Мартин Еймис
Дом за свиждане (9)

3
„Фашистите ни бият!“

— Само една тревога имам за себе си — рече той (половин година по-късно), — на какво ще приличам, ако някой ден си тръгна оттук? Нямам предвид колко слаб ще съм или колко болен. Нито пък колко стар. Тук горе, искам да кажа. В главата. Знаеш ли какъв мисля, че ставам?

— Малоумен.

— Именно. Малоумен. И ти значи го мислиш.

— Като всички.

— Мислите ми не са вече мисли. Те са просто импулси. Всичко е на нивото на „студено, горещо“. Студена супа, гореща супа. За какво ще говоря с жена си? Ще си мисля единствено „супата е студена, супата е гореща“.

— Ще говориш с нея така, както говориш с мен.

— Но за мен е адски уморително да говоря с теб. Нали знаеш какво имам предвид. Божичко. Представи си какво щеше да стане, ако не бяхме тук. Искам да кажа заедно.

Вечерта беше топла и светла; седяхме и пушехме на стъпалата на завода за играчки. Да, завод за играчки — лагерната индустрия беше разнообразна като тази в държавата. Произвеждахме всичко, от уран до лъжички за чай. Аз самият произвеждах несметни количества от онези мърляви зайчета на пружинка с палки в лапките и зашити за кръста мънички барабанчета.

Двама млади затворници се разхождаха покрай нас бавно като професори; единият беше сключил ръце зад гърба си, другият тромаво жестикулираше.

— В крайна сметка важни са само циците — тъкмо казваше вторият.

— Не, не циците. Задниците — рече другият.

— … Нови са — каза Лев.

Свих рамене. Като дойдеха в лагера, младите две-три седмици съумяваха да говорят и за секс, и за спорт; после почваха да ги вълнуват само сексът и храната, след това храната и секса, после само храната.

Лев се прозя. Сега цветът му изглеждаше по-здрав. Беше изкарал престоя си в болницата, а пък Януш му беше изписал слаб пеницилин. Но устните и ноктите му синееха — не от студ, а от глад, — а пък кожата край устата имаше кафеникав оттенък, по-наситен от всеки загар. Всъщност всички имахме такива маймунски муцуни.

— Не е лесно, като си въшлясал — рече той, — ама иначе не е лошо да си мислиш за секс.

Трябва да ти призная, че това беше станало извънредно болезнена тема. Бях успял да повярвам, че връзката между Лев и Зоя е предимно духовна. Или всъщност почти платонична. Можех даже да извличам наслада от представата за една тяхна вечер. Разчистили остатъците от скромната си вечеря, двамата се редуват на мивката, после Гретел свенливо си слага груба нощница и чорапи за сън, а пък Хензел, облечен с потник и наполеонки, я целува с въздишка по бузата; после двамата се обръщат гръб към гръб с примирено сумтене и дирят заслужената си почивка… И докато Лев е легнал в своята малка смърт, тази, другата Зоя, потният сукубус, се надига като мъгла и пристига при мен.

— Но не е точно мисъл, нали? Повече ми прилича на „студена супа, гореща супа“.

— Можеш да пишеш стихове — казах аз.

— Вярно. Мога. Понякога успявам да поработя над някой стих трийсетина секунди. После нещо ме сепва и се връщам към другото.

Разказах му за трийсетгодишната преподавателка в женското отделение. Рецитирала си „Евгений Онегин“ всеки ден.

— Всеки ден? Да, обаче се случва да не искаш… шибания му „Меден конник“.

— Да, наистина. Случва се да не искаш… шибаната му „Песен за похода на Игор“.

— Да, така е. Случва се да не искаш…

Тъй изкарахме още час. После стигнахме опипом до леглата си.

 

А пък после дойдоха промените. Но преди да разкажа за тях, длъжен съм да направя кратко вътрешно отклонение: глътка въздух. Гледай да се възползваш — може би да направиш разчет на добрите ми качества. Скоро почвам да правя твърде лоши неща.

Никога не бяхме виждали главния директор, Ковченко, ала слушахме много за него — и за бялата меча шуба, за ботушите от тюленова кожа, дето стигали до чатала му, за рибарските експедиции, за лова на елени, за запоите. На дъската с бележки често търсеха лагерници-музиканти, спортисти или актьори, с които директорът забавляваше гостите си (други главни директори или хора от централния инспекторат). След представлението артистите получаваха казан с останалата храна. Струва си да отбележа, че мнозина се връщаха болни от тъпчене, даже имаше няколко случая на фатално преяждане.

