Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отново и отново (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Times Change, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 73 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?
Сканиране
peppinka (2009)
Допълнителна корекция
liliyosifova (2012)

Издание:

Нора Робъртс. Времената се менят

Редактор: Людмила Харманджиева

Оформление на корицата: Кръстьо Кръстев

ИК „Коломбина прес“, 2004

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Корекции от liliyosifova

Единадесета глава

Съни нищо не каза. През последните двайсетина минути ту си мислеше, че сестра й е слънчасала, ту че самата тя неусетно се е побъркала.

Двадесет и трети век. Черни дупки. Космически кораби. Потъна в мълчание, след като Либи й разказа за командировката до Марс — Божичко, до Марс! — и как Кал попаднал в неотбелязана на картата черна дупка. Именно тази дупка, поради невероятното съчетание от късмет, неговия талант на пилот и мистериозния пръст на съдбата, го бе изстреляла назад във времето — от средата на двайсет и трети век в пролетта на миналата година.

Така нищо неподозиращият Кал, пилот на галактически товарни кораби и любител на хубавата поезия, бе осъществил пътуване във времето.

Пътуване във времето.

О, Божичко, помисли си за пореден път. Пътуване във времето.

Много добре си спомняше загадъчната усмивка на Джейкъб, когато говореше за своите експерименти. Но това означава, че… Не. Дълбоко си пое дъх, за да се успокои и реши да не позволява на буйното си въображение да се развихри.

Сигурно беше шега. Никой никога случайно или по друг начин не преминаваше просто така през времето и не се влюбваше. Напомни си, че Джейкъб бе от Филаделфия и изпи брендито на екс. Той беше само учен с малко по-лош характер и нищо повече.

— Не ми вярваш — въздъхна Либи.

Внимание и търпение, каза си Съни и прокара ръка през косата си. Сестра й имаше нужда от грижи и внимателно отношение.

— Миличка, хайде спокойно да си поговорим.

— Мислиш, че си въобразявам.

— Не зная какво да мисля. — Съни се прокашля и започна. — Окей. Искаш да ме убедиш, че Кал е бивш капитан от… Как беше?

— От Международните космически сили.

— Така. И корабът му се е разбил в гората, след като се върнал назад във времето поради това, че попаднал в черна дупка.

Надяваше се, че когато сестра й го чуе от устата на друг човек, по-лесно щеше да излезе от маниакалното си състояние. Но Либи само кимна.

— Точно така.

— Добре. — Съни реши да опита отново. — А Джейкъб, използвайки по-точни методи, е минал по същия път, за да се види с брат си.

— Той иска да го върне у дома. Усещам го по погледа му.

Нещастното изражение на Либи накара Съни да протегне към нея ръка, за да я успокои.

— Кал те обича. Каквото и да направи или не направи Джей Ти, това няма да се промени.

— Така е, но… Съни, нима не разбираш? Джейкъб не се е появил току-така. Работил е упорито месеци, дори години, за да намери начин да осъществи това пътуване. А когато някой е обладан от подобна идея…

— Добре — прекъсна я сестра й. — Да приемем, че не се е появил случайно. Поради някаква неясна за мен причина той е вбесен от това, че Кал се е оженил за теб и е останал да живее в Орегон.

— Не просто в Орегон — рязко възрази Либи. — А в Орегон през двайсети век.

— А сега карай по-бавно, скъпа. Разбирам, че си разстроена, но…

— Разстроена! — отново я прекъсна Либи. — Не можеш да си представиш колко си права — наистина съм разстроена. Този човек е изминал двеста години назад във времето и няма да иска да се върне без Кал.

Окончателно объркана, Съни се тръшна на леглото.

— Либи, трябва да се стегнеш. Нали ти беше разумната сестра? Разбери най-после, че това са пълни глупости.

— Добре. — Сестра й реши да смени тактиката. — Можеш ли да се закълнеш, обаче честно, че не си забелязала нищо странно у Джей Ти? — Вдигна ръка, преди Съни да отговори. — Не ти ли се струваше, че не е само ексцентричен чудак, а направо странен?

