Серия
Отново и отново (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Times Change, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 68 гласа)

Дванадесета глава

Съни си тръгна, докато Джейкъб още спеше. Така бе най-добре. Не бе мигнала цяла нощ. Лежеше будна и се опитваше да намери изход от безнадеждната ситуация.

Той бе пуснал музика, някаква мечтателна и красива мелодия от композитор, когото не бе чувала. Тъй като още не беше роден. После бе нагласил светлините така, че кабината изглеждаше окъпана от лунни лъчи.

За да й осигури романтична обстановка. Вече разбираше какво бе имал предвид и го обичаше още повече. Искаше да й даде всичко възможно през тази последна нощ. И наистина го бе направил. Не бе й дал само онова, за което тя копнееше с цялото си сърце. Бъдеще с него.

Докато мислеше за обрата, настъпил в живота й, Съни изведнъж осъзна, че разглеждаше всичко в бяло-черни тонове. Правилно или неправилно, добро или зло. Но точно сега, в този най-важен момент от живота й, между доброто и злото имаше хиляди оттенъци.

Качи се в колата и, като караше бавно, за да помисли още, се върна в хижата. Как да се сбогува с него още един път? Беше прекалено болезнено. Дано само да я разбере правилно. И дано самата тя успееше да се разбере.

Спря зад хижата и остана известно време на волана, загледана в искрящия лед върху голите клони на дърветата на бледата светлина на утрото. И се заслуша в абсолютната тишина. Въздухът миришеше на сняг, изглежда всеки момент отново щеше да завали.

Потисна скръбта и тихо влезе в кухнята. Либи беше оставила на прозореца старата газена лампа. Когато я видя, Съни не успя да спре омразните сълзи. Преглътна мъчително и седна до дървената маса. Погали я по същия начин, както бе направил Джейкъб само преди няколко седмици.

— Много си подранила.

Вдигна поглед и видя сестра си.

— Здрасти — усмихна се и допълни, — мамче.

Либи инстинктивно постави ръка на корема си.

— Значи Джейкъб ти е казал. Исках сама да го направя.

— Голямата новина винаги е голяма, независимо от източника на информация. — Стана и я прегърна. Либи носеше нещо толкова хубаво в себе си, че поиска да се вкопчи в нея. — Прилошава ли ти сутрин?

— Не. Никога не съм се чувствала толкова добре.

— Не е зле Кал малко да те поглези.

— Няма нужда. — Либи се отдръпна и погали сестра си по косата. Забеляза, че очите й са замъглени и тъжни. — А ти как си?

— Добре. — И тъй като краката й отново омекнаха, Съни се извърна и седна до масата. — Извинявай, че вчера избягах така.

— Няма значение. — Либи беше с огромен пуловер и клин, любимата й екипировка в планината. Докато я разглеждаше, Съни реши, че сестра й още повече се бе разхубавила. Дали и тя някога щеше да носи в утробата си дете?

— Направо го размазах.

— Правилно — кимна одобрително Либи. Машинално напълни чайника с вода и го сложи на газовия котлон. — Искаш ли да закусиш?

— После.

— Съни, толкова съжалявам.

— Недей. — Съни протегна ръка и докосна ръката на сестра си. — Нищо лошо не се е случило.

— Ала ти наистина го обичаш.

— Така е.

Либи най-много от всичко искаше сестра й да е също толкова щастлива, колкото нея. Допря бузата си до косата й.

— Кал каза, че Джей Ти смятал да поработи още върху уравненията. Искал да направи пътуването във времето по-безопасно и по-достъпно, ако може така да се каже.

— Да, той ми каза.

— Джейкъб е блестящ учен, Съни. Почти гениален. Не го зная само от хвалбите на Кал. Прочетох цялата му биография. А и след като е успял да осъществи това пътуване само след двегодишен труд. Веднага, щом приключи с експериментите, той пак ще се върне.

— Надявам се да успее. — Съни затвори очи. — Искрено се надявам. — Тихо се засмя и зарови лице в ръцете си.