Един ден Ковченко бе подписал обява, че търси лагерник с опит в инсталирането на „телевизия“. Телевизор не бях инсталирал, само бях разглобявал един в института. Казах на Лев каквото си спомнях и двамата кандидатствахме. След това ни извикаха имената, нахраниха ни, изжулиха ни и ни откараха с джип към имението на Ковченко.

С Лев стояхме и чакахме под охрана в нещо като беседка — отоплявана осмоъгълна барака с дърводелски тезгях и куп инструменти. Влезе Ковченко — кльощав и странно академичен наглед с бричовете си и сакото от туид. Докараха един метален сандък и двама мъже с вид на градинари почнаха да го разглобяват. „Господа — рече Ковченко, като вдишваше издълбоко и шумно, — пригответе се да видите бъдещето“. Капакът се вдигна и надникнахме вътре: безформена, сивочерна мешавица от тръби, клапи и кабели.

И започнахме да ходим там всеки ден. Ежедневно напускахме гъстия дъх на лагера и влизахме в свят със стайна температура, прозорци с рамки, изобилна храна, кафе, американски цигари и нестихващо удивление.

След два месеца сглобихме нещо подобно на особено грозна дълбоководна риба, плюс пилон за антени на отворената веранда. На екрана успяхме да извикаме само бегли версии на климатичната обстановка: разни нощни виелици, полегата лапавица върху въглена бездна. Веднъж в присъствието на директора хванахме нещо, което може и да беше проверочна карта. Ковченко беше доволен; вече нямаше много високи очаквания. Телевизорът беше пренесен до централната сграда. По-нататък научихме, че бил сложен на поставка във фоайето, на изложба като някой древен бронзов релеф или скулптура от бруталистката школа.

Ние двамата също искахме да видим бъдещето. А сега се върнахме в миналото — механизъм от лагери и сачми, в който викахме „хоппааа“ на пет секунди и си мислехме за студената и горещата супа. Горе-долу тогава се убедих, че скуката е вторият опорен стълб на системата — първият беше страхът. В клас попадаш на хора, свикнали да се прехранват с лъгане на деца; седиш там и ги слушаш как говорят очевидно неверни неща (и училището на майка ми беше същата стока). По-нататък откриваш, че всички интересни теми са така безнадеждно спорни, че никой не смее да ги изучава. Публичните дебати бяха скучни, вестниците и радиото гъгнеха от съседната стая, скучни бяха и събранията, и всички приказки извън семейството, защото никой не казваше каквото му беше на ума. Най-интересното място в Русия бе затворът Бутирки в Москва. Страхът ясно защо им бе нужен, ала скуката за какво?

Навън беше голямата зона. Тук бе малката с робските си предели. На свобода всеки извън номенклатурата познаваше вечния глад — неволното мляскане и преглъщане на хранопровода. В лагера гладът приритваше, както сигурно рита един ембрион. Същото беше със скуката. Тя вече беше изгубила всичките си значения на апатия и баналност. Скуката вече не беше просто липса на чувства; тя самата бе чувство, при това твърде мощно. Тих пристъп на скука.

Другата положителна новост беше, че и двамата се сближихме с Януш. Висок, плещест, двайсет и три годишен, той имаше черна коса като джунгла, която растеше с плашеща енергичност; все му казвахме, че бръснарят трябва да му иска вредни. Януш беше доктор-евреин, който беше се хванал в капана на собствената си измама. Не се правеше на християнин (в лагера нямаше особено значение). Правеше се на лекар. А не беше — не още. Най-трудната възможна позиция. Нямаше да е толкова трудно, само дето той беше твърде милостив и все се вживяваше. За първите си операции трябваше да напипва с острието на ножа пътя си в чуждото тяло. Първо правило: не вреди.

 

Камиони и каски, шепнеха всички. Камиони и каски. Това значеше Москва и промяна на курса. В ЦК бяха взели решение и то стигаше до нас под формата на карабини и фарове.

