Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отново и отново (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Times Change, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 73 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?
Сканиране
peppinka (2009)
Допълнителна корекция
liliyosifova (2012)

Издание:

Нора Робъртс. Времената се менят

Редактор: Людмила Харманджиева

Оформление на корицата: Кръстьо Кръстев

ИК „Коломбина прес“, 2004

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Корекции от liliyosifova

Пета глава

За нея това може да беше музика. За него — само безсмислено съчетание на дивашки звуци. Но имаше нещо толкова уютно, домашно и успокояващо в приготвянето на пуканки на открития огън.

Добре се справя, мислеше Джейкъб, докато я наблюдаваше как разтърсва над огъня тигана с дълга дръжка. Устата му се изпълни със слюнка от приятната миризма на масло. Царевичните зърна весело подскачаха и се удряха в прозрачния капак. Имаше съвсем научно обяснение за това, как твърдите зърна се превръщат в бели пухкави топчета, но много по-приятно бе да си седи и просто да ги наблюдава.

— Винаги приготвяме пуканки по този начин — промърмори Съни, загледана в пламъците. — Дори през лятото, когато жегата е непоносима. Мама и татко палеха огън на двора, а ние със сестра ми се карахме кой да държи тигана. — На устните й трепна усмивка при приятния спомен.

— Била си щастлива тук.

— Естествено. И сигурно още щях да съм щастлива. Ала изведнъж опознах света. Какво мислиш за големия свят, Джей Ти?

— За кой от всички светове?

Тя се засмя и енергично разтърси тигана.

— Не биваше да задавам такъв въпрос на един астрофизик. Сигурно умът ти непрекъснато витае из космоса.

— Да, отчасти.

Съни седна по турски на пода. Пламъците осветяваха лицето и косата й. Бе напълно отпусната. Изглежда тя се отнасяше съвсем сериозно към примирието и се държеше дружелюбно, бърбореше за всичко, което й дойдеше наум.

Той я слушаше, отпивайки от бирата, въпреки че не познаваше филмите и музиката, за които му говореше. Същото се отнасяше и за книгите. Някои заглавия му се сториха смътно познати, но не беше чел много романи.

Имаше известни познания за начините за прекарване на свободното време през двадесети век, ала не се чувстваше експерт в тази област. Докато Съни явно беше доста ерудирана.

— Не обичаш ли киното? — попита го накрая тя.

— Защо? Не съм казвал подобно нещо.

— Защото не си гледал нито един от последните хитове. Филмите, за които ти говоря, водят всички класации през последната година и половина.

Досмеша го при мисълта как щеше да реагира, ако й признаеше, че за последен път бе ходил на кино през две хиляди двеста и петдесета година.

— Напоследък бях доста зает.

Съни искрено го съжали. Нямаше нищо против работата, но предпочиташе да прекарва повече време в удоволствия.

— Не ти ли дават отпуска?

— Кои те?

— Твоите работодатели. — Тя сключи вежди и продължи да тръска тигана.

Джейкъб се подсмихна тайно, тъй като от пет години той назначаваше своите служители на работа и определяше кой кога да ползва отпуска.

— Причината е, че бях обсебен от проекта, по който работя в момента.

— На каква тема?

Забави се за миг с отговора, след което прецени, че истината с нищо нямаше да му навреди. Освен това искаше да види реакцията й.

— Пътуване във времето.

Съни се засмя, ала като видя израза на лицето му, усмивката й застина.

— Не се шегуваш, нали?

— Не. — Погледна към огнището и отбеляза: — Внимавай, ще ги изгориш.

— Ох. — Тя бързо дръпна тигана от пламъците и го остави на плота. — Имаш предвид преместване във времето като в романите на Хърбърт Уелс?

— Не съвсем. — Протегна крака към огъня. — Простичко казано, времето и пространството са съотносими понятия. Проблемът е само да се намери подходящо уравнение и да се приложи на практика.

— Разбира се. Е = мс2. Джей Ти, наистина ли вярваш, че е възможно да прескачаме от една епоха в друга? — Невярващо завъртя глава. Явно бе озадачена. — Също като господин Пийбоди и Шърман в „Машината на времето“.

— Като кого?

— Изглежда си имал тежко детство. Говоря за анимационното филмче, в което имаше куче учен…

Той вдигна ръка в знак на протест, а очите му се превърнаха в две зелени цепки.

— Куче учен, така ли?

