Патриша Грасо
Жрицата (9)

9

Обичам го с цялото си сърце.

Това завладяващо прозрение порази Кийли като гръм от ясно небе.

— Pour tous jours — прошепна тя. — Завинаги.

Кийли гледаше през прозореца на спалнята си в очакване на изгрева. Утринта бе хладна и момичето трепереше, но дългът я зовеше и това беше по-важно. На изток вече се развиделяваше.

Кога английският граф бе станал толкова важен за нея? Той бе устоял на вчерашната буря, но Кийли знаеше, че чувствата на мъжа са трайни колкото непостоянната месечина. Дали нежната му привързаност към нея щеше да устои на дворцовите бури?

Кийли му нямаше доверие. Наистина графът бе удържал обещанието си, що се отнася до братовчедите й. Освен това не изглеждаше да се срамува от произхода й. Но Мегън се бе доверила на Робърт Талбот, а той я бе наранил.

„Довери се на краля с огнената корона и златна длан…“

Ричард Девъро носеше огнена корона и кралицата го наричаше Мидас, на името на прословутия цар, който превръщал всичко в злато. Графа ли бе видяла майка й? Какво щеше да стане, ако му се довереше, а той се окажеше недостоен? Дали това щеше да й коства живота, или само сърцето?

Кийли бе толкова развълнувана, че не можеше да мисли трезво. Копнееше не само да вижда, но и да усеща лъчите на изгряващото слънце. Имаше нужда от помощта на природните стихии. Щеше да помоли богинята майка да даде сила на графа да устои на сплетните на придворните, които щяха да я одумват.

Особената сила на това свято място в градината на графа я караше да се надява, че молбата й ще бъде чута. Където бреза, ела и дъб сплитаха клони, магията си бе у дома.

Без да се притеснява, че още е по нощница, Кийли извади ритуалната си роба, загърна се в нея и боса се спусна към вратата. Сърцето й биеше лудо. От вечерта преди срещата с баща си не се бе молила истински. Нищо чудно, че разумът й бе толкова размътен, а сърцето — така натежало.

Тя долепи ухо до вратата, за да се увери, че коридорът е празен. Не се чуваха стъпки. Момичето открехна вратата и надникна навън. Никой не се мяркаше, още бе рано дори за прислугата. Тя пое дълбоко дъх и излезе в коридора. Вратата безшумно се затвори зад нея.

Кийли се запромъква по тъмния коридор, докато не стигна стълбището. Оттам хвърли поглед към фоайето, за да се увери, че пътят е чист. Ако из двора не се мотаеше някой ранобудник, щеше незабелязано да се добере до парка.

Кийли прекоси фоайето на пръсти, отвори припряно вратата и… вече бе навън. В двора не се мяркаше жива душа.

Като ангел на нощта Кийли се запромъква сред гъстата мъгла, която като любовник обгръщаше Майката Земя. По едно време спря, за да се увери, че никой не я следва. След това се промъкна през плета в двора на графа.

Свещени камъни! — ужаси се Кийли и замръзна. Бе забравила златния сърп и магическите камъни. Тя хвърли поглед през рамо, но реши, че няма връщане назад. Докато стигне къщата и вземеше онова, от което имаше нужда, слугите на херцога щяха да са станали. Нямаше да успее да се върне незабелязано.

От мъглата изплуваха силуетите на трите дървета, които стояха като стари приятели. Кийли се усмихна при вида на ослепителната белота на свещената бреза, вечнозелената ела, а между тях — величествения дъб.

Вдигна качулката на робата си и пристъпи към свещените дървета. Когато имаше възможност да се помоли сред природата, се чувстваше като най-щастливия човек на земята. По пътя Кийли събра осем обикновени камъка.

С тях очерта магическия кръг, внимавайки да ги поставя на правилните места — в най-северозападната точка на кръга, в най-северната, най-североизточната, най-югоизточната, най-южната и най-югозападната. Тя влезе в кръга от запад и го затвори с последния камък, изричайки магическите думи:

— Смущаващите мисли остават отвън.

Вече в средата на кръга, Кийли се завъртя три пъти и спря с лице към изгряващото слънце. Тя затвори очи и се съсредоточи върху дишането си.