Населението на лагера се менеше постоянно и ежесезонно; разни множества се прехвърляха, пускаха и прибираха, возеха и извозваха (колко странно бе впрочем, че двамата с брат ми бяхме разделени едва веднъж, и то за година). Можехме само да зяпаме тази аритметика на движението и да се опитаме да открием в нея нещичко като замисъл…

Лев стоеше до прозореца на бараката, гледаше навън и подскачаше едва видимо — така смъкваше напрежението. Каза:

— Слушай. Снощи Абарчук ме приклещи зад дърводелската работилница. Викам си, сега вече ще ме изнасили, ама не. Бе загубил и ума, и дума, абсолютно нещастен. След това се пресегна и ми стисна ръката… И друг път е бил такъв. Но сега според мен се сбогуваше. Май извозват скотовете.

Казах, че това може да е изгодно за нас.

— И защо да е изгодно? — обърна се Лев. — Откога някой иска ни е добре? Знам как да оживея тук. При сегашното положение. Какво друго?

Бяхме затворени в спалните помещения и прекарахме целия ден в непрестанно надзъртане. Пък и кой ли би искал да излезе сред зоната, още повече пък сега, с тези кучета, с върволиците от мъже и с новото разпределение на силите. Вишките за наблюдение сякаш бяха извърнали прожекторите си, а куполите им приличаха на военни каски, изпод които като криви от скорбут зъби бяха щръкнали дула на пушки… Понякога ми се струваше, че играя на забавен каданс хокеен мач (сънен, но смъртоносен: резултатът е нулев, а смъртта е внезапна) и стоя на вратата — не участвам в играта, намесвам се само при належащите гадости.

Изолираха скотовете и ги откараха — като че ли най-лесният начин да спрат войната между скотовете и кучките. Ала след това изолираха кучките. И щом ги откараха, изолираха скакалците, а подир тях и пиявиците. И ако не отчиташ лайноядите, кой тогава оставаше, ами само политзатворниците и доносниците — фашистите и змиите. Както каза Лев, докато зяпаше вън:

— Ами то е от ясно по-ясно. Изолират ни нас.

И наистина. След няколко седмици нашият прясно обезлюден сектор започна отново да се пълни. Всички новопристигнали бяха фашисти.

Изолираха нас. И защо? Как така ще ни дават на равнище система онова, за което мечтаехме — как така ни спасяваха, будеха? За да можеш през петдесета година да разбираш какво мисли Москва, трябваше да си там — в пипалцата, в контролната кула на плужека, който методично изяждаше мозъка на главния. А пък ние не бяхме там. Във всеки случай най-близо до логиката беше Йосиф Висарионович да е почнал да се тревожи за идеологическата цялост на редовия затворник. Силата, която ни приписваха, дори силата да оказваме „разлагащо влияние“, не бе всъщност действителна (дотогава не бяхме фактор). А сега тази сила се обаждаше, че е тук. Процесът отне около месец. Бяхме като слепци и проглеждахме малко по малко. Постепенно лицето се извръщаше към лице, погледът се засичаше с поглед и оставаше вплетен в него. Почна да ни просветва. Политзатворниците се оглеждаха и ставаха политически.

От това следваха две неща. Промяната в курса на Москва означаваше краят, неволното самоубийство на робската система. Второ, двамата с Лев станахме врагове. Край една маса на хиляди мили било взето решение — затова двама братя са готови на бой. Това, Винъс, е смисълът, ежечасният смисъл на политическите системи.

Но няма да задълбавам в политиката. Ще ти кажа каквото ти е нужно да знаеш. И не мога да премълча за надзирателя Углик — за нелеката участ на другаря Углик. Като гледам назад, виждам каква беше политиката по това време: политика на сиамски близнаци, мъже с рибешки опашки и брадати жени. Политика на плужека, който се наричаше атеросклероза.

 

„Фашистите ни бият! Фашистите ни бият!“

Този вик (който даже тогава имаше своя чар) често се чуваше през лятото на петдесета година. Почнахме да пердашим змиите, тези, дето ги внедряваха по един на десет души. Вече нямаше да се мотаят покрай масите в столовата, да целуват събраните пръсти над двойните си порции. Да, сега като тръгваха през площада към надзорката, то не бе за да допълнят доносите с надежда за допълнителна цигара, а за да търсят убежище в карцера — въпреки че там имаше тиня до колене и охранени дървеници.