— Помисли си само, говорим си за пътуване във времето, като че ли няма нищо по-естествено от това. Сигурно още съм в шок.

— Измина повече от година, а аз все още понякога се будя сутрин и си задавам въпроса дали е истина, или сън.

— Но ти имаш Кал — промълви Съни и отпусна ръце, — живото доказателство, че не сънуваш.

— Съни, ако само… — Прекъсна, защото влезе Кал. Вдигна рамене и отново ги отпусна. — Какво мога да направя за теб?

— Нищо. Сама ще се справя. Обещавам ти.

— Отивам да глътна малко чист въздух — обяви Либи. — Кал, нали ще се погрижиш за чая?

Двамата бързо се спогледаха.

— Разбира се.

Съни ги познаваше достатъчно, за да се досети, че се бяха разбрали Кал да поговори с нея насаме.

— Какво предпочиташ? — попита я той, когато вратата зад Либи се затвори. — Овесени ядки или прегоряла филийка?

— Джей Ти оправи тостера.

— Така ли? — Изгледа я спокойно. — Нищо чудно. Той обича да се занимава с разни уреди. — Водата в чайника завря и Кал спечели още малко време, за да обмисли добре думите си. — Съни… Изглежда ще завали още преди да е паднала нощта.

— Кал, отпусни се. Колкото и да ми се искаше, все пак не съм убила брат ти. Нека си живее.

— Не това ме притеснява. — Наля гореща вода в две чаши. — Или по-точно това не е най-важното. Не зная как да ти обясня.

— Че брат ти е кретен ли? Нищо ново.

— И е много чувствителен.

Съни с радост установи, че не бе загубила окончателно чувството си за хумор. Истинско облекчение.

— За един и същи човек ли говорим? Джейкъб Хорнблоуър? Астрофизикът? Онзи, с дебелата глава и отвратителния характер?

Доста точно го описа, помисли Кал.

— Да. Нямам предвид, че се залива в сълзи, докато гледа любовни филми — обясни й той. — Нито, че се връзва особено, когато го обиждаш. Брат ми е чувствителен главно когато става въпрос за други хора. Особено от семейството. — Без да е сигурен, че добре се справя със ситуацията, пренесе чашите до масата. — Като малък винаги се биеше с момчетата, които ме закачаха. Това ужасно ме дразнеше, защото исках сам да се оправям, а той не ми даваше възможност. А родителите ми… Никога не забравя рождените им дни и Деня на майката.

— Още ли празнувате Деня на майката?

— Естествено.

— Кал… — Тя разсеяно си сложи захар. — Как реши да останеш?

— Нищо не съм решавал — възрази той. — Или по-точно не става дума за решение. Защото то предполага избор. А аз никога не съм го имал. Не мога да живея без Либи. Както и никога не съм преставал да мисля за семейството си.

— Никак не ти е било лесно.

— Напротив, за мен всичко беше просто и ясно. Не бях сигурен дали ще мога да се върна у дома. Изпратих им кораба и рапортите, тъй като прецених, че ако съществува и минимален шанс да стигнат до тях, нека поне разберат, че съм жив и здрав. — Сложи ръката си върху нейната ръка. — При Джей Ти е съвсем различно. Той знае, че може да се върне. А ако остане, майка ми и баща ми окончателно ще загубят надежда. Джей Ти не може да им причини подобна мъка.

— Прав си, не може. — Съни вдигна глава и го погледна. — Сигурно ти е било много трудно при нас, Кал.

— Това беше най-хубавата година в живота ми.

— И все пак, приспособяването, раздялата…

— Нямаше да се разтревожа, ако се бях върнал още пет века назад във времето. Важното е, че намерих Либи.

— Тя също е щастлива, че те е намерила.

— Дано — усмихна се радостно Кал, ала отново стана сериозен. — Съни, той те обича.

В очите й проблесна нещо, преди да ги сведе.

— Той ли ти каза?