— Древните са тук, те чакат и ни гледат — проряза нощната тишина звънкият глас на момичето. — Звездите говорят чрез камъните, а светлината прониква през най-гъстите дъбове. — Кийли повиши глас. — Земя и Небе са едно царство.

Поспря, за да се концентрира. След това вдигна ръце и започна да се моли:

— Дух, ти, който ме водиш по моя път, помогни ми да разбера езика на дърветата. Дух на моите предци, помогни ми да разбера езика на вятъра. Дух на моя род, помогни ми да разбера езика на облаците. Мирдин, ти, най-велика сред друидите, отвори сърцето ми, за да проникна зад хоризонта.

Дълго време не се случваше нищо. А след това…

Силни ръце я сграбчиха над лактите. Качулката се свлече от главата й и откри катранено черната, стигаща почти до кръста й коса. В същия миг момичето ококори очи и с ужас съзря гневното лице на графа.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — изсъска Ричард и я разтърси.

— Забранено е да се разкъсва свещеният кръг! — извика Кийли. — Така разрушаваш…

Ричард не бе на себе си, ясно можеше да го прочете по лицето му. Без предупреждение той вдигна на ръце и я понесе през моравата.

— Мога и сама — опита се да протестира Кийли.

— Стой мирна — тросна й се мъжът.

С Кийли на ръце, Ричард прекоси моравата, мина покрай сънените си прислужници нагоре по стълбите, докато накрая не затвори с крак след себе си вратата на кабинета.

— Защо ме шпионираш? — попита Кийли толкова строго, колкото можеше.

— Тук аз задавам въпросите — сряза я Ричард. — Не забравяй, че те спипах в имението си.

— Защо, за… — Обсебена от мисълта час по-скоро да се махне оттук, Кийли стана.

— Седни — заповяда Ричард и я натисна обратно в креслото. Момичето счете за най-разумно да остане на място. Ричард я гледаше мрачно и тя се почувства много неловко.

Накрая графът я попита:

— Да не си нещо като вещица?

— Сигурно не вярваш на подобни суеверия? — попита в отговор Кийли.

— В какво вярвам аз, сега не е важно — грубо отвърна той. — Искам да зная в какво вярваш ти. Да не би да правеше черна магия?

Кийли го погледна в очите и отвърна:

— Никога не бих сторила нещо подобно.

Смарагденозелените му очи я пронизваха.

— Какво точно правеше?

— Инквизицията достигна ли вече Англия?

— Отговори на въпроса ми.

„Иначе“ остана да виси неизречено във въздуха.

— Аз съм кръстена в християнската вяра — опита да се изплъзне Кийли. Тя обикаляше около истината като котка около горещо мляко.

„Момичето е хитро — помисли Ричард, — но не чак колкото мен.“

— Не отговори на въпроса ми, любов моя. Каква си ти?

Момичето разбра, че няма друг изход, освен да му признае истината. Тя се взря, вирвайки брадичка, в смарагдените му очи и изрече една-единствена дума, която го разтърси:

— Друидка.

— Мили боже, сгоден съм за езичница! — избухна Ричард.

— Притежавам известни умения — похвали се Кийли.

Ричард затвори очи и ужасено поклати глава. Тази невероятна глупост бе повече, отколкото можеше да понесе. Когато отново я погледна, на лицето му бе изписано презрение.

— Без здрав разум подобни умения са опасни — обясни той.

Кийли тъкмо се канеше да отвори уста, за да възрази на тази обида, когато Ричард я сграбчи за брадичката и рече:

— Сега ще мълчиш и ще ме чуеш добре. — След това той започна да крачи насам-натам като генерал пред войниците си. — Ти си най-глупавата жена, която някога съм срещал — по-глупава дори от сестрите ми — и нямаш капчица здрав разум. Знаеш ли изобщо колко много хора вярват във вещици? Знаеш ли това! Хиляди! Да, дори кралицата вярва в свръхестествени сили. Ясно ли ти е, че можеш да отидеш на клада? Ясно ли ти е? Когато се страхуват, хората първо действат, а след това задават въпроси.