Предпочитаният от нас метод за наказание се наричаше „хвърляне“. Тъй постъпвали навремето селяните, както винаги пестеливи. Гледай да не изтъпиш ножа, да не счупиш тоягата: гравитацията ще го свърши самичка. Всеки хваща по крайник, люшва три пъти за засилване, хоп нагоре, като борови трупи, сетне с трясък надолу. После пак ги подхвърляхме, докато не престанеха да ръкомахат във въздуха. След това ги зарязвахме на прасетата, все едно са чували с натрошени костици.

— Нещо си недоволен, братле — казах аз, като влязох, бършейки си ръцете.

— Ти не си ми брат.

Зачаках. Всички се бутаха и блъскаха, за да гледат кого как подхвърлят. Само Лев все се дърпаше.

— Искам да кажа — рече той, — че не мога да те позная. Станал си като Вад. Осъзнаваш ли го въобще? Следваш стадото. Изведнъж ставаш точно като всички останали.

Беше чистата истина. Аз не можех да се позная. За няколко седмици бях станал ударен агитатор, подбудител-стахановец — искания и митинги, провокации, стачки, петиции и протести. Мислиш си: да, изместването, трансфера, механизмът на сублимацията. И наистина целенасочено търсех химическата топлина на масовата емоция, силата като дразнител. Ала никога не изгубвах от поглед евентуалния изход, евентуалното бъдеще.

— Моля те, помисли си. Ти и твоето стадо сте избрали посоката — продължаваше той. — Ескалация и насилие. И сте адски наясно какво има да става.

Отначало за кратко изглеждаше, че тази изолация на политзатворниците има подтекст: да работим до смърт (порциите по-малки, часовете по-дълги). Но прасетата още имаха квоти за изпълнение, а ние вече разполагахме с оръжието на стачката. Тъй че можех да кажа с известна надменност:

— О, разбирам. Искаш си шестнайсетчасовия работен ден и наказателната порция. Аз обаче не ги ща.

— Тази битка нали я спечелихте? Боже мили, това беше преди осем или девет битки. А прасетата няма непрекъснато да отстъпват. Знаеш много добре какво има да става. Или може би не. Ти си тръгнал със стадото. Погледни се. Тъпчеш заедно с него.

Пак зачаках.

— И какво ще докарате, ще докарате война с държавата. Да се бием до смърт срещу Русия. Срещу ЧеКа и Червената армия. Да не вярваш, че ще я спечелите?

Не го казах на глас, но открай време знаех какво ни очаква. Винаги съм го знаел.

— Добре. Моля те за последен път. И това не е малко. Само трима-четирима мъже имат шанс да накарат тълпата да спре. Ти си единият. Моля те, помисли си. Трябва да те помоля. За последен път ти се моля като брат.

Искаш майка си и баща си, братле.

— Не всички имаме за какво да живеем — казах аз. — Някои ще умрат. Други не.

 

Знам колко мразиш насилието. От самото начало знаех как ще се чувстваш. Филмът по телевизията — онзи, дето го гледа в Чикаго — беше всъщност комедия, но един нос бе спраскан и бе капнала кръв. Ти избяга разплакана. Като блъсна вратата, месинговата топка те удари по окото. Ето колко висока беше, когато разбра в какъв свят си попаднала.

На двайсет и пети март властите отвърнаха на удара: трима мъже от нашия център бяха затворени в карцера, където се бяха укрили трийсет-четирийсет доносници. Чухме, че ги снабдили с алкохол и секири, след което отключили всички килии.

Реагирахме моментално. Ние също сменихме своята политика. Спряхме да бием змиите. Спряхме да ги бием, почнахме да ги убиваме. Аз очистих троица.

А сега изтръгни западните си очи. Изтръгни ги и взимай онзи другия чифт… Не очите на Чингис и Хулагу, дръпнати и зачулени, нито тези на Иван Грозни, параноични и набожни, нито тези на Владимир Илич, хем детински, хем дирещи хоризонта. Не, очите на коленичилата край пътя възрастна градска селянка (рязко погражданена): те са виждали глад, отчаяние, вечната и всеобща неправда, не едно и не две извращения. Стига толкова, казват те… Но сега виждам очите ти, истинските ти очи (издължените кафяви ириси, безупречната чистота на бялото); те заплашват да оттеглят любовта си завинаги, също както направи брат ми преди половин век. Е, добре. Пишейки този разказ, аз създавам едно огледало. Виждам себе си в него. Виж лицето ми. Виж ми ръцете.

