Патриша Грасо
Жрицата (6)

6

— Какво си направила? — извика Одо.

— Вчера посетих графа — повтори Кийли — и го помолих да прояви милост към вас.

— Искаш да ни видиш на бесилото ли? — извика Хю и обхвана с пръсти врата си, сякаш вече усещаше въжето.

— Безмозъчен идиот. — Одо плесна брат си по тила. — Кийли не би ни навредила, прав ли съм, малка моя?

Момичето енергично поклати глава и улови Хю под ръка.

— Няма нужда да се безпокоите — увери го тя. — Уредих всичко. Графът бе изненадващо отстъпчив. Не можехме вечно да живеем с този страх от бесилката.

— Никога повече не казвай тази дума — простена Хю.

Кийли преглътна една усмивка и се запъти към бокса на Мърлин. Тя погали кобилата по челото и й даде ябълка, която извади от джоба си.

— И какво точно каза графът, малката ми? — пожела да знае Одо.

— Ричард се закле да запази тайната. Увери ме, че никога не ще стори нещо, което би могло да ме нарани.

— Ричард ли го наричаш вече? — ядно попита Одо.

Кийли не обърна внимание на тази забележка.

— Може ли да се вярва на графа? Ще удържи ли на думата си? — попита Хю.

— Така мисля, в противен случай ще трябва да живее с мисълта, че е престъпил думата си на благородник. Но аз не мога да имам пълно доверие на никой англичанин, така че по-добре да не му се мяркате пред очите.

— Дадено — обеща Хю.

— Кой те съпроводи при графа? — попита Одо.

— Никой.

— Той опита ли се да ти направи нещо?

Кийли повдигна вежда и се престори, че не разбира въпроса му.

— Какво да се опита?

— Добре знаеш за какво говоря — настояваше Одо.

— Какво да се опита? — попита Хю.

Одо плесна брат си зад врата и отново се обърна към момичето.

— Очаквам да ми отговориш, малка моя.

При мисълта за страстта на графа Кийли се изчерви.

— Беше просто една целувка.

— Трябваше да убия нехранимайкото още в Шрапшир! — извика Одо.

— Замълчи! Не бива да говориш така. Не е справедливо — опита се да го убеди тя. — Ричард се държа като истински джентълмен. Той наистина е англичанин, но е по-добър от повечето, които познавам. И не желая да те чувам да говориш така за него. Беше просто една невинна целувка.

— Защо да не се целува човек? — попита Хю. — Ти си правил много повече от…

— Затваряй си устата пред момичето — скастри брат си Одо и замахна към него.

Хю избягна удара, но все пак последва съвета на брат си. Кийли се сдържа да не се засмее.

— Необходима е предпазливост. Трябва ви магия.

— Тук, в конюшните, е твърде оживено — подхвърли Одо. — Може да те чуе някой.

Кийли притисна буза към ноздрата на Мърлин и рече:

— Негова Светлост и госпожа Даун вечерят с някакъв свой приятел. По това време в парка няма да има никого, а аз знам едно местенце, където никой няма да ни пречи. Да вървим.

Кийли ги поведе по една алея, извеждаща на усамотена полянка в края на парка. Мястото бе заобградено с високи дъбове.

— Въздухът е толкова свеж, помирисвам Самуийн. — Кийли се загърна по-плътно в шала си.

— Не усещам нищо — прошепна Хю.

— Аз също — съгласи се Одо.

Кийли вдигна поглед към небето. На запад залязващото слънце пламтеше в златно, докато на изток бързо се смрачаваше. Всичко наоколо бе потънало в пастелните есенни цветове — магия от червено, златно и жълто.

— С помощта на богинята майка всичко е възможно — обясни на братовчедите си Кийли. — Но трябва да ви кажа, че в момента нямам необходимите свещи и билки. Така че, за да не предизвикваме съдбата, не се мяркайте пред графа. Разбрано?

Одо и Хю кимнаха едновременно.

На Кийли й се прииска да бе взела със себе си торбата с магическите камъни и ритуалната роба, но не желаеше да рискува и да се връща в къщата, за да ги вземе. Вместо това тя просто събра осем камъка и ги подреди в кръг на земята, така че на запад кръгът да остане отворен.

— Искате ли да дойдете? — попита братовчедите си.

Двамата поклатиха глави.

След като бе влязла в кръга от запад и го бе затворила с последния камък, Кийли рече:

— Смущаващите мисли остават вън.

Сега тя спря в средата на кръга и придърпа шала над главата си. Завъртя се три пъти, докато отново не застана с лице на запад. След това затвори очи и се съсредоточи върху дишането си.

— Могъщите Майка Земя и Татко Слънце са с нас — поде тя. — Дарете ни с невидимо покривало и здрава броня и ние ще се преборим със страха.

След това пристъпи на запад и развали магията, вдигайки единия от камъните, който хвърли през лявото си рамо.