Кийли се усмихна благо.

— Господине, никой от нас не умира наистина. Душите ни поемат по пътя към Великото приключение.

„Още глупости — помисли си Ричард. Хабеше си думите напразно. Трябваше да подходи иначе.“

Той пристъпи към писалището си и си наля чаша шотландско уиски, която изпразни на един дъх. Сега разбираше защо съпругът на сестра му толкова дънеше тази напитка. Нямаше нещо, което така да подкрепи един мъж, който си имаше работа с тези нелогични същества, наричани жени.

Кийли се извърна и отново застана с лице към Кийли, която започна още по-нервно да се върти в креслото си. Графът коленичи пред годеницата си и стопли дланите й със своите.

— Съкровище, безпокоя се за твоята сигурност. Вярвай, в каквото искаш, но да се излагаш на показ пред едно толкова коравосърдечно общество, може да се окаже фатална грешка.

Кийли не вярваше на ушите си.

— Искаш да кажеш, че нямаш нищо против убежденията ми?

Ричард надмогна себе си и кимна.

— Болшинството от хората в тази страна хич няма да погледнат с добро око на уменията ти. Трябва да ги запазиш в тайна.

— Но разбира се — с готовност се съгласи Кийли. Двете е Мегън винаги се бяха крили от хорските погледи и любопитни уши.

Ричард въздъхна дълбоко.

— Какво правеше навън? — попита го тя.

— Исках да посрещна изгрева, защото знаех, че ти ще направиш същото — призна той.

Думите му извикаха на устните й чаровна усмивка.

— Нямах представа, че ще те заваря да се мотаеш из градината ми и да изричаш заклинания — накара я да се разсмее Ричард. Слез това се изправи и й подаде ръка. — Ще те отведа вкъщи.

Щастлива, че не се налага повече да крие тайната си от него, Кийли го улови под ръка и се притисна към него. Двамата се отправиха към Талбот Хаус.

— Днес ще ти покажа Лондон — сподели Ричард, когато достигнаха парка на херцога. — Ще те взема в десет.

— Не мисля…

— Може би предпочиташ да прекараш сутринта в компанията на Моргана? — попита я той, повдигайки вежди.

— Ще бъда готова в девет — отвърна Кийли и изчезна в къщата.

Ричард тъкмо се канеше да си тръгне, когато видя херцога да излиза от конюшните. Робърт Талбот бе целият в кръв и мръсотия, но грееше от щастие.

— Любимата ми кобила току-що се сдоби с жребче — обясни той, без да откъсва поглед от вратата, зад която само преди миг бе изчезнала дъщеря му. — Ужасно рано е за посещение — забеляза той.

— Заварих годеницата си да се мотае в градината ми, напявайки заклинания — отвърна Ричард, любопитен да види реакцията на херцога.

За миг Робърт Талбот сякаш си бе глътнал езика, но бързо се овладя.

— Сомнамбулство навярно — излъга той, избягвайки погледа на графа.

— Нищо подобно — ухили се Ричард и неодобрително поклати глава. — Добре знаете за какво става дума, прав ли съм?

Херцогът кимна.

— Как може да й позволите да се излага на опасност. Забранете й.

— В продължение на осемнадесет години не съм играл никаква роля в живота й — прекъсна го херцогът. — Мегън й е предала своите странни, но невинни убеждения. Не можем да променим миналото, Девъро. Можем да влияем единствено на бъдещето.

— Сега вие отговаряте за нея — напомни му Ричард.

— Папата би ли се обърнал против католическата църква? — парира херцогът. — Не вярвам. Също толкова малко Кийли би могла да се откаже от онова, което е част от духовната й същност. Дъщеря ми би предпочела да умре, вместо да се отклони дори на крачка от избрания път. Както добре знаете, уелсците никога не са били практични. За тях е нещо обичайно да загинеш заради убежденията си.

— Ако някой от придворните се откроява, веднага привлича вниманието върху себе си — вметна Ричард. — Това може да бъде опасно, и дори фатално.

— Кийли има нужда от мъж, който е достатъчно силен, за да се грижи за сигурността й, дори срещу кралицата — отвърна херцогът. — Ако сте неспособен, откажете се. Ще й намеря друг съпруг.

