Пол Ливайн
Текила и синьо алиби (14)

Лекси, Рекси… и Пинки
14

Следващата сутрин беше топла и лепкава, тлъсти сиви облаци бяха надвиснали над националния парк „Евърглейдс“. Сигурен знак за следобедна буря. Стив насочи стария кадилак на изток и се спусна по Макартър Козуей към брега и кантората на „Соломон и Лорд“. Гюрукът беше свален — единственото преимущество, доколкото се сещаше, от това да пътуваш сам.

Предишната вечер Виктория беше отклонила щедрата му покана да сподели леглото му. Остави я пред апартамента й на Брикуел Авеню и би обратно целия път до Къмкуот Авеню в Коконът Гроув. Боби беше събрал броевете на „Маями Хералд“, целите на червени петна от сочните плодове на бразилския пипер, и бяха прекарали нощта сами. След като Боби заспа, Стив остана да седи сам на кухненската маса, да пие бира — не текила за четиристотин долара, Джуниър — и да си блъска главата какво ставаше, по дяволите. Три бири блъскане. Първо, Виктория искаше да развали фирмата. После явното привличане между нея и Джуниър, наричан още Мъжът, на когото най-много му се искаше да боцне вината за убийството.

Виктория грешеше в едно.

Не ревнувам от Джуниър.

Ревността е евтино, префърцунено чувство, изпълнено с юношески оттенъци и игрички, пуберски игрички. Ревността означава просто сляпо увлечение. Виктория означаваше много повече за него. Ако беше къща, Боби щеше да е основата й, а Виктория — стените. Ако загубеше някого от двамата, покривът щеше да рухне. Защото истината беше, че ги обичаше и двамата и не можеше да си представи да живее без тях.

Паркира пред сградата малко след девет. Нямаше табела, изографисана с „Правни кантори“. Нито месингова плочка със „Соломон и Лорд“. Вместо това разнебитената двуетажна, покрита с избелял зелен хоросан колонада на сградата беше украсена с написан на ръка надпис „Манекените“. Побърза да влезе, твърдо решен, че ще направи всичко по силите си, за да се добере необезпокоявано до втория етаж. Тичане на зигзаг, бягане с препятствия, дори пробиване на път с рамо, ако се наложеше.

Държеше главата си ниско и бързо мина през регистратурата, където привлекателна млада жена със слушалки и микрофон говореше с измислен британски акцент, като казваше на човека от другата страна да не й изпраща албума на дъщеря си, дори и да е била капитан на мажоретките на девическата гимназия. Тя вдигна глава:

— Стивън! Лекси и Рекси имат нужда от теб.

Той направи физиономия и продължи, мина през една вътрешна врата, прекоси фотографското студио и гримьорната с ярки светлини, които биха бланширали и бадеми. Вече се виждаха стълбите, когато чу:

— Стив! — последван от втори пушечен изстрел: — Стив, чакай!

Не спря. Дори и антилопата знаеше, че не бива да спира да си бъбри с лъвовете. Ускори крачка, чувайки чаткането на обувки с марка „Джими Чу“ или някакви други тънки, но безумно скъпи токчета. Висока метър и осемдесет блондинка го настигна точно пред стълбите. Едноличната й близначка беше на половин крачка след нея.

Лекси и Рекси.

Лекси носеше прилепнали ярки панталони с розови звезди по края и яркожълт потник, надупчен със стилни дупки, които разкриваха щедри порции гола плът. Без съмнение така ходеше на църква в неделя. Рекси носеше някакъв провиснал копринен парцал на цветя, който трябваше да се брои или за рокля, или за плажна туника. Имаше цепка от хълбока до глезена и се държеше само от силиконовия бюст на Рекси, който май можеше да издържи значително по-голям товар от тази гъзовейка. Доколкото можеше да прецени, отдолу Рекси нямаше нищо, освен това, което Бог и доктор Ървин Рудник й бяха дали.

Близначките имаха сини като сапфири котешки очи и идеални скъпоструващи усмивки. Стив забеляза, че явно наскоро бяха подстригали много късо дългите си светлоруси коси. Сякаш някой им бе нахлупил паници на главите и беше грабнал ножиците, но вероятно това беше някаква нова парижка мода, която го бе подминала. Приличаха на клонирани руси двойници на Жана Д’Арк… само дето тя не беше анорексичка и курва.