— Да. Герой на анимационно филмче — търпеливо обясни Съни. — И кучето си имаше момче, Шърман… Няма значение. Важното е, че двамата нагласяваха разни дати на една голяма машина.

— Машина на времето.

— Точно така. И се връщаха в Рим по времето на Нерон или в Англия при крал Артур.

— Забележително.

— По-скоро адски интересно. Но това е само рисувано филмче, Джей Ти. Не бива да му вярваш сто процента.

В усмивката му се появи нещо загадъчно.

— А ти вярваш само на това, което си видяла с очите си, нали?

— Не. — Тя взе поставка за горещи съдове и я пъхна под тигана с пуканките. — Мисля, че не. — След това се засмя и изсипа пуканките в дълбока купа. — А може и така да е. По принцип съм реалистка. Трябва да има поне един реалист в семейството.

— Ала дори един реалист трябва да допуска съществуването на различни възможности.

— Сигурно си прав. — Съни загреба шепа пуканки и реши да си пофантазира. — Добре. Хайде да си представим, че се намираме в машината на господин Пийбоди и Шърман. Ти къде би отишъл? Или по-точно в кое време? Ако наистина ти се предостави такава възможност.

Погледна я как седи пред огъня със смеещи се очи.

— Възможностите са неограничени. А ти?

— Чудя се. — Размаха бирата. — Либи веднага щеше да назове поне десетина места в миналото. Например при ацтеките, инките или маите. Татко вероятно щеше да предпочете Тумбстоун или Додж Сити. А мама, о, тя сигурно щеше да тръгне с него, за да го държи под око.

Той също си взе пуканки.

— Попитах, ти къде би искала да отидеш.

— В бъдещето. Искам да видя какво ни очаква в бъдеще. — Джейкъб нищо не каза, само се загледа в огъня. — След сто или двеста години. В края на краищата, от историческите книги винаги можеш придобиеш известна представа за миналото. Докато за бъдещето… Много по-вълнуващо е да видиш какво е постигнало човечеството. — Тази мисъл искрено я разсмя. — Наистина ли ти плащат, за да се занимаваш с подобни неща? Не е ли по-разумно да откриеш начин да се прекоси Манхатън за четиридесет минути в пиковите часове?

— Сам избрах тази тема.

— Сигурно е много интересно. — Съни се бе успокоила и искрено се наслаждаваше на компанията му. — А аз прекарах по-голямата част от живота си в колебания с какво искам да се занимавам. Отвратителна съм — призна с въздишка. — Не обичам да спазвам правила и да се подчинявам на началството. С всички непрекъснато споря, създавам напрежение на работното място. С една дума — ни се водя, ни се карам.

— Ами?

Този път не се засегна от многозначителната му усмивка.

— Така е. И все пак най-често съм права. А хората не обичат да си признават грешките. Понякога съжалявам, че не съм по-гъвкава…

— Защо? Светът е пълен с хора, които нямат собствено мнение.

— И които определено са по-щастливи от мен — въздъхна тя. — Срам ме е, но наистина мразя да правя компромиси. Ала и ти не обичаш да грешиш, нали?

— Да, затова внимавам какво приказвам.

Съни се засмя и се изтегна по корем на килимчето.

— Май започвам да те харесвам. През нощта трябва да поддържаме огъня, ако не искаме да замръзнем. Ще спим на смени. — Прозя се и отпусна глава на ръцете си. — Събуди ме след час-два да поема дежурството.

Когато се убеди, че е заспала, той я наметна с пъстрото одеяло. Качи се горе и за десетина минути успя да свърже своето миниустройство с компютъра на бюрото на Либи. Паметта му беше по-малка от паметта на бордовия компютър, но беше достатъчна, за да си напише рапорта и да потърси отговор на някои неотложни въпроси.

— Включи се, компютър.

Тих и безличен глас отвърна: „Включен съм“.

— Рапорт. На Хорнблоуър, Джейкъб. Дата: 20 януари. Принуден съм да остана в хижата поради зимна буря. Машината, която произвежда електричество, излезе от строя. Типична за епохата, на нея не може да се разчита. Енергията се пренася по жици във въздуха, които лесно се повреждат по време на буря. Приблизително в 18:00 часа енергоснабдяването бе прекъснато. Предполагаемо време на отстраняване на аварията?