При тази обида Ричард потръпна, но не каза нищо.

— Още ли сте решен да се ожените за нея? — попита херцогът.

— Да. — Без нито дума повече, Ричард се обърна и се запъти обратно натам, откъдето бе дошъл.

Херцогът го проследи с поглед, подсмихвайки се.

— Младоците като теб мислят, че знаят всичко — доволно промърмори Робърт Талбот. — Девъро, на път си да получиш един от най-важните уроци в живота си. Когато една жена спечели сърцето на някой мъж, свободата и душевният му покой вече са минало.

 

 

Есента бе настъпила с цялата си прелест. Утринната мъгла се вдигаше под лъчите на слънцето, а нежен бриз галеше лицето на Кийли и развяваше наметката й, докато чакаше на уговореното място появата на графа.

Под вълнената наметка Кийли носеше виолетова вълнена рокля и бяла ленена блуза. Катранено черната й коса бе сресана на път и сплетена на дебела, навита на кок плитка.

— Още веднъж добро утро — поздрави я Ричард с дружелюбна усмивка. — Красотата ти прави деня ми сладък и приятен.

Кийли се изчерви и отвърна на усмивката му. Изпод дългите си, гъсти мигли тя се любуваше на графа. Ричард бе облечен изцяло в черно. Напомняше й на прекрасна граблива птица и изглеждаше много по-благороден и възхитителен от наплесканите с руж контета от двора на Елизабет.

— Не бива да яздиш на мъжко седло — вметна Ричард, докато й помагаше да се качи на Мърлин. — Английските дами яздят на дамски седла.

— Ние в Уелс не сме толкова придирчиви — отвърна Кийли. — Обичам да усещам Мърлин между краката си. Иначе изобщо не бих могла да яздя.

Ричард се изчерви. Колкото и невинно да бяха казани последните думи, те го възбудиха. Той я зяпна, но Кийли само се усмихна със загадъчна усмивка. Съзнаваше ли тя колко многозначителна бе забележката й? Възможно ли бе жена на нейната възраст да е толкова безхитростна?

Ричард и Кийли насочиха конете си на североизток и бавно тръгнаха по брега. Лондон се намираше на изток от Талбот Хаус.

— Днес устната ти изглежда по-добре — забеляза Ричард малко по-късно: — Знаеш ли всъщност, че Мърлин е кобила?

— Да. Как се казва конят ти?

— Няма име.

— Всяко същество има нужда от име. — Упрекът в гласа й бе недвусмислен.

Ричард я погледна с бялото на окото си.

— Ти му дай име, съкровище.

Кийли впери очи в красивия вран кон, замисли се малко и рече:

— Пипер.

Ричард се изкиска.

— Пипер не е подходящо име за коня на един граф.

— Искаш име, което да подхожда и за човек?

Ричард кимна.

— Почакай, какво ще кажеш за Глупчо?

Ричард се извърна и видя насреща си подигравателно усмихнатото й лице. Сега и сам той не можа да не се засмее.

— Ще го кръстя Черен пипер.

Докато яздеха покрай брега, Ричард й показваше различните забележителности. Двамата минаха покрай Лестър Хаус, отделена само с едно стълбище от Аръндел Хаус. Отдясно беше дворецът, където бяха живели Едуард VI и Джейн Грей — по различно време, разбира се. Пред тях се издигаше Уестминстър Хол и Уестминстърското абатство, където един до друг бяха погребани старият крал Хенри и любимата му, кралица Джейн Сиймор.

При Чаринг Крос Ричард и Кийли свиха надясно и влязоха в Лондон. Наоколо ставаше все по-оживено, така че те се видяха принудени предпазливо да си пробиват път из тесните улички.

Често се случваше някой любопитен минувач да спре и извърне глава след тях. Кийли се чувстваше все по-неловко. Тя поглеждаше крадешком към графа, но Ричард, изглежда, ни най-малко не се безпокоеше от любопитните погледи на лондончани. Напротив, сякаш изобщо не ги забелязваше.

— Да живее Мидас! — провикна се един по-дързък зяпач.

