Мартин Еймис
Дом за свиждане (14)

3
Тунелът Саланг

Тя наистина го напусна, на петнайсети септември шейсет и втора година.

Бе денят след изхода от кубинската криза. И това ни внушаваше фалшив оптимизъм. Зоя е напуснала Лев: е, светът не свършва. Поне не и за мен. Имаше ли катализатор? Даже Кити, която отиде да подложи майка й на кръстосан разпит, никога не узна подробностите, макар да твърдеше, че долавяла екот от скандал… Знаехме, че Зоя се е върнала на работа в училище. Водела театрален кръжок. Знаехме още, че е била уволнена набързо. Беше в Петербург, където старата Естер щеше скоро да дойде при нея. Лев все още живееше в половинката им бордей край Казан.

Не го виждах почти цяла година. Но си пишехме. Ето какво се случи с него.

В първото си писмо отправих практическо предложение. Мислех си да му купя документ за реабилитация, също както взех своя преди години (и както смятах да се сдобия също с партиен билет). Той се хвана за думите ми и поиска в допълнение крупен заем с план за погасяване и лихвени начисления. Гледах плана с процентите, с десетичните дроби, и се чувствах дълбоко стъписан. Като по-голям брат аз естествено бях възхитен от напускането на Зоя. Притесняваше ме реакцията на Лев: схема за погасяване, която стигаше надалеч-надалеч в бъдещето. Как така светът не свършваше?

Този октомври той успешно кандидатства за работа по един минно-строителен проект в Тюмен, отвъд Уран, отвъд Екатеринбург. По Коледа ми изпрати снимка на луничава, очилата блондинка в осветен от неон коридор, сключила ръце зад гърба си. Тази двайсет и пет годишна девойка срещнал в заводския диспансер: Лидочка се наричала. Бих добавил, че в писмото Лев споделяше известна реакционерска гордост от факта, че Лидия беше (тоест „е била“) девствена. Хвърлих още един поглед на снимката и, да си кажа право, не бях никак учуден. А освен това мълчаливо заключих, че девиците не ме вълнуват особено. Много ясно. За какво ми бе девствена? За какво ще говорим по цяла нощ?

Идния февруари брат ми бе повишен, а пък Лидия беше бременна. Лев обаче все още бе женен, а разводът не ставаше лесно като навремето. Преди беше наистина лесно. Дори нямаше нужда да дърдориш като мюсюлманите, от които се иска да повторят три пъти „развод“. В СССР бе достатъчно да го кажеш веднъж върху пощенска картичка. Но сега, по причини, на които ще се спрем по-нататък, и двете страни бяха длъжни да присъстват в съда. Не разбирах защо Зоя не желаеше да съдейства, а пък Кити не можеше. Лев реши, че ще е по-прилично да отиде до Петербург. След като обясни, че Лидия е — както казват испанците — embarazada, Зоя се съгласи; а оттам нататък бе въпрос на бюрокрация.

Аз кумувах на сватбата им през август. Брат ми изглеждаше по-спокоен и силен, а набожните родители на Лидия изглеждаха най-накрая доволни; всичко вървеше прилично добре, като вземем предвид, че Лидия беше — по думите на Кити — „напреднала“. Беше дълга и тънка, с нозе като макарони — като Кити или като Чили. Стори ми се максимално противоположна на Зоя или, иначе казано, не изглеждаше твърде женствена даже като навлизаше в третото си тримесечие. Сякаш бебето отсега бе по-едро от нея. Беше като канапчето върху колета. Седем-килограмовият Артьом се роди около термина си в първите дни на ноември.

Зоя поостана в Петербург с майка си. Залови се на работа в прочутия им куклен театър — шиеше костюми на куклите, рисуваше декори. Когато в Москва се създаде филиал на Петербургския театър, Зоя замина там с част от екипа. В дълго и реформистко писмо до Кити пишеше, че целта й сега била да се завърне към живот чрез сърцето. Двете с майка й заживели пак на старото място. Значи Зоя отново приемаше в таванската куличка.

Кити ходеше да я посещава, разбира се. Не и аз. Не се върнах в стария ни квартал да вися под прозореца й. Не стоях в пек и дъжд да тълкувам сенките по тавана на стаята й. Първо трябваше да се случи нещо друго. Нещо, което можеше да се проточи.

Никита Сергеевич падна. Изгря Леонид Илич. Размразяването, малкото замразяване, после застоят.