— Всичко ще бъде наред — обясни тя, когато отново се присъедини към братовчедите си.

— Вече почти стана време за вечеря — рече Одо. — Хайде да се прибираме, малката.

Кийли кимна, но сложи ръка на бузата на Хю.

— По-добре ли се чувстваш сега?

Хю кимна ухилен.

— Тогава вървете напред, аз идвам след малко.

Останала сама, Кийли се приближи до един огромен дъб. Тя докосна стеблото му, обви ръце около него и прошепна:

— Ти си много силен, приятелю. Знаех, че ще бъде чудесно да те докосна. — Тя се притисна още по-плътно към дървото. — От първия миг, в който те видях, разбрах, че двамата с теб ще станем приятели.

 

 

Докато Кийли призоваваше невидимите сили на вселената, Ричард Девъро седеше в кабинета на херцог Лъдлоу. Графът пое чаша мадейра, облегна се в креслото си и протегна крака.

— Ето твоята, скъпа. — Херцогът подаде на госпожа Даун нейната чаша с вино. След това се обърна към графа: — Какво ви води насам, Девъро?

— Много ми е неприятно… Боя се да не ви нараня с онова, което бих желал да ви кажа, Ваша Светлост.

Лицето на херцога остана безизразно. Той очевидно очакваше гостът му да продължи.

— Боя се, че интересът ми към Моргана е бил временно увлечение — обясни Ричард. — Съжалявам за причиненото безпокойство.

— Това е най-добрата новина за тази седмица — обади се госпожа Даун, което й спечели укорителен поглед от страна на херцога.

— „Докато смъртта ни раздели“ може да трае доста дълго — рече херцогът. — Един мъж не бива да се жени за жена, която не обича.

— Благодаря за разбирането, Ваша Светлост — отвърна Ричард и постави чашата си на масата. Той стана и се приближи към прозореца. — Бих искал да ви помоля за ръката на госпожица Кийли.

— Знаех си! — госпожа Даун плесна с ръце. — Каква чудесна двойка ще бъдат Ричард и Кийли. Не мислиш ли, Тали?

— Нямам нищо против тази връзка — съгласи се херцогът.

Ричард хвърли бегъл поглед през рамо и се усмихна на сцената, която се разиграваше зад прозореца. Обектът на неговото желание играеше с братовчедите си някаква непозната за графа игра. Гледката на обикалящата в кръг като малко момиченце Кийли и послушните като кученца великани го трогна. Той почти бе склонен да им прости, че го бяха ограбили.

— Слушате ли ме? — изтръгна го от унеса му гласът на херцога.

Ричард се обърна и се усмихна смутено.

— Тъкмо се наслаждавах на гледката.

— Истинската любов често избива в най-чудновато държание — констатира госпожа Даун.

Херцогът направи гримаса, но се въздържа от коментар.

— Одобрявам тази връзка — рече той. — Но последна има думата дъщеря ми. Никога няма да принудя някое от децата си да застане пред олтара с човек, когото не обича.

— Тогава не виждам никаква пречка — отвърна Ричард. — Вчера, когато Кийли ме посети, изглеждаше доста благосклонна към мен.

— Кийли ви е посетила? — учудено повтори херцогът.

— Вечеряхме заедно — обясни Ричард. — Въпреки иначе не особено доброто име, което ми е излязло, мога да ви уверя, че става дума за една съвсем невинна вечеря.

— Чеси, бъди така добра — обърна се херцогът към госпожа Даун, — кажи, моля те, на Мийд да доведе Кийли.

Ричард хвърли поглед през рамо и рече:

— Ще намерите госпожица Кийли в градината… тя тъкмо прегръща едно дърво.

Херцогът подскочи и побърза да се приближи към прозореца — тъкмо навреме, за да види как дъщеря му целуваше един дъб. Ричард учудено погледна херцога.

— Това е уелски обичай — излъга Робърт Талбот. — Да целунеш дъб, носи късмет на дома. Колко мило от нейна страна.

Ричард се усмихна с облекчение.

— Наистина изключително мило, Ваша Светлост.

 

 

Престъпила прага на кабинета, Кийли се стъписа. Какво търсеше тук графът? Започна да я завладява страх. Дали посещението му нямаше нещо общо с Одо и Хю? Как бе могла да повярва на един англичанин! Целият този проклет народ не притежаваше и капчица чувство за чест.

Ричард усмихнато пристъпи към нея и й целуна ръка, преди да надникне в гневните теменужени очи. Защо бе толкова ядосана. Та той дори не бе продумал.

Ричард топло стисна ръката й:

— На какво играеше в градината?

Кийли зяпна:

— Аз… да играя в градината?

— Въртеше се в кръг, а братовчедите ти стояха и те наблюдаваха.

— Братовчедите ми?

— Одо и Хю, не си ли спомняш?

— Напротив, спомням си — отклони въпроса му Кийли.

— Седни, съкровище. — Ричард я отведе до едно кресло. — Баща ти има да ти каже нещо важно.