— Ами, аз…

— Аха, видя ли? — Като прие колебанието на сестра си за положителен отговор, Либи упорито продължи. — И как е пристигнал тук, според теб?

— Какво искаш да кажеш?

— Питам, с кола ли е дошъл? Наоколо не видях никаква кола.

— Не, не е дошъл с кола. Или поне… — Ръцете й внезапно се овлажниха и Съни ги изтри в джинсите си. — Появи се пеш от гората.

— Пеш от гората? — мрачно повтори Либи. — Посред зима?

— Либ, съгласна съм, че Джей Ти е малко особен.

— И непрекъснато се учудва при вида на най-обикновени предмети?

Съни си спомни за кухненската мивка.

— Да, всъщност има нещо подобно.

— А и невинаги разбира някои жаргонни изрази и думички.

— Да, случвало се е, но… Либи, не можем да го обявим за извънземен само защото понякога се държи малко странно и невинаги е в час с жаргона.

— Не за извънземен — търпеливо я поправи сестра й. — Той е човек като нас. Само че от двайсет и трети век.

— О, и това обяснява всичко, така ли?

— Има и по-прост начин да те убедя. — Либи стана и я хвана за ръката. — Каквото и да се случи между нас двамата с Кал, ние ще го преживеем заедно. Ала ти трябва да узнаеш цялата истина. Имаш право да знаеш с кого си се захванала.

Съни само кимна. Не посмя да възрази, защото това, което й казваше сестра й, все повече започваше да прилича на ужасяваща истина. А тя се страхуваше от нея, и то много.

С уверени движения Либи извади от чекмеджето на бюрото нещо като ръчен часовник. Пред смаяния поглед на Съни тя го прикрепи към компютъра. Включи го и кимна:

— Ела да видиш нещо.

Съни предпазливо се приближи.

— Какво е това?

— Ръчното устройство на Кал. Компютър. „Започвам работа.“

При звука на механичния глас Съни отскочи назад и събори стола на земята.

— Как го направи?

— Съчетание на технологии от двадесети и двадесет и трети век.

— Но… Но… Но…

— Още нищо не си видяла — предупреди я Либи и отново погледна към екрана на монитора. — Компютър, искам информация за Джейкъб Хорнблоуър.

„Хорнблоуър, Джейкъб. Роден на 12 юни, 2224 година. Астрофизик, в настоящия момент ръководител на секция по астрофизика в научната лаборатория «Дърнам», Филаделфия. Завършил с пълно отличие Принстънския университет през 2242, след две години защитава научна степен по право. Образователна степен — най-висока. Защитава докторат по астрофизика в «О’Баниън» през 2248. Член на Междугалактичната лига по софтбол с № 2247–49. Питчър. ЕРА 1.28.“

Съни истерично се изсмя.

— Стоп!

Компютърът веднага замлъкна. Тя отстъпи назад на омекналите си крака и се блъсна в леглото.

— Значи е вярно?

— Да. Поеми си дълбоко дъх — посъветва я Либи. — Имаш нужда от известно време, докато го асимилираш.

— Той наистина ми каза, че експериментира върху преместване във времето. — Отново се заля в смях, нервен и неконтролируем. — Страхотно! — После стисна очи. Всичко е само сън, каза си. Някакъв ужасен, странен сън. Кошмар. Но когато отвори очи, нищо не се бе променило. — Имам чувството, че някой си прави с мен жестока шега. — На долния етаж се затвори входната врата и Съни скочи на крака. — Отивам да си изясня нещата с него. И то веднага.

— Защо първо не… — Либи замълча, когато Съни се извърна рязко и изфуча от стаята. — Няма значение. — Отпусна се на леглото, докато сестра й тичаше надолу по стълбите.

Ала попадна на Кал, а не на Джейкъб.

— Къде е? — попита само.

— А, той е на… Навън. Либи горе ли е?

— Да. Разстроена е.

— Нямаше защо да се тревожи.

Това, което видя в очите му, й даде отговор на някои въпроси и тя се успокои.

— Радвам се, че си схванал какъв незаслужено щастлив кретен си, Кейлъб.

— И аз много те обичам.