А в любовния ми живот, както ще продължа да го наричам, бе настъпил неочакван обрат. Аз стареех. Крупиетата — също. Те не бяха истински крупиета, въпреки че на няколко пъти бях сънувал Варвара (последната от тази серия) как стои над осеяна с чипове рулетка, а греблото й се превръща в лорнет… Трудно е да изтръгнеш усмивка от едно леконравно момиче след четирийсетата му година. Мислят само как да станат пристойни. Пробвах с някои от по-младите; ала с тях имах чувството, че съм взел грешен влак или кораб — другите пасажери имат други билети и цели, други визи и други печати. Пък и „черните“ кръгове поизгубиха от живеца си след закона от шейсет и първа, който даде на икономическия престъпник нови поводи за притеснение: смъртното наказание. Тъй че аз се поправих отчасти и се върнах към връстничките си, навлизайки в поредица от по-стабилни, по-сложни и (определено) доста по-евтини връзки с децата на революцията — разведени, войнишки вдовици, бивши затворнички, бивши лагернички — до една без бащи и без братя. През шейсет и седма, при една командировка в Унгария срещнах Джоселин и на практика съжителствах с нея с няколко колебливи раздели чак до осемдесет и втора, до тунела Саланг и последвалите събития.

Към шейсет и седма година бях открил своя бранш — роботиката, но все още не в медицинските й приложения. За да се добереш до материали на международно равнище, трябваше да се занимаваш с космонавтика или с въоръжаване. Космонавтиката бе пренаселена, тъй че аз се захванах с оръжията. Точно тъй, мое дете: с подготовка за Трета световна война. Тя не се състоя, и по-добре. В настоящето си настроение не бих искал да се обвинявам и за Трета световна война.

Имах свое жигули с шофьор. Пазарувах от закрити валутни магазини. Не особено често, към един път в годината, аз стъкмявах колетче от копринени блузки, шалчета и чорапи, от ухания, мазила, еликсири, тайни способи за изчервяване, подчертаване и прикриване, и го пращах без бележка към него до жената в таванската купичка.

Трябва да знаеш нещо за Джоселин. Основната тема в нейния характер бе меланхолията — мелодраматичната меланхолия. В Будапеща печална, в Москва бедната Джоселин бе на прага на самоубийството. Разнасяше меланхолията със себе си, в чантата си навярно — тази черна бездънна оплетка от раздърпана бродерия; или може би тя надничаше из косата й, също доста заплетена. Нейна мания беше тленността на нещата. Да, наистина: тя навсякъде виждаше само тлен и погибел. Неин страх беше нищото. Да потъне в съня, бе за нея екзистенциално мъчение; ако легнеше рано, трябваше да й пуснеш грамофон или радио; лампата да е светната, а вратата — отворена. Позволяваше ти да отгатнеш, че причината за всичко това е острата чувствителност, наложена от изключителна интелигентност. Колкото си по-умен, в толкова по-дълбока депресия ще изпаднеш. Би могла да играе главната мъжка роля в някой от по-недостъпните романи на Достоевски. И беше англичанка. Съпругът й, с когото скоро се отчуждиха, беше вторият човек в британското посолство в Будапеща. Джоселин Пейшънс Харис бе посмешище и повлекана, а в добавка и навлек от митичен мащаб. Имаше няколко причини за страстта ми към нея. Главната бе снобизмът.

Освен другото бе богата. И начетена по свой начин. Никъде не ходеше без дежурните си четири-пет подвързани с кожа антологии, или съкровищници, скудоумна поезия от началото на века. Тях четяхме съвместно. В ученето на нов език вкусът често е последното нещо, което усвояваш; години наред се мъчех да впечатля хората с продължителни рецитации на Ласел Абъркромби и Джон Дринкуотър. В същия период под добър разговорен английски си представях едно изречение с много идиоми като in the nick of time^[1] или by hook or by crook^[2]. Чувала ли си израза „отвратителен англофил“? Е, такъв станах аз. И наистина бе отвратително. Понякога се усещах колко гнусен съм станал — от пепита и туида, дето тя ми ги внасяше, до бастуна-чадър. Плюс жлъчта и ужасната педантичност. Ти самата опита от тях, когато изпаднах в онзи стряскащо продължителен пристъп на смях, та ти чак се обади на Таненбаум: току-що бях попаднал в „Лолита“ на фразата he had the cheek of taking my photograph^[3]. И все пак твърдях, че англофилията не е ирационална. Видиш ли, Винъс, според някои руската литература компенсира руската история. Толкова мощна и толкова истинска, раснала върху компост от кръв и лайна. Но английският пример показва, че литературата не печели легитимност от ужаса. Претендирайки за световно господство, английският роман попоглежда тревожно към французите, към американците и — да — към руснаците. Но английските стихове нямат нужда от съдници. Според мен не е малко да имаш такава история — и поезия, дето не познава страха. Такава политика и такава поезия.