— Да не би Мадок да е умрял? — обнадеждена попита Кийли. В такъв случай тя можеше веднага да поеме обратно към Уелс.

Устните на херцога трепнаха.

— От Уелс все още нямам никакви новини, дете мое.

— Баща ти е съгласен да благослови брака ни — обясни Ричард. — Можем да се оженим, ако ме искаш за съпруг, скъпа.

Кийли подскочи и зяпна графа с отворена уста.

— Да се оженим? — гласът й секна — толкова голяма бе изненадата.

— Ах, какво удоволствие ще бъде подготовката на тази сватба — пърхаше от щастие госпожа Даун. — Това ще бъде сватбата на десетилетието.

— Какво ще кажеш за предложението на графа, дете мое? — попита дъщеря си херцогът.

Кийли отмести поглед от графа към херцога. Дали баща й не се опитваше да се отърве от нея? Нямаше никакво намерение да се омъжва, а още по-малко за един англичанин. Знаеше, че причината за всички несгоди на жените се крие в безскрупулната мъжка природа. Нещастният живот на Мегън бе доказателство за това. Момичето си бе извлякло поука от грешките на майка си. Кийли никога нямаше да позволи да я принудят да се омъжи, но заради Одо и Хю трябваше да се измъкне от тази клопка много предпазливо. Графът можеше да промени мнението си.

— Изключително съм поласкана от предложението на графа — вежливо отвърна Кийли, — но не мога да приема.

Ричард, който не бе свикнал някой да проваля плановете му, не повярва на ушите си. Невъзможно бе да му откаже.

— Какво казахте току-що?

— Всяка жена би била горда да ви нарече свой съпруг — продължи Кийли. — Но аз пристигнах в Англия, за да открия… Негова Светлост. Невъзможно е сега да се омъжа и да се разделя с него.

— Ще живееш съвсем наблизо, скъпо дете — усмихна се херцогът. — Девъро е най-желаният ерген на Англия, а една жена без мъж е като царство без владетел. Освен това много момичета на твоята възраст вече се радват на рожби. Не съм ли прав, Чеси?

Кийли не отстъпваше.

— В случай че… в случай, че желаете да напусна дома ви, мога да се върна в Уелс…

— Какво, по дяволите, не харесваш в мен? — избухна Ричард за пръв път в целия си подреден и предвидим живот на възрастен. Как дръзваше това, дошло Бог знае от къде момиче да отказва на прочутия граф Базилдън?

— Вие сте англичанин — отвърна не по-малко гневната Кийли, сякаш това обясняваше всичко.

— Ти си почти също толкова англичанка, колкото и аз.

— Моята родина е Уелс!

— Една жена в твоето положение би трябвало да е благодарна за всяка сносна възможност, а не да отхвърля предложението на най-прочутия граф на Англия.

При това оскърбление Кийли пламна. Знаеше за какво говори той. Често бе чувала подобни думи. Графът се изразяваше само малко по-изискано от всички останали. По някакви неизвестни на самата нея причини тя се бе надявала на друго отношение.

— Внимавайте какво говорите, Базилдън — гневно скочи херцогът.

Кийли стана и се приближи до графа.

— За какво положение говорите? — презрително попита тя.

Ричард я стрелна с поглед.

— Положението ти на копеле на един благородник.

— Достатъчно! — извика Робърт Талбот и удари с юмрук по масата.

— Всички дракони бълват огън — рече Кийли, задъхвайки се. Без нито дума повече, тя се запъти към вратата.

Ричард се втурна след нея.

— Прощавай — извини се той, улавяйки момичето над лакътя. — Аз… не мислех това, което казах.

Сега Кийли нанесе на графа второто шокиращо унижение за тази вечер. Тя го погледна право в неговите смарагдено зелени очи и хладно рече:

— Махнете противната си лапа от ръката ми.

— Не приемаш извинението ми? — изненадан попита Ричард.

— Не.

Ричард просто не можеше да приеме, че само за няколко минути му бяха отказали два пъти.

— Ясно ли ти е, че бих могъл да имам всяка жена в Англия?

— Без една. — Гордо вдигнала глава, Кийли напусна кабинета.

Херцогът изруга на глас, стана и я последва.

— Ще поговоря с нея — обясни той, преди да изчезне.

Ричард се взираше втренчено във вратата и се питаше къде бе сбъркал. Малката беше отхвърлила предложението му и бе отказала да приеме първото излязло от устата му извинение!

— Значи това е прочутият чар на Девъро — изгука графинята зад него.

— Много забавно. — Ричард се обърна. — Кажете ми, Чешир, когато някой се извинява, другият не е ли длъжен да приеме извинението?

— Да ви кажа честно, не зная — отвърна госпожа Даун. — Никога не съм се извинявала. Наистина ли я желаете?

— Има ли значение?