Лекси и Рекси бяха доста попрехвърлили двайсет и пет — макар да твърдяха, че са на деветнайсет. Вероятно осъзнаваха, че никога няма да постигнат успеха на техния идол Линда Еванджелиста, която много отдавна беше казала, че не се буди сутрин за по-малко от десет хиляди долара. Лекси и Рекси бяха спечелили десет хиляди за един уикенд, но благодарение на един боготворящ блондинки саудитски принц, който държеше постоянно апартамент в хотел „Риц-Карлтън“ в Кий Бискейн. Професията на модел нямаше нищо общо с това, разбира се, освен ако принцът не си е носел собствена камера.

— Имаме нужда от теб — каза Лекси.

— Много — каза Рекси.

— Не сега. — Стив опита да се провре през близначките, но беше възпрян от кокалестите лакти на Лекси. — Зает съм.

— Задължен си ни — каза Лекси.

По дяволите! Щеше да бъде омотан в работа за без пари, която щеше и да го влуди.

„Манекените“ предоставяха на „Соломон и Лорд“ офис в замяна на правни услуги за рояк грациозни млади жени, които често съдеха пластичните си хирурзи и от време на време фризьорите си. Лекси и Рекси също така понякога се сблъскваха със закона за фалшифициране на рецепти, за хапчета за отслабване, паркиране на места за инвалиди — нито ниският коефициент на интелигентност, нито булимията се признаваха за вродени недъзи от щата Флорида — и веднъж за нападение над метеоролог, който предсказал слънце, а на другия ден имало гръмотевична буря, която провалила фотосесия на открито. За трите дни, в които го нямаше, кой знае какви правни катастрофи бяха сполетели тези дългокраки, мързеливи, но безумно алчни млади жени.

— Леке, Рекс, трябва да почакате. Наистина. Имам дело за убийство.

Лекси се нацупи и подпря лакът на щръкналия си хълбок, кльощавата й ръка под свивката и над свивката и ръбатият й таз образуваха триъгълник.

— Трябва да съдиш „Параноя“ от наше име.

— Клуб „Параноя“? Защо?

— Имената ни ги нямаше в списъка и новият портиер не ни позна — нацупи се Рекси.

— Голяма излагация — добави Лекси.

— Не сте могли да влезете — каза Стив. — Голяма работа.

— Влязохме — отвърна Лекси. — Но тъпакът ни накара да чакаме петнайсетина минути и беше толкова топло, че гримът ни се разтече — повя си с ръка, за да покаже каква адска горещина е било да седиш на Оушън Драйв и да се редиш на опашка пред някой шумен моден клуб, където надървени млади мъже се катерят един върху друг като скорпиони, за да им купуват питиета.

— И Мат Деймън беше там. — Рекси се зарази от ветрилообразните движения на сестра си и сега сякаш изпълняваха дует от театър кабуки. — Обзалагам се, че щеше да ни вземе в новия си филм, ако не се бяхме размазали така.

Стив съзря възможността и докато близначките продължаваха с пантомимата, той се промуши през тях по стълбите.

— Ще проуча закона — извика той.

— Духовно издевателство! — извика Лекси. — Най-малко шест цифри.

— Разбира се, Лекси. Разбира се. Сто хиляди долара за издевателство над мозък за петдесет долара.

— Какво искаш да кажеш? — попита ядосано Лекси.

 

 

Чу се трясък на метал върху метал, когато Стив отвори вратата на чакалнята си. Щом влезе долови пъшкане, ръмжене и въздишка: „Мамка му! Тежи!“ Сесилия Сантяго, яка млада жена с черен клин и потник, се беше проснала по гръб на лежанката. Кожата й беше с цвят на мляко с кафе и имаше три обици на оскубаната си вежда с формата на тилдата върху „mañana“.

— Добро утро, Сеси!

— Ще ми помогнеш ли, шефе? — тя изтласка щангата и татуировката върху издутия й трицепс се надигна.

— Предлагам ти сделка, Сеси. Напиши просрочените заявления и кореспонденцията и ще ти помагам с щангата.

— Робовладелец!

— Някой звънял ли е?

— Обичайните. От „Ксерокс“ казаха, че им дължиш три месечни вноски. Обади се учителят на Боби за някакви бягства. Няколко мацета отдолу. Искат да съдят „Бен енд Джери“. Открили, че в сладоледа им имало мазнини.

— Ами Вик? Къде е тя?

— Кралица Виктория ли? Откъде да знам.

— Виктория е принцеса. Майка й е Кралицата.

— Много важно, шефе. Няма я и не се е обаждала.

Искаше да я види, да говори с нея. Защо се получава така, почуди се той, когато връзката се разклати, започваш да я цениш повече?

