаше начин да го направя. Ако ключовете бяха в джоба ми — окей, можех да изляза на паркинга. Но по някаква странна, непозната и съвършено нелогична причина фактът, че ключовете са на таблото, променяше цялата ситуация и ме изпълваше с ужас.

Примирах от страх. Погледнах ръцете си и чак тогава открих, че се тресат като вейки.

Часът беше седем и Джой навярно ме чакаше. Щеше да се ядоса, че я карам да чака и аз напълно я разбирах.

„Нито минута по-късно — бе казала тя. — Да знаеш, че рано огладнявам.“

Пристъпих до бюрото и посегнах към телефона, но ръката ми замръзна във въздуха. През мозъка ми внезапно бе прелетяла с грохот една ужасяваща мисъл. Ами ако телефонът вече не беше обикновен телефон? Ами ако в цялата стая вече нищо не беше както преди? Ами ако през последните няколко минути всички мебели се бяха превърнали в смъртоносни капани?

Бръкнах в джоба на шлифера и извадих пистолета. Побутнах внимателно телефона с дулото, но от него не изригнаха чудовища. Продължаваше да си лежи като най-обикновен телефон.

Стискайки здраво пистолета, аз вдигнах слушалката със свободната ръка, оставих я на бюрото и набрах номера.

Докато отново поемах слушалката, още се чудех какво да кажа.

Всъщност беше просто. Казах си името.

— Защо се бавиш? — запита Джой с прекалено сладникав глас.

— Джой, имам неприятности.

— Пак ли? Какво е станало тоя път?

Шегуваше се. Рядко имам неприятности.

— Говоря сериозно — казах аз. — Работата е опасна. Не мога да дойда тази вечер.

— Детинщини — разсмя се тя. — Добре де, идвам да те взема.

— Джой! — изревах аз. — Слушай! За Бога, изслушай ме. Не се приближавай до мен. Повярвай, знам какво правя. Просто стой настрани.

Гласът й звучеше все тъй спокойно, само може би стана малко по-твърд.

— Какво има, Паркър? За какви неприятности говориш?

— Не знам — отчаяно признах аз. — Нещо става. Нещо опасно и странно. Ако ти разкажа, няма да повярваш. Никой няма да ми повярва. Ще го разчепкам, но не искам да се замесваш. Утре може да се чувствам като последен глупак, обаче…

— Паркър, пиян ли си?

— Божичко, де да бях — въздъхнах аз.

— И си добре? В момента си добре, нали?

— Добре съм — казах аз. — Но в гардероба се крие нещо, а пред вратата имаше капан и тая вечер открих кутия с кукли…

Млъкнах и бях готов да си отхапя езика за глупавите приказки. Нямах намерение да споменавам тия неща.

— Стой там и не мърдай — заръча тя. — След минутка пристигам.

— Джой! — изкрещях аз. — Джой, недей!

Но телефонът мълчеше.

Отчаяно тръшнах слушалката, после я вдигнах и набрах номера на Джой.

Тая смахната глупачка, мислех си аз. Трябва да я спра.

Чух сигнала. Звукът отекваше отново и отново, изпълнен с някаква ужасна пустота. Телефонът отсреща звънеше упорито, но никой не отговаряше.

Не биваше да разправям тия неща, казах си аз. Трябваше да се направя на мъртвопиян, да обясня, че не съм в състояние да я изведа. Това щеше да я засегне и тя сигурно щеше да ми затвори телефона, но поне щеше да ме остави на мира. Или пък трябваше да скалъпя някаква що-годе правдоподобна история, само че нямах време за свободни съчинения. Бях толкова изплашен, че изобщо не можех да мисля. И продължавах да бъда.

Оставих слушалката, грабнах шапката от стола и се запътих към вратата. На прага спрях да се озърна и сега стаята изглеждаше някак чужда, сякаш я виждах за пръв път, сякаш случайно бях попаднал в тази бърлога, пълна с шепот, шумолене и едва доловими потайни звуци.

Дръпнах вратата с все сила, изхвръкнах в коридора и се втурнах надолу по стъпалата. Докато тичах, неволно се запитах каква част от онзи беззвучен, потаен шум е била реалност и откъде започват плодовете на собственото ми въображение.

Пресякох фоайето и излязох на тротоара. Нощта беше спокойна и топла. Из въздуха се носеше мирис на изгорели листа.

Откъм алеята за паркинга долетя потракване — странно, забързано, равномерно потракване — и иззад ъгъла на сградата се появи едър пес. Личеше, че е щастлив, защото размахваше опашка и подтичваше някак дяволито. Беше колкото половин кон и толкова рошав, че не можеше да се разбере каква форма има всъщност. Имах чувството, че е изскочил направо от слънчевото сияние на днешния есенен следобед.

— Здрасти, малкия — казах аз, а той радостно дотича до мен, приклекна и в израз на кучешки екстаз заблъска циментовия тротоар с грамадната си опашка.

Посегнах да го погаля по главата, но не успях, защото по улицата с бучене долетя кола и рязко удари спирачки точно пред нас.

Вратата се отвори.

— Качвай се — нареди гласът на Джой — и да изчезваме оттук.