Мартин Еймис
Дом за свиждане (5)

4
Зоя

Когато даден мъж категорично въздига една-единствена жена „над всички останали“, можете да сте сигурни, че се имате работа с женомразец. Така той е свободен да мисли, че останалите са плява. И какво съм аз значи? Вече си изконсумирана своя дял руски романи: появи ли се нов герой, начаса научаваш всичко нужно за дядо му. Абсолютно разсейване, при това сексуално по смисъл. Така че направи си услуга, вземи от бюрото ми снимката в рамка и я гледай, докато четеш. Не желая да мислиш какъв съм сега. Искам да мислиш за онзи двайсет и пет годишен лейтенант в Деня на победата.

Слушай. В следвоенна Русия всичко бе дефицитно, дори хлябът. Всъщност в следвоенна Русия имаше страшен глад, от който измряха още два милиона. Имаше и дефицит на мъже. Е, не стигаха и жените (и децата, и старите хора), но дефицитът на мъже беше толкова страшен, че Русия така и не се окопити от него: разликата сега е към десет милиона. След войната в Русия беше покваряващо приятно да си мъж, при това хубавец-фронтовак (и раняван), особено пък ако вече си покварен, какъвто бях аз. Не отричам, че с жените постъпвах най-безсрамно, безскрупулно и вероломно; солипсизмът ми граничеше със злонамереност. Поведението ми вероятно не е трудно за обяснение: през първите три месеца на 1945-а година изнасилих всичко живо по пътя си из това, което скоро щеше да стане Източна Германия.

Ех, да можех да преобърна западния ти поглед, западното ти сърце. Руските войници изнасилваха всички германки на възраст между осем и осемдесет, беше писал един очевидец. Беше армия от изнасилвачи. И, да, аз вървях с тази армия от насилници. Можех да търся сигурност в множеството, да се изгубя сред себеподобни; та известно е, Винъс (прочети „Полицейски батальон 101“), че почтените немските учителки почти без изключение предпочитали целодневно да стрелят по жени и деца, вместо да понесат последствията от евентуална молба за преместване. Не ги чакало никакво официално наказание, нито фронтът, нито даже формална немилост; само няколко дни неприязън от страна на колежките — да им кажат по нещо накриво, да ги блъснат на опашката за обяд. Тъй че видиш ли, Винъс, група себеподобни могат да те накарат да направиш всичко, при това всеки ден. В насилническата армия всички до един изнасилваха. И полковниците, и те. И аз също го правех.

Има и друго смекчаващо вината обстоятелство: а именно, Втората световна война и четирите години на най-гадния фронт от най-гадната битка в историята. Стига с тази нулева толерантност — тя изисква и нулева степен на мислене. Както казах, платих си цената и ще я доплатя с доста труд, с точно предначертани задачи. Имам работа и ще я свърша. Знам това. Тъй че моля те, Винъс, продължи да четеш, като засега само отбележиш формирането на определен тип мъжка природа. Бях свенлив, доста книжен младеж; окопитих се през трийсетте (време на катастрофи и тотален терор, но и на предпазлива гнусливост) и загубих девствеността си с една силезийска домакиня в канавката край пътя след десетминутна гонитба. Да, признавам, не беше някакво светлозарно пробуждане. Ще добавя в педагогически дух, че използването на фалоса като оръжие е древен факт, който видяхме възроден в Европа в исполински мащаби през 1999-а. На моя фронт през четирийсет и пета страшно много жени бяха не само насилени, а и убити. Аз жени не убивах.

Не тогава.

Каня се да опиша извънредно красиво момиче; опитът ми подсказва, че няма да ти хареса, защото и ти си такава. Сигурен съм, че се мислиш за надрасла подобни неща; само че еволюцията не се случва за миг. А според моя опит хубавите жени не обичат да слушат колко хубава била някоя друга. По-сериозен проблем вероятно би бил твоят порив да я защитаваш, както всъщност е редно. Затова те приканвам да се поставиш на мястото на някоя от съвременничките на Зоя. Тя беше на деветнайсет и от самото начало репутацията й беше откровено ужасна. Това би те зарадвало. Все пак другите момичета я харесваха по изключение. Инстинктивно я опрощаваха като някакъв авангард, esprit fort^[1]. Тя живееше по-интензивно от тях, но и страдаше повече; сочеше им възможности.

Навремето казваха, че Москва е най-голямото село в Русия. Зиме в предградията имаше пътечки, свързващи всяка къща с трамвайните спирки и магазините за храна („Мляко“, гласеше табелата); хората пъплеха като селяни, с къси овчи кожуси, и човек очакваше да види айсберги и мамути. Но това беше спомен от детството (сега мляко няма). Всичко е променено: примитивна плетеница, в която сред колибите и калдъръмите бяха струпани доменни пеши, леярни и заводи за газ и за кожи. Имахме село в селото (югоизточния район, „Лакътя“ му викахме) и когато Зоя стъпи там през януари четирийсет и шеста, беше истински упрек към мизерията наоколо, липсата на храна и гориво, липсата на книги, дрехи, стъкло, електрически крушки, кибрит, свещи, хартия, гума, паста за зъби, конци, сол и сапун. Дори повече от това: Зоя беше акт на гражданско неподчинение. Беше дръзко фрапантна, и при това еврейка — естествена мишена за осъждане и арест. Да, така от столетия се лекуваха яд и завист в страната ми. Така всеки „любовен триъгълник“ се решаваше като по чудо. Анонимно телефонно обаждане или някое неподписано писмо до тайната полиция. Все очаквахме да се случи, ала ето че тя беше тук ден след ден, не в затвор, нито в лагер, тук на улицата с онази усмивка — и с онази походка.