Ричард се засмя и хвърли на мъжа една монета.

— Бог да пази кралицата — извика той.

При катедралата „Сейнт Пол“ Ричард и Кийли свиха наляво. Улицата ги изведе право на Темз Стрийт. Кийли нямаше никаква представа къде отиват, тя просто следваше графа.

— Първата ни цел е извън Лондон, на изток — обясни той. — Тауър е най-прочутият символ на Англия. Представлява нещо средно между дворец, гарнизон и затвор. Елизабет никога не отсяда там, защото й напомня за не особено радостни времена. Но нощта преди коронацията прекара там, както изисква традицията. Тогава още бях съвсем малък, но родителите ми присъстваха на коронацията.

В края на Темз Стрийт се издигаше мрачният Тауър. Ричард спря коня си и заразказва:

— Баща ми лежа в кулата по нареждане на стария крал Хенри.

— Той е оживял и ти е разказвал за това? — изненадано попита Кийли. Дори до затънтения Уелс бяха достигнали ужасните истории за английските крале и техния зловещ Тауър.

Ричард се усмихна на наивността й.

— Съкровище, Тауър не е нито тъмница, нито килия за мъчения. Много е лесно да избяга човек, ако има достатъчно пари, за да подкупи пазачите, или смелост, за да скочи в Темза.

— Баща ти е избягал?

Ричард поклати глава.

— Баща ми най-спокойно си излязъл през вратата, когато гневът на Хенри преминал.

— За какво е лежал?

— Оженил се за майка ми без позволението на краля.

Когато минаха през портите на замъка, по гърба на Кийли полазиха тръпки.

— Над този замък тегне проклятие — каза тя. — Уилям Завоевателя сипвал драконова кръв в хоросана.

Ричард й хвърли развеселен поглед.

— Няма никакви дракони, съкровище, освен в живата фантазия на такива като теб.

След тези думи той скочи от коня и помогна на Кийли, която не се отделяше от него. Тук се чувстваше потисната.

Каквото и да говореше графът, дълбоко в себе си Кийли знаеше, че из замъка обикалят прокълнати да не намерят покой до края на света души. Кой християнин притежаваше знанията и дързостта да помогне на тези изгубени души да намерят пътя към отвъдното?

Двама гвардейци в аленочервени мундири се спуснаха към тях, за да се погрижат за конете им. Ричард хвърли на всеки от тях по монета.

— Ще останем за службата в църквата — обясни им той. — Не ни трябва ескорт.

Някакво необикновено ръмжене проряза въздуха. Кийли хвърли към графа изпълнен с ужас поглед.

— Тук има призраци!

Ричард се подсмихна, но загрижено я взе в обятията си. Стражите се ухилиха един на друг.

— Това са лъвовете на кралицата — обясни Ричард. — По-късно ще минем покрай тях.

Той улови Кийли за ръка и я поведе надолу.

— Оттук — посочи една врата той.

Кийли не го чу. Цялото й внимание бе привлечено от една друга врата, малко по-надолу.

— Какъв е този вход? — прошепна тя.

— Казва се „Портата на предателите“.

Кийли потръпна. На душата й легна тъмен облак на отчаяние, който притъпяваше сетивата й и тя потърси закрита в прегръдката на графа.

— Не мога да понеса безнадеждността на това място. Изведи ме оттук.

— Съкровище, само предателите трябва да се боят от Тауър — усмихнато я увери Ричард. Изглежда славата на замъка бе стигнала чак до Уелс. — Това е просто един замък, нищо повече.

— Всяко място притежава определена аура — настоя Кийли. — Аз съм по-чувствителна от теб и чувам ужасяващите писъци на душите, погребани до края на света в тези стени. Вие, англичаните, не виждате по-далече от носа си.

— Мъртвият си е мъртъв — подразнен отвърна Ричард. — Който веднъж е легнал в гроба, не може да ни говори.

— Ужасно се заблуждавате, Ваша Светлост.

— Нима уелсците се водите само по страха, а не по разума си?

— Не ми е добре — обясни Кийли. — Покажете ми пътя, може би ще успея да помогна на някоя от тези бедни заблудени души.