Почувства се достатъчно благородна, за да го целуне по бузата. После, реши. По-късно внимателно ще обмисля. И вероятно ще се побъркам. Но сега имаше да свърши нещо много важно.

— А къде е онзи идиот, брат ти? И не се опитвай да увърташ. Либи всичко ми разказа.

Ала той продължаваше да е нащрек.

— Какво ти е казала?

Съни наклони глава встрани.

— Смяташ ли, че съм позакъсняла да те поздравя с „добре дошъл в двайсети век“?

Устните му се разтегнаха в усмивка.

— Не, не е късно. Джей Ти остана на кораба. На пет километра в североизточна посока. Просто върви по следите на роувъра. — Хвана я за ръката, преди да бе успяла да хукне. — Никак не му е леко, Съни. Нанесох му голям удар.

— О, нищо му няма. Чакай само да видиш аз как ще го халосам!

Кал понечи да каже още нещо, но навреме се усети. Джейкъб знаеше как да се грижи за себе си. Обърна се и тръгна нагоре по стълбите при жена си.

Тя продължаваше да седи на леглото, вперила невиждащ поглед в прозореца. Лицето й беше спокойно, ръцете — свити в скута и леко притиснати към новия живот в утробата й. Прониза го чувство на безкрайна обич.

— Здравей.

Либи цялата подскочи, ала си наложи да се усмихне.

— Здрасти. Ден, пълен с изненади, нали? — Скочи от леглото, преди да бе успял да каже нещо. — Имам да върша десетки неща. Още не съм оправила багажа, а за довечера искам да приготвя за хапване нещо по-специално.

— Чакай малко. — Кал я хвана за ръцете, докато се опитваше да мине покрай него, и я прегърна. — Обичам те, Либи.

— Да, зная. — Прислони чело на рамото му и остана така за миг.

— Не, струва ми се, че не го знаеш. — Нежно я отмести и изпитателно се вгледа в лицето й. — След всичкото време, откакто сме заедно, ти още не си го разбрала. Как можа да си помислиш, че ще те оставя и ще си тръгна? — Тя само завъртя глава и нищо не каза. — Седни за малко — прошепна той.

— Кейлъб, не зная какво да кажа. — Либи пак седна на леглото и нервно преплете пръсти. — Представям си какво си почувствал, когато видя тук брат си, за когото мислеше, че никога няма да видиш. Сигурно ти е напомнил за всичко и всички, с които неволно си се разделил.

— Свърши ли? — Единственият отговор бе отчаяно свиване на раменете. — Джей Ти ми показа копие на писмото, което е намерил в нашата времева кутия. — Разтвори пръстите й, обви ги със своите и седна до нея. — Не го е чел — продължи Кал. — Писмото още беше в плика.

— Как е направил копие, след като… — Замълча и притеснено се засмя. — Извинявай, зададох глупав въпрос.

— Нали ти го беше сложила в капсулата, за да го прочета, когато се върна у дома. — Извади писмото от джоба си и тя се намръщи. Изглеждаше абсолютно по същия начин, както когато го бе пъхнала в кутията. Но все пак… Хартията беше различна, осъзна Либи, когато го пипна. По-плътна и по-здрава. А може би не беше и хартия. Поне според нейните представи. — На връщане от кораба спрях да го прочета. — Разтвори писмото на коленете си. — Дори дотолкова да си бях загубил ума, че да си тръгна, това писмо веднага щеше да ме върне при теб.

— Не го написах с тази цел.

— Зная. — Взе ръката й и я целуна. — Ала то е много важно за мен. Помниш ли какво пишеше?

— В общи линии, да.

— Ето това, например. — Кал прочете на глас: — Искам да знаеш, че дълбоко в сърцето си искам да си там, където се чувстваш най-добре. — Остави писмото и я погледна. — Вярно ли е?

— Да.

— Тогава трябва да си щастлива, защото съм точно там, където се чувствам най-добре. — С продължителни, бавни целувки я положи на леглото. — Там, където си ти.

 

 

Съни веднага видя следите. Бяха само две, едните водеха към гората, другите — обратно към хижата. С мрачен поглед и без да разсъждава, здраво се вкопчи във волана.