Сеси започна нова серия упражнения, издишаше при изтласкването, вдишваше при свалянето, щангата се удряше в металните стойки. Стив не я беше наел от някой правен факултет, а от женския затвор. Смяташе, че престъплението й е незначително. Беше спукала от бой гаджето си, след което беше бутнала тойотата му в залива, защото го беше хванала с братовчедка си Лурдес. Сеси беше съвсем прилична секретарка, макар че прецакваше жалбите му, понеже изписваше думите фонетично, ако изобщо си направеше труда да ги изпише. Особено добре се справяше с моделите, държеше ги на разстояние, като ги заплашваше, че ще им счупи кльощавите крачета.

Стив се приближи до бюрото й и прерови пощата. Сметки, молби и културистките списания на Сеси. Може би трябваше да вдига тежести, да развие малко мускули като Господин Голям Гмуркач. Отвори списание с име „Големи и яки“ и обърна на снимка на мъж по прашки: гранитното му тяло лъщеше от мазнина, вените по ръцете му се издуваха като пълзящи змии. Заглавието: „Наистина ли стероидите сбръчкват тестисите?“ Хвърли списанието настрани.

— Един човек те чака — изпъшка Сеси.

— Кой? Къде?

— В кабинета ти. Някакъв стар мазник. Каза, че е приятел на баща ти.

Стив стрелна с поглед вратата на кабинета си. Затворена. Нямаше срещи днес. Кой беше вътре и защо?

— По дяволите, не можеш да пускаш някого, когото дори не познаваш, в моята светая светих.

Тя го погледна от лежанката.

— Страхуваш се да не ти откраднат някое произведение на изкуството ли?

— Ако говориш за постерите на „Флорида Марлинс“…

— Не говоря за делата ти.

 

 

Офисът на „Соломон и Лорд“ се състоеше от приемната/фитнес залата на Сеси, и един кабинет, който гледаше към тясна уличка и ръждясал зелен контейнер за боклук. В топли дни, което значеше почти всекидневно, през прозореца се носеше острият парфюм на гнили зеленчуци, разлагащи се крокети с шунка, топящ се катран, изветряла бира и прясна пикня. На отсрещния балкон, на една плюнка разстояние, улична метъл банда се грижеше за постоянната им мигрена с репетициите си, музикантите пушеха огромно количество трева и понякога печаха пиле по ямайски на открита скара.

Офис мебелите бяха от модерната серия на Армията на спасението. Две бюра, купени на полицейски търг за крадени вещи. Стойка за бейзбол ни бухалки на „Джупитър Хамърхедс“, подарък от благодарен клиент, играч от Нисшата лига, когото Стив беше спасил от обвинение за стероиди, и аквариум, обикновено натъпкан с омари, дар от клиент бракониер. На стената, вместо дипломи или табелки от „Киванис Клуб“, имаше плакати в чест на двете победи на „Марлинс“ в Световните серии.

Ферментиралата воня на боклукчийската кофа удари Стив в носа още при влизането. Още една неприятна миризма, одеколон „Бей ръм“. Стив познаваше само един човек, който го използваше, и кучият му син беше дошъл тук, закръглен и розов, целият потънал в креслото за клиенти.

— Голяма дупка, Стиви — каза Питър Любер и размаха малката си розова ръчичка.

Пинки Любер гонеше седемдесетте — никой не му викаше „Питър“ или „Пит“, — имаше кръгло тяло с къси дебели крака и кръгла плешива глава с остър нос. Лицето и скалпът му бяха розови като карамфил, сякаш имаше температура. Бузите му бяха толкова дебели, че очите му изглеждаха като цепки с неопределен цвят. Носеше лъскав черен костюм, бяла риза с грубо изработени ръкавели от самородно злато и крещяща кървавочервена вратовръзка. В скута му лежеше филцова шапка с тъмнолилаво перо и обърната нагоре периферия. Бомбето, спомни си Стив, беше запазена марка на Любер, също толкова отличително като превръзка на окото и бастун и изключително удобно за предпазване от слънцето на така и така розовата му гола глава. От устата му висеше къса и дебела незапалена хаванска пура. На кутрето на лявата му ръка имаше пръстен с черен оникс, украсен с лъскав диамант.

Какво търси вероломното розово копеле тук?

— Ако знаех, че ще идваш, щях да напръскам за хлебарки — каза Стив. — Но ще го направя, след като си тръгнеш.

Малките очички на Любер проблеснаха свирепо, после бързо се укротиха. Стив веднага усети жестокостта, която мъжът се опитваше да скрие зад херувимската си розовина, топчестата физика и глупавата английска шапка.