— Бедни ми Ричард! Това, че сте ощастливил тълпи послушни английски момичета, по-скоро е навредило на умението ви да превземате женските сърца — съжали го госпожа Даун. — Да заведеш пред олтара една опърничава жена е по-лесно, отколкото да паднеш от някое дърво. Бих могла да ви помогна.

Ричард повдигна едната си вежда.

— Как?

— Доверете ми се, драги мой — отвърна тя, улавяйки го под ръка. — Колкото по-прост е планът, толкова по-добре действа…

 

 

На горния етаж херцогът почука на вратата на спалнята на дъщеря си и влезе. Свита на кълбо, тя лежеше върху леглото и ронеше сълзи във възглавниците. Херцогът седна на ръба на леглото и нежно я взе в прегръдката си.

— Сълзите не помагат, дъще моя — обясни й той. — Само ще се поболееш.

— Искам… искам вкъщи — изхлипа Кийли и отпусна глава на гърдите му. — Мястото ми не е тук.

— Отказът ти засегна Базилдън — опита се да я успокои херцогът и я погали по гърба. — Не можеш да си представиш колко отчаян е сега той.

— Не, не вярвам — отвърна Кийли и добави тихо: — Обикновено не плача, когато ме наричат копеле.

Сърцето на херцога се сви. Дъщеря му беше копеле не повече от него самия, но светът никога нямаше да узнае истината. Болката й бе и негова болка. Защо беше съсипал живота на толкова много хора?

— Кой те наричаше така?

— Мадок, вторият ми баща — изхлипа Кийли. — Винаги съм имала чувството, че навсякъде съм чужденка.

Херцогът изпита неустоимо желание да убие противния уелсец. Заради този човек първородната му дъщеря, детето на неговата голяма любов, бе имала изпълнено с несгоди и унижения детство. Да можеше да се срещне лице в лице с този негодник…

Кийли прехапа долната си устна, вдигна глава и погледна херцога с влажните си очи. Нямаше друг избор, трябваше да му се довери. След като бе отказала да се омъжи за графа, той навярно нямаше да удържи на думата си и щеше да нареди да арестуват братовчедите й.

— Трябва да ви призная нещо, Ваша Светлост — поде тя.

Херцогът я целуна нежно по слепоочието и се пошегува:

— Какво ужасно престъпление си извършила, дете мое?

— Пладнешки обир, боя се.

— Какво!

— Одо и Хю се безпокоели за мен и обрали графа в Шрапшир…

— Братовчедите ти ограбили Базилдън?

Кийли кимна.

— Ужасно се боя. Ричард обеща да запази тайната, но сега… Можете ли да ми обещаете, че двамата няма да бъдат обесени?

— Да. — Видял недоверчивия й поглед, Робърт Талбот обясни: — Баща ти, скъпо дете, е доста влиятелен и могъщ пер.

— По-могъщ от графа?

— Доста по-могъщ от това нацупено хлапе.

— Нацупено? — въпросително повтори Кийли.

— Девъро минава през живота така, сякаш някой го е ритнал по зад… — Херцогът се покашля. — Понякога изглежда толкова мрачен. Неприятен навик, който е възприел от Бъргли.

— Ричард постоянно се усмихва и умее да види всяка ситуация откъм смешната й страна — възрази Кийли. — Поне така беше днес.

Херцогът се усмихна.

— Може би присъствието ти го кара да изважда на показ най-добрите черти от характера си… И най-лошите. — Той я прегърна. — Сега си почини. Ще наредя да донесат вечерята в стаята ти.

Кийли се усмихна унило.

— Благодаря, Ваша Светлост.

— Не забравяй, дете мое, когато си готова за това… за теб съм татко.

 

 

Вече почти преваляше пладне, когато Кийли се събуди. Тя отвори очи и погледна през прозореца към сивото, облачно небе. Въпреки че лъчезарното му лице бе скрито за човешките очи, момичето знаеше, че Татко Слънце се крие зад заплашителните облаци.

Беше й тежко на сърцето, а мислите й се въртяха все около графа. Ричард й изглеждаше величествен като Татко Слънце, като някой оживял езически Бог, но човешката душа беше потайна и непредвидима. Наистина й бе обещал да запази в тайна престъплението на братовчедите й, но когато я нарече копеле, прояви английското си коравосърдечие. За нещастие дори едно копеле може да има надежди, мечти и чувства.

Кийли въздъхна сломено. Искаше й се да се бяха запознали при други обстоятелства — по друго време и на друго място. Светът на графа никога нямаше да бъде неин. Ако беше приела да се омъжи за него, той скоро щеше да съжали, че я е направил своя съпруга. Не можеше да живее без любов. Освен това един английски граф никога нямаше да одобри това, че е езичница.

Когато най-сетне стана от леглото, погледът й попадна върху нощната масичка — там беше оставена табла със закуска. До нея имаше огромен букет от челебитки. Кийли седна в леглото и откри друг букет на пода до масичката. На столчето имаше трети, а четвърти — на пода пред камината.