Още не искаше нищо да мисли. Поне засега. Иначе рискуваше да се разпищи и да се разбие в някоя скала. Вярно, че винаги бе харесвала необикновените истории, но тази беше малко прекалено смахната дори за нейния вкус.

Когато видя космическия кораб, уютно разположен върху плътната снежна покривка, рязко удари спирачки и колата поднесе встрани. Изглеждаше огромен като къща.

Ала сигурно беше два пъти по-малък от товарния кораб на Кал. И също така по-модерен. Ярката бяла повърхност на кораба блестеше под лъчите на зимното слънце. Отпред по цялата широчина се извиваше нещо като прозорец. Докато го разглеждаше невярващо, зад прозрачното стъкло се показа Джейкъб.

Само като го видя да наднича от нещо толкова невероятно, смайването й прерасна в неописуем гняв. Изскочи от ленд роувъра и се втурна към кораба.

Той отвори люка. Вратата безшумно се плъзна встрани и отвътре изплува широка, удобна стълба. Съни се изкачи по нея, вече значително по-бавно. Като си преговаряше наум речта, която си беше приготвил, Джейкъб й подаде ръка, за да й помогна да се качи.

— Съни, аз… — Каквито и да бяха плановете му, те се изпариха в момента, в който юмрукът й здраво го улучи в челюстта. Загуби равновесие, пред очите му избухна цяло съзвездие и той тежко се стовари на земята.

Тя го изгледа унищожително, а очите й горяха от справедлив гняв.

— Ставай, малодушно нищожество, защото искам пак да те ударя!

За миг Джейкъб остана неподвижен, като си разтъркваше брадичката. Не възразяваше, че го бе ударила. Дори го бе очаквал. Но нямаше да допусне да го наричат нищожество. Въпреки че при тези обстоятелства по-добре бе да я изчака да си излее гнева.

— Изглеждаш разстроена.

— Разстроена ли? — изсъска Съни през зъби. — Сега ще ти покажа какво значи разстроена.

И тъй като той очевидно нямаше намерение да се изправи, наведе се към него. Вторият удар му изкара въздуха, преди да бе успял да я хване за ръцете.

— Съни, престани, мътните те взели. Ще бъда принуден да отвърна на удара.

— Искаш да ме удариш ли? — Заслепена от ярост, тя отново замахна, ала Джейкъб се хвърли напред и я събори на пода. Този път му нанесе смъртоносен удар с коляно в корема. Окончателно останал без дъх, той се стовари върху нея. — Ставай от мен, влечуго такова!

Но Джейкъб не бе в състояние да помръдне, дори от това да зависеше животът му. Болката, заслужена или не, го пронизваше като кинжал от слабините до мозъка. Единственото защитно средство оставаше тежестта на тялото му, затова той остана върху нея, без да смее да си поеме дъх.

— Съни. — В главата му избухна още едно съзвездие. — Признавам се за победен — отстъпи накрая.

Бойният дух веднага я напусна. Не искаше да се издаде колко слаба и безпомощна се чувстваше. Здраво стисна зъби и мълчаливо се помоли поне гласа й да не трепери.

— Казах да станеш от мен.

— Добре, веднага щом се убедя, че съм в състояние да помръдна. Ако ми дадеш кратка почивка, можем да преминем към следващия рунд. — С усилие вдигна глава и я погледна.

Тя плачеше. Огромни, мълчаливи сълзи се събираха в очите й и след това се плъзваха надолу по страните й. Потресен от тази гледка много повече, отколкото от физическата болка, Джейкъб поклати глава.

— Не плачи. — Изтри сълзите й с пръст, ала на тяхно място веднага се появиха следващите. — Да му се не види, Съни, престани.

— Пусни ме. — Претърколи се встрани и реши да я остави сама да се успокои. Ала докато се усети, вече я държеше в скута си и я галеше по косата. — Не ме докосвай. — Тялото й беше напрегнато. Заливаха я вълни на гняв и унижение. — Не искам да ме докосваш.

— Зная, но не мога да спра.

— През цялото време си ме лъгал.

— Да. — Притисна устни към косата й. — Извинявай.

— И ме използва.

— Не е вярно. — Прегърна я още по-силно. — Знаеш, че не е така.