Джоселин, върховната жрица на преходността и безплодието, смяташе за съвсем нелогична забележката, че има пет пораснали дъщери, пък и двайсет и три броя внучета (всяко от които получаваше картичка и една недодялана руска играчка за рождения си ден). Сексуалните отношения също смяташе за дълбоко фриволни, но нерядко отстъпваше. Не преставах да се изненадвам колко жизнена беше всъщност нейната фигура. Неизвестно защо бившите й любовници, та дори и съпругът й, не извикваха у мен нито капка враждебност. Казано откровено и не толкова кавалерски, не разбирах какво бяха виждали в нея: те и бездруго бяха до един англичани. Във всеки случай вътрешният ми живот ставаше все по-англофонски. Това също беше част от плана, но и страшна възможност. Като му забранили да пише, Пастернак се насочил към преводи — и на Шекспир, и на много други. Аз разбирам какво има предвид, казвайки, че така е общувал със Запада, с историческата земя, с лицето на света. Джоселин се обличаше в черно, но се плашеше от чернотата. Аз боравех с по-жлъчни нюанси.

На десет-единайсет години моят племенник Артьом още се криеше от Джоселин. Час-два по-късно се промъкваше в дневната и се втренчваше в нея. А пък иначе не бе плахо момче… Това не ме спираше да я водя у тях всяко лято за седмица. Лев и Лидия скоро се приспособиха. В крайна сметка в Русия не е нещо особено някой да зарови лице в дланите си на вечеря или пък да се свие в позата на ембрион, докато сте на пикник. Никой нямаше да обърне внимание, ако Джоселин не бе англичанка и не можеше да напусне страната в мига, в който поиска. А освен това говореше руски колкото някоя аристократка от деветнайсети век (десет думи, не повече), тъй че само на мен се налагаше да я слушам. А на мен ми харесваше.

Ние с Лев пак се бяхме сближили. Ах, тези утешителни модулации: представи си един цял живот, преразказан в утешителни модулации… Ние с Лев пак се бяхме сближили. Седяхме до късно в кухнята, пиехме и пушехме. Имаше няколко белега за известно доволство. Първият беше шахът (да постигна реми беше толкова трудно, колкото да изпълзя върху сал в разлюляно море). Вторият бе пелтеченето: Лев отново се бореше с него. Пък и не прозвуча толкова нелюбезно, когато една вечер повдигнах въпроса за поезията. Не от някакви безпристрастни подбуди; исках нещо да разбера.

— Тия работи, дето тя ги чете — шепнех аз за Джоселин, чието радио още се чуваше откъм съседната стая, където спяхме с нея, — са ужасни.

— В какъв смисъл?

Обясних: пасторално-сълзливи, стил от „сребърната епоха“. Разказах му за Уилфред Оуен, поет от Първата световна война, който пишел така отначало. Негова беше фразата „тъпоумни лъчи“.

Така трябва да се наричат всички книги на Джоселин, казах аз. „Тъпоумни лъчи: Съкровищница на джорджианската поезия“. Не знам какво намира в нея.

— Явно нещо намира. Все е по-добре от нищо. Аз нищо не намирам. За мен всичко е мъртво. На теб още ти харесва, защото никога не си искал да я пишеш. Поезията, де.

Аз зачаках.

— А навремето мислех, че мъжът и жената си личат по това как приемат поезията. Днес ще звучи архаично. Но аз може би още го вярвам. Ще ти кажа кой още го вярва. Артьом.

Вече петнайсетгодишен, Артьом спеше дълбоко като малко жребче горе в стая с неговите мащаби, цяла в шалчета и розетки.

— Знам. Още трудно приемам, че незнайно как съм произвел такова великолепно създание. При това той познава Ахматова.

За момент си позволи една скрита усмивка. После изправи гръб и рече:

— В лагера още пишех. Съчинявах наум. Чак до петдесет и шеста.

Той потръпна. Спогледахме се.

— Петдесет и шеста година — повторих аз. — Домът за свиждане.