„Проверявам… Непълни данни.“

— Точно от това се страхувах. — Той се замисли. — Сънбийм Стоун е много изобретателна. Свещи. Тук използват восъчни свещи за осветление. Горят дърва, за да се топлят. Енергията, естествено, е крайно недостатъчна и затопля само ограничено пространство. Въпреки това е… — замисли се за най-подходящия израз. — Доста приятно… Създава се успокояваща атмосфера. — Ядоса се и прекъсна записа. Отново си спомни как изглеждаше Съни на светлината на огъня. — Както отбелязах в предишния рапорт, Стоун е агресивна особа от женски пол, която често изпада в гневни изблици и пристъпи на лош характер. Но в същото време е обезоръжаващо щедра, понякога дори е дружелюбно настроена и… — За малко да каже „съблазнителна“, ала навреме се усети. — Интригуваща — реши накрая. — Изследването е необходимо да се задълбочи. Все пак мисля, че тя не е типична жена от тази епоха. — Отново замълча и започна да барабани с пръсти по бюрото. — Компютър, какви са обичайните изисквания на жените от двадесети век към техния партньор?

„Проверявам.“

След като изтърси тази глупост, Джейкъб отвори уста, за да се откаже от отговора. Ала компютърът бе по-бърз от него.

„При най-типичните случаи основно изискване е физическото привличане, определяно като «химия на чувствата». Емоционалното отношение, което варира от харесване до любов, е предпочитано от 97,6% от жените. Случайните връзки, най-често наричани «прекарване на нощта заедно», не са на мода в края на двадесети век. Обектите държат на верността на своите партньори. Романтичните връзки са предпочитани и широко разпространени.“

— Обясни понятието „романтична връзка“.

„Проверявам в речника… Да оказваш влияние върху обекта чрез знаци на внимание, комплименти или подаръци. Синоними: любов, любовна връзка, отношения или обвързване между мъж и жена. Типична обстановка: оскъдно осветление, тиха музика, цветя. Общоприетото романтично поведение включва…“

— Достатъчно. — Той разтри тила си и се замисли дали не започва да полудява. Беше тъпо да задава на компютъра ненаучни въпроси. А още по-голямо безумие бе да мисли за изцяло ненаучни отношения със Съни Стоун.

Причините да се намира на това място бяха две. Първата и основната бе да открие брат си. Втората — да събере повече информация за епохата. Съни Стоун беше само част от тази информация и нищо повече.

А той я желаеше. Съвършено ненаучно чувство, но напълно реално. На всичкото отгоре и нелогично. Как можеше да копнее за жена, която само го дразнеше и озадачаваше? От къде на къде ще се интересува от нея, след като нямаха нищо общо? Разделяха ги векове. Нейният свят, макар и толкова любопитен от научна гледна точка, беше истинско изпитание. Същото се отнасяше и за нея, тази жена направо го тормозеше.

Най-добре да се върне на кораба, да настрои компютрите и да се върне у дома. Ако не беше Кал, точно това щеше да направи. Надяваше се, че го задържа само мисълта за брат му.

Методично изключи компютъра и прибра своето миниустройство в джоба си. Когато слезе долу, тя още спеше. Като се стараеше да не вдига шум, Джейкъб сложи още дърва в огъня и тихо седна до нея.

Минаха часове, ала той не я събуди. Беше свикнал да работи непрекъснато, като се задоволяваше със съвсем малко сън. Повече от година работеше по осемнайсет часа на ден. Колкото повече се доближаваше до уравнението на преместването във времето, толкова повече време оставаше в лабораторията. Накрая успях, помисли си, докато наблюдаваше пламъците на огъня, и ето че съм тук. Но дори при неговите прецизни изчисления беше допуснал грешка от няколко месеца.

Най-интересното беше, че Кал се бе оженил. И, ако можеше да се вярва на Съни, беше щастлив. Това усложняваше задачата да го убеди да се върне у дома. Ала на всяка цена трябваше да опита.

На всяка цена, повтори мислено Джейкъб. Това поне бе кристално ясно. Всеки човек принадлежеше на своето време. И за това си имаше сериозни причини, или казано с езика на науката, съществуваше установен модел. Ако някой го нарушеше щеше да настъпи причинно-следствена верижна реакция, чийто ефект върху Вселената беше непредвидим.

Ето защо трябваше да отведе брат си в тяхното време, там, където и на двамата им беше мястото. Много скоро Кал щеше да забрави жената на име Либи. По същия начин, както Джейкъб бе решил да забрави Сънбийм Стоун.