— Аз изобщо не те познавам. — Опита се да се отскубне, ала той я притисна още по-силно до себе си. Тя се изви и зарови лице на гърдите му. — Мразя те. И ще те мразя, докато съм жива.

Вече не плачеше безмълвно. Сълзите бяха съпроводени с накъсани, разтърсващи ридания. Джейкъб мълчеше. Нямаше какво да каже. Разбираше и добре познаваше жената с толкова силно дясно кроше. Знаеше как да се справи с нея, когато драскаше, хапеше и го обиждаше. Но тази Съни, нежна и нещастна малка топка в ръцете му, беше пълна мистерия и не знаеше какво да прави с нея. Беззащитна, крехка, с разбито сърце. Той се влюби и в тази жена.

А тя искрено се ненавиждаше. Искаше да го удари, да го заболи за това, което си беше позволил да й причини. Ала бе в състояние само да се притисне към него и да приеме утехата, която й предлагаше.

Джейкъб се изправи внимателно, без да я пуска. Искаше да я успокои, да я защити, да й обясни колко я обича. Да я утешава, докато сълзите пресъхнат и тялото й отново се отпусне. А най-много от всичко копнееше да й покаже, че тя бе най-хубавото нещо в живота му.

Съни не можеше да спре сълзите си, въпреки че искрено се презираше. Дори нямаше сили да го удари. Можеше само да се сгуши в него и да се остави на нежността, с която я прегръщаше.

Той я отнесе в своята кабина и намали осветлението. Постави я на мекия воден матрак, застлан с бледосини чаршафи. Стените също бяха сини. Спокоен, ненатрапчив цвят. Без да я пуска, легна до нея. Сълзите й продължаваха да мокрят бузата му.

Когато риданията й започнаха да отслабват, нежно прокара пръст от слепоочието до шията й. Устните й бяха мокри и трепереха. Когато се опита да я целуне, тя се извърна настрани.

— Съни… — Чувстваше се неудобно. Докосна я по рамото. — Моля те, кажи нещо.

Тя дори не си направи труда да отмести ръката му. Просто лежеше, вперила невиждащ поглед в бледосинята стена.

— Каква съм глупачка. Да рева, и то за кого? За теб.

Доколкото му бе известно, никога друга жена не бе плакала за него. Или поне не в ръцете му.

— Не исках да те заболи.

— Винаги боли, когато те лъжат.

— Не съм те лъгал. Просто не ти казах цялата истина. — На него това му се струваше съвсем логично. Но се съмняваше, че Съни щеше да го приеме.

Тя се изсмя.

— Нима и в двайсет и трети век се използват същите изтъркани доводи? — Ето, каза го на глас. Двайсет и трети век. А тя се намираше в нещо, което можеше да се определи само като космически кораб, и то с мъж, който щеше да се роди много време след смъртта й. Колко би искала всичко това да е само сън, ала болката беше прекалено истинска.

— Дойдох за брат си — обясни й Джейкъб. — Нямах намерение да се влюбвам в тебе. Стана някак прекалено бързо.

— Сама съм си виновна.

— Погледни ме в очите.

Съни само поклати глава.

— Хайде просто да го забравим, Джей Ти. Мъжете като теб си въобразяват, че във всеки век трябва да ги чака по една жена.

— Казах да ме погледнеш. — Изгубил всякакво търпение, здраво я разтърси за раменете и тя бе принудена да го погледне в очите. — Обичам те.

Думите проникнаха в съзнанието й и отслабиха съпротивата. Гневът остана единствената й защита.

— Очевидно понятието за любов доста се е променило с вековете. Спи си спокойно. Нищо ми няма. И без теб ще се оправя.

— Ще ме изслушаш ли най-после?

— Няма значение какво ще кажеш.

— Нищо няма да ти стане, ако просто ме изслушаш.

Съни яростно разтърси глава. Сълзите бяха пресъхнали и отново бе готова да се нахвърли върху него.