— О, не се тревожи — натърти Лев. — Не сега и не още. Но преди да умра, ще узнаеш.

В този миг влезе Лидия, като се прозяваше и тътреше в правата си като кюнец нощница; а след нея и Джоселин, нелечимо безсънна и облечена в черно. Хрумна ми, че и двете жени бяха съвестно подбрани противоположности на Зоя — Лидия откъм физика, Джоселин откъм дух. Събереш ли ги трите накуп, ще получиш реакция E=mc², все едно че материя се е сблъскала с антиматерия.

Лев, заключих аз, също бе раздвоен. Вече беше добре, поне откъм главата, но физически хич не беше наред. Имаше премрежения, зачервен поглед на хронично болен. Отначало преди пристъп на кашлица той напускаше стаята; после взе да напуска и къщата. На средна възраст развиваше „стресова“ астма. Всеки пристъп го въвличаше в нова битка. Главата се отмяташе назад. Можеше да си поеме дъх, но не можеше да издиша. Мъчеше се. Но въздухът не излизаше. Не излизаше.

— Стига си ме гледал така.

— Как?

— Както ме гледат докторите.

Господ да ми е на помощ, имах план.

Този период на еснафско спокойствие, на напредък, поезия и постепенно замогване, период без насилване и убийства, не след дълго ще свърши. Затова нека опресня твоите сведения.

Към осемдесета година настъпиха серия малки промени, сякаш (струва ми се сега) всички гледаха да заемат позиции в очакване на ноември осемдесет и втора. Лев влезе в болница за няколко седмици. Искаха да проследят сърцето му, докато го мариноваха в салбутамол, едно ново лекарство за астма. Все по-критична към „овчото ми спокойствие“, Джоселин замина на гости в Англия. В единственото си писмо, само по себе си забележително жизнерадостен документ, тя твърдеше, че не празнотата и прозрението за нея я депресирали толкова — депресирала я Русия. Нямало да се връща. Племенникът ми Дмитрий прекара Колелата на 1980 година в багажното на военен стратокрузър на път към Афганистан и войната с муджахидините. Коледата бе дата без смисъл както за мюсюлмани, тъй и за комунисти. А пък Зоя… Зоя направи нещо странно.

Новините за нея винаги стигаха до мен като лъч през призмата на сестра ми. Двете с нея се срещаха горе-долу един път на месец, а преразказите на Кити всякога придобиваха тона на отруден социален работник, описващ някой особено упорит подопечен. От друга страна по време на разговор Кити беше способна на внезапни физически експанзии; за минути изгубваше слабостта си, плътската си оскъдност, и набъбваше от възможности… Все посягайки към кавичките, Кити ми даде да разбера, че Зоя се била „влюбила в «изключителен хореограф»“, че била „полудяла“ по „страхотен художник на театрални костюми“. През годините нейните партньори сякаш западаха и по ранг, и по трайност. Аз се подготвях за ерата на фантастичния сценичен работник, изумителния късач на билетчета… Но когато старото десетилетие даде път на новото, случиха се две неща и Зоя се промени. За една седмица стана на петдесет и погреба майка си. Зоя се промени. В първите месеци на осемдесет и първа каза на Кити, че е приела предложение за женитба.

— Продължавай — рекох аз. — За кого ще се жени?

Кити изчакваше. Наслаждаваше се на силата си.

— За Ананий — отвърна.

Невъзможно. Не е ли умрял?

— За Ананий! Как ще кажем на Лев?

Едно име: Ананий. Сега списваше рядко за московския филиал на кукления театър, но навремето беше прочут драматург. Беше станал известен с пиесата си „Разбойници“ (беше писал и разкази, и романи) някъде през трийсетте. Действието се развиваше в трудов лагер сред група леко калпави урки. През петдесетте пиесата беше наново поставена и филмирана под различно заглавие, „Негодните“. Ананий беше на осемдесет и две.

Кити ли? По-добре да приключваме с Кити, тъй като скоро няма да чуем за нея. Не, тя така и не намери истинската любов. Страстта й не беше силна, но доведе до неизлечима привързаност към един женен мъж. Той отдавна бе спрял с обещанията да напусне семейството си. После тя се сдружи със съпругата и стана нещо като леля на единственото му дете. Казвам ти всичко това само за да ти покажа, че хората навсякъде могат да създадат свои собствени сраствания и капани. Не е нужно държавата непременно да дирижира нещата.