В този момент тя се раздвижи и тихо въздъхна. Кожата му настръхна, все едно, че в нея се впиха хиляди иглички. Забравил за твърдите си намерения, той се загледа в захлас как Съни се събуждаше от сън.

Трепна с мигли и отвори очи — на приглушената светлина те изглеждаха екзотични като крилца на пеперуда. Замъглени от съня, огромни и тъмни очи. В първия момент не го забеляза. Само впери невиждащ поглед в трептящите пламъци и бавно се протегна, за да раздвижи мускулите си. Свободният лилав пуловер се раздвижи едновременно с тялото й.

Устата му пресъхна. Пулсът му се ускори. С удоволствие би я изругал, но нямаше сили да го направи. В този миг Съни бе така зашеметяващо красива, че Джейкъб остана неподвижен и напрегнат, като само се молеше да не загуби разсъдъка си.

Тя тихо простена. Той премигна. Съни се обърна на гръб, вдигна ръце над главата си, а след това и към тавана. За пръв път в живота си Джейкъб изпита остра нужда от едно питие. Най-после обърна глава и го погледна.

— Защо не ме събуди?

Гласът й беше нисък, гърлен. Той усети как кръвта му се оттегля в петите.

— Аз… — Колкото и да бе смешно, не бе в състояние да говори. — Не бях уморен.

— Не е там въпросът. — Съни седна и обяви възмутено: — След като сме се разбрали…

В този момент Джейкъб не разсъждаваше. По-късно, когато анализира поведението си, реши, че е било рефлекс, същият несъзнателен рефлекс, който кара хората да преглъщат, когато в гърлото им попадне вода. Не го направи нарочно. И определено това не бе най-мъдрата постъпка в живота му.

Дръпна я към себе си и прокара ръка през косата й, преди да притисне устни към нейните. Тя опита да се отскубне. Изненадата и възмущението увеличиха силите й. Ала той само затегна хватката си. Изпитваше отчаяна потребност да я докосне, да я вкуси, иначе щеше да умре. За пръв път изпитваше подобно нещо към жена.

Съни се вкопчи във възмущението си като в спасителен пояс, докато в тялото й десетки други усещания се бореха за надмощие. Наслада, желание, безумие. Понечи да го изругае, но вместо това простена от удоволствие. След малко ръцете й се оказаха заровени в косата му, сърцето й биеше до полуда. С бързо движение Джейкъб я придърпа в скута си и се надвеси над нея.

И двамата дишаха тежко, на пресекулки. Устата му бе като обезумяла, ръцете — бързи и нетърпеливи. Останала без избор, тя отвърна, също така настойчива и ненаситна. Едно дърво в огнището се разцепи и се посипаха искри. В комина се изви силен порив на вятъра и помещението се изпълни с дим. Ала Съни чуваше и усещаше само неговия напрегнат стон срещу устните си. Дали не бе търсила точно това цял живот? Вълнението, възбудата, предизвикателството, величието? Без да разсъждава повече, тя се остави във властта на това мощно усещане.

Той имаше чувството, че нейното ухание експлодира в тялото му. Горещо, пронизващо, възбуждащо. И все не му стигаше. Колкото повече вземаше, толкова повече искаше. Отметна главата й назад и разкри шията й — дълга, извита, примамваща, и вкуси от нейния съблазнителен аромат, който го омагьосваше. Бързо проследи с устни, език и зъби издължената извивка. Но и това не бе достатъчно.

Пламъците от огнището танцуваха върху лицето й. Джейкъб пъхна ръце под пуловера, за да я намери. Меката кожа напомняше за листенца на роза и гореща коприна. Склопи ръце около гърдите й и двамата едновременно трепнаха.

На светлината на огъня, която се отразяваше в лицата им, с очи, приковани в нейните, отново потърси устните й. Все едно, че се бе потопил в някакъв сън. Ала не в някое неясно нощно видение, а в сън, изпълнен със звуци и цветове. И колкото по-дълбоко потъваше той, толкова по-силно се притискаше Съни към него. Ръцете й търсеха и опипваха под пуловера му, също като неговите, нетърпеливи да докоснат стегнатите мускули.

Когато устните му започнаха да изследват лицето й, тя отново затвори очи. А сърцето й, нейното силно и храбро сърце, бе загубено завинаги.

Любовта избухна в тялото й като революция. Останала без дъх, Съни се притисна към него. Устните й пламнаха при допира на неговите устни, тялото й се разтопи. Ръцете й, винаги толкова сръчни, сега се отпуснаха безпомощно на раменете му.