— Никога не си имал намерение да прекараш живота си с мен. За теб това бе само случайно стечение на обстоятелствата. Не мога да те виня. Нищо не си ми обещавал, само намекваше. Дори не се наложи да използваш изтъркания номер с вечерята на свещи и хубаво вино, за да предизвикаш звезди в очите ми. — Тя си помисли, че всъщност имаше звезди. И че се бе поддала на блясъка им. — Както и да е. Аз сама нося отговорност за чувствата си. Но не мога да ти простя и те презирам за това, че не беше честен с мен.

— Беше прекалено сложно. Не знаех как ще го приемеш.

— Нали уж учените обичат да правят експерименти. А ти си учен, нали?

— Да. Добре. Истината е, че докато бяхме заедно, не исках да мисля за нищо, освен за теб. — Съни само сви рамене и понечи да се отмести, ала той не й позволи. — Щом искаш честен отговор, трябва да ме изслушаш. Каквото и да съм направил, беше просто защото не можех да спра. И не исках. Ако съм сбъркал в нещо, то е, че престанах да разсъждавам разумно. Не виждах как да ти обясня кой съм и откъде идвам. Чувствах, че започвам да се влюбвам и окончателно се обърках. Дори не знаех как очакваш да се държа. — Смутено я погали по бузата. — Съни, мислех, че нямам право да ти кажа истината. И не знаех как. — Спря и изруга. — Ако имах възможност, щях да ти осигуря повече романтика. Но не съм ти приготвил подарък.

— Подарък? — Мислеше, че бе прекалено изтощена и нямаше да има сили да се ядосва повече. Оказа се, че се бе подценила. — За какво, по дяволите, намекваш?

— За романтика — отвърна още по-притеснено. — За проява на внимание, комплименти, подаръци.

— Е, това вече е най-голямата глупост, която съм чувала. Романтика ли? Това ли е разбирането за романтика на вашата висша цивилизация? — Отблъсна ръцете му. — Нещастен глупак. Романтиката няма нищо общо с комплиментите и подаръците. Тя се проявява в това, да се грижиш за някого, да споделяш с него своите надежди и мечти. Романтиката означава да бъдеш честен.

— Добре. Ето сега съм напълно честен.

Сведе устни към нейните. Тя се приготви да го отблъсне с ледено презрение. Ала за пръв път устата му не бе нито алчна, нито страстна, а безкрайно нежна. Красотата на чувствата му проникна в нея като лъч светлина. И нейната защитна стена от безразличие се стопи като пролетен сняг.

Погледна очите му. Наистина ли бе забелязала в тях смущение? Каза си, че това няма никакво значение. Не можеше да си позволи отново да се разчувства. Но Джейкъб постави успокояващо ръка на бузата й и леко докосна с устни нейните устни.

Той не знаеше, че нежността може да го остави без сили. Или да изпълни цялото му тяло. Винаги, когато я докосваше, усещаше прилив на сила. Като мощна вълна. А сега усети само топлина, която се разля по тялото му като пълноводна река. Искаше да я сподели с нея, да й покаже колко беше важна за него, сега и завинаги.

— Обичам те — прошепна той.

Съни се опита да разтърси глава, ала Джейкъб започна да го повтаря с тих шепот отново и отново, притиснал устни към нейните.

Вече не беше в състояние да се съпротивлява. Особено когато съзнанието й бе замъглено, а тялото й се потапяше в някаква гъста като сироп тъмнина. Дъхът й трепна, когато се опита да произнесе името му. Той покри треперещите й устни със своите. Внимателно, с безкрайно търпение и нежност.

Времето, помисли си, докато я целуваше. Трябва да вземем от него колкото се може повече. А когато тяхното време свършеше, тя дори нямаше да узнае, че той никога повече нямаше да обича жена така, както бе обичал нея.

Съблече я. Въпреки че пръстите му трепереха, не бързаше. Копче след копче разтваряше блузата й, като притискаше устни към всеки сантиметър от тялото й, който се откриваше пред него. Внимателно я освободи от лекия плат.

Този път не изпитваше страст, а само болезнена, горчиво-сладка нежност.

Съни се размърда и бавно вдигна пуловера към раменете му, докато почувства прохладната кожа. Щом й оставаше само днешният ден, тогава нямаше да мисли за всички предишни и следващи дни. Устните им се докоснаха и двамата почувстваха, че това бе първата им целувка. Първият път, когато правеха любов.