По това време, след Джоселин, бях завързал безбурен роман с преводачка от министерството на отбраната. Безбурен, доколкото кротичката Мария беше все още в траур по мъжа си, с когото бе живяла цели двайсет и пет години (тъй че нейната предистория бе изработена на една смяна). Разговорният й английски беше доста посредствен, но техническият й бе превъзходен, а на мен това щеше да ми послужи. И Мария не беше с всичкия си, но при нея избиваше другаде, тя беше по-скоро занесена, отколкото маниакална. Луда беше по своята „дача“ — ремонтирано плажно бунгало на черноморския бряг в южната част на Украйна. Бе се зарекла да ме води там през пролетта. Докато се унасях, тя нареждаше в хрипкав шепот: в този простичък дом ще живеем, всяка сутрин ще плуваме голи в тюркоазената вода и ще бродим из пясъка с часове под конфети от бели пеперуди.

На седми ноември 1982-ра, покрай още стотици руси и афганистанци, синът на Лев Артьом бе убит в тунела Саланг по северния път от Кабул. Най-високият на земята тунел преминава през хиндуисткия Куш, правен е от съветски строители (през 1963-а година) и до днес си остава четириизмерен, 360-градусов смъртоносен капан — даже и в мирно време. След като разчистил една лавина, конвоят на Артьом се насочил на север. Друг конвой, на три километра откъм другия край, бил разчистил друга лавина и потеглял на юг. Вероятно е имало сблъсък; несъмнено е имало взрив. Казаха ни, че умрели „десетки“, ала цифрата вероятно беше близо хиляда. Не експлозията ги беше убила, а димът. Тъй като руските власти сметнали по погрешка, че конвоят на Дмитрий е нападнат от муджахидините. Запечатали в двата края тунела. Ослепели, влудени, задушават се, давят се, борят се, блъскат — и то бавно. Тотална смърт, дълбока смърт за Артьом.

Стигнах у тях в деня след телеграмата. Щорите бяха спуснати. Сигурно ще се чудиш как ми е било до това, но си спомних за Уилфред Оуен: И всеки бавен здрач е спускане на щори. Той говореше за едно осиротяло семейство (или за почти безкраен низ от такива семейства) в скръбните графства през октомври седемнайсета година. Спуснатите щори бяха признание и нещо като сигнал. Но скърбящите имат нужда от мрака. Светлината е живот и е непоносима за тях — също като гласовете, птичите песни и шумът от решителни стъпки. Те самите са призраци и си търсят атмосфера, милостива към тях и гостоприемна към други призраци като тях, към един конкретен призрак.

Стоях в сенките с тях толкова дълго, колкото можех да понеса. Десет минути. В банята на хотела до гарата течеше черна вода. И това нито ме изненада, нито ме притесни — аз си знаех какво да очаквам. Какъв друг цвят да бъде водата? Наблюдавах се в огледалото и усещах, че мога просто да го сваля, това мое лице. Сякаш можех да разкача токите зад ушите и то щеше да падне само… Звънях по телефона през няколко часа. Ходех до тях. И всеки път, когато излизах от входната врата, сякаш си проправях път през духовете, за да грабна първата глътка въздух. Ето какво ми каза той: „Най-ужасното е, че го съжалявам.“

Лидия непрестанно беше горе, в стаята му.

— Какво прави?

— Души дрехите му.

Щорите никога не се вдигнаха. На третата сутрин Лев каза, че доколкото въобще усещал физическото си тяло, сякаш му се виело свят. Взеха го в болницата на Тюмен и още същия следобед го прехвърлиха в Екатеринбург. Дръпвайки ме от Лидия, лекарят каза, че никога не е виждал пациент да реагира толкова слабо на такова масивно вливане на лекарства. Нарече го „аварийна каскада“: орган след орган отказвали да му служат. Брат ми лежеше неподвижен и тих върху вдигнатото легло, ала в същото време беше в бясно движение. Обикаляше край главата ми, чезнеше във водовъртеж.

И през цялото време си остана в съзнание. Очите му сновяха от лице на лице — ту към Лидия, ту към Кити, ту към мен. Бяха очи на човек, разтревожен, че нещо забравя. После си спомни. Сбогува се с нас един по един. Позамисли се над лицето ми. Не ме разкривай, помислих си аз. Не ме издавай.

— Най-сетне, а? — рече той. После пророни: — Моля.

Лев предаде дух в същия ден, в който умря Леонид Илич — на десети ноември. В един ден с човека, който изпрати Артьом в тунела Саланг.