Безпомощно.

Тази мисъл я накара да се стегне и да го отблъсне. Това не можеше да е любов. Беше абсурдно и опасно да се самозалъгва, че бе любов.

— Джейкъб, спри.

— Да спра ли? — Захапа я, при това не особено нежно, по брадичката.

— Да.

Той веднага усети промяната, нейното болезнено отдръпване, докато тялото му продължаваше да трепти от страст.

— Защо?

— Защото аз…

С премерено движение прокара пръсти по гърба й, като си играеше с чувствителните нерви. В очите й се появи светлина, главата безсилно се отпусна назад.

— Желая те, Съни. Както и ти мен.

— Да. — Какво й причиняваше този човек? Вдигна ръка в знак на протест, след което безсилно я отпусна на гърдите му. — Не. Не го прави повече.

— Кое?

— Това, което правиш в момента.

Цялата трепереше. Беше напълно безпомощна. Джейкъб се прокле мислено. Потресе го мисълта, че когато тя бе така беззащитна, той не можеше да продължи от морални съображения.

— Добре. — Хвана я леко и я отмести на пода до себе си.

Зашеметена, Съни сви колене към гърдите си. Имаше чувството, че са я извадили от гореща пещ, след което са я захвърлили на леда.

— Това не биваше да се случва. Особено толкова бързо.

— Но се случи — изтъкна Джейкъб. — Глупаво е да се преструваме, че нищо не е станало.

Вдигна поглед, когато той се надигна, за да добави още дърва в огъня. От огнището я лъхна силна горещина. Свещите догаряха. През прозореца се виждаше, че небето просветлява и тъмнината си отива, зората си пробиваше път през снежната буря. Вятърът продължаваше да блъска по стъклата.

А тя беше забравила за бурята. Както и за много други неща. Докато беше в ръцете му, усещаше единствено бурята, която бушуваше в нея. Не усещаше друг огън, освен собствената си страст. Така бе нарушила обещанието, което сама си бе дала — никога да не губи самообладание заради мъж.

— За теб всичко е много просто, нали? — В гласа й прозвуча горчивина, която го изненада.

Обърна се и я изгледа замислено. Не, никак не беше просто. Би искал да е така, ала не беше. И това истински го измъчваше.

— А защо трябва да е сложно? — Въпросът беше отправен колкото към нея, толкова и към него самия.

— Не правя любов с непознати мъже. — Съни скочи на крака. Изпитваше отчаяна потребност от чаша силно кафе и уединение. Остави го и отиде в кухнята. Извади бутилка безалкохолно от хладилника. Малко студен кофеин.

Джейкъб изчака и се замисли върху информацията, която бе получил от компютъра. Определено имаше физическо привличане. И колкото да му бе неприятна самата мисъл за това, чувствата му също участваха. Нямаше смисъл да се ядосва. Реакцията й бе съвсем нормална при тези обстоятелства. Но той не бе в час. Отрезвяваща мисъл, ала трябваше да я приеме.

Продължаваше да я желае. И дори имаше намерение да я ухажва. Логиката му подсказваше, че има по-голям шанс за успех, ако използва средствата за привличане на партньор, характерни за мъжете от двадесети век.

Джейкъб си пое дъх. Не знаеше какви точно бяха те, ала смяташе, че поне бе наясно откъде да започне. Надали нещата се бяха променили чак толкова само за няколко столетия.

Когато отиде в кухнята, я завари вперила поглед през прозореца към монотонно падащия сняг.

— Съни… — О, започна зле. — Извинявай.

— Нямам нужда от твоите извинения.

Той вдигна поглед към тавана и призова цялото си търпение.

— А какво искаш?

— Нищо. — За своя изненада, за малко да се разплаче. Тя никога не плачеше. Мразеше да рони сълзи, тъй като смяташе, че това бе проява на слабост и унижаваше женското достойнство. Един хубав скандал винаги бе за предпочитане. Но сега усещаше как сълзите напират и я изгарят отвътре. — Просто забрави.

— Кое от двете? Да забравя какво се случи или че те харесвам?

— Както искаш. И двете. — Обърна се към него. Очите й бяха сухи, ала въпреки това Джейкъб се почувства изключително неудобно от яркия им блясък. — Няма значение.

— Но очевидно има. — А той нищо не можеше да направи. Ако продължаваше да го гледа по същия начин, щеше да се наложи отново да я докосне. За да се предпази от изкушението, пъхна ръце в джобовете си. — Може би сме смесили кодовете си.