Когато се огледа из стаята, Кийли неволно се усмихна. Цялата й спалня се бе превърнала в цветна градина.

— Време е за ставане — извика госпожа Даун от вратата. Тя остави върху леглото рокля от виолетова вълна, подходящ кашмирен шал и бяла ленена блуза с кръгло деколте. — Както обикновено съм ви донесла нещо хубаво за обличане.

— От кого са? — попита Кийли и посочи морето от цветове.

— Графът ги изпрати тази сутрин — отвърна госпожа Даун, — а аз самата ги внесох и подредих. Прислужниците щяха да ви събудят. Оставям ви да се облечете, скъпа — графинята прошумоля с пешите си и изчезна по коридора.

Кийли гледаше букетите от челебитки. Изглежда графът искрено се надяваше да получи прошка. Дали все още искаше да се ожени за нея? Не приличаше на човек, който приема отказа за отговор.

Тя реши да започне сутрешния си тоалет, стана, протегна се и се запъти към паравана. Когато погледна зад него, тя избухна в смях. От нощното гърне също надничаше букет от челебитки.

След като се изми и облече, Кийли седна на ръба на леглото, хапна малко хляб и сирене и си пийна от млякото, което й бяха донесли. Чу да се чука на вратата и изненадано вдигна поглед от закуската си.

— Влез — извика тя.

В стаята се втурна графинята. Зад нея вървеше икономът на графа, който държеше сребърна табличка. Дженингс пристъпи към момичето и обяви:

— За вас, госпожице.

На табличката имаше сгънат пергамент, а до него букет от богородички и теменужки.

Кийли взе букета и го помириса. След това посегна към писмото.

— На езика на цветята теменужките означават любов — обясни госпожа Даун. — А богородичките — сбогуване.

Графът се отказва, реши Кийли. Какво изпитваше — облекчение или разочарование?

Писмото не съдържаше нито обръщение, нито подпис. С едри букви бяха написани следните думи:

„Не исках да те нараня. Моля те, прости ми.“

Графът съжалява, заключи Кийли. Какви ли усилия трябва да му е коствало да се извини на едно копеле, пък било то и копелето на благородник? Вече бе неспособна да му се сърди.

Кийли погледна към Дженингс и каза:

— Предайте на графа, че отговорът ми е да.

— Много благодаря, госпожице. — Дженингс се поколеба, след което добави: — Графът ме помоли да ви предам, че би се извинил лично, но заради нараняването си трябва да пази леглото.

— Нараняване? — повториха в един глас Кийли и госпожа Даун.

— Глезенът — поясни Дженингс. — Предполага, че е изкълчен.

— Скъпа, трябва да посетите графа — рече графинята, обръщайки се към Кийли — и лично да приемете извинението му.

Кийли угрижено смръщи чело.

— Как графът лекува изкълчването? — попита тя. Когато икономът само сви рамене, Кийли обясни: — Предайте му, че ще го посетя около четири часа и ще донеса нещо за крака му.

— Много благодаря, госпожице. — Дженингс напусна спалнята на Кийли.

— Може ли да помоля готвача да приготви мехлем за глезена на графа? — обърна се Кийли към графинята.

— Какво ви трябва?

— Смес от махаон^[1] и масло от пупалка.

— Сама ще се погрижа за това — каза графинята и напусна стаята.

Кийли промени мнението си за графа. Красотата и неповторимият мирис на морето от букети й повдигнаха настроението. Не беше съвсем безразлична към Ричард, който, изглежда, не бе просто един безсърдечен англичанин. Очевидно доброто и злото в него се бореха и момичето се надяваше тази битка да има благоприятен изход.

След пладне слънцето успя да разкъса завесата от облаци. В четири следобед, когато Татко Слънце започна да се спуска на запад, Кийли излезе от къщата и се запъти към дома на графа с шишенце течност в ръце.

Провря се през дупката в плета и вече бе в имението на графа. Момичето плъзна поглед по поддържаната морава и замръзна. Стъписана, тя затвори очи. Трябва да се бе заблудила. Когато отново погледна, нищо не се бе променило.

В края на моравата като стари приятели стояха три дървета. Кийли разпозна бялото на свещената бреза, тъмнозеленото на свещената ела и най-свещеното от всички дървета — могъщия дъб. Човек рядко можеше да ги види заедно. Кийли бе озадачена.

Тя постави показалец на устните си и затвори очи, за да размисли. Спомни си предсказанието на Мегън:

„Търси приятелството на момците, но щастието си ще намериш там, където сплитат клони бреза, ела и дъб.“

Кийли поклати глава. Не искаше да повярва на очите си. Невъзможно бе това да е мястото от предсказанието. Из Англия и Уелс растяха безброй брези, ели и дъбове. Така че навярно имаше стотици такива свети места. Кийли реши при първа възможност да се върне и да се помоли тук, може би по Самуийн.