А пък аз изненадах сам себе си. Аз, героят-насилник с ордените и жълтата почетна лентичка. Първата мисъл в главата ми не бе — както бях свикнал — някаква вариация на „Кога мога да й смъкна гащичките?“ Не. Помислих си следното (при това фразата ми дойде неканена и напълно завършена): „Колко поети ще се самоубият заради теб?“ Зоя не беше труден за изграждане вкус. Лицето й бе нетипично (по-скоро тюркско, отколкото еврейско, носът й извит не навън, а надолу, устата невъзможно широка, щом се смееше или заплачеше), ала тялото бе всепонятно — издължено и пищно, но с тъничък кръст. Всеки мъж бе обречен да усети посланието му. Да го чувства с гръбнака си. Всички ние го схващахме, от последния уличен смотльо, който драпаше да й носи книгите и да я подържи за ръката, чак до бледия стар пощальон, който всяка сутрин спираше и я зяпваше с разкривена уста и едно примижало око, като че ли се готвеше за стрелба.

Ала може би най-чуден и невероятен беше фактът, че тя имаше свое собствено жилище. Таван колкото място на паркинг, два етажа над баба й, но със собствено стълбище и със собствена входна врата. Деветнайсетгодишна собственичка на стая в Москва се равняваше, Винъс, на деветнайсетгодишно момиче със своя яхта в Чикаго. Човек можеше да я види как се качва с мъж вечерно време; можеше да я види да излиза с мъж на сутринта. А, и друго. Няма да ми повярваш, но при тези обстоятелства не мога да го пропусна. Според едно от злословията преди всеки контакт тя се пазела от зачеване чрез някакви хасидически промивки. Тъй разбирала тя склонността на евреите да избиват християнски деца. През четирийсет и шеста в Русия естествено нямаше никакви контрацептиви, а и както потенциалните ми любовници не пропускаха да напомнят, наказанието за аборт (доста меко предвид настоятелствата) беше две години затвор.

Добре знаем какви са травмите от едно изнасилване за жертвата. Но, естествено, никой не го е грижа какви са травмите за насилника. Да речем, странният резонанс на посткоиталната тъга; няма друго животно, по-печално от него… Вече схващах и по-дългосрочните следствия. Те приемаха следната форма: вече не успявах да видя жените в тяхната цялост. Зоя бе благословена с изключителен сбор от физически дарове; аз според обичая си трябваше да ги раздробя: да постъпя с тях както Марвъл — със свенливата си господарка (нали помните, че дори и гърдите й ги описва една по една), да я транжирам върху мраморната плоча и на всяко парченце да бодна знаменце и цена. Така правех по принцип. Но, накратко: за разлика от „всички други“ Зоя си оставаше неделима. Това беше нейна основна черта. Всяко действие я въвличаше цялата. Когато вървеше, всичко по нея се люлееше. Когато се смееше, всичко се тресеше. Кихнеше ли — сякаш нищ не беше изключено да се случи. А когато говореше, спореше и възразяваше, тя опираше лакти на масата и седяща, въртеше снагата си в източен танц на пререканието. Неизбежно се питах какво ли друго прави така, с цяло тяло. С нея бяхме съседи и колеги в Техническия, в Института по системите, където тя учеше в еврейския поток. Аз бях на двайсет и пет, Зоя беше на деветнайсет, Лев, за Бога, още ходеше на училище.

Майка й, старата Естер най-редовно я пращаше да носи дребни лакомства на скрофульозния равин, който неспирно се молеше на смъртния си одър в мазето под апартамента ни. А едничкият начин да стигнеш дотам, бе да минеш през партера и да слезеш по витата стълба пред нашата кухня. Железните стъпала често биваха заледени и след няколко инцидента тя неохотно поддаде пред войнишката ми настойчивост да я водя дотам за ръка. Всъщност никак не стъпваше здраво и го знаеше; много по-късно Лев разбра, че й липсвали разни пространствени импулси, понеже като бебе не умеела да пълзи… На вратата към мазето винаги ми изпращаше благодарна усмивка, а пък аз все се чудех каква беше тази сила, дето ме спираше да я взема в прегръдките си или даже да срещна погледа й; ала силата се усещаше, при това доста твърдо. „Обади ми се, като решиш да се връщаш“ — казвах аз. Но тя никога не ме викаше. Като я гледах, понякога имах чувството, че се качва по стълбите на четири крака. Сетне, една вечер, чух гласа й, продран и отчаян, да ме вика по име. Излязох и поех изненадващо топлата й ръка.