— Ако бях на твое място, щях да подпаля този коптор — отвърна Любер с дрезгав глас.

— Ако бях на твое място, щях да се гръмна.

— Нямаш нищо общо с баща ти на твоите години. Хърб обичаше махагона. Когато го избраха за съдия, даде свои пари, за да облицова кабинета си в Съдебната палата.

Когато чу името на баща си да излиза от устата на Любер, на Стив му се прииска да хвърли кучия син право в контейнера за боклук.

— Хърбърт Т. Соломон — взе да разсъждава Любер. — Какъв юрист беше само!

— „Беше“ е най-важната дума. Какво, по дяволите, търсиш тук, Любер?

— Стига, Стив, викай ми Пинки. Всички така ми викат.

— Няма да е честно. Но ми хрумват други названия, които ще ти паснат повече.

— Ама че си невъзпитан, хлапе! Колкото до твоя старец, остави го да си лови риба в Кийс. И аз не бих искал да се състезавам вече с плъховете в града.

— Нямаш избор. Взеха ти билета, когато те пратиха на топло.

Любер извади пурата от устата си и я размаха като вълшебна пръчица.

— Осемнайсет месеца в „Иглън“. Не е кой знае какво. Оправих си тениса, станах пожизнен майстор на бридж.

— Не знаех, че на бридж може да се мами.

— Имаш ли нещо против да запаля? — Любер облиза края на пурата с розовия си език. — Може да оправи миризмата.

— Имам.

— По дяволите, Стив! Баща ти го преживя. Защо ти не можеш?

— Аз не съм баща ми.

— Помня, когато идваше в съда и си играеше с картите с бейзболни играчи в арестантските килии. — Незапалената пура на Любер подскачаше нагоре-надолу, докато говореше. — Бях шеф на „Углавни престъпления“, а старецът ти беше главен съдия по криминални дела.

Изведнъж Стив усети как в стаята става по-топло. Одеколонът на Пинки Любер беше превърнал въздуха в лепкава пот.

— Ти беше шеф мръсник. Баща ми служеше на обществото. Не мога да повярвам какво му стори.

— Обвиняваш мен за цуриса^[1] на баща ти. — Пробутваше малко иврит в името на добрите стари времена.

— Ти си мамзер^[2], който лъже под клетва. — Стив добави своя порция към ин и ян на спаринг мача.

— Синко, има неща, които не знаеш, само това ще ти кажа.

Стив отиде до ъгъла на стаята и издърпа бухалката на Бари Бондс от поставката. Страхотен клен, само осемстотин грама с тънка и гъвкава дръжка. Замахна. Искаше му да се поупражнява по кръглата розова глава на Любер. За какво беше дошъл всъщност? Още не беше казал.

Пинки си играеше с лентата на бомбето си с непроницаемо изражение. Лицето му беше забележително гладко за човек на неговата възраст. Изглеждаше горе-долу така, както и преди двайсет години, когато водеше дела за убийство пред съдия Соломон. Спокоен, но безпощаден прокурор, Любер беше спечелил седемнайсет максимални присъди без нито една загуба. Също като „Маями Долфинс“, 17–0, като голяма част от тях бяха смъртни. На половината от поредицата обвинения, достойни за Суперкупата, вестниците бяха започнали да го наричат Жичкаджията, а Хърбърт Соломон — Пържещия съдия. По онова време Флорида още използваше електрическия стол, известен в правораздавателните среди с милото прозвище Старата искра. Според Стив името не беше съвсем измислено, тъй като осъдените от време на време избухваха в пламъци за голямо раздразнение на управата на затвора.

После по необясними причини Жичкаджията и Пържещия съдия се разделиха. Хърбърт премина към граждански дела, а Любер, гладен за долари вместо вестникарски заглавия, се зае с частна практика. Публично обяви, че няма да преминава „към тъмната страна“, както прокурорите наричаха адвокатите на криминални дела. Но грабителските набези със съдебни искове на Любер — лекарски грешки, автомобилни катастрофи, негодни продукти — не потръгнаха. Профука състояние за непредвидени разходи по дела, които после губеше в съда. Любер беше почти разорен и когато отново се върна в коридорите на Съдебната палата, Принцът на мрака се зае с тъмната страна на закона. Сдоби се с репутация на посредник както в съда, така и в градския съвет. Оказа се страхотен рушветчия и изнудвач. Пожизнен майстор, както и в бриджа, помисли си Стив.