— Последвайте ме, госпожице — посрещна я във фоайето Дженингс. Мъжът се запъти към стълбището.

— Къде ме водите? — попита Кийли.

— Графът е на легло — отвърна Дженингс — и не може да слезе, за да ви посрещне лично.

Кийли нервно облиза устни. Звучи съвсем убедително — помисли си тя. Графът си бе изкълчил крака, иначе сам щеше да дойде в дома на Талбот, за да й се извини. Тя кимна и последва иконома нагоре по стълбището.

Ричард бе обут в тесни черни панталони и черна копринена риза, която не бе закопчал, така че изпод нея се подаваха бакъреночервените косми на гърдите му. Когато Кийли влезе в стаята, графът лежеше в леглото. Погледът й веднага бе привлечен от пищната му огненочервена грива, която блестеше с цвета на залязващото слънце, и хладните смарагдено зелени очи.

При вида на този древен езически Бог дъхът на Кийли секна. Момичето изпита желание веднага да се обърне и да избяга, но за това вече бе прекалено късно. Тя вдигна поглед и смарагдено зелените му очи я покориха.

— Благодаря, че дойдохте, госпожице — поздрави я Ричард. Прислужникът премести един стол по-близо до леглото, след това напусна стаята.

— Наричай ме Кийли.

— Тогава ти трябва да ми казваш Ричард. — Топлата му усмивка можеше да разтопи ледове.

Кийли се усмихна в отговор и седна до него на леглото, за да прегледа крака му. Свещени камъни! Дори ходилата на този мъж бяха възхитителни.

— Не виждам никакъв отток — каза тя. — Кой е навехнатият крак?

— И двата.

Кийли го погледна недоверчиво.

— Най-напред си навехнах десния глезен — обясни Ричард. — А след това, докато изкачвах стълбите, и левия.

— Това масло ще помогне. — Кийли капна няколко капки на дланта си и подаде шишенцето на графа. След това постави десния му крак в скута си и започна да втрива маслото в кожата му.

— Промени ли мнението си по въпроса с братовчедите ми?

— Може би.

Кийли подскочи, но след като видя, че мъжът се усмихва, разбра, че само се бе пошегувал.

— Ти също открадна нещо — подразни го на свой ред тя. — Целуна ме, без да поискаш позволение.

— Това едва ли може да се нарече целувка — отвърна Ричард. — А и ако всеки мъж, целунал някое хубаво момиче, биваше съден за кражба, едва ли щеше да остане жив англичанин. — Той се взря в очите й и добави: — Но това навярно би ти допаднало, прав ли съм?

Кийли мълчеше, но на устните й играеше усмивка.

— Ако сега ми подариш една страстна целувка — опита се да я подмами той, — сме квит с братовчедите ти.

— Изнудването е незаконно — напомни му Кийли.

— Защо да не се отдадем на престъпен живот? — предложи Ричард, навеждайки се напред. — Можем да направим обирите и изнудването свой специалитет. — Кийли му хвърли унищожителен поглед. — Е, добре, тогава ми разкажи за себе си — промени темата той.

— Няма нищо за разказване.

— Аз имам три по-възрастни сестри — започна да й разказва за себе си Ричард, опитвайки се по този начин да изкопчи нещо повече от нея. — Катрин, най-голямата от всички ни, е на тридесет, след нея идва Бриджит, която е на двадесет и осем, и Хедър — на двадесет и шест.

— Винаги съм мечтала за голямо семейство и най-вече за сестра — призна Кийли. — Разкажи ми за сестрите си.

— Сестрите ми ме тормозеха безмилостно и не проявяваха и капчица респект към подрастващия граф.

Кийли се засмя.

— Те също ли са сред придворните на Елизабет?

— За съжаление никоя от тях не живее в Англия.

— Разкажи ми как те измъчваха.

Ричард повдигна едната си бакъреночервена вежда и въпросително погледна събеседницата си.

— Да не би да ти трябват идеи?

Смеейки се, Кийли постави левия му крак върху леглото и започна да масажира глезена с масло.

— Имаш твърде странно име — забеляза Ричард.

— Кийли означава красавица.

— Колко подходящо. Ричард означава могъщ владетел.

Кийли се подсмихна. По самонадеяност той не отстъпваше дори на крал.

— На колко години си? — попита тя.

— На шестия ден от май ще направя двадесет и пет.

— Двамата с теб сме пълни противоположности! — обясни Кийли. — Ти си твърдоглав телец, а аз смъртоносен скорпион.

— Ти си прекалено крехка и нежна, за да бъдеш опасна — възрази Ричард.

— Мъжката арогантност говори с твоите уста — Кийли престана да масажира крака му и потърси спасение от изкушението край прозореца.

Пастелните цветове на залеза бяха обагрили небето чак до хоризонта в нежно виолетово, тъмносиньо и кадифено черно. За Кийли минутите след залез-слънце бяха другата любима част от деня.