Болката временно се заменени с изненада.

— Аз не… Да не мислиш, че нашите сигнали са се пресекли?

— Предполагам.

Съни отново се почувства изтощена и вяло прекара ръка по косата си.

— Съмнявам се. По-скоро става дума за временно умопомрачение.

— И какво ще правим сега?

Тя много искаше да има готов отговор.

— Виж, Джей Ти. Ние сме възрастни хора. Нека тогава се държим като такива.

— Нали точно това правим. — Опита се да се усмихне. — Извинявай, че те разстроих.

— Вината не беше само твоя. — Съни успя да отвърне на усмивката му. — Нещастно стечение на обстоятелствата. Двамата сме сами. Без ток. На светлината на свещите и огъня в огнището. — Сви рамене и отново се почувства нещастна. — Всеки би се поддал на такава атмосфера.

— Щом казваш… — Той пристъпи крачка към нея. Тя отстъпи назад. Джейкъб се досети, че трябваше да изработи стратегия на ухажването и каза любезно: — Харесвам те и без светлина на свещи.

Съни понечи да отвърне, ала не можа да измисли нищо подходящо и отново прокара ръка през косата си.

— Трябва да поспиш. А аз ще отида да донеса дърва.

— Добре. Сънбийм?

Извърна се рязко и го изгледа възмутено. Пак бе използвал пълното й име, въпреки че го бе предупредила.

— Много ми беше приятно да те целувам — каза й той. — Много.

Тя измърмори нещо неясно, навлече си палтото и избяга навън.

 

 

Денят се точеше бавно. Съни предпочиташе да бе спал по-дълго време, но това едва ли щеше да промени нещо. Буден или заспал, Джейкъб бе тук. И в този смисъл непрекъснато й пречеше. Тя отчаяно се опитваше да се зарови в книгите, ала толкова ясно усещаше присъствието му, че й идеше да простене.

Той също четеше, при това жадно, както бе забелязала Съни, и поглъщаше роман след роман от етажерката на Либи. Всичко, което правеха, беше изцяло съсредоточено в дневната, около топлината на огъня, за който се грижеха на смени.

Обядваха студени сандвичи и чай — тя все пак успя да кипне вода на открития огън. Говореха си само ако беше абсолютно наложително.

До вечерта и двамата не можеха да си намерят място от нерви. Станаха заядливи, и то не само защото бяха принудително затворени в хижата. Всеки от тях тайно се чудеше как щеше да премине денят, ако се бяха пъхнали под одеялото, вместо да се гледат враждебно от двата противоположни ъгли на стаята.

Джейкъб отиде до единия прозорец. Съни — до другия. Тя се загледа в огъня. Той започна да разлиства следващата книга. Съни извади пакет бисквити. Джейкъб отиде за нови свещи.

— Чела ли си тази книга?

Тя погледна заглавието. Това бяха първите думи, които си разменяха от един час.

— Коя?

— „Джейн Еър“.

— Разбира се. — Беше истинско облекчение отново да се поведе нормален човешки разговор. Подаде му пликчето с бисквитите като предложение за мир.

— И как ти се струва?

— Обичам да чета за нравите през миналите векове. Били са толкова строги и пуритански, а под обвивката на доброто възпитание и благоприличието често са бушували опустошителни страсти.

Той се усмихна.

— Наистина ли мислиш така?

— Да. Освен това книгата е написана на хубав език, а историята е много романтична. — Съни преметна крака през облегалката на креслото. Очите й бяха замечтани, а уханието й — дяволите да я вземат! — се усещаше из цялото помещение. — Обикновено бедно момиче печели сърцето на солиден и интелигентен мъж.

Изгледа я недоумяващо.

— И това, според теб, е много романтична история?

— Естествено. Действието се развива на фона на ярка луна, полузакрита от облаци, през ветровита нощ. Има още ужасяваща семейна трагедия и жертва. Преди няколко години от „Пи Би Ес“ направиха страхотна телевизионна екранизация. Гледа ли я?

— Не. — Облегна се назад все така озадачен. — Майка ми има книгата. Тя обича да чете романи.

— Вероятно се разтоварва, след като цял ден е прекарала в съда.

— Сигурно.

— А баща ти с какво се занимава?

— С различни неща. — Изведнъж почувства колко бе далече семейството му. — Най-много от всичко обича да се занимава с градината.