— Да, въпреки че не беше необходимо. Разбрах го още първия път, когато произнесе името ти. Основното, което исках да ти кажа, е, че Джейкъб никога не е изпитвал същите чувства към друга жена.

— Кал, искаш ли да ми помогнеш? Тръгнах си от кораба, докато той още спеше. — Стисна здраво устни, за да престанат да треперят. — Не мога да се сбогувам с него.

 

 

Застанала до потока, Либи наблюдаваше как водата си пробива път през леда. Представи си как щеше да изглежда това място през пролетта, когато водата лениво заобикаля камъните и отвсякъде се чува чуруликане на птици. А тревата е мека и зелена.

Точно тук двамата с Кал бяха заровили времевата капсула. И точно тук бяха правили любов, докато сърцето й се обливаше в кръв при мисълта как той отново щеше да напусне Земята, за да отиде в онази пролет на стотици години напред във времето.

Но Кал бе останал при нея, а неговият брат беше намерил капсулата. И беше разбил сърцето на сестра й.

С нищо не можеше да помогне на Съни.

Не беше справедливо тя да има всичко, а Съни — нищо. Тя имаше Кал, любим дом, бъдеще. Имаше дете. Усмихна се и докосна корема си. Дете, което щеше да се роди в края на лятото и да направи любовта им още по-силна.

А сестра й щеше да има само спомени. И Либи нищо не можеше да направи за нея.

Обърна се и забеляза Джейкъб.

Стоеше на няколко крачки от нея. Снегът беше заглушил стъпките му и не го бе усетила кога се бе приближил. Под сенките на дърветата Либи изведнъж забеляза колко прилича на Кал. Същото телосложение, същите очи, същите изрязани черти. Забеляза преценяващия му поглед и се замисли откога ли стои там и мълчаливо я наблюдава.

Не направи никакъв опит да тръгне към него. Въпреки че не представляваше заплаха за нея — сега вече съзнаваше колко бе било глупаво да се страхува от него, — този човек беше наранил сестра й. И беше съсипал живота й.

— Кал е в хижата. — Гласът й прозвуча хладно. Нямаше намерение да проявява излишна любезност.

Джейкъб си помисли, че нейният гняв се проявяваше по различен начин. Съни избухваше и нападаше фронтално. А Либи криеше гнева си и го оставяше да тлее и да я изгаря отвътре. Интересно, дали разбираше, че това бе също толкова опасно?

— Исках да поговорим.

Либи не обичаше конфликтите, ала този път не издържа.

— Каквото и да кажеш, не мога да накарам Кал да тръгне с теб. Независимо дали ми вярваш, или не, но той сам решава какво да прави. Винаги е било така.

— Да, зная. — Джейкъб бавно прекоси преспите и се изправи пред нея. — По-рано мислех, че никога няма да го разбера и да приема решението му, ала сега е различно. Родителите ни… За тях ще е голямо облекчение, когато им разкажа за теб. И за детето.

— Много му е мъчно за тях — дрезгаво се обади Либи, опитвайки се да се справи с наплива на чувства. — Непременно им го кажи.

— Добре.

— Защо не си я предупредил? — внезапно попита тя. — Защо допусна да се влюби в теб, когато винаги си знаел, че ще заминеш?

Ръцете му конвулсивно се свиха в юмруци и той ги скри в джобовете си.

— Две години изчислявах сантиметър по сантиметър това пътуване. Поради една-единствена причина. За да намеря брат си и да го върна у дома.

В очите й се появи опасен пламък.

— Не можеш да го направиш.

— Така е. — Вече почти се усмихваше. Изглежда Либи приличаше на сестра си повече, отколкото бе предполагал. — Както не мога да имам Съни. Ще трябва да се примиря. Тя не е единствената, която се е влюбила. Както и не е единствената, която губи.

— Само че за разлика от нея ти си знаел какво правиш.

Трепна от болка и се извърна към нея. Либи за пръв път забеляза колко измъчени и нещастни бяха очите му.

— Ти също си вярвала, че Кал ще замине. Това попречи ли ти да го обичаш?

