Пол Ливайн
Текила и синьо алиби (52)

Цялата истина
52

Коридорът към съдебната зала беше външен тесен балкон на четвъртия етаж. Докато чакаше да го извикат да свидетелства, преметнал сакото си през рамо, вадички пот се стичаха по лицето на Стив и се спускаха по врата му. Тропическата жега предизвикваше вълни от болка в черепа му.

Вратата на съдебната зала се отвори с трясък и Лечестър Робинсън излетя навън. Ругаеше на поразия, лицето му беше озъбено. С наведена глава той почти се блъсна в Стив на път към асансьора.

Това е добре. Много добре.

Виктория го беше одрала и беше закачила кожата му да съхне. На нейната възраст той не беше толкова добър. Част от силата й се криеше в това, че не съзнаваше колко е добра. Чувството на несигурност държеше егото й под контрол. Нуждата й да се харесва — болка, която той не споделяше, — я правеше по… ами харесвана.

Имаше и още разлики. Той разполагаше с улични номера, тя — с изтънчени трикове. Той размахваше меч, тя пронизваше с рапира.

Може би точно затова сме толкова добри заедно. Може би когато това свърши, пак ще станем един отбор. И може би ще продължим да си делим и спалнята заедно със съдебната зала.

Докато Стив обмисляше възможностите, приставът подаде глава през вратата и се провикна като глашатай:

— Господин Со-ло-мон! Стивън Со-ло-мон!

— Аз съм — каза Стив.

 

 

Обеща да каже истината, цялата истина и само истината.

Хиляди пъти беше чувал как хората се заклеват, но да положиш сам клетва беше различно. Като адвокат нямаш право да лъжеш безсрамно. Но можеш да се движиш по мъглявата линия между светлината и сянката. Можеш да играеш степ с бастун й цилиндър, да разсейваш и забавляваш. „Да ги шашкаш-лашкаш“, както пееше адвокатът Били Флин. Можеш да придаваш нюанси и да оцветяваш истината. Но когато свидетелстваш, си длъжен да казваш…

Цялата истина.

Признание, че съществуваха различни степени на истината.

Само истината.

Което значеше, че може да кажеш истината като цяло, но да я замажеш леко по краищата. Когато седна, Стив още не знаеше до каква степен щеше да сподели истината.

Лицето на Виктория пламна, когато се изправи и се приближи до свидетелското място.

— Моля, кажете името и професията си за протокола.

— Стив Соломон. Съдебен адвокат.

„Правен защитник“ винаги му беше звучало прекалено претенциозно.

— Какви са отношенията ви с подсъдимия Харолд Грифин?

— Представлявах го, но той ме уволни. Или може би вие ме уволнихте, трудно ми е да преценя.

Бяхме голи тогава, но не е нужно да събуждаме любопитството на съдебните заседатели с такива пикантни подробности.

— Защо отказаха услугите ви?

— Обвиних сина на господин Грифин в убийство. На господин Грифин не му хареса. Нито на вас. Като между другото, се оказа, че греша.

— Защо обвинихте сина на господин Грифин?

— Трябва ли да навлизаме в това? — примоли се Стив. — Неловко е.

— Ако обичате.

— Беше свързано с вас. Ревнувах от Джуниър Грифин.

Уадъл се обади:

— Ваша чест, това процес за убийство ли е или брачна консултация?

— Ще го вържа с делото — отвърна Виктория.

— Побързайте — посъветва съдията.

— Господин Соломон, вярно ли е, че сте бил избутан от мост при инцидент с мотор?

— Да — отвърна Стив. — Старият ми кадилак кабрио потъна.

— Полицията откри ли кой е виновен за нападението?

— Мъж на име Честър Лий Конклън. Викат му Чери.

— Случвало ли ви се е да срещнете господин Конклън отново?

— Вчера. Стреляше с пушка по мен. И по Клайв Фоулс.

Няколко съдебни заседатели се размърдаха. Правеха го винаги когато станеше дума за стрелба.

— Защо Честър Конклън ще се опитва да ви убие?

— Протестирам! Това са заключения. — Уадъл трябваше да вдигне малко шум просто за да прекъсне разпита. — И доколкото виждам, господин Конклън няма връзка с настоящото дело.

— Има — отвърна Виктория, — от момента, в който Лечестър Робинсън призна, че Конклън е работил при него и обвиняемият Харолд Грифин му е конкурент.

— Отхвърля се засега — отсъди съдията.

— Господин Конклън — продължи Стив — не искаше Клайв Фоулс да ми каже кой е истинският убиец на Бен Стъбс.

— Протестирам, да се заличи от протокола — намеси се Уадъл. — Това са свидетелски догадки, не показания. Ваша чест, не знам как го правят в Маями, но никога не съм гледал дело, в което адвокат по защитата сяда на свидетелската скамейка и…

— Бивш адвокат — отвърна Виктория.

— Няма значение. Адвокатът дава показания и изказва мнението си кой е убил жертвата.