— Само не започвай пак твоите езически заклинания — остро я сряза Ричард, когато излязоха в обраслия с трева вътрешен двор. — Постройката насреща е параклисът „Сейнт Питър“. Всеки ден в единадесет часа дворцовият свещеник отслужва свещена меса.

Във вътрешния двор цареше необичаен покой, сякаш сивите стени държаха тишината в плен. Във въздуха висеше хладен полъх.

Кийли имаше чувството, че е попаднала в друг свят. Шумното множество, изпълващо лондонските улици, сякаш бе останало на милиони мили разстояние. Тя потръпна, а фините косъмчета по врата й се изправиха. Когато се огледа, видя някаква тъмнокоса жена да се разхожда насам-натам покрай прозореца на офицерското помещение.

— Кой е това? — прошепна тя и погледна годеника си.

Ричард хвърли поглед през рамо, но не видя никого.

— За кога говориш?

— Там, горе… — Кийли отново вдиша поглед към прозореца, но жената бе изчезнала. — Ах, забрави.

Докато пресичаха постлания с калдъръм двор, Ричард се поколеба дали да разкаже на Кийли зловещата история на този двор, но се отказа. Годеницата му, изглежда, не се наслаждаваше особено на този излет и той вече бе започнал да съжалява за решението си да я доведе тук.

Крал Хенри VII бе построил параклиса в ранен тюдорски стил. Подът бе покрит с каменни плочи, а пейките бяха от полирано дърво. Проникващата през високите прозорци светлина падаше върху олтара и караше месинговите предмети да блестят. Покривът над главите им бе от скъпо кестеново дърво.

Камбаната на кулата удари единадесет часа. Кийли трепна и се огледа уплашено.

— Спокойно, съкровище. Не се бой — прошепна Ричард. Какво, за бога, толкова я разстройваше? Откакто бяха влезли през средната порта, Кийли бе нервна като млад войник преди първата си битка. Дали състоянието й имаше нещо общо със странните й вярвания? Ричард искрено се надяваше да не е така. Кралица Елизабет настояваше придворните й да я съпровождат по време на литургия. Можеше един-два пъти да измисли извинение за жена си, но ден след ден — беше просто немислимо.

След като ударите на камбаната заглъхнаха, се появи кралският каплан. Пищно облечен в одеждите на дворцов свещеник, той кимна на Кийли и Ричард — единствените богомолци тази сутрин.

Утринната меса започна. С напредването й Кийли ставаше все по-неспокойна. Всеки нерв в тялото й бе изопнат до скъсване. Налегна я дълбока мъка. Имаше чувството, че хиляди души я молят за помощ. Нима графът не чувстваше нищо от надвисналото във въздуха нещастие? А свещеникът? Единствено тя ли имаше сетива за ужаса на миналото?

Кийли седеше неподвижно до Ричард, но кръвта пулсираше във вените й. Нервите й бяха изопнати до скъсване, а над горната й устна избиха капчици пот. Задъхваше се. Кийли скочи неочаквано и се опита да мине покрай Ричард, за да потърси спасение навън, но той я сграбчи за ръката.

— Пусни ме! — извика Кийли.

Свещеникът се обърна и слисано видя една развълнувана дама да се опитва да се отскубне от хватката на граф Базилдън.

Със силата на отчаянието тя отблъсна Ричард и се втурна към вратата, за да падне на колене навън върху хладната, влажна трева. Свела глава, Кийли жадно поглъщаше живителния въздух.

— Скъпа, болна ли си? — попита Ричард, който бе коленичил до нея.

Кийли го погледна и видя колко е угрижено лицето му. Тя поклати глава.

Графът й помогна да се изправи и я притисна в обятията си.

— Трябваше да ми кажеш, че не се чувстваш добре.

Кийли се облегна на силната му, топла гръд. Спокойните, равномерни удари на сърцето му й помогнаха да се овладее. Погледът й се плъзна към параклиса, а след това към площада, където се изпълняваха екзекуциите. Накрая теменуженосините й очи спряха върху него и тя каза с глас, който бе побрал цялата й мъка:

— Това е най-тъжният площад на света.