— Не. — Въздъхна тихо и сложи ръка на рамото му. — Не, изобщо не ми попречи.

— Съни е много силна. — Джейкъб омекна, когато усети разбирането в тона й. — Няма да се остави да страда дълго време. А ако не успея да се върна… — Замълча от пронизващата болка в гърдите си. — Ако не успея да се върна, тя ще намери сили да продължи напред.

— Наистина ли вярваш в това?

— Нямам избор. — Прокара треперещи пръсти през косата си. Измъчван от съмнения, той й бе казал онова, което не смееше да каже на Съни. И в което сам не искаше да повярва. — Още не съм усъвършенствал метода. Този път закъснях с няколко месеца. До следващото пътуване може да минат години. Тя може да е уредила живота си. Трябва да съм готов да го приема.

Либи му се усмихна.

— Аз изучавам народите и техните култури. Когато това се превърне в твоя професия, започваш да виждаш повече неща, не само обичаите и правилата на поведение. Научаваш, че истинската любов се среща много рядко. Тя не бива да се приема като даденост, Джей Ти. Тя е дар на съдбата и трябва много да се пази.

Той отмести поглед. Постепенно започваше да разбира този свят.

— Ще мисля за нея всеки ден, докато съм жив.

— Не си ли чувал думата „компромис“?

— Не си падам много по компромисите. Но нищо не пречи да опитам да се усъвършенствам. Искам да ти кажа само, че веднага щом пристигна у дома, ще започна да търся начин да се върна тук в същия ден и час, в който съм заминал.

Трогната, Либи се вдигна на пръсти и го целуна по бузата. Изненада се, когато Джейкъб протегна ръце и я прегърна, ала не се поколеба да отвърне на жеста му.

— Грижи се за тях. И за двамата.

— Добре. — Прегърна го още по-силно и се усмихна, когато забеляза приближаващия се Кал. Отново целуна Джейкъб, пусна го и подаде ръка на мъжа си. — Искаш ли да приготвя нещо за закуска?

— Благодаря. — Той нежно стисна пръстите й. — Обичам те.

Либи отново се усмихна и тръгна към хижата.

 

 

— Съни там ли е?

Кал отново се обърна към брат си.

— Прибра се рано сутринта. — Постави ръка на рамото на Джейкъб, за да го спре. — Джей Ти, тя ме помоли да ти предам, че ти пожелава лек път, но не може отново да се сбогува с теб.

— По дяволите, пусни ме.

— Джейкъб… — Кал мина напред и блокира пътя на брат си. — Остави я. Съни сама го пожела. Повярвай, няма да й стане по-леко, ако те види още веднъж.

— И да си замина просто така? — Джейкъб се отскубна от хватката му. — Толкова е лесно, нали?

— Не съм казал, че е лесно. Никой по-добре от мен не знае как се чувстваш. Ако наистина я обичаш — продължи, — остави я сама да реши какво да прави.

Джейкъб вдигна ръце, обърна се и отстъпи. Заля го болка, граничеща с отчаяние и обида. Тя дори не искаше да го види за последен път. За нея той бе само спомен. А може би така е най-добре, помисли си обидено. Нека ме забрави.

След като не можеше да й предложи нищо по-добро, поне трябваше да уважи молбата й.

— Добре. Кажи й само, че… — Обърна се и тръгна, като мърмореше под нос някакви проклятия. Нямаше думи, с които да изрази чувствата си. Дори да притежаваше поетичния талант на Кал, пак щеше да е напълно безпомощен.

— Съни всичко разбира — успокои го Кал. — Хайде, ела да закусим.

Следобед Либи и Кал го закараха до кораба. Джейкъб през цялото време се чудеше дали Съни не гледа след тях през прозореца на стаята си. Погледна назад и я потърси с поглед, но точно тогава слънцето светеше право в стъклото и той нищо не видя.

Кал говореше, без да спира, опитвайки се да запълни с думи настъпилата празнота. Джейкъб забеляза, че подава ръка на Либи и успокояващо стисна нейната ръка.