— И моят също. Естествено, сади билки. — Посочи чая. — Но обича и цветята. Когато бяхме малки, татко беше посадил зеленчуци точно под кухненския прозорец. И главно с това се хранехме. Ето защо сега ги избягвам.

Джейкъб се опита да си представи детство с чушки и домати под кухненския прозорец и не можа.

— Какво ли е да отраснеш тук, в гората…

— Тогава ни се струваше съвсем естествено. — Съни се надигна лениво, разрови огъня и се върна при него на диванчето. Вече бе забравила колко я изнервяше бурята. — Мислех си, че всички живеят като нас. Обаче един ден отидохме в града и аз видях светлините, тълпите от хора, сградите. Все едно пред мен се отвори вълшебен калейдоскоп и ми показа цяло море от цветове и звуци. По-късно винаги се връщахме тук и се чувствахме прекрасно.

Прозя се с половин уста и се облегна на възглавниците.

— Ала аз винаги исках да се върна там, при шума на големия град. Тук никога нищо не се променя. Донякъде това е чудесно, защото винаги можеш да разчиташ, че ще намериш гората такава, каквато си я оставил. Действа успокояващо. А в града винаги се случва нещо ново. Сигурно обичам прогреса.

— Но нали сега си тук?

— В известен смисъл това е вид самонаказание.

— За какво се наказваш?

Тя вдигна рамене.

— Дълга история. А ти? Да не си някое градско момче, което мечтае за селска идилия?

Той нарочно отклони поглед към прозореца.

— Не.

Съни се засмя и дружелюбно го потупа по ръката.

— И ето, че се озовахме тук, двама градски жители, заклещени от лошото време в дивата пустош на Северозапада. Искаш ли да поиграем на карти?

Настроението му веднага се подобри.

— Покер?

— Добре.

Станаха едновременно и неволно се докоснаха. Джейкъб машинално я хвана за ръката и я задържа в своята. Беше напрегнат. Тя също. Нямаше как да се избегне. Неволно посегна с другата си ръка към лицето й. Днес Съни с нищо не бе го предизвикала. Нямаше и следа от козметика. Устните й, пълни, леко нацупена, вълнуващи, бяха естествено розови. С усилие отмести поглед от тях и я погледна в очите.

— Много си хубава, Сънбийм.

Заболя я, докато си поемаше дъх. Боеше се да помръдне.

— Казах ти да не ме наричаш така.

— Името много ти отива. Винаги съм мислил, че красотата е удачно съчетание на гени или постижение на пластичната хирургия. Ти ме озадачаваш.

— Ти си странен човек, Хорнблоуър.

Той тихо се засмя.

— Не можеш да си представиш колко си права, тъй като не ме познаваш достатъчно. — Направи крачка назад. — Хайде да започваме с покера.

— Чудесна идея. — Тя въздъхна от облекчение и извади от чекмеджето тесте карти. Ако имаше възможност да остане за малко сама, сигурно щеше да открие с какво този човек успяваше да предизвика токови удари в тялото й. — Покер на светлината на огъня. — Седна на пода и обясни. — Ето това се казва романтика.

Джейкъб се настани отсреща.

— Така ли?

— Приготви се да ти съдера кожата. — Ала спечели той. Печелеше всеки път с убийствена последователност, докато накрая Съни не го изгледа с присвити очи. Поради липса на друга възможност, играеха на бисквити и неговата купчина от шоколадови чипове непрекъснато растеше. — Ако ги изядеш, ще заприличаш на истинско прасе.

Той само се усмихна и я успокои.

— Не се притеснявай. Имам прекрасна обмяна.

— Ами, въобразяваш си. — Но си помисли, че с това тяло сигурно казваше истината. — Две двойки от дами и четворки.

— М-м-м. — Джейкъб си свали картите. — Фул. Десетки върху петици.

— Олеле… — Тя мрачно се усмихна, когато той прибра следващите бисквити. — Виж, не че ти завиждам, ама ти спечели десет от дванайсет ръце.

— Изглежда тази вечер имам късмет.

— Или нещо друго.

Джейкъб само я изгледа неразбиращо.

Покерът също е наука като физиката. Съни грабна една бисквитка.

— Просто раздавай, Хорнблоуър.

— Да не си решила да изядеш предпоследния си шанс?

Тя отчаяно върна бисквитката при останалите залози.

— Побърквам се, ако не хапна нещо вкусно няколко пъти на ден.

— От това ли идват всичките ти проблеми?

— По душа аз съм много приятен човек.