— Какво искаш да кажеш? — попита Ричард и нежно я погали по гърба. — Когато мога, винаги присъствам на месата. Не съм искал да те притесня.

— Под плочите на църквата са погребани убити кралици — с треперещ глас отвърна Кийли. Тя се обърна и посочи към една отдалечена кула на замъка. — А там…

— Това е кулата Уейкфийлд.

— Под нея лежат двама убити принцове — обясни Кийли.

— Откъде знаеш? Никой не знае къде са погребани синовете на Едуард Плантаджанет. Чичо им наредил да бъдат убити.

Кийли не откъсваше очи от кулата.

— Грешиш. Заграбилият трона на Тюдорите е този, който…

Ричард светкавично постави ръка на устата й, за да я накара да замълчи. Кийли надникна в очите му и видя страха, който той се опитваше да скрие зад маската на гняв.

— Ричард Плантаджанет е дал нареждане за екзекуцията на принцовете — каза графът с нетърпящ възражение тон. — Никога не казвай нещо различно. От изчезването на принцовете са минали почти сто години. Няма смисъл да се ровим в стари вражди. Разбираш ли?

Кийли кимна. Внучката на мъжа, заграбил трона на Тюдорите, сега бе кралица на Англия. Да обвини основателя на тази династия в погубването на невинни деца, би било равно на самоубийство.

Ричард и Кийли поеха обратно през вътрешния двор. Колкото повече се отдалечаваха от параклиса, толкова по-спокойна ставаше Кийли.

— Базилдън! — извика някакъв глас.

Ричард се извърна и поздрави усмихнат един мъж на средна възраст, който се приближаваше към тях.

— Уилям Кингстън, началникът на стражата на Тауър — представи й мъжа Ричард. — Веднага се връщам — каза той и се насочи към мъжа.

Кийли искаше час по-скоро да напусне това място и тъкмо се канеше да продължи, когато замръзна на място. Само на няколко крачки от нея стоеше жената, която бе видяла на прозореца.

Беше облечена доста странно. Носеше блестяща червена рокля с черна кадифена наметка върху нея. Катраненочерната й коса бе сплетена на кок и придържана от украсена с перли мрежичка. Одеждите й, макар и достойни за някоя кралица, бяха малко старомодни.

Без да знае защо, Кийли направи реверанс.

— Добър ден, госпожо — поздрави тя.

— Какво правите тук? — попита жената. Имаше черни очи и изразително лице.

— Двамата с годеника ми посетихме параклиса.

Жената погледна към Ричард и рече:

— Имаш червена коса като съпруга ми. Веднага трябва да говоря с моя мъж. Много е важно. Не сте ли го виждали?

— Не познавам съпруга ви — отвърна Кийли, — но годеникът ми познава много хора тук. Как се казва съпругът ви?

— Хенри — развеселено отвърна жената и добави: — Дете, пази се от коварния тъмен ковач.

Кийли зяпна. Стоеше с отворени уста, без да издава нито звук — това предупреждение — почти същите думи, с които я бе предупредила Мегън.

— Кийли!

Кийли се извърна. Ричард и началникът на стражата се приближаваха развеселени.

— Молеше ли се, или си говореше сама? — попита Ричард.

— Нито едното, нито другото. Разговарях с тази дама — отвърна Кийли. Тя се обърна към Уилям Кингстън. — Бихте ли намерили съпруга й?

Неочаквано и двамата мъже придобиха сериозен вид.

— Съкровище, ти си съвсем сама — каза графът.

Кийли се извърна.

— Само преди миг тя беше тук. Трябва да познавате съпругата на Хенри. Не я ли видяхте, докато разговаряше с мен?

— Дамата беше облечена в червено и черно, прав ли съм? — попита Уилям и се прекръсти.

Кийли кимна. Изпита облекчение от факта, че мъжът я познаваше.

Уилям Кингстън неуверено погледна графа.

— Бил е духът на кралица Ана.

Ричард се разсмя на глас и потупа мъжа по рамото.

— Стига, Кингстън. Няма никакви духове.

— Баща ми е бил началник на стражата в Тауър в смутни времена — обясни Кингстън. — Кралицата прекарала последните си дни в помещението на офицерите. Често я виждали да обикаля пред този прозорец, но никога не е говорила.