А той бе лишен дори от това. От едно последно докосване.

Проклинайки Съни, слезе от колата.

— Всичко ще разкажа на мама и татко.

Кал кимна.

— И — умната! Искам да съм сигурен, че ще се прибереш жив и здрав и скоро ще ни ги доведеш на гости.

— Непременно ще се върна. — Джейкъб прегърна брат си.

— Обичам те, Джей Ти.

Въздъхна дълбоко и се обърна към Либи.

— Предай на сестра си, че рано или късно ще намеря обратния път.

— Разчитам на обещанието ти. — Либи преглътна напиращите сълзи и му подаде плик. — Съни ме помоли да ти го предам, ала само ако обещаеш да не го отваряш, докато не се върнеш в своето време.

Той протегна ръка, но тя не му го даде.

— Първо обещанието. Кал твърди, че държиш на думата си.

— Добре. Няма да го отварям, докато не се прибера у дома. — Сгъна внимателно писмото и го прибра в джоба си. След това я целуна първо по едната буза, после по другата и накрая — по устните. — Пази се, сестричке!

Очите й се наляха със сълзи.

— И ти също! — Зарови лице на рамото на Кал, когато Джейкъб стъпи на подвижния трап.

— Либи, той ще се върне. — Кал вдигна ръка за сбогом и я пусна, когато брат му се прибра в кораба. Усмихна се и притисна устни към косата на жена си, която горчиво ридаеше на рамото му. — Всичко е само въпрос на време.

 

 

В кораба Джейкъб се отърси от мисълта за Съни и се съсредоточи в полета. Процедурата по излитането беше съвсем рутинна, ала той методично провери всички показатели като пилот първа година. Не биваше да мисли за нея. Не можеше да си го позволи.

Предварително знаеше, че ще боли, но не си бе представял, че болката ще бъде толкова тъпа и мъчителна. Пръстите му застинаха на уредите.

Лампите премигнаха, когато включи горенето. През стъклото видя как Кал отмести Либи на безопасно разстояние. За последен път огледа гората, търсейки с поглед Съни. Нищо. Натисна последното копче на пулта.

Корабът се издигна меко, почти безшумно. Знаеше, че не бе хубаво да се бави, ала се задържа възможно най-дълго на ниска скорост, докато брат му не се превърна в малка точица на бяло-зеления фон на гората. Изруга, натисна докрай лоста и изстреля кораба в атмосферата.

Космосът му подейства успокояващо със своето тъмно безмълвие. Но той не търсеше спокойствие. Предпочиташе да изпитва гняв. Стисна здраво челюсти и задейства компютъра.

— Въведи координатите с направление към Слънцето.

„Координатите въведени.“

През предното стъкло Земята приличаше на красива пъстра топка.

Автоматично пое навигацията на кораба, докато премине през слаб метеоритен поток. Всъщност всичко бе толкова просто. Сега нямаше движение, нито търговско, нито пътническо. Нямаше патрулиращи кораби, с които да трябва да общува. Нямаше проверки.

Натисна копчето и излетя като куршум в хиперпространството. Също като преди, очите му се присвиха, мускулите се стегнаха, когато се изви към Слънцето. Безстрастно наблюдаваше как уредите измерват увеличаването на външната температура. Закри екрана и продължи като опитен пилот, но без онази страст, която го водеше на идване.

С помощта на компютъра увеличи скоростта и нагласи ъгъла. Педантични и опитни, пръстите му се местеха по командното табло. Макар да бе подготвен, притеглянето отново го отхвърли назад в креслото. Продължи по курса, ала изруга яростно, изпълвайки командната кабина със своя гняв и отчаяние.

Вече нямаше връщане назад, въпреки че сърцето му бе останало на хиляди километри разстояние.

А той се отдалечаваше от него през пространството и времето като куршум, изстрелян от пушка.