— Божичко — казах най-горе. — Стори ми се, че аз ще се хлъзна.

Тя се усмихна стръвно и рече:

— Трябва да си планинска коза, за да се качиш тук.

Засмяхме се. С мен бе свършено.

Да, Винъс, в този миг безнадеждната ми възхита се превърна в скоротечна любов, а на мен ми се струваше чест. Имах всички трубадурски симптоми; не ядях и не спях, всеки втори дъх беше въздишка. Помниш ли стария Монтеки от „Ромео и Жулиета“: Далеч от светлината се промъква към къщи натежалият ми син. Такъв бях и аз, натежал, смайващо натежал. Тази тежест усещаш, когато си се борил цял час за живота си в анархично море, а пък после вълната те изхвърли на пясъка и усещаш мощно теглене откъм центъра на земята. Всяка сутрин се чудех как леглото ми ме удържа. Пишех стихове. Бродех нощем. Стоях в сенките срещу дома й в дъжд, в сугращица или (най-добре) в гръмотевична буря. Ако щорите бяха вдигнати, знаех, че ще дочакам да ги спусне.

Веднъж зърнах един мъж да се обляга на перваза й; мишниците разголени нагло, шията му изпъната. Да, изпитах и ревност, и какво ли не още, но и остра възбуда. Да, да. Страдах и се чумерех, ала моята страст беше неизменно и готически плътска. Признавам си още, че въпреки съмненията си бях дълбоко впечатлен от историята с промивките. Бях привикнал към някаква схема — непохватното ровене в полусмъкнати дрехи, мърляви компромиси между бедрата и последващо мрънкане; това се разиграваше по стълбища, ъгли и разрушени от бомбите сгради — или пък на килима или опрени на някоя маса с куп роднини, залепени о заключената врата. „Облекчаването“ с уста — времетраене трийсет секунди по неволя бе станало предпочитана форма на секс. Споменавам последното си наблюдение (да, вулгарно, ала не и безпочвено) с образователна цел, тъй като то показва как и в своите най-интимни моменти жените бяха подвластни на социоикономическата действителност. През годините след войната нямаше жена да не гълта. Ни една.

Без извивките на ентусиазма сексът беше въпрос на принуда: моята мрачна настойчивост, тяхното колебливо покорство. Ала в куличката на Зоя с вещерския й покрив като щипка за свещ ни очакваше нещо по-футуристично от женското примирение и дори женската самозабрава. Женска похот.

— Знаеш ли на какво ми приличаш, докато си край нея?

Лев изрече това, стори ми се, с непресторена злоба. Току-що бях отказал да играя шах с него, пропъждайки разсеяно с ръка всички подобни фриволности. Тъй че се приготвих за всичко.

— Ще ти кажа на какво ми приличаш. Ако искаш.

По отношение на жените той бе по-напреднал и далеч по-усърден, отколкото бях аз на седемнайсет години. И приятелите му също. Пък и жилищният дефицит бе донякъде облекчен от недостига на хора; имаше малко повече място и въздух — макар че никога не бях сигурен докъде стига Лев в промеждутъците на усамотение с всевъзможните Ада и Олги… Темпото на века се усилваше, или поне се опитваше. Не можем да видим себе си в историята, ала въпреки всичко сме в нея; а след Първата световна война, революцията, терора, глада, гражданската война, поголовния глад, новия терор, Втората световна война и поредния глад човек имаше чувството, че промяна не може да няма. Всеобщото недоволство възприемаше следната форма: всички се оплакваха от всичко. Всички чувствахме, че животът трябва да се промени. Но държавата се усети какво усещаме и животът не се промени.

— Добре — казах аз. — На какво ти приличам?

На лицето му се изписа изражение хем познато, хем плашещо — фокусирано, насмешливо и леко свирепо.

— Приличаш на Вронски, когато започва да се мъкне след Анна. Като умно куче, което знае, че е сторило нещо нередно.

Предавам говора на Лев по нормалния начин, но на практика той пелтечеше. Това прозата трудно може да го предаде. Да напишеш „к-к-к-куче“ е обидно формално. А пък и думата „запелтечи“ доста бледо отразява случващото се с Лев. Все едно той изведнъж губеше способността си да говори и даже да диша. Първо стягането, блесналата самоненавист, после нослето се вирваше и борбата започваше. В мигове като този Лев не бе в най-добрата си форма — главата отметната, ноздрите сякаш ококорени, като чифт настойчиви очи. Ако някой заеква, ти си длъжен да стоиш и да гледаш. Няма как да извърнеш глава.

— Да, боя се, че си точно такъв — рече той и изгаси цигарата си. — Пък и все едно. Тя си има приятел.

— Знам — отвърнах. — Ще изчакам да скъсат.

— Точно тъй — заключи със задоволство той (като че ли потриваше длани). — На това ми приличаш. Псе, което си чака пердаха.

Брат ми рано пропуши. Рано започна да пие, по жени рано тръгна. Хората в Русия все по-рано се захващат с всичко. Времето не достига.