— Душата й е пленница между два свята — привлече вниманието на мъжете Кийли. — Може би бих могла… — Видяла изражението на Ричард, тя замълча.

— Мисля, че е най-добре да тръгваме — каза Ричард, стисна годеницата си над лакътя и я поведе към портата.

— Не споменавай пред никого за случилото се днес — заповяда й той. — Елизабет няма да остане особено доволна.

— Как е умряла кралица Ана? — попита Кийли.

Ричард спря и я погледна. В смарагдено зелените му очи бе изписана изненада.

— Не знаеш ли?

Кийли поклати глава.

— Бащата на Елизабет, крал Хенри, наредил да обезглавят майка й.

— Защо?

— Защото не могла да му роди син.

Кийли погледна през рамо към прозореца, зад който бе видяла жената. След това прехапа долната си устна и умоляващо обърна теменуженосините си очи към графа.

— Ще ми позволиш ли да й помогна да намери пътя към Великото приключение?

— Да не си се побъркала? — извика Ричард и я разтърси.

— Но тя никога няма да намери покой, освен ако…

— Не!

— Е, добре — предаде се Кийли. — Тогава ще помоля Мегън.

Ричард затвори очи, отчаян от непоносимата й глупост, и се запита защо все още толкова държеше да се ожени за нея. Кийли наистина имаше нужда от някой, който да я закриля, но по всичко личеше, че е твърдо решена да изпрати на ешафода родовете Девъро и Талбот.

— Съкровище, майка ти е мъртва — напомни й той с измамно спокоен глас.

— Мегън обеща да се върне по Самуийн — обясни Кийли.

— Мили боже! — избухна Ричард, привличайки любопитните погледи на стражите. След това, снижавайки глас, й обясни: — Мъртвите не могат да се завръщат на този свят, за да ни посетят.

Кийли тъкмо се канеше да му възрази, когато Ричард добави:

— Не казвай нищо, моля те. Не отваряй уста, докато не стигнем Талбот Хаус.

През време на дългата езда по улиците на Лондон и покрай брега Кийли кипеше вътрешно от гняв. Минаваше й мисълта да развали годежа. Как би могла да прекара остатъка от живота си с един присмиващ се на възгледите й мъж? Като друидка се бе научила да таи подобни неща в себе си, но английската кръв, която течеше във вените й, я подтикваше да заличи непоносимото високомерие от красивото лице на графа.

Когато пристигнаха в двора на Талбот Хаус, Ричард скочи от коня си и понечи да помогне на Кийли, но годеницата му се оказа по-бърза. Тя скочи от Мърлин и извика гневно:

— Страхотно се забавлявах! Благодаря за чудесната разходка!

Ричард се ухили и я дръпна в обятията си.

— Няма за какво, съкровище, за мен беше удоволствие — гласът му бе истинска милувка.

Кийли политна към гърдите му. Ричард бе толкова нежен, че гневът й на мига се изпари. В края на краищата какво бе виновен той, че нямаше представа за живота след смъртта. Така е бил възпитан, да живее тук и сега, без нито за миг да си помисли за отвъдното.

— Защо толкова настояваш да се ожениш за мен? — попита го Кийли. — Аз съм толкова различна от придворните дами, които познаваш. И нямам ни най-малко намерение да се променям.

— Ти си единствената жена, която някога е събуждала ревността ми — отвърна Ричард. — А освен това е толкова отчайващо да призоваваш едно дърво.

Кийли се закиска.

— Напротив, престори се на някой благороден дъб.

— Как се прави това?

Кийли улови ръцете му и ги вдигна високо.

— Мисли за клоните си.

Ричард повдигна едната си вежда.

— Какво да правя сега? — попита той.

— Нищо. — Кийли се притисна към него. Обви ръце около тялото му, повдигна се на пръсти и нежно го целуна по устните. Преди той да успее да я улови в прегръдката си, тя се обърна и изчезна в къщата.

„Моминството ти ще трае още най-много месец — помисли си Ричард, проследявайки я с поглед. — Наслаждавай се на безобидните си игрички, докато можеш.“