Когато преходът завърши, беше останал без дъх. По гърба му се стичаше струйка пот. Един поглед към монитора бе достатъчен, за да разбере, че процедурата бе преминала успешно.

Успешно, нещастно си повтори наум и разтърка очи. Вдигна защитния екран и се загледа в своето време.

Нищо не се бе променило — звездите, планетите, мастилената тъмнина. Само дето в орбита бяха изведени много повече спътници, а примигващата светлинка в далечината трябва да беше новата изследователска лаборатория. След по-малко от трийсет секунди щеше да навлезе в галактическото трасе. Където нямаше да е сам. Облегна се назад и затвори очи в безмълвно отчаяние.

А нея я нямаше.

Съдбата ги беше събрала, а след това ги бе разделила. Съдбата и собствената му воля, напомни си Джейкъб. Дори да се наложи да работи цял живот, непременно щеше да намери начин да се върне при нея.

Знаеше колко мъчителни щяха да бъдат всички онези дни или може би години, докато завърши необходимите изчисления, които щяха да го върнат много по-безопасно и по-близо до времето на неговото заминаване. Така Съни почти нямаше да усети колко дълго го бе нямало.

Бавно извади писмото от джоба си. Само това му беше останало от нея. Кратко послание. Няколко думи на обич. Изобщо не ми е достатъчно, помисли си гневно и разкъса плика.

Видя само една дума.

„Изненада.“

Озадачен се вторачи в нея.

Изненада ли, помисли си. Просто изненада и нищо друго. Ама че начин да се сбогуваш с любимия. Типично за нея, ядоса се Джейкъб и смачка хартията. След това размисли и реши да се задоволи с малкото, което има. Отново разгъна писмото и го приглади с ръка.

В този момент някакъв тих звук го накара да се завърти с креслото си.

Тя стоеше на прага на командното помещение. Смъртнобледа, със стъклен поглед. Но докато я наблюдаваше, загубил ум и дума от изненада, устните й се разтеглиха в доволна усмивка.

— Значи вече си прочел бележката ми?

— Съни? — Отначало прошепна името й, като се чудеше дали не халюцинира. Очакван страничен ефект при преминаване през кривата на времето. Само да не забрави да го отбележи в рапорта си.

Ала не ставаше въпрос само за зрително-слухови халюцинации, защото той много ясно усещаше уханието й. Скочи от креслото и я прегърна, впивайки жадно устни в устата й като умиращ от жажда човек.

И тогава разбра. Беше ужасен.

— Какво правиш тук? — попита и здраво я разтърси за раменете. — Какво си направила пак, мътните те взели?

— Това, което трябваше да направя. — Олюля се и Джейкъб отново я изруга.

— После ще ми крещиш — каза спокойно Съни. — Сега смятам малко да си подремна.

— Не се и надявай. — Колкото и да бе вбесен, взе я на ръце и внимателно, като че бе направена от стъкло, я сложи в креслото. След това започна делово да я разпитва. — Вие ли ти се свят?

— Да. — Тя притисна с пръсти слепоочията си. — Отвратително пътуване.

— Да усещаш гадене?

— Малко.

Той натисна някакво черно копче в пулта и отстрани се отвори малко отделение. Извади от вътре квадратна кутия, а от нея — тънко като хартия хапче.

— Остави го да се разтопи на езика ти — нареди Джейкъб. И допълни, въпреки че Съни се подчини. — Нещастна идиотка. Не си преминала физическа подготовка за преминаване през хиперпространството.

Тя незабавно почувства облекчение. Пое си дълбоко дъх, доволна, че няма да повърне и да се изложи. За момента престана да му обръща внимание и се взря в прозрачния защитен екран. Пред нея се простираше безкрайната галактика.

— О, Божичко! — Цветът, който току-що се бе появил на лицето й, отново изчезна. — Невероятно е. Това… Това наистина ли е Земята?

— Да. — Дланите му се овлажниха. Ако стомахът му не се успокоеше до няколко секунди, щеше да се наложи да прибегне до същите хапчета. — Съни, осъзнаваш ли какво си направила?