Внезапна операция в антикорупционния отдел на адвокатурата помете Любер, няколко общински инспектори и двама обществени служители, организирали схема за подкупи и изнудвания. Любер се обърна по-бързо, отколкото можеш да кажеш „минимална задължителна присъда“. Подписа признания, уличаващи и други обществени служители, включително и съдия Хърбърт Т. Соломон.

Стив молеше баща си да му позволи да го защитава, но старецът се дръпна, напусна банката и професията, макар да повтаряше, че е невинен. Любер се призна за виновен, за да смекчи обвиненията, прекара осемнайсет месеца в затвор с облекчен режим и после се върна в Маями. Лишен от правото да практикува, той се зае с лобизъм. Според слуховете, които се носеха из съда, Пинки печелел повече от всякога, осигуряваше изгодни концесии на летището и продаваше флотилии от седани, но не съвсем на цени на едро — и всичко това под прикритието на мрака. Никога не вредеше на клиентите на Пинки при такива сделки да правят значителни необявени дарения на местните общински служители. Даренията бяха винаги в брой и обикновено се предоставяха от Пинки Любер. В политическите среди в Маями терминът „лобист“ беше приятен евфемизъм на рушветчия.

Видът на Любер, дебел и преуспял, окъпан в натрапчив одеколон, накара Стив да настръхне. Замахна с бухалката на Бари Бондс. Веднъж и още веднъж. Затвори очи. Представи си как топката прави дъга и полита към оградата, наближава очертанията на игрището и „пляс“ — в ръкавицата на противниковия играч. Лицето на противника се появи: кръгло и розово, джвакаше пура. По дяволите! Копелето скапваше дори фантазиите му.

— Присъствах, когато открадна база и бихте „Флорида Стейт“ — каза Любер.

Стив отвори очи.

— На кого му пука?

— Спечелих пет хилядарки.

— Залагаш на колежански бейзбол?

— Стиви, залагам дали следващата мацка в асансьора ще е блондинка или брюнетка — каза той с тъжна усмивка. — После изгубих десет на Колежанските световни серии, когато се прецака на трета база.

— Да, провалих играта.

— Голям провал. — Любер замълча, за да го прецени. Когато проговори отново, направи го мило и с тъжна нотка в гласа: — Беше арогантно малко копеленце. Това танцуване на трета база, голямата ти преднина в сериите… Защо го направи, по дяволите? Така и така щеше да бележиш точка.

— Исках мятането да е гадно. Ако прецаках питчъра, бележех точка и победата ни беше вързана.

— Изложи на риск целия отбор, за да блеснеш ти като герой. Сега постъпваш по същия начин и с Хърб. — Любер се залюля напред от креслото и стана на крака. Изтупа си панталоните, сякаш скачаше от някой мръсен кон, а не от сравнително чисто кресло втора употреба. — Трябва да вървя. В Калдер има надбягвания с понита.

Любер винаги си изглеждаше нисък, но сега с възрастта се беше и прегърбил и приличаше на педя човек.

Той се отправи към вратата, спря и се обърна.

— Да ти отмъкнат топката под носа. Така и не си взе поука от това. Не можеш да разчиташ на рефери. Както и на съдии. Отнася се и за цялата проклета система. Затова е по-добре нещата да се уреждат неофициално. Между хората.

Стив подпря края на бухалката на пода и се облегна на дръжката.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Абсурдният иск, който си подал, за връщане на правата на Хърб. Оттегли го и мога да ти помогна.

— Как да ми помогнеш?

Бузите на Пинки се разтеглиха в розовобузеста усмивка.

— Да кажем, че имаш дело за убийство, което те затруднява.

Това хвана Стив неподготвен.

— Какво знаеш по въпроса?

— Стига, Стиви. Имам приятели, които казват, че Хал Грифин си е вадил интересни разрешения в Мънроу Каунти. Нови докове, кораби върху криле, разрешения за продажба на алкохол, за пристанище в залива. После някакъв човек от Вашингтон се качва на лодката му. Ако аз защитавах Грифин, щях да си задам един много важен въпрос.

— Какъв? Кого да подкупя, за да проваля делото?

— Въпросът, който древните римляни си задавали, умнико. Cui bono? Кой ще спечели от това?

— Вече го правя. Търся кой има полза от провала на Грифин.

— Позволи ми да ти помогна. Познавам хора. Чувам неща.

— И какво знаеш? Какво чуваш?

— Охо! Ще ти кажа, гонеф^[3]. — Пинки Любер се ухили и се затъркаля към вратата. — Имам още един римски израз за теб. Quid pro quo^[4]. — Отвори вратата към приемната и сложи бомбето на главата си. — Без quid няма quo.