 

Лев веднъж ме видя непосредствено след убийство: второто тогава. Години по-късно ми описа въпросната среща. Разказвам ти неговите спомени, неговата версия — аз нямам спомен. Нямам версия.

 

Цял в нашивки от кръв, запъхтян като куче, дето цял ден е тичало, аз съм минал край Лев, за да вляза в клозета; хлопнал съм на стената вдигнатия си лакът и облегнал глава върху него, с другата си ръка съм затърсил връвта на панталона си; след това съм изпразнил мехура си с отвратителна разточителност и (изглежда) с благодарно ръмжене. Спрял съм и съм издал някакви нови звуци: дъх, изпуснат със зинала паст, докато съм отмятал глава да сваля от челото си горещия гъдел на перчема. Чак тогава съм вдигнал очи. Е, това си го спомням. Бе ме зяпнал с оголени зъби и дълбоки бразди по челото. Посочи надолу към разръфаната връвчица и свалените панталони. Май ще трябва да те помоля сама да си представиш какво беше видял.

— Знам къде си бил — рече той. — Пак си ходил на мокрото.

Така казвахме на убийствата. Мокрото.

— Някой трябваше да го свърши, нали? Трета барака, затворник номер четирийсет и седем. Съвестта му не бе никак чиста.

— Не, напротив. Там е работата, че беше.

— Какви глупости дрънкаш?

— Виж си само очите. Приличаш на староверец. Целуни кръста, братле. Целуни кръста.

Ще целунеш ли кръста: братски израз за чистотата на вярата. Така правели едно време, преди християнството да бъде забранено (както впрочем и всички религии): целували кръста, инструмента на смъртта. Лев ми казваше, че съзнанието ми вече не е свободно. Следователно чувствах не със съзнанието си, а с тялото. Аз бях роб, който си бе върнал тялото. А сега го пилеех наново — ей така. Да, това беше вярно. Ала винаги имах и едни други мисли, ала винаги правех и едни други сметки.

Години по-късно, на съвсем различен етап от моето съществуване, аз седях на един балкон в Будапеща, пиех бира между душа и късната среща с една своя приятелка и четях прословутите мемоари на поета Робърт фон Ранке Грейвс (по баща англичанин, а по майка германец). Стреснах се и намерих утеха в неговото признание, че му трябвали десет години да се възстанови морално от Първата световна война. На мен ми трябваха доста повече, за да се възстановя от Втората. Но той беше прекарал тези десет години на някакъв остров в Средиземно море. Аз прекарах моите отвъд Полярния кръг, в наказателно крепостничество.

Трябваше ми малко време да разбера защо Лев твърдеше, че съвестта на убития доносник не била всъщност нечиста. На свобода, в голямата зона, един донос можеше да ти съсипе живота. В лагера, в малката зона, този донос влошаваше и от време на време скъсяваше и бездруго съсипан живот. Анонимно злословие с цел лични облага: можеш да си сигурна, че е дълбоко престъпно и дълбоко руско, защото само руските престъпници биха твърдели обратното. Всички други — по целия свят — са наясно, че това е престъпно. Само руските — от съкилийниците на Достоевски (доносникът не е подложен на ни най-малкото унижение; на никого и през ум не му минава да се сърди за нещо) до сегашния президент, точно тъй, Владимир Владимирович (който искрено бе удивен от идеята да се справя без тайгата си от отровни писалки) — смятат, че е в реда на нещата. Значи с моята роля в изтреблението на змиите бях виновен по следния параграф: те разбираха какво правят, но не знаеха, че е нещо нередно. „Фашистите ни бият! Фашистите ни бият!“ Сега виждам неясния чар — целия патос на ужасения писък. Но тогава престанахме да ги бием и започнахме да ги убиваме. Аз очистих трима.

Винъс, лагерът беше продължение на войната, на войната и моралния й разпад… Войната между скотовете и кучките беше гражданска. Тази между фашистите и змиите бе война на васалите. След като и змиите изчезнаха (цялата им класа бе източена), се оформиха фронтове за революционна война: войната между фашистите и прасетата.

По време на първата война Лев беше невинен свидетел (като всички ни), а по време на втората — съвестен опонент. Третата никой не можеше да избегне. Той пострада при първия щурм.