— С каква скорост се движим?

— Съни, по дяволите!

— Да, осъзнавам какво съм направила, Джейкъб. — Завъртя се на стола и постави ръце на коленете му. Погледна го с тъмни и ясни очи. — Преминах заедно с теб през кривата на времето.

— Явно си се побъркала. — Идеше му хубавичко да я разтърси, докато намести мислите в глупавата й глава. Или да я притисне към себе си, докато двамата се слеят в едно цяло. — Как можа да ми извъртиш толкова тъп номер?

— С помощта на Кал и Либи.

— Те са ти помогнали? И са знаели, че ще го направиш?

— Да. — Когато усети, че ръцете й треперят, тя се облегна назад и ги прибра в скута си. Не искаше той да види колко бе уплашена. — Реших го вчера през нощта.

— Ти си го решила — повтори Джейкъб.

— Точно така. — Вирна гордо брадичка и го изгледа унищожително. — А тази сутрин го споделих с Кал. — Вече значително успокоена, Съни се обърна към екрана. На черния фон проблясваха светлини. Звезди, досети се веднага и се загледа в черната пустота. Колкото и да бе невероятно, тя се носеше в космическото пространство с единствения мъж, когото обичаше и когото щеше да обича до края на живота си.

Джейкъб много добре знаеше, че поне единият от двамата трябваше да е спокоен и да разсъждава разумно. Но съвсем не беше убеден, че това беше той.

— Съни, не съм убеден, че разбираш какво си направила.

— Глупости. Прекрасно го разбирам. — Обърна се и го погледна. Осъзна, че тя отново бе спокойна, с ясна мисъл и щастливо сърце. — Кал се опита да протестира, ала по-скоро заради Либи, отколкото заради мен. Но когато поговорих с нея, тя ме разбра. Тази сутрин сама ме изпрати до кораба, докато ти беше в гората с Кал.

— А родителите ти…

— Те винаги са искали да бъда щастлива. — Прониза я болка, нетърпима болка, когато си помисли за тях. — Либи и Кал всичко ще им обяснят. — След като се убеди, че краката й бяха престанали да треперят, стана и се разходи около командното табло. — Не искам да кажа, че няма да им е мъчно, особено ако не успеем да се върнем. Ала имам чувството, че баща ми ще умре от завист при мисълта къде се намирам. — Съни се засмя щастливо. — Или по-точно, в кое време се намирам. — Отново се обърна с усмивка към него. — И двамата не си падаме по компромисите, Джей Ти. При нас въпросът винаги е или всичко, или нищо. Ето защо толкова си подхождаме.

— Но аз наистина щях да се върна. — Закри лицето си с ръце, след което вдигна глава и ги прокара по косата си. — Да му се не види, Съни, изрично ти казах, че ще се върна. След година. Най-много след две или три.

— Не ми се чакаше.

— Глупачка. Нали ако бях усъвършенствал процедурата, щях да се върна в твоето време пет минути след заминаването си. — В нейното време. Тази мисъл толкова силно го потресе, че не бе в състояние да продължи. — Нямаше право да взимаш толкова важно решение, без да си се посъветвала с мене.

— Решението си е мое. — Вбесена, тя пак се нахвърли върху него. — Ако не ме искаш, ще си намеря някоя симпатична компания, в която ще ме разбират и харесват такава, каквато съм. Дори може да замина на Марс. Зная как да се оправям в живота, приятел. Спомни си само колко хитро се промъкнах на кораба.

— Не съм казал, че не те искам, а кое е най-добре за теб.

— Сама мога да преценя кое е най-добре за мене. — Заби юмрук в гърдите му. — Мислех, че това си ти, ала и преди съм правила грешки. — Завъртя се и отстъпи няколко крачки назад, преди да успее да я сграбчи.

— Къде си тръгнала пак? — попита я той. — Остават няколко хиляди километра до зоната на годна за дишане атмосфера.

— Корабът е голям.

— Седни.