Тя искаше да запомни всичко. Тръпчивият вкус на устните му, тихите, красиви думи, които й шепнеше. Никакви обещания. И не можеше да има обещания. Съществуваше само бездънната зеленина на очите му, в които да се потопи. Да се загуби в невероятната нежност на неговите ръце.

Джейкъб смъкна джинсите й и проследи пътя им с устни надолу по бедрото, към коляното и накрая до глезена й. В полутъмната тиха кабина не съществуваха понятия като ден или нощ. А сърце, което обичаше толкова силно, не можеше да бъде разбито.

Съни му действаше като магия. Постепенно започна да вярва, че двамата завинаги щяха да останат тук, сами сред приглушените звуци на мекото легло, което послушно повтаряше движенията на телата им. Сами, с успокояващото докосване на нейните пръсти по кожата му. Сами, с нейното неповторимо ухание.

Любовта пулсираше във вените му, проникваше в костите му и той изведнъж осъзна, че никога нямаше да се освободи от нея. Това го зарадва. Въпреки разстоянието във времето, тя винаги щеше да е с него.

С копнеж и болка проникна в нея. Съни го прие с безкрайна щедрост. Времето замря, докато се движеха заедно.

 

 

Тя се събуди в тъмното и премигна. В първия миг се уплаши. Мястото до нея беше прохладно. Джейкъб си бе отишъл. Със свито от ужас гърло бързо се изправи. Прехапа устни, за да не извика и след това изведнъж се успокои.

Той не си беше отишъл или поне не беше отишъл далече, тъй като тя още бе на кораба, в неговото легло. Сърцето й силно биеше. Отпусна се на възглавницата, за да помисли.

Беше я любил толкова нежно, толкова красиво и спокойно. Като на сбогуване. Няма повече да плача, закле се Съни и преглътна напиращите сълзи. Плачът нищо нямаше да промени. Ако наистина го обичаше, а това бе точно така, трябваше да бъде силна. Заради него.

Облече се и тръгна да го търси.

Корабът я озадачи. Мина покрай още една кабина, малко по-малка от тази на Джейкъб, но в същите бледосини тонове. В следващото помещение, което й се стори нещо като галерия, забеляза тесен плот, върху който беше поставен кашон с някакви напитки. В дъното имаше метална врата. След като я огледа, Съни реши, че е нещо като печка.

Намери го в командното отделение, седнал пред таблото. Беше само по джинси. През прозрачния екран се разкриваше панорама към гората и далечните планини. Той гледаше към тях и говореше на компютъра.

— Нагласи координатите за 15:00 часа.

„Потвърдено. — Предпочитано направление: максимално близо до времето и мястото на отпътуването. Разбрано.“

— Изчисли приблизителното време на полета от излитането до времевия скок.

„Изчислявам… Приблизително три часа и двайсет и две минути от излитането до орбитата на Слънцето. Необходими ли са по-точни данни?“

— Не.

— Джейкъб…

Той се извърна рязко и за малко не падна от креслото.

— Прекрати командата. — Екранът на компютъра побеля. — Мислех, че спиш.

— Да, наистина бях заспала. — На устните й напираха обвинения, заплахи и молби. Ала тя нищо не каза. Беше си обещала да бъде силна. — Заминаваш.

— Нямам избор. — Стана и се приближи до нея. — Съни, опитах се да намеря друго решение. Няма такова.

— Но…

— Обичаш ли родителите си?

— Да, разбира се.

— И аз обичам моите. — Взе ръката й и я претегли в своята. — Не мога да ти обясня какво преживяхме, когато мислехме, че Кал е загинал. Майка ми… Тя е силна жена, ала когато пристигна съобщение, че брат ми е изчезнал безследно и по всяка вероятност е загинал, тя буквално се разболя от мъка. Не знаехме дали ще го преживее.

— Съжалявам — тихо каза Съни. — Само мога да си представя как си се чувствал тогава.

Джейкъб завъртя глава. Още му беше трудно да говори за онези дни.

— После, когато научихме истината, и двамата се опитаха да я приемат. Но ги измъчваше мисълта, че никога няма да го видят, нито ще узнаят как е и какво прави. — Замълча притеснено. — Може би ще свикнат с това, когато им разкажа колко е щастлив. Особено когато разберат за детето.

— Какво дете?

— Кал ще… Либи носи неговото дете. Тя нищо ли не ти каза?

— Не. — Потресена, Съни притисна ръка към слепоочието си. — Всичко е толкова объркано. А аз… Либи е бременна. — Засмя се тихо и отпусна ръка. — Какво ще кажеш? Ще имаме племенник или племенничка. — Колко хубаво, че точно когато бе най-нещастна, изведнъж се появи този мъничък лъч надежда за бъдещето. Същото онова бъдеще, заради което щеше да го загуби. — За да се роди дете, са необходими само девет месеца — промълви, като се стараеше да говори спокойно. — Сигурно няма да останеш, за да видиш дали ще бъде момченце, или момиченце.

Впи поглед в очите й, където зад усмивката се спотайваше тъга.

— Не искам да рискувам да открият кораба тук. А и вече останах по-дълго, отколкото позволяват изчисленията ми. Съни, родителите ми имат право да научат за щастието на Кал и за детето. То е тяхно внуче.

— Разбира се.

— Ако можех да остана… За мен няма нищо по-важно от това, че те намерих. Повярвай ми.

Тя запази спокойствие, въпреки чувството, че целият й свят се разпада на парчета.

— Вярвам ти.

— Обичам те. Ала никога няма да си простя, ако не се върна и не им дам спокойствието, което заслужават.

Извърна се, защото много добре го разбираше.

— Когато бях на девет или десет години, аз се загубих в гората. Беше лято и бяхме дошли в хижата на почивка. Реших да се поразходя. Мислех, че добре познавам гората. Но се обърках и прекарах нощта под едно дърво. Намериха ме чак следващия следобед. Мама и татко бяха като обезумели от тревога. За пръв път видях баща ми да плаче така.

— Тогава сигурно разбираш защо не мога да ги изоставя?

— Да. — Почти успя да му се усмихне и го погледна в очите. — Извинявай, че направих такава сцена.

— Престани.

— Наистина много съжалявам. Нямах право да ти наприказвам всички онези гадости. — При цялото си желание обаче не можа да се извини за това, че го беше ударила. — Не мога да си представя какво ти е било през всички тези седмици. Да загубиш толкова много време, докато Кал се върне.

— Никак не ми беше зле. Защото имах теб.

— Да. — Вдигна ръка към лицето му, ала я пусна, без да го докосне. — Радвам се, че стана така. Искам да го знаеш.

— Съни…

— И така, кога тръгваш? — Нарочно се отмести, за да не може да я докосне. Страхуваше се, че ще припадне и от най-нежния допир.

— Утре.

Едва успя да се задържи на омекналите си крака.

— Толкова скоро?

— Така е най-добре за всички.

Изненада се, че се усмихва.

— Прав си. Сигурно искаш да прекараш малко повече време с Кал. Изминал си дълъг път, за да се видиш с него.

— Ще поговоря с него утре сутринта. А също и с Либи — допълни. — Искам двамата да си изясним нещата.

Този път се усмихна без усилие.

— Много си подхождат, нали?

— Трябва да си напълно сляп, за да не го забележиш.

— Като оставим науката и логиката настрани, понякога чувствата се оказват по-точни от всяко уравнение. — Вече се почувства по-силна и протегна ръка. — Искам тази нощ да остана тук, при теб.

Притегли я към себе си, като внимаваше да не я смачка в прегръдките си.

— Ще се върна. — Когато тя поклати невярващо глава, той я отблъсна. В очите му гореше гняв. — Кълна се. Просто имам нужда от още малко време, за да завърша експеримента. Постигнах всичко това само за две години. След още две полетите насам ще станат също толкова елементарни, колкото совалките до Марс.

— Совалка до Марс — тихо повтори Съни.

— Само трябва да ми вярваш. — Отново я прегърна. — Когато свърша, ще разполагаме с много повече време заедно.

— Много повече време — прошепна тя и затвори очи.