Откъм Темза прииждаше все по-гъста и по-гъста мъгла. Тежка пелена от изпарения бе притиснала земята като любовник.

— Какво гледаш? — облегнат на възглавниците попита Ричард.

— Гледам отвъд хоризонта — без да се замисли, отвърна Кийли.

— Трябва да имаш превъзходно зрение — Ричард скри една усмивка.

— Отвъд хоризонта се гледа със сърцето, не с очите.

— При тази мъгла Темза едва се вижда оттук.

— Виждам единствено дъха на дракона, никаква мъгла — отвърна тя.

— Къде е драконът?

— По-близо, отколкото си мислиш.

Кийли се извърна и за своя изненада видя, че графът е съблякъл ризата си. Хипнотизирана от рижите косми на гърдите му, тя пожела да имаше смелост да пристъпи до леглото и да зарови пръсти в тях. Дали не пареха?

— Харесва ли ти това, което виждаш? — с дрезгав глас попита Ричард.

Въпросът му я стъписа. Очите й изненадано потърсиха неговите, а страните й пламнаха. Отчаяно търсеше някоя хаплива реплика, но разумът й бе унизително парализиран.

— Трябва да си вървя — рече тя.

Ричард кимна, но направи отчаяна гримаса.

— Не би ли могла преди тръгване да ме разтриеш още малко?

Кийли се поколеба за част от секундата, но след това го дари с пленителна усмивка и се върна на мястото си на ръба на леглото. Тя изсипа още малко масло върху дланите си и започна да масажира десния му крак.

— Залезът е любимото ми време от деня — заговори Ричард.

Кийли го погледна изненадано.

— Моето любимо време е изгревът. Той изпълва сърцето ми с надежда.

— Толкова рано ли се будиш?

Кийли кимна.

— Обичам да посрещам новия ден.

— Знаеш ли, че всеки залез е различен?

— Както и всеки изгрев.

Сега, когато седяха толкова близо един до друг, Ричард търсеше погледа й.

— Очите ти са толкова красиви, че един мъж може да се изгуби в бездънната им, тайнствена синева.

Кийли се изчерви и сведе поглед.

— Много благодаря за цветята.

Ричард нежно повдигна брадичката й, така че сега най-сетне погледите им се срещнаха.

— Напомняш ми принцеса — рече той.

Кийли устоя на погледа му, докато лицето на мъжа се приближаваше към нейното. Чувствените му устни, които всеки момент щеше да усети върху своите, караха сърцето й да тръпне от възбуда.

Тя затвори очи. Устните им се докоснаха. Неговите бяха топли, нежни и настойчиви.

— Толкова сладка — промърмори той. Дъхът му се сля с нейния.

Устните му бяха така неустоими, а гласът — болезнено възбуждащ. Кийли се разтапяше. Силните му ръце я привлякоха към мускулестото мъжко тяло. Тя опря длани на раменете му.

Кийли се отдаде на това непознато, завладяващо чувство и отвърна на целувката му.

Окуражен, Ричард я целуна още по-страстно. Езикът му галеше устните, които се отваряха пред него като венчелистчетата на цвете под лъчите на слънцето. Мъжът веднага се възползва от възможността да опита сладостта на устата й.

Омагьосана от ласките на графа, Кийли трепереше в обятията му. Имаше чувството, че потъва в опияняващите му целувки и дори не усещаше, че езикът й отвръща на ласките на неговия.

Ричард я притегли при себе си на леглото. Сега устните му се откъснаха от нейните и започнаха — по-леки от крилцата на пеперуда — да я целуват по слепоочията, клепачите, шията.

Носена на крилете на непознато желание, Кийли не усети кога Ричард бе свалил блузата и ризата й. Сега поглъщаше гърдите на момичето с жадни очи. Той внимателно целуна зърната на гърдите й и нежно ги засмука, отприщвайки в тялото й истинска буря.

Сякаш я изпепеляваха огнени езици. Кийли гореше от желание. Сякаш от огромно разстояние дочуваше сладострастните стенания на някаква жена. Своите собствени. Забравила всичко, тя се притисна към тялото на мъжа.

 

 

В това време графиня Чешир взе наметката си и се запъти към конюшните на херцога. Отначало вървеше спокойно, но постепенно ускори ход, а накрая се затича.

— Тали, къде си? — извика госпожа Даун.

— Тук! — достигна до нея от един от боксовете.

Госпожа Даун се втурна вътре. Херцогът, Одо и Хю тъкмо разглеждаха копитото на един жребец. Това още повече щеше да улесни плановете й.

— Намерих това в стаята на Кийли — задъхано рече графинята и размаха парче пергамент.

— По-късно, Чеси — махна с ръка херцогът, без дори да вдигне поглед. — Не виждаш ли, че съм зает?

Графинята се нацупи.

— Важно е.

— Слушам. Чети.

— Добре тогава — рече госпожа Даун.