— Не бих казал — засмя се той, докато разбъркваше картите, — което изобщо не ми пречи да те харесвам.

— Много съм добра — упорито повтори Съни, като се постара да запази хладнокръвен израз. Забеляза в ръката си две аса. — Можеш да попиташ когото си искаш, освен последните ми двама началници. Залагам още две.

Джейкъб я притисна, като добави още две бисквитки към залозите. Много беше сладка в момента, бдителна, ала дружелюбна, спокойна, но готова незабавно да нанесе удар, ако забележи и най-малкото нарушение на правилата. Светлината на огъня рисуваше причудливи рисунки върху прекрасните й скули. Той се сепна и провери какво имаше в ръката си. Сега бе най-подходящият момент да я разпита повече.

— С какво се занимаваше, преди да дойдеш в хижата и да решиш, че искаш да станеш юрист?

Тя направи отегчена физиономия и взе три карти.

— Продавах бельо. По-точно, дамско бельо. — Погледна го, очаквайки да види на лицето му изписано презрение. Не забеляза нищо подобно и се успокои. — Имам цяло чекмедже с разни красоти, купени с намаление.

— О, така ли? — Неочаквано бе приятно впечатлен.

— Аха. — Съни с радост установи, че бе изтеглила още едно асо, ала не се издаде. — Проблемът беше, че шефът искаше само да прибирам парите на хората, красиво да опаковам покупката и да си държа устата затворена. Дори когато клиентката прави очебийна грешка.

Джейкъб опита да си представи как тя си държи устата затворена. Не можа.

— Например?

— Например, когато някоя приятна закръглена дама на средна възраст реши да се напъха в модел „Веселата вдовица“, осми размер. Залагам три.

— И две отгоре. И какво се случи?

— Ами, отворих си устата, за да направя учтива забележка на дамата. Преди да се усетя, получих здрав шут по задника.

— Сигурно не си й останала длъжна.

Съни се изкикоти и вдигна още с две.

— Не, теглиха ми шута в преносен смисъл, просто ме изхвърлиха от работа. — И тъй като той гледаше все така неразбиращо, поясни: — Уведомиха ме, че повече не се нуждаят от услугите ми.

— О, прекратиха ти договора.

— Точно така. — Използваният от него термин идеално описваше цялата несправедливост на ситуацията. — Кой би търпял такъв гаден шеф?

— Определено не и ти.

Тогава тя се усмихна лъчезарно.

— Мерси. Три аса, моето момче. Добре ги разгледай и можеш да си поплачеш на рамото ми.

— Кент флош — обяви на свой ред Джейкъб и Съни пребледня от мъка, когато той сложи още бисквитки в купчината пред себе си. — Не си достатъчно търпелива, за да работиш за друг човек.

— И други са ми казвали същото — промърмори тя. — И то неведнъж. — Бяха й останали само пет бисквитки. Отдавна не бе имала толкова лош късмет.

— Или трябва да се научиш да се приспособяваш, или да се отучиш да ядеш. Налага се да приема първия вариант. Не мога да живя без пари.

— Сигурен съм, че стига да поискаш, с всичко можеш да се справиш.

— Може би. — Точно това бе проблемът. Защото Съни не знаеше какво иска. При следващата ръка реши да прояви малко повече смелост и отново загуби. Трябваше да блъфирам, а не да се хвърлям с рогата напред, помисли си тъжно, докато поставяше жалкия си чип.

Окончателно я довърши с двойка аса.

— Ето, заповядай. — Победата винаги пробуждаше у Джейкъб благородни чувства, ето защо й подаде една бисквитка. — Хапни си от моите.

— Много ти благодаря. — Веднага я захапа. — Тази вечер късметът определено беше на твоя страна.

— Определено. — И той беше изпаднал в лекомислено настроение. Тя изглеждаше много по-апетитна от бисквитите. — Можем да изиграем още една игра.

— На какво?

— Ако те бия, ще правиш любов с мен.

Съни се изненада, но твърдо реши да не се издава и запази лицето си безизразно. Преглътна остатъка от бисквитката.

— А ако спечеля?

— Тогава аз ще правя любов с теб.

Тя дояде бисквитата и го изгледа изпитателно. Интересно, как ли ще реагира, ако приема залога, помисли си Съни. Почти си заслужаваше да опита. Защото и в двата случая щеше да спечели. Както и да загуби.

— Пас — обяви безгрижно тя, излегна се на диванчето и заспа.