— Прокурорът има право. — Съдията се обърна към съдебния пристав. — Изведете съдебните заседатели за малко. Ще се разберем, без да драскаме по протокола.

След като съдебните заседатели се изнизаха един по един в малката си стаичка, съдия Федърс попита Виктория.

— Какво се опитвате да изтръгнете от съдружника си?

— Бившия ми съдружник — поправи го Виктория.

— Ваша чест, мога ли да задам няколко въпроса на господин Соломон, докато съдебните заседатели ги няма?

— Заповядайте.

— Господин Соломон, Клайв Фоулс каза ли ви кой е убил Бен Стъбс?

— Да, каза ми.

— Знаех си — намеси се Уадъл. — Задават се косвени показания.

— Затваряй си устата, Дик — отвърна съдията, — това, че аз ще го изслушам, не значи, че и съдебните заседатели ще го чуят. Продължавайте, госпожице Лорд.

— Работел за трета страна, не пожела да ми каже името на човека. Третата страна искала Стъбс да потопи Океания, като даде отрицателна оценка в доклада си. Работата на Фоулс била да убеди Стъбс да го направи. И да го убие, ако откаже.

Дотук всичко е истина.

— И как господин Фоулс е изпълнил инструкциите?

— Промъкнал се е на „Форс мажор“ и когато Стъбс отказал да изпълни искането му, Фоулс направил това, което му било наредено да направи.

Горе-долу истина.

— Можете ли да бъдете по-конкретен, господин Соломон?

Стив си пое дълбоко въздух. Нямаше къде да иде. Ако кажеше дословно истината — че Стъбс е бил пронизан случайно, — Грифин можеше и да отърве кожата, ако съдебните заседатели въобще чуеха показанията му. Но истината нямаше да уличи Робинсън. — Фоулс каза, че е прострелял Стъбс с харпуна. Убил го е, както му е било наредено.

Заболя те, нали? Наистина ме заболя.

— Освен че каза, че е убил господин Стъбс — попита Виктория, — какво още направи господин Фоулс?

— Написа самопризнание и го подписа.

— Кога и къде стана това?

— Вчера. На торпедото на Фоулс от Втората световна война.

— На кое? — попита съдията.

— Двуместен подводен съд, който прилича на торпедо със седалки. Пътуваш с водолазна екипировка. Бяхме на дъното на океана.

— На дъното на океана? — Уадъл се разсмя. — Звучи както че ли свидетелят е получил азотна наркоза.

— И как господин Фоулс е написал признанието си под водата? — полюбопитства съдията.

— На магнитна плоча. Каквато използват водолазите.

Уадъл се изкашля.

— Най-добре да видим доказателството, Ваша чест. И къде е това самопризнание?

— Изгуби се в морето — отвърна Стив. — Изпуснах плочата, когато Фоулс блъсна лодката на Конклън и двамата загинаха.

— Господи! — съдия Федърс тихо изсвири с уста.

— Ваша чест, възразявам срещу свидетелските показания на господин Соломон — заяви Уадъл. — Така нареченото самопризнание е сто процента косвено доказателство, чисто и просто.

— Прокурорът е прав — каза съдията. — Госпожице Лорд, ако разполагахте с плочата, щях да склоня да оставя господин Соломон да удостовери автентичността й и да я приема като доказателство. Но без нея…

— Благодаря ви — ухили се самодоволно Уадъл. — Сега може ли да викнем отново съдебните заседатели и да проведем процеса според правилата?

В този миг вратата на съда се отвори и един висок, красив и почернял мъж влетя вътре. Джуниър Грифин беше по джапанки, бели панталони и потник, дългата му руса коса беше мокра и зализана назад. На Стив му заприлича на някоя от онези реклами за мъжки одеколон.

Но какво държи?

— Надявам се, че не съм закъснял. — Джуниър размяташе мрежа в ръка. А в мрежата беше магнитната плоча.

Стив не можеше да повярва.

Аз трябваше да съм героят! Не Джуниър Муниър Грифин!

— Беше само на двайсет и пет метра дълбочина — каза Джуниър, докато се приближаваше към съдийската банка. — Но координатите на Бреговата охрана не бяха съвсем точни. Трябваха ми пет гмуркания. Не се нуждая от благодарности, разбира се.

Съдебната стенографка, млада жена с отворени на пръстите сандали и къса пола, беше зяпнала Джуниър като шоколадова мелба.

— Бихте ли си казали името за протокола? — попита тя.

— Харолд Грифин-младши.

А телефонният номер? — продължи тя.

— Да видим какво носите, млади момко — намеси се съдия Федърс.

Джуниър им отвори мрежата и подаде плочата на съдията. Надписът си беше още там — „Аз убих Стъбс“, подписано от Клайв А. Фоулс.

— Господин Соломон, това ли е писменото самопризнание, за което говорехте? — попита съдията.

— Да.

— И видяхте как господин Фоулс го подписва?

— Да.

— Добре, тогава. Доведете обратно съдебните заседатели. Мисля, че госпожица Лорд трябва да им представи ново доказателство.