„Безценна моя.“

Тримата мъже подскочиха и я зяпнаха.

Доволна от предизвиканата реакция, графинята продължи да чете прочувствено:

„Беше непростимо от моя страна да изгубя самообладание. Но нима бихте ме упрекнали за желанието да ви имам в леглото си до свършека на света? Двамата с теб вкусихме от сладостите на рая. Бързай към мен, любима. Копнея за копринената ти…“

— Къде е тя? — извика херцогът.

Госпожа Даун изглеждаше ужасена.

— Тя… тя… отиде при графа.

Херцогът излетя от конюшните, следван по петите от Одо и Хю. На лицето на графинята изгря доволна усмивка, след това тя забърза след мъжете. Не би заменила предстоящото представление за всичките бижута на света.

— Вътре не мога да ви пусна — настояваше Дженингс, препречвайки пътя на тримата мъже, които нахлуха във фоайето и сега искаха да се качат на втория етаж, където се намираше спалнята на графа.

Сякаш икономът не бе нищо повече от досадна муха, херцогът го отстрани от пътя си, като го блъсна на земята, и тримата се втурнаха нагоре по стълбите, вземайки по три стъпала за едно.

— Девъро! — изрева херцогът още от вратата на спалнята.

— Не! — извика Кийли при вида на тримата мъже.

Ричард скочи от леглото и закри Кийли с тялото си, така че тя да успее да скрие голите си гърди. По природа Ричард бе смел, но притежаваше и силен инстинкт за самосъхранение, който сега го накара да отстъпи крачка назад. Очакваше само херцога. Очевидно графинята притежаваше странно чувство за хумор.

Фучащите от гняв натрапници настъпваха към графа. Херцогът замахна пръв. Ударът, който се стовари върху дясната буза на графа, бе толкова силен, че младият мъж политна наляво. В същия момент юмрукът на Одо го посрещна отляво, така че графът отново полетя надясно. Ударът на Хю окончателно изпрати Ричард на пода.

— Ричард! — Кийли се хвърли към младежа и коленичи до него. След това нежно притисна главата му към гърдите си, гневно стрелкайки спасителите си с очи. — Никога няма да ви простя, че му причинихте болка.

Прекалено замаян, за да може да се движи, Ричард се ухили насреща й и промърмори:

— Безценна моя.

— Гответе се за сватба, Девъро — изсъска през стиснати зъби Робърт Талбот. — Утре сутрин ще говоря с кралицата.

— Не мога да се омъжа за него! — извика Кийли.

— Ще се омъжиш — заплаши баща й, — иначе ще бъда принуден да го убия.

В този момент на вратата се появи графиня Чешир. Тя наметна Кийли с палтото си и й помогна да се изправи.

Херцогът изправи на крака бъдещия си зет и го предупреди:

— Утре ще дойдете с мен при кралицата. Ако ли не, ще се наложи да ви замъкна насила пред олтара. — Херцогът даде знак на графинята и на уелсците и те изведоха Кийли.

— Моля ви, не искам да се омъжвам — умоляваше Кийли, докато графинята я водеше по коридора. Момичето хвърли поглед през рамо и видя Ричард да ги следва. Дори в тъмния коридор личеше колко подуто бе лицето му. Походката му обаче бе лека и гъвкава.

— Той не куца! — осъзна Кийли. — На проклетия глезен му няма нищо!

Смазана, тя изхлипа. Графът умишлено й бе отнел девствеността, за да я накара да застане с него пред олтара. Ако баща й и братовчедите й не ги бяха заварили в тази неловка ситуация, тя би отрекла всичко. Но сега… О, защо я изостави богинята майка? Щеше ли да бъде щастлива и да намери мястото си? Или завинаги щеше да си остане една чужденка?

— Ако Девъро не те направи щастлива — опита се да я успокои херцогът, — ще му изтръгна сърцето с голи ръце.

При тези думи очите на Кийли се напълниха със сълзи. Тя не желаеше съпруг, който да я прави нещастна. Но по някаква необяснима причина не желаеше Ричард да страда, задето съсипа живота й.

— Девъро е по-богат от папата! — обясни й графинята, която по свой начин се опитваше да я утеши, докато слизаха по стълбите.

— Не искам бижута и дрехи — изхлипа Кийли.

— По-тихо — смъмри я графинята. — Какво искате тогава?

— Искам само обич.

Сърцераздирателното й хълцане стигаше чак до горната част на стълбището, където стоеше Ричард. Той не можа да не се усмихне, въпреки че това му причини нетърпима болка — толкова подуто бе лицето му. Искаше тази екзотична красавица в леглото си, също и пътуването до Ирландия. Херцогът на Лъдлоу щеше да му поднесе всичко това на тепсия.

— Дженкинс, имам нужда от теб! — извика Ричард, опипвайки пулсиращото си от болка лице.

— Идвам, Ваша Светлост — дочу се гласът на иконома. — Само да успея да се изправя.