— Няма да…

— Казах да седнеш. — Не особено любезно я блъсна и Съни тупна в креслото. — И млъкни. Искам нещо да ти кажа. — Тя стисна с ръце облегалката на креслото, с намерението да се надигне, но Джейкъб вдигна предупредително ръка. — Кълна се, че само да си мръднала, здравата ще те опердаша.

Съни отстъпи, като отбеляза:

— Ето един израз, който е надживял вековете.

— Ако знаех какво си намислила, отдавна да съм го използвал. В преместването във времето съществува определен риск, за който ти си нямаш понятие. Ако бях допуснал и най-малката грешка…

— Ала не я допусна, нали?

— Не става дума за това.

— А за какво, Хорнблоуър?

— Не биваше да идваш.

Тя въздъхна с досада.

— Няма смисъл да повтаряш едно и също като развален грамофон, защото вече съм тук. Предлагам да преминем към следващата фаза на конското.

Той усети как му омекват краката и седна на пулта.

— Възможно е никога да не се върнеш у дома.

— Зная. Мислила съм за това.

— Ако си промениш мнението…

— Джейкъб… — Въздъхна и се изправи на колене до него. — Не мога да си променя мнението, освен ако не спра да те обичам. А това просто не е възможно.

Протегна ръка и я докосна по косата.

— Никога не бих се осмелил да поискам от теб подобно нещо.

— Зная. А ако те бях помолила да ме вземеш със себе си, щеше да ми изброиш десетки основателни причини защо това не може да стане. — Облегна бузата си на дланта му. — И щеше да сбъркаш. Защото единственото невъзможно нещо е да живея без теб.

— Съни…

— Погледни нещата от моя гледна точка. Винаги съм имала чувството, че съм изпреварила своето време и съм се родила в неподходяща епоха. Може би в твоята ще се чувствам повече на мястото си.

— Постъпката ти е ужасна и адски глупава. — След което той я премести в скута си и нежно я залюля. — Но, слава Богу, че си тук.

— Значи вече не ми се сърдиш?

За да й покаже колко бе вбесен, впи яростно устни в нейните.

— Днес, когато отказа да ме изпратиш, имах чувството, че си ми изтръгнала сърцето от гърдите. Но за мен това беше без значение, тъй като и без това го бях оставил при теб.

Очите й се замъглиха, ала тя успешно се справи със сълзите. Вместо това се усмихна.

— Колко поетично.

— Само не си въобразявай, че ще седна да ти пиша стихове. — Без да я пуска, Джейкъб се наведе и нагласи някакви копчета на контролното табло.

— Ще ме научиш ли да управлявам това чудо?

Изгледа я стреснато. Съни беше тук. Наистина. И беше негова. Завинаги.

— Изтръпвам при мисълта, като си представя, че може да караш пътнически кораб, пълен с невинни хора.

— Аз схващам бързо.

— Точно това ме плаши най-много. — Дръпна я към себе си, за да я облегне на рамото си. — Не съм много сигурен, че моят свят е подготвен за твоето нашествие.

— Важното е, че ти си готов да ме приемеш.

Отново я целуна, този път много нежно.

— Винаги съм бил готов.

Съни въздъхна и докосна устните му с ръка. Желанието веднага се надигна в него.

— Не можеш ли да оставиш това чудо на автопилот?

— Още не.

— Но извършихме преместването, нали?

Той се наведе към екрана.

— Още малко.

— Не, друго имах предвид. Коя година сме сега?

Джейкъб погледна скалата.

— 2254.

Призля й от тази цифра. Ала се успокои от допира на ръцете му.

— Следователно, аз съм на… 287 години. — Вдигна въпросително вежди. — Как се отнасяш към по-възрастните жени?

— Умирам си за тях.

— Запомни, че чак след като навърша триста, ще започна да се усмирявам. — Целуна го леко. — Но дотогава смятам да превърна живота ти в истински ад.

— Разчитам на това.

Заедно се загледаха в приближаващата се синьо-зеленикава сфера